Ден и нощ, нощ и ден в памет на дядо ми симон гьорев

Като се съвзе, пак тръгна. По едно време се появиха и други миризми — премина някъде бавно, сигурно също затруднявана от снега, лисица, заскача заек назад — натам, откъдето Лишко идваше. Край едни дървета се разшумяха гарвани и слабо лъхна киселият дъх на перата им; той продължи напред по нишката на дима. След него оставаше като бразда дирята на гърдите и хълбоците му.

И заедно с това назад оставаха навиците му от лятото: не изръмжа на лисицата и не се опита дори да тръгне след заека, не излая по гарваните, макар яростта на глада да го бодеше непрекъснато заедно с всичко останало.

Само човекът можеше да свърже разкъсаните краища на живота! Така властно, както бе усещал в други случаи онова, което му диктуваше природата, така внезапно и силно зазвуча у него сега тази нейна заповед. Това беше цялата надежда и последната сила, която още имаше в изнуреното си тяло, това беше единствената посока, която му оставаше.

Цяла нощ той вървя и пълзя през дълбокия сняг. Ту по-доловими, ту съвсем слаби стигаха до носа му миризмите на дима и човешкото жилище. Призори вятърът стихна и миризмите изчезнаха. Стана много студено, небето отскочи високо, а облаците се разредиха и на дъното им тук-таме проблеснаха едри звезди. И без нишката на дима Лишко продължи по посоката, от която го бе усетил. Вече бе напълно капнал: като пребит влачеше тялото си през вкоравения сняг. Често се спираше, за да почива, и все по-трудно тръгваше напред. Ако полето беше голо, той би изминал много повече път, но снегът бе стигнал до върха на плешките му, а с него бе дошъл ужасът от самотата, глада, болките, жаждата, усещането на смъртта. И призори всичко това огромно натегна над малкото силица, която още тлееше в гърдите му.

За цял час измина разстоянието между двата дола. Все по-малко пълзеше и все повече лежеше отпуснат в началото на дирята си. Срещна го лисица — белезникава и малка, тя дойде срещу него, погледна го, излая и отмина назад. Късите й лапки меко се плъзгаха по крехката корица на снега и широката й опашка я извличаше веднага, ако някоя от лапките затънеше. Лишко само я изгледа. Сега не бе вече достатъчно като снощи присъствието на живота сред снежната пустиня, за да го съживи и вдигне отново. Колкото по-трудни бяха движенията му, толкова по-дълбоко бе замирало сърцето. И студът, който го обгръщаше все по-примамливо, бе започнал да поглъща болките. Най-хубаво беше да се отпусне върху снега, да се изтегне, да се остави така, докато студът притъпеше и последния бод на тялото. Той се отпусна.

В това време се чу шум на машина, който започна да нараства с всяка секунда. Замириса на бензинов дим, чуха се човешки гласове и с тежко пухтене между два реда тополи, които се нижеха пред него, се показа клинообразният нос на огромен снегорин. Кръвта в жилите му, преди минута съвсем замряла, лудо се плисна и го изправи на крака; той излая.

Снегоринът дойде и замина, никой не го забеляза. Лишко изпълзя още няколко крачки напред, превали прясната грамада, която снегоринът току-що беше оставил, и стъпи на шосето.
* * *

Имаше твърда земя лод краката си, имаше миризма на дим и на хора. Като подтичваше със скоростта на обикновен вървеж, Лишко вървя дълго след снегорина, макар че шумът му заглъхна напред заедно с мириса на изгорелия бензин. Но вместо това сутрешният вятър все по-обилно започна да носи миризмата на дим от огнище, на нещо друго остро, което се разливаше от върха на висок комин, на коне, които пръхтяха в студения въздух. Показаха се първите къщи на селището и още преди да влезе в него, се разклониха встрани стъпките на хора и на кучета. Срещна го каруца, която караше мляко в гюмове, по пъртината край оградата, свит, вървеше човек със спусната през ушите кожена шапка. Той само се отклони, за да направи път на каруцата; човекът не го забеляза. Тогава достигна разградена ограда и влезе в стъпките на човек, който миришеше силно на хляб и на месо и на още други неща за ядене.

