Балканите в европейската система на международни отношения (1878-1913)
Обявяване на българската независимост
Изтегляне 355 Kb.
|
Свързани:
1308124585-1 istoriq tetradka-40doc, Stop. XX vek, Българска история
| Обявяване на българската независимост
След възстановяването на Българската държава през 1878 г. в рамките на Берлинския договор, въпросът за укрепване на националният суверенитет се превръща във водеща цел на българската външна политика. Въпреки различията помежду си българските правителства се придържат към политиката на последователно еманципиране и постигат значителни успехи: България е допусната да участва на международни конференции, успява да сключи търговски договори, консулски и други конвенции, успява да създаде силна армия и има сериозни външнополитически успехи. Тези успехи са придружени от опити за формално премахване на унизителния васалитет, започнали веднага след 1885 . По-конкретни постъпки пред Великите сили са направени през 1897, 1900, 1902, 1905, 1907 г, но в повечето случаи те имат значението на дипломатически сондаж. Активизирането в тази насока на българската дипломация в началото на ХХ век показва решителността на българската държава и благоприятната международна обстановка, която се оказва ключов фактор за признаването на независимия статут на българската държава. В началото на 1908 г. ръководителите на българската дипломация разбират, че Великите сили няма да дадат съгласието си за провъзгласяване на независимостта, като България трябва да действа самостоятелно и да постави Европа пред “свършен факт”. От този момент нататък за успеха на тази мисия работи целия политически елит на Княжество България - княза, българското правителство, дипломатически агенти, видни общественици и заможни българи, които посредничат както пред европейските държави, така и пред турските управляващи кръгове. Българската дипломация проявява завидна далновидност при оценката на вътрешната и международна обстановка, избора на средства, искания и посредници в хода на преговорите за признаване на независимостта. Прибягва се дори и до ултимативно искане с цел защита на националните интереси и извоюване на по-добри условия за страната. Благодарение на успешната външна политика на Княжество България дипломацията печели битката за българската независимост. Зависимото положение на българската държава се налага със сключения между Великите сили Берлински договор през юли 1878 г. Според чл. 1 на договора България се създава като автономно и трибутарно княжество под върховната власт на султана. В чл. 3 се споменава, че българският държавен глава се титулува княз, която титла до тогава се дава на владетели на новообразували се държави, оставащи под васалната зависимост на страната, от която са се освободили. Освен това българският княз следва да се избира със съгласието на Великите сили, подписали договора и да се одобри от султана. Васалното положение на страна се подчертава в чл. 7 от договора с употребата на думите “автономия” и “органически устав” вместо думата конституция. България е лишена и от правото да поддържа редовна войска и военен флот и самостоятелно да организира отбраната си. Най-тежки за България клаузи на Берлинския договор се оказват – плащането на годишен васален данък, поемането на част от турските държавни дългове, поставянето й под режима на капитулациите и свободната търговия, които натоварват икономически страната с огромни плащания. Докато все още няма реални сили да отхвърли васалността, Българската държава се стреми да използва балканските противоречия между европейските държави, за да се освободи от някои нейни белези, без формално да се обявява за независима. България отказва да извършва плащания по васалния данък и част от държавните дългове на Турция. Освен това България създава собствени дипломатически и търговски представителства в чужбина, участва в няколко международни конференции, сключва военни договори и конвенции. Търновската конституция напълно игнорира чл. 1 и 3 от Берлинския договор. С помощта на Русия, Княжеството създава своя добре обучена армия и военен флот. Лишаването на българската държава от правото да води самостоятелна външна политика и да има собствено търговско и дипломатическо представителство силно ограничава защитата на нейните интереси. Позицията на Княжеството пред чуждите правителства се представлява от дипломатическите посланици на Турция, а българските представители към правителствата на Великите сили се наричат дипломатически агенти, като не им се признава ранга на посланици. Според Топханенския акт от 1886 г., макар и