120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| ...та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?! („Майце си”) ...млад съм, но младост не помня... („До моето първо либе”) Поетическото послание все по-настойчиво обвързва любовта с негативни значения и интерпретира като знак на стеснения еснафски свят на роба, като унижаваща и погубваща псевдостойност. Тя се оказва принуда за себеутвърждаващата се личност. Затова „любовната песен” е категорично отхвърлена, елиминирана от духовните пространства на Аза. В мисленето на Ботевия лирически човек любовното чувство се превръща в емблема на несвободата („туй, що съм ази намразил/ и пред тебе с крака погазил”). То не може да осмисли копнежите на една разкрепостена душа, поради което се асоциира с „отрова”, „вериги”, „полуди”. Отдаването на любовта е свиване на света и пребиваване единствено в зоната на интимното, едно лишено от стойности вегетиране „в калта”: ...та за една твоя усмивка, безумен аз светът презирах и чувства си в калта увирах! Любовта е непосилна да проникне в една ограбена, опустошена, изтерзана от робската действителност душа. Любовното чувство не носи успокоение и просветление, а само омерзение и себепрезрение. Духовният свят на Аза е пуст и мъртъв, подвластен на страданието и скръбта. Дори обичта не може да стопли и съживи едно „сърце зло в злоба обвито”. Етимологичната фигура насочва към представата за злото, което властва не само около човека, но което е покосило най-съкровените му територии – Светая светих на неговия свят - душата. Образът на любимата е лишен от каквато и да било конкретика. Тя сякаш е видение, което покорява с младостта и очарованието си, със своя „глас чуден”. Това видение обаче е безсилно да „омагьоса” лирическия Аз, да „властва” с красотата си над него и да го превърне отново в „роб” на любовта. Защото той вече е чул „песента на гората”, вслушал сее в „плача на сиромаси” и е открил своята мисия във всеотдайното служене на Революцията. Стенанията на „гора и шума”, ехотът на „бури вековни” израстват като мащабни символи на свободата, като единствената достойна алтернатива за юнака. Към тази алтернатива той страстно призовава и любимата. Така любовта се оказва възможна само в контекста на общата споделимост на пътя. Излизането от коловоза на патриархалния бит и скъсването с безбройните му регламентации, запяването на нова песен, която ще осмисли и приеме страданията на робите – това са настойчивите императиви към любимата: Запей и ти песен такава, запей ми, девойко, на жалост запей как брат брата продава как гинат сили и младост, как плаче си рота вдовица и как теглят без дом дечица! Анафоричните повторения открояват както енергията на един мощен глас, споделящ своите откровения и призоваващ към разбиращо съучастие, така и мрачната картина на робските неволи. Познатата от „Към брата си” метафора за „плача народен” тук е разчленена и детаилизирана, опитваща се да назове злото и да разкрие различните му лица. Робството нравствено обезличава и разделя човеците („брат брата продава”). Погубва духовната им енергия („гинат сили и младост”). Обрича ги на перманентно страдание, отнема им перспективата на бъдещето („плаче сирота вдовица”, „теглят без дом дечица”). Така очертаният робски свят очаква своя месия, онзи, който ще възвести съдбовни истини и ще превърне словото в действие, за да възтържествуват Справедливостта и Свободата. Лирическият Аз разпознава себе си в ролята на спасител на своите събратя и всеотдайно и жертвоготовно обрича живота си на отечеството. Многобройните повелителни глаголни форми настойчиво призовават и любимата да пренебрегне малкото, еснафското щастие и да съзре голямата, алтруистичната мисия на юнака. Това е изборът, който ще остави място за нея в света на лирическия Аз. Другото е идентично на смърт и предполага драстично елиминиране на любовта и любимата от ценностния диапазон на Посветения във великото тайнство на борбата: Запей, или млъкни, махни се! Свободата е свръхстойност, която изпълва всички духовни пространства на юнака. Но тя търси и своето осъществяване извън Аза, своето истинско полагане в зоната на грандиозния и решителен сблъсък с робския свят: Сърце ми веч трепти - ще хвръкне... Този стих съчетава художествените възможности на синекдохата, хиперболата, символа, за да насочи вниманието към свръхнапрегнатите емоционални преживявания на юнака, към нетърпението и полета на духа, към сбъдването на най-съкровените му желания. Животът „тук” и „сега” е подвластен на робската инерция, на апатията и безвремието. Но онова жадувано „там” и „тогава” чертае параметрите на съдбовния избор, на динамично протичащото и изпълнено със смисъл човешко време. Във въздействащата проспективна картина Революцията е видяна като апокалипсис, като едно гигантско разместване на пластовете и пренареждане на света по законите на Нравствеността и Справедливостта. Борбата е онова неконкретизирано ботевско „там”, където „земя гърми и тътне”, където „буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец”, където човекът намира себе си и своя истински дом. В този свободен дом може би ще го приюти невестата смърт. Но това е жадуваната женитба на юнака. Това е ритуалът на най-съкровеното му вричане в Свободата и сливане с Подвига: ... и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка! За разлика от елегията „Майце си”, където смъртта е представена в максимално натуралистичния си и отблъскващ облик („пък тогаз нека измръзнат жили,/ пък тогаз нека изгния в гроба!”), тук тя е естетизирана - примамлива и желана, усмихваща се на юнака, даряваща го с хармония и покой. Литературната критика е забелязала тежнението на Ботевия лирически човек към смъртта. Д-р Кръстев подчертава, че в лириката на поета тя „не е неизбежимият природен закон – не е смъртта на изнемощелия от болест съсухрен организъм, а смъртта – воля на кипяща от сила и живот младост”. За Ботев тя е свободен избор и върховно себепостигане на човека. „Тая жива и обезумяла смърт опиянява със своя шеметен трясък, увлича и се усмихва – застава не като враждебна сила, а като желана спътница на хероя, като някаква мечта...” (Б. Пенев). Последната строфа затваря композиционната рамка чрез мотива за песента – мотив, около който се гради смисълът на целия поетически текст. Началото на творбата насочва вниманието към онази „песен любовна”, която стеснява духовните хоризонти и прави човека роб. Тя е императивно отхвърлена, за да прозвучи нейната алтернатива – „песента на гората”, вграждаща в себе си послания за един съдбовен и решителен екзистенциален избор. В романтичната й мелодика се вплитат плачът на сиромаси, „приказки за стари времена/ и песни за нови теглила”, за да зазвучи впоследствие онази „трагична симфония, когато се сливат със страшни и злобни многохилядни човешки викове, с риданията и предсмъртните стонове на безброй души – когато не само небето, но и цялата настръхнала земя започва да гърми и тътне...” (Б. Пенев). А във финала се долавят мажорните октави на онази героична песен, чрез която тържествува титаничният дух на Ботевия лирически човек. Песен – величествена и одухотворена. Песен – отворен към бъдещето. Песен за любовта и сбъдването на мечтите. Песен – откровение и завет. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|