Лишко влезе в двора и веднага се изправи пред жълта сграда с огромен прозорец, зад който светеше лампа, мяркаха се хора и идваше топлина с нетърпим мирис на месо. Зад изпочупени стъкла стоеше надпис ШКЕМБЕДЖИЙНИЦА „НАРОДНО ЗДРАВЕ”.

Ала и без да разбере надписа, той бе вече разбрал, че сянката на смъртта, която го следваше дотук, сега рязко се дръпна назад и се стопи в сивотата на настъпващия ден.

Лишко бързо се съвзе — след два дни вече бе здрав. Спеше в навеса с въглищата, ядеше от гюма с хвърлените чорби и бързо усети, че неговият враг тук беше прислужникът, който кладеше печките и който прибираше остатъците от гюма за прасето си в къщи. Сутрин той го държеше отворен, за да изсипва миячката там остатъците. Затваряше го чак когато последните посетители си отидеха. Към обед го пъхаше в един чувал и го отнасяше. На другата заран гюмът пак беше на мястото си. Но храна имаше и извън гюма. Имаше хляб, когато в „Народно здраве” готвеха супа, оставаха кокали.

Освен това Лишко обиколи съседните улици. Нямаше много кучета, а тия, които го срещаха, се разлайваха боязливо и с подвити опашки изчезваха в дворовете. Нямаше овце, нито крави. Хората бяха други — излизаха и влизаха, отиваха някъде и по цял ден дворовете оставаха пусти. В „Народно здраве” сутрин имаше цяла тълпа — през деня и вечер беше спокойно; само няколко квартални пияници дремеха над чаша червено и салата от кисели краставички.

Това беше околийското градче; тук го беше довела съдбата след ония нощи в снежното поле. Той ги забрави и се успокои. Не забрави само това, което природата бе казала тогава, накрая, когато вече не можеше да пълзи през снега: че връзките на живота му сега са в ръцете на човека и от него зависи всичко в идващото време.

За няколко дни той свикна с новото — като живее до човека, да го избягва колкото е възможно повече. Спеше под навеса с въглищата. Още рано, докато тъмнината бе съвсем гъста, светваше лампата над задния вход и след това излизаше с кофи в ръце прислужникът. Наежен, затворен между стените и човека, Лишко тихо ръмжеше и сърцето му яростно отмерваше тиковете на кръвта, както винаги при среща с хора. Прислужникът размахваше изхабената секира и трошеше буците, докато напълни кофите. Бърбореше си нещо сам, все недоволен, въпреки постоянния лъх на ракия, който разнасяше. После се отдалечаваше с кофите в ръка, пак идваше и пак си отиваше. Така няколко дни това се повтаряше и в тях Лишко свикна с него. Накрая той престана да го тревожи; докато трошеше буците и пълнеше кофите, Лишко равнодушно примигваше в полумрака на навеса и яростта не събуждаше сърцето от спокойния му нощен ритъм.

Една сутрин прислужникът се покатери по купа да търси по изпръхнала буца. Недоволен той заразхвърля тия, които не му харесваха. Лишко лавна и на един скок се намери вън от навеса под светлото петно на лампата. Прислужникът направи това, което би направил и селянинът в полето — извика уплашено, после гласът му се осмели, доби дързостта и заканата и буци кюмюр се посипаха в снега по двора.

Това мина; през деня Лишко пак се промъкна под навеса. На другата сутрин прислужникът дойде на обичайното си място, наведе се и изведнъж в дъното на навеса заваляха едри и дребни парчета. Лишко избяга — прислужникът го сподири с нови буци и псувни. Ако той беше живял нормалния живот на домашно куче, следващата нощ сигурно пак би се върнал на сушината под навеса. Но за Лишко това бе достатъчно; през деня той си потърси ново място.

През две огради още по към края на градчето в един двор имаше струпани, набързо покрити с керемиди грамада греди. Между тях откъм обратната страна на вятъра зееше дупка; тя беше суха и топла. Дворът през целия ден беше пуст; нямаше куче — само няколко котки го прекосяваха, опипвайки внимателно утъпкания сняг. Бяла къща с тесен прозорец гледаше към двора; човек не се показа и вечерта прозорецът остана тъмен. Това беше склад за строителни материали и следващите дни в студа само няколко пъти се мярнаха хора да приберат новопристигнали товари.