съединена с Княжеството, Източна Румелия остава автономна провинция на Османската империя, а българският княз се назначава за неин генерал-губернатор, при условие че ще служи честно и предано на султана. Запазването на суверенните права на султана върху територията на Източна Румелия представлява заплаха за Съединението. В началото на 1908 г. като единствен път за реализиране на поставените цели и защита на националните интереси за правителството на Демократическата партия се оказва обявяването на независимостта. За обявяването на независимостта се води дълга и упорита дипломатическа борба. Причините за това са няколко. Първо, силите, подписали Берлинския договор, заемат отрицателна позиция срещу отхвърлянето на васалитета. Второ, българското правителство се стреми едновременно с обявяването на независимостта да постигне и национално обединение и изчаква създаването на благоприятна международна обстановка. През юли 1908 г. положението значително се променя с избухването на Младотурската революция. Англия придобива изключително влияние върху новоизбраното правителство и заема отрицателно отношение към българските искания по македонския въпрос и независимостта. В допълнение, обявените от революцията политически свободи на поробените народи се превръщат в пречка за извоюване на автономия на Македония с перспектива мирното й присъединяване към родината. С тази идея рухват и съображенията, които дотогава карат българското правителство да се колебае по въпроса за обявяването на независимостта. В направения анализ от дипломатическия агент в Цариград Гешов относно Младотурската революция се повдига пред българския парламент въпроса за обявяване на независимостта. От друга страна, в създалата се благоприятна обстановка Турция се оказва заета с вътрешните си проблеми и не може да оказва значително противодействие. Отношението на Великите сили по въпроса е от изключителна важност, имайки предвид постигането на международно признаване на независимостта. Руската дипломация разбира, че обстановката с отхвърлянето на българския васалитет е назряла и отношението на Великите сили към това събитие ще предопредели засилването или отслабването на влиянието им върху страната. В това отношение позицията на Русия е най-изгодна за България. От своя страна Австро-Унгария срещу съгласието си за свободно движение на руските кораби през проливите получава съгласието на Русия за анексията на Босна и Херцеговина. Осигурила си руската подкрепа, от своя страна Австро-Унгария приема българския княз като независим владетел по време на честването на юбилея на император Франц Йосиф в началото на септември. Факт, който може да показва само имперската благосклонност по българския въпрос. При наличието на обективни политически и икономически предпоставки и на благоприятна международна обстановка за обявяването на независимостта скоро възникват и непосредствени поводи за извършването на този акт. Скоро настъпват събития, които улесняват намеренията на българската дипломация. На 11 юли 1908 г. избухва Младотурската революция, която обявява въвеждането на конституционно управление. Съставено е ново правителство с амбицията чрез преобразуване на империята да се предотврати нейното разпадане и пълното й подчинение на Великите сили. В заключението на дипломатическия представител в Цариград Гешов от 19 юли 1908 г. фигурира непосредствената препоръка за активизиране на българската дипломация в посока обявяване на независимостта. В тази обстановка ангажираните външнополитически фигури предприемат действия по информирането и получаването на одобрението на княза по въпроса, тъй като акция с такава важност следва да има най-висша държавна подкрепа – тази на монарха. На 6 август 1908 г. министърът на външните работи ген. Паприков пише до княза: “Нашата най-близка цел трябва да бъде Независимостта.” Два дни по-късно и министър-председателят Малинов изпраща писмо-доклад до Фердинанд, в който настоява, че моментът за обявяване на независимостта е напълно узрял. Княжеското одобрение фактически стартира външнополитическите действия на правителството по отхвърляне на васалното положение на Княжество България. В средата на август 1908 г. Министерството на външните работи предприема засилена кампания за проучване на международната обстановка и нагласите към евентуално обявяване на българската независимост. По нареждане на ген. Паприков на 17 и 18 август 1908 г. дипломатическият агент в Париж Д. Станчов се среща с руския външен министър, за да разбере отношението на Русия по този въпрос. Изволски се отнася благосклонно към българското желание, но