Вечер и нощем, както и рано сутрин, Лишко обикаляше „Народно здраве”. Прислужникът бе станал по-бдителен, но храна се намираше. Когато нямаше, Лишко бродеше вечер из покрайнините. На самия край на градчето, недалеч от шосето, по което бе дошъл, откри кръчмичка. През деня и вечер от една сграда на стотина метра в полето към нея притичваха хора. Те всички бяха еднакво облечени и всички еднакво издаваха непозната, но постоянна миризма, която го привлече. Веднъж в тъмното той премина по пътеката през полето, мушна се под ограда от бодлив тел и усети непознатата миризма свободно да хлуе отвсякъде. Обиколи двора и сградите. Имаше много хора; като викаха в един глас, те се движеха от място на място, после пак така вкупом изчезнаха в дългите помещения и дворът остана пуст. От една сграда се носеше миризма на месо, на храна, на някакви яденета. Зад тази сграда той намери кофи, пълни с още топла тлъста яхния, и яде по-добре, отколкото в „Народно здраве”. Оттогава всяка вечер обикаляше казармата и всяка вечер върху утъпкания мръсен сняг зад кухнята го чакаха непазени кофите с храна.

Като се криеше от хората, той живееше добре край тях и още в първите седмици изчезнаха всичките следи от скитнишкия му живот — опадаха и се изчистиха репеите по опашката и по корема му, заляха се и съвсем изчезнаха раничките от измръзванията и от ухапванията, козината му лъсна както в най-добрите дни на лятото. Единствена опашката оставаше все така гузно подвита между задните нозе и ушите постоянно и неспокойно по стар навик ловяха всеки по-близък и по-далечен шум. Законите на полето бяха живи само в този навик — в навика непрекъснато да бъде нащрек. Той оглеждаше с недоверие хората, камионите и каруците, които преминаваха. С хората всичко остана по старому; чувствуваше се сигурен, ако не го виждаха, и веднага търсеше прикритие, ако го откриеха. Макар че след прислужника никой не беше го гонил и погледите им равнодушно се плъзгаха край него, когато го забележеха да тича снишен в сенките на крайпътните огради.

С кучетата бе по-различно. Отначало, надушили дивата му миризма, те страхливо пролайваха след него, някои се бяха и опитали да го застигнат. Но после дивата миризма изтля — миризмата на зайците и на яребиците, на билките и на дъждовете, на острия, непримесен с димове вятър бавно се пропи от киселите войнишки яхнии, от шкембе-чорбите на „Народно здраве”, от смолистия мирис на гредите от склада и от въглищния прах на навесите. Тогава случайните кучета престанаха да го лаят и да скимтят и забравените закони на кучешките срещи бавно възкръснаха в кръвта му.

Денем и особено нощем те се обдушваха внимателно из пустите дворове — понякога лавваха срещу си, друг път тръгваха заедно по-нататък хълбок до хълбок. И техните миризми престанаха да го дразнят и да изправят козината на гърба му. Той оленивя и в дебелия слой мазнина под козината на гърдите и шията му утихна яростта, която го бе водила толкова дни през полето, която го бе излагала на толкова опасности и го бе спасявала от тях като единствен изход в оня див и озлобен свят. Така за няколко седмици в тоя неочакван рай на храната и спокойствието, напоен все с едни и същи кротки миризми, се родиха нови навици и нави закони. В тях заглъхнаха мътните призиви на природата и нищо тревожно не го безпокоеше сега, нито оная тръпка за стопанина, който щеше да го погали и защити, нито копнежът по своя стряха, който го бе водил през толкова непознати места.

Денем снегът се топеше и тихият шум на слягането, недоловим за хората, го приспиваше в пролуката между гредите. Вечер всичко замръзваше и като проскърцваха едвам чуто, замлъкваха чучурите на капчуците. Зимата се проточи, валя нов сняг и падаха мъгли, имаше звездни нощи и такива, в които жълтите кълбета на уличните лампи почти изчезваха около своите стълбове. Хората се оживяваха, гъмжаха по улиците и шумно говореха, пияниците в „Народно здраве” и крайната кръчмичка до късно пееха. После идваше време — прибираха се рано и рано угасваха прозорците на топлите къщи.