съветва “търпеливо чакане”. Според него България не бива да нарушава първа Берлинския договор, а да остави това на Австро-Унгария, която се готви да анексира Босна и Херцеговина. След трезво обсъждане на положението в Турция и позицията на Русия и Австро-Унгария, българската дипломация начертава нов външнополитически курс – решено е, че бездействието е опасно за интересите на страната и трябва да се направят постъпки за ликвидирането на васалното положение. Остава едно средство: непосредствено споразумение с Турция. На 23 август министър-председателят Ал. Малинов предприема частно пътуване до Франция като пътьом се среща с княза, който по това време е в Австро-Унгария. В проведените разговори той излага решението на правителството да направи постъпки в Цариград за постигане на независимостта чрез българо-турско разбирателство. Въпросът е изключително важен, затова налага нуждата от съгласието на монарха. Въпреки страха си от международни усложнения князът одобрява идеята и препоръчва на Малинов да направи сондажи в Париж. Междувременно в Цариград “инцидентът Гешов” влошава отношенията между Княжеството и Турция. Неизпращането на покана за толкова важно събитие като рождения ден на султана до българския представител Гешов цели да подчертае васалното положение на страната. От София отговарят с отзоваване на Гешов от Цариград, а Портата отзовава комисаря си от българската столица. Инцидентът внася допълнителни усложнения както в българо-турските отношения, така и на Балканите, от които се възползват Германия и Австро-Унгария и улесняват агресивните планове на Виена. През първите дни след “инцидента Гешов” българската дипломация се придържа към тактиката на разумното изчакване. Малинов телеграфира, че българското правителство трябва да изчака Турция сама да вземе инициативата за едно съглашение предвид собственото си затруднено положение. В деня на това съобщение обаче се развиват нови събития. На 5 срещу 6 септември 1908 г. избухва стачка на служителите на Източните железници, включително и на територията на България. За да предотврати големите търговски загуби, дирекцията на Източните железници моли Дирекцията на българските държавни железници да поеме обслужването по линиите на българската територия до прекратяване на стачката. Изключително навременна ситуация, от която българското правителство се възползва за изпълнение на предприетия план. Последва втори конфликтен момент в българо-турските отношения след отказа на българското правителство да върне обратно използването на Източните железници след края на стачката от 9 септември. Източните железници на територията на страната са окупирани от войсково поделение и са обявени за български. В отговор на настояванията на Портата железницата да се върне на компанията ген. Паприков заявява, че въпросът трябва да се уреди от самата компания. След така непоколебимо представената позиция на Княжеството, в Цариград разбират, че българо-турските отношения вземат опасна насока и трябва да се направят някои отстъпки. Ген. Паприков решава да се възползва от тази ситуация и прави опит за директно разбирателство с турското правителство по въпросите за независимостта и откупуването на експлоатацията на линията от Компанията на Източните железници. Портата изказва мнение, че би одобрила провъзгласяването на Независимостта и разрешила на компанията да продаде експлоатацията на железниците, при условие че се сключи българо-турски военен съюз. В българската дипломация взема надмощие курсът на министър-председателя Малинов за поставяне на Европа пред “свършен факт”. Държан в течение на събитията, князът търси подкрепа сред австро-унгарските управляващи среди, които след като са решили да анексират Босна и Херцеговина посрещат благосклонно българското искане. Необходимо е да се провъзгласи независимостта и чрез нея да се уредят въпросите с ”инцидента Гешов” и железниците. В същото време и правителството решава да изостави опитите за пряко българо-турско споразумение и да обяви независимостта. Намеренията на българското правителство не остават тайна от европейската дипломация. В съгласие с инструкциите си руският дипломатически агент в София Семеторски-Курило и английският му колега Дж. Бъканин предупреждават правителството, че прокламирането на независимостта ще предизвика криза на Балканите и улесни действията на Австро-Унгария. От Петербург обещават подкрепа на българското искане след като Австро-Унгария първа наруши Берлинския договор. В руските планове независимостта се разглежда като част от компенсациите на балканските държави след анексията. Френският агент Палеолог в разрез със съюзниците си, настойчиво поощрява българското правителство. На 16 септември 1908 г. Министерският съвет взема решение да обяви независимостта на 21 септември. На княза е телеграфирано незабавно да се върне в страната. Тази спешност е продиктувана от опасението, че европейските сили могат да предприемат колективен натиск върху кабинета и да попречат на българските действия. Отчетено е, че опасността за страната ако първа наруши международната договореност не е по-голяма от опасността, ако последва Австро-Унгария и по този начин нанесе втори удар на Турция. Започнала с постъпки пред Великите сили, инициирала българо-турски преговори, българската дипломация се спира на варията на самостоятелна акция, като залага на картата “свършен факт”. На 21 септември в Русе пристига княз Фердинанд, а на 22 септември 1908 г. във Велико Търново със специален манифест обявява България за независимо царство. Престижът на Княжеството нараства особено сред поробеното население в Македония и Одринско. Обявяването на независимостта се посреща с радост от всички българи. В първите часове и дни нито една от Великите сили не предприема официални постъпки за отхвърляне на извършеното дело. Търновският акт не е изненада нито за европейската, нито за балканската дипломация. Търновският акт изправя Европа и Балканите пред свършен факт: отхвърля клаузите на Берлинския договор от 1878 г., който налага върху България статут, оспорващ правото на държавно-национално единство и суверенитет. Същевременно се нарушава договор, поддържал 30 години международноправната решаваща роля на Великите сили и техните интереси в Югоизточна Европа. Обявяването на независимостта отбелязва началото на криза в международните отношения от 1908-1909 г., при която борбата за признаване на независимостта се свързва със непосредствено извършената анексия на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, а също така и с въпроса на присъединяването на Крит към Гърция. Българското правителство е предварително подготвено за трудностите, които трябва да преодолее в усилията си за международно признаване на акта на Независимост. Още на 22 септември Фердинанд телеграфира на султан Абдул Хамид, за да го уведоми за извършения акт и да го увери в личната си вярност. С официална нота до Великите сили са направени постъпки за признаване на България за независима държава. В София не разчитат на бърза и открита подкрепа, но все пак се уповават на предварителните сондажи на княза пред виенската дипломация и се надяват на солидарни действия. Реакцията на Великите сили не закъснява и тя е почти идентична – нито една от европейските държави не проявява готовност да признае българската независимост. Барон Ерентал поставя австро-унгарското условие българското правителство да се споразумее с Компанията на Източните железници. Зад тази позиция застава и Германия. Руската дипломация предлага да се свика конференция за ревизиране на Берлинския договор след частичното му нарушаване. Тя се надява да използва случая да уреди важния за нея проблем за свободното преминаване през Проливите. Заинтересувана за стабилността на младотурския режим и влиянието си в империята, Англия приема идеята за международна конференция като възможност да издейства компенсации за Турция и защита на източноевропейската си стратегия, а именно недопускане на свободно преминаване на руски бойни кораби през Проливите. Париж и Рим проявяват готовност да се присъединят към тази линия. Румъния, Сърбия и Гърция поставят отношението си към българския акт в зависимост от решението на силите. От Цариград в отговор на телеграмата на монарха, великият везир съобщава, че въпросът може само да се реши със съгласието на държавите, подписали Берлинския договор. При тази сложна обстановка правителството се придържа към твърд курс на отстояване на независимостта, според който България трябва да откупи експлоатацията и собствеността на железниците, за да не плаща обезщетение. На 3 октомври по нареждане на правителството дипломатическият агент във Виена уведомява Балплац, че българското правителство е готово да преговаря с компанията за откупуване на правото за експлоатация на Източните железници. Българската дипломатическа активност обаче е парализирана от действията на монарха, който е склонен на по-голяма отстъпчивост. Без знанието на правителството той се обръща към президента на Френската република с молба да посредничи пред европейските сили, като уверява, че България е готова да заплати за това. В Цариград постепенно се ориентират към отделно споразумение