И едното и другото му стана безразлично, той загуби всичките си грижи. Сега имаше само една — да броди нощем в тъмнината по уличките и дворовете и да оставя знаците си навсякъде като нямо предупреждение към всички кучета. Защото и без сдавянията те бяха признали вече властта му. Страхопочитателно отстъпваха от пътя му и услужливо махаха с опашки дворните песове, връщаха се от пътя си мъниците и дори ловджийските кучета с тяхното високомерие ръмжаха приглушено, когато надушеха знаците му.

Всичко това беше съвсем различно от ставалото някога в селския двор. Само властта на човека оставаше така всесилна, както винаги бе била, но нощем тя не тежеше, а денем старият опит и предпазливостта му бяха достатъчни, за да минава незабелязан край нея. И най-важното — в това ново място, в покрайнините на градчето, около казармата и в двора на склада, нито веднъж в дългите зимни нощи той не усети невидимия полъх на самотата, въпреки че пак беше сам и че рядко някое куче, преодоляло глухото му ръмжене, го придружаваше в нощните скитания. Всичко онова, към което така жадно се беше стремил и което пак не беше постигнал, му беше достатъчно и така — като го обкръжава, като осигурява храната и топлината на живота му.

В първите дни го учудваха и объркваха много неща: котки и кучета се разхождаха заедно по дворовете, гълъби подхвръкваха по утъпкания сняг на тротоарите в самите крака на хората. Кокошки щъкаха насам-натам и петлите съвсем самонадеяно настръхваха войнствено срещу кучето в двора. Хората — и възрастните, и децата — подгонваха тук и там някой негов събрат, отекваше болезненото му квичене, ако го удареха, и всичко стихваше. И тук, както и на полето, биеха, но той веднага разбра важното — тук не убиваха. И гонитбата им беше вяла, тя беше прогонване, не преследване. Случи му се много пъти същото. И винаги всичко завършваше по един и същ начин: оставяха го.

Така потече времето. И в него все по-трайно се открои новият закон на живота му и той започна да го ръководи единствено — търси храната си скришом от хората, яж, спи, нощем свободно обикаляй улиците и дворовете. Ако те подгонят — не се нахвърляй — бягай! Бягай без лай и ръмжене — бягай бързо!

Ето това беше новото, което дойде след самотата и страха в есенното поле и след онзи дъх на смъртта в безкрайната застилка на снега. Той не искаше нищо повече. Сетивата и тялото му — всичко в него се наслаждаваше ненаситно на спокойствието и изобилието, което го заобикаляше.
* * *

Премина декември и дълбоко навлезе януари с шумните и късни веселби на хората, с постоянния като дима мирис на прясно приготвена сланина. Градчето не го изненада повече с нищо; той обиколи и покрайнините, и центъра — навсякъде бяха еднакви кирпичените дувари, нашарени повече с лозунги, отколкото с вар. И навякъде дневният шум преминаваше във вечерните веселби, а веселбите после заглъхваха в глухите нощи. Кучешката му памет запази много нови миризми-имена, ала никой от хората не го привличаше и не будеше онова старо желание да се потрие в краката му, да го погледне в очите и да размаха признателно опашка. Така миналото бе минало и само недоверието на дивото животно остана у него от уроците на лятото.

Веднъж долови мирис, който беше много стар и много близък. От дървена портичка в ранно утро излязоха две момчета с ученически фуражки и чанти в ръце. И в говора, и във вървежа, и от цялата осанка на едното силно хлуеше познат мил мирис на приятел. Лишко се връщаше от нощната си обиколка. Момчетата отминаха напред по улицата, ала той не излая, не се спусна след тях, не ги догони. Още няколко пъти вечер улавяше приятелския знак и още няколко пъти продължаваше пътя си, подавяйки лекия трепет на кръвта.

Изниза се и януари. През февруари вятърът съвсем стихна и димът на комините се точеше нощем към месечината тънък и прав. В тия нощи неочаквано след дългото спокойствие и безгрижието се появи пак една далечна и мътна тръпка, която го смути. Под сивотата на осигурения живот дълбоко се пробуждаше природата, за да поиска нещо ново от него — да го спаси или да го заведе в опасност — той не знаеше. Оленивял и потънал в доволството си, Лишко отмина бързо първите знаци и веднага би ги забравил, ако все по-настойчиво и по-дълго те не възобновяваха своите пристъпи. Новото идваше. И това — макар че той не го разбираше — бе последният тласък в целия кръговрат на живота му, който го бе поел така неочаквано в зимните нощи на миналия февруари и който го довел дотук — до този пристан на спокойствието, за да разбие и него сега и да му внуши за последен път един-единствен закон — вечния измежду всички временни.