с Австро-Унгария и България, но те не скриват различното си отношение към двете държави. Високата порта по-лесно може да преглътне анексията на двете провинции, с които отдавна се е простила, отколкото българската независимост, защото окончателното присъединение на автономната област Източна Румелия към България поставя под пряка заплаха Македония. Преговорите с турското правителство започват по инициатива на българската дипломация и завършват след осем месечен сложен процес на постоянно протакане и предявяване на изключително високи финансови и дори териториални претенции от страна на Портата. Централният младотурски комитет прибягва до търговски и пристанищен бойкот на българските стоки, в различните градове се провеждат антибългарски митинги. На 17 ноември българският делегат напуска турската столица като предлага от България нова база за съглашение – при условие, че турското правителство декларира, че ще уреди всички висящи въпроси направо с България и веднага след това ще признае суверенитета на страната, България е готова да заплати 82 000 000 лв. за румелийския данък и собствеността и експлоатацията на железниците. Въпросите за вакъфите ще се уредят от съответните администрации. Тази декларация е сведена до знанието на руския и френския посланик в Цариград. Окуражено от склонността на Русия и Англия да подкрепят българския въпрос, на 9 декември, българското правителство изпраща циркулярна нота до Великите сили, в която се излага състоянието на българо-турските преговори и молба за посредничество пред Турция. Резултатът не закъснява и на 17 януари 1909 г. Русия излиза с нова инициатива, предварително съгласувана с Франция и Англия. Тя предлага уреждането на независимостта чрез сложна финансова комбинация на база на формулата на Ляпчев: Русия поема върху себе си изплащането на исканите от Турция 125 000 000 лв., като приспадне тази сума от турския дълг по контрибуциите от Освободителната война (1877-1878 г.), България няма да плаща нищо на Турция, а на Русия 82 000 000 лв., като сключи формален заем с руската държавна банка. Руското предложение улеснява българо-турските преговори, защото задоволява претенциите и на двете страни. В София е посрещнато с облекчение и веднага е прието. За Цариград това е добър вариант, който би отървал империята от тежките плащания към Русия и от ненавременни външнополитически усложнения. Единствено Германия и Австро-Унгария приемат негативно предложението тъй като то би засилило позициите на Антантата в този район. Започват паралелни преговори с Русия и Турция, които на моменти се преплитат и засичат. На 30 март в Цариград се достига отново до мъртва точка поради избухналия метеж против младотурското управление и идването на власт на Тефик паша, който отказва да признае Независимостта преди да се удовлетворят частните вакъфски искания. При това положение българската външна политика прибягва до познатите средства на дипломатически натиск от страна на Великите сили. Паприков дори отива по-далеч като шантажира с възможност за пряко споразумение с Компанията, при което Германия и Австро-Унгария ще признаят Независимостта. Крайното разрешаване се постига с подписването на още четири двустранни спогодби: българо-турският протокол от 6 април 1909 г., който урежда въпроса с Независимостта; българо-руският, уреждащ финансовата сделка; споразумение между Турция и Компанията за разпределение на обезщетението от 17 май; споразумението от 13 юни между България и Източните железници за собствеността и експлоатацията на железниците. На 7 април Русия официално признава Независимостта и призовава останалите Велики сили да направят същото. Скоро идва и признание от Англия, Франция и Италия, Германия и Австро-Унгария, както и от Сърбия, Черна гора и Румъния. Българската дипломация успява да защити акта от 22 септември 1908 г. България се превръща в суверенна държава, която има самостоятелност във външната си политика, освобождава се от финансовите си задължения към империята, ликвидирана е чуждата собственост на Източните железници на българска територия, окончателно се утвърждава актът на Съединението. Отхвърлянето на васалното положение издига международния престиж на страната. Затвърден е един от основните принципи след Освобождението – самостоятелно присъствие на балканската и европейската сцена. Титлата “цар на българите” е международно признание на българския владетел като монарх на суверенна държава, която вече свободно може да изразява и защитава своите държавни приоритети на сцената на международните отношения. Изтегляне 355 Kb. Сподели с приятели:
|