Една жълта кучка прескочи оградата на склада и се защура из двора, като че търсеше нещо. Като тихо скимтяха и се зъбеха помежду си, след нея се преметнаха още няколко песа, различни по цвят и по големина. Разгневен, Лишко веднага изскочи от мястото си между гредите и се понесе срещу тях. Случи се така, че преди да се вреже във върволицата им, се изправи пред кучката; потрепвайки с уши, тя застана срещу него съвсем нехайна за гнева му. Както безброй пъти досега, той оголи зъби и без ръмжене и бой се приготви да я притисне под лапите си. И в тоя миг един нов мирис го обля целия. Той идваше от нея, беше толкова силен, колкото и непознат, и в непрекъснатата му струя се стопиха гневът и възбудата му; Лишко неочаквано и за себе си размаха дружелюбно опашка. Тогава тя пристъпи, подуши го, потри се леко о хълбока му. Нещо странно — доверие и готовност да й се подчини го прониза внезапно така силно, че краката му се подкосиха, а останалият свят изчезна изведнъж, заличен от невидима ръка. Той изръмжа, а се чу скимтене. И то не беше скимтенето на болката, на умората, на глада и на страха, които познаваше толкова добре. Бе нещо друго, беше звукът на приятното. Той посегна да я близне, но тя изведнъж отскочи, обърна се, изръмжа и побягна. Чак сега Лишко видя отново върволицата, която се совна след нея. Внезапно подхвърлен от непознатото, и той се спусна подире им.

Те бяха друга компания и враждебността тук струеше със същата сила, както доверието и нейният призив преди малко. За няколко секунди той ги разпръсна, прекатури един, ухапа яко друг и събори само с тяло следващия, докато останалите вкупом и без страх налетяха върху него. Но това бе само израз на безсилието им и за още толкова време той щеше да разпръсне и тях, ако не беше се изправила срещу него пак жълтата кучка. Лишко престана да вижда друго, макар че останалите диво налетяха отзад. Кучката се обърна и побягна. Пръв след нея се понесе и той.

А върволицата се източи назад, последва ги през оградата, през следващия двор и по тъмната нощна улица на градчето, още скована от февруарския лед.

Две три нощи поред той обикаляше улиците заедно с тях и ако не беше новата възбуда, която изцяло го владееше, сигурно в постоянната си предпазливост би забелязал колко променено бе всичко. През деня снегът се топеше на малки тъмни поточета; вечер улиците замръзваха. Когато се спираха за малко след лудия бяг на жълтата кучка, преди да започнат поредното краткотрайно сдавяне, те чуваха ясно как през една, през две улици или по-далече скърца ледът и други кучета някъде преследват своята кучка, слепи за всичко на около. Сляп беше и Лишко, слепи бяха и останалите от върволицата на жълтата кучка. На първо време по-предпазлив от тях, той усещаше неясната и властна възбуда, която бе обладала всички, и неохотно в себе си все още се съпротивляваше. Те препускаха из улиците, срещаха хора и слепи преминаваха едва ли не под краката им. Задаваше се камион, фаровете му отдалеч опипваха улиците; ако жълтата се спреше на средата, всички заставаха там, глухи за шума, който заплашително нарастваше. Нито на човека, нито на машината — довчера всевластни и неоспорими — обръщаха внимание; и най-малкият, презрян от слабост мъник стоеше насреща им, загубил изведнъж онова, на което досега бе научен.

Бяха загубили и почитта помежду си. Онази негласна йерархия, която така строго царуваше навсякъде и която оше в миризмата на знаците определяше кой трябва да отстъпи и кой да остане, се стопи, по-бързо от снега; във върволицата сега вървяха с еднаква ярост и силни, и слаби. Често срещаха и други върволици; някой пес от края на опашката се прикачваше към другата с надеждата да успее там повече. Но водачките веднага бързаха да се раздалечат и разсеяните за миг поклонници пак тръгваха покорно напред.

Отначало неподчинен изцяло на могъщия зов, с който кунката, ги събираше и водеше, Лишко смътно разбираше замайващата промяна, която настъпваше. Но с всеки час трезвостта му намаляваше и една нощ — това беше втората или третата, след като жълтата бе преминала през двора на склада — той стана като всички останали. Вече не забелязваше ни хората, ни опасностите, които така явно можеха да дойдат от непредпазливостта. Виждаше само жълтата кучка — ту спряла, за да ги огледа, и докато ги гледаше, те яростно се нахвърляха един срещу друг, ту тичаща напред по улиците, през оградите и през дворовете в покрайнините.

Това продължаваше и денем. Вее пак светлината и сутрешното раздвижване на хората ги прогонваха от улиците по градините и задните, дворове. И тук ги срещаха много хора, но странно — в гласовете им покрай тоновете на недоволството, така познати на всички, звучеше сега и смях. Провикваха се след тях, а ако ги подгонваха, това беше пак гонитба без сърце — повече навик, отколкото израз на неприязън.

Пътем намираха нещо за храна, ако жълтата се спреше край храната. Почти забравиха за домовете и леговищата си, за яденето, което ги чакаше. Дълго клечаха, наредени в кръг около кучката и последователно се нахвърляха вкупом върху оногова, върху когото тя по-продължително спреше влажния си поглед. Това беше и денем, и нощем. Ала в честите сдавяния сега нямаше онази ярост, която можеше да припламне, ако се бяха срещнали поотделно; това не беше борба на живот и смърт, това беше по-скоро краткотраен парад на преданост и той се прекъсваше винаги от нейното глухо ръмжене и от внезапния й бяг, с който всъщност ги разтърваваше. Може би ако тя останеше неподвижна на мястото си, телата на тези, които вървяха в края на върволицата, скоро щяха да се обърнат с краката нагоре, но тя безпогрешно усещаше онзи миг, когато яки челюсти се сключваха смъртно около нечия шия, и тогава хукваше напред.

Така въпреки силата си, която сега усещаше повече от всеки друг път, той търпеше цялата върволица след себе си и само дългият и непосилен бяг и някоя висока ограда прекъсваха напъна на презрените съперници. Той не изоставаше никога; би могъл, струваше му се, да я изпревари, да я загради с тялото си, да я спре, за да вдиша дълбоко и силно замайващия зов, който излъчваше. Ала тънката кожа на муцуната й тогава веднага се набръчваше и белите остри зъби жестоко го парваха, където успеят. И през ум не му минаваше да се бие с нея — в онзи неин зов имаше нещо могъщо и топло, което правеше да не усеща болките от ухапванията й. Той само се дръпваше, намаляваше тръса, без да отстъпва някому мястото си в началото. За тия дни и нощи, макар и погълнат от жълтата, той вече знаеше доста за другите, които идваха след него. Тук съвсем не всички бяха слаби и дребни. Имаше рунтав овчарски пес от двора на един каруцар, току-що преселил се в града. Този пес бе раснал и живял по кошарите, той беше свикнал да тича и малките му очи, скрити зад надвиснали бели косми, никога не издаваха страх. На няколко пъти вече се бяха вкопчвали един в друг и нито веднъж единият не успя да прекатури другия. Ако имаха възможността да се отдадат на омразата си, друго нещо, онова което бе по-голямо и по-силно от якостта на мускулите, щеше да реши тяхната битка. Но, досега нямаха такава възможност.

Имаше две-три също овчарски, но угоени от градска помия кучета, които, изплезваха езици, ако жълтата не спреше по-дълго време. Ала, макар и изостанали, накрая винаги пак пристигаха. Те бяха по-хитри — преди да се нахвърлят помежду си, вкупом се хвърляха върху оня, когото пръв застигнеха. По телата им се брояха вече по няколко рани от Лишковите зъби: все пак не бяха достатъчни, за да ги върнат.

Във върволицата беше и един объркан още в предното поколение мелез между овчарка и ловджийски сетер. На дългите си крака той тичаше бързо и само острите зъби можеха да го поизбутат малко по-назад между овчарските кучета и сбирщината от най-различни породи и възрасти, която вървеше подире им.

Сбирщината всеки ден се обновяваше — отпадаха едни, уплашени от зъбите на големите или изтощени до смърт от гонитбата и глада, и се присъединяваха други, събрали за час, за два малко сила и топлина и решени пак да опитат невъзможния си късмет. Февруарското слънце у всички бе събудило тоя стар, вечен и толкова силен кълн на кръвта, който ги правеше така чувствителни към зова на женската.