Дж. Д. Селинджър По-горе билото, майстори!

Но този ден беше — най-меко казано — необикновен и помня, че когато взех подноса и тръгнах да излизам от кухнята, в мен не настъпи обичайната при такива случаи метаморфоза. Струва ми се, че стомахът на въпросния субект започна да развива необикновено висока температура, но нищо повече.

Когато влязох с подноса в дневната, не забелязах някаква особена промяна сред гостите освен радостния факт, че чичото на бащата на булката се беше присъединил към тях. Той беше потънал в дълбокото старо кресло на моя покоен булдог. Тънките му крачета бяха кръстосани, косата пригладена, мазното петно на ревера все така биеше на очи и — о, чудо на чудесата! — пурата му гореше. Поздравихме се с него по-горещо от всякога, сякаш тези периодични раздели ни се струваха прекалено дълги и нетърпими.

Лейтенантът все още стоеше пред библиотеката. Прелистваше някаква книга, очевидно изцяло погълнат от нея. (И досега не зная каква беше тази книга). Мисис Силзбърн, вече с напълно свеж вид, гримирана отново плътно, седеше чак на другия край на дивана, далеч от чичото на бащата на булката и разгръщаше едно списание.

— О, чудесно! — възкликна тя с тон, предназначен за приеми, при вида на подноса, който тъкмо слагах на масичката. Тя ми се усмихна любезно.

— Сложих съвсем мъничко джин — слъгах аз, разбърквайки коктейла в каната.

— Тук е тъй приятно и прохладно сега — каза мисис Силзбърн. — Между другото, може ли да попитам нещо? — Тя остави списанието, стана, заобиколи дивана и отиде до бюрото. Протегна ръка и докосна с пръст една от снимките на стената. — Кое е това очарователно дете?

Климатичната инсталация, работеща сега гладко и равномерно, и новият грим бяха оказали своето въздействие — тя вече не приличаше на измъчено, плахо дете, какъвто вид имаше под палещото слънце пред кафенето на Седемдесет и девета улица. Сега разговаряше с мен с онова сдържано изящество, което й беше присъщо в началото, когато аз скочих в колата и тя ме попита дали не съм Дики Бриганза.

Престанах да бъркам коктейла и се приближих до нея. Тя сочеше с лакирания си нокът едно момиченце в груповата снимка на децата, участвали през 1929 година в програмата „Какво умно дете“. На снимката бяхме седем деца, насядали около кръглата маса, с микрофон пред всяко.

— В живота си не съм виждала по-очарователно дете — каза мисис Силзбърн. — Знаете ли на кого прилича малко, особено в очите и устата?

В този момент уискито — не цялото, но един пръст, да речем — започна да ме хваща и аз едва не отговорих: „На Дики Бриганза“, но се усетих навреме и благоприличието надделя. Кимнах и назовах името на онази киноактриса, за която спомена в колата придворната във връзка с деветте хирургически шева.

Мисис Силзбърн ме погледна втрещена.

— Нима и тя е участвала в тези предавания.

— Да, около две години. Но да, разбира се. Само че под истинското си име — Шарлота Мейхю.

Сега и лейтенантът стоеше зад мен отдясно и гледаше снимката. Като чу театралния псевдоним на Шарлота, той се откъсна от библиотеката и дойде да я види на снимката.

— Не знаех, че като дете е излизала пред радиото — каза мисис Силзбърн. — Съвсем не знаех. Още от малка ли беше така талантлива?

— Не, беше само голяма палавница. Но пееше не по-лошо, отколкото сега. И ни беше чудесна морална подкрепа. Винаги сядаше до брат ми Сиймор пред масата с микрофоните и щом й харесваше някоя негова реплика, настъпваше го по крака. Един вид ръкостискане, само че с крак.

Докато давах този кратък отчет, бях се опрял на облегалката на стола пред бюрото. Изведнъж ръцете ми се изплъзнаха от облегалката — както понякога на човек му се изплъзва лакътят, когато се е облегнал на маса или на бар. За миг изгубих равновесие, но нито мисис Силзбърн, нито лейтенантът забелязаха нещо. Скръстих ръце на гърди.

— Някои вечери, когато биваше в изключително добра форма, Сиймор се връщаше у дома окуцял. Честна дума ви казвам! Шарлота не го настъпваше лекичко, а просто го газеше с крак. Но той не се сърдеше. Сиймор обичаше да го настъпват по краката. И обичаше палавите момиченца.

— Интересно, много интересно — каза мисис Силзбърн. — Но аз никога не съм подозирала дори, че тя е участвала в предаванията.

— Всъщност Сиймор я вкара в радиото — обясних аз. — Баща й е остеопат, живееха в нашия блок на Ривърсайд. — Отново сложих ръце на облегалката на стола и се опрях с цялата си тежест на нея, отчасти, за да се укрепя, отчасти, за да заема поза на стар мечтател. Звукът на собствения ми глас ми беше изключително приятен. — Един ден играехме на топка… Интересно ли ви е да чуете всичко това?

— Да! — каза мисис Силзбърн.

— Един ден след училище ние със Сиймор играхме с топка на стената на блока и изведнъж някой — после се оказа, че това е била Шарлота — започна да ни замеря със стъклени топчета от дванайсетия етаж. Така се запознахме с нея. Още същата седмица я заведохме в радиото. Дори не знаехме, че може да пее. Просто ни хареса нейният хубав нюйоркски говор.

Мисис Силзбърн се засмя с онзи звънлив смях, който е смърт за всеки чувствителен разказвач, бил той трезвен или пиян. Очевидно тя само чакаше да завърша, за да зададе на лейтенанта въпроса, на който толкова държеше.

— Кажете, на кого ви прилича? — попита го тя настойчиво. — Особено в очите и устата. За кого ви напомня?

Лейтенантът погледна първо нея, после снимката.

— Искате да кажете на тази снимка, като дете? Или каквато я знаем сега от филмите? Кое имате предвид?

— Ами, как да ви кажа, и двете. Но особено каквато е тук, на тази снимка.

Лейтенантът се вглеждаше отблизо в снимката малко разгневен, както ми се стори, сякаш в никакъв случай не можеше да се помири с това, че мисис Силзбърн — една жена, при това невоенна — го принуждаваше да разглежда някаква си там снимка.

— На Мюриъл — отсече той. — На тази снимка ми прилича на Мюриъл. И косата, и всичко.

— Именно! — каза мисис Силзбърн. Тя се обърна към мен и повтори: — Именно! Вие познавате ли Мюриъл? Искам да кажа, виждали ли сте я с тази очарователна прическа, така с пристегнати коси…

— Днес видях Мюриъл за първи път — отвърнах аз.

— Тогава просто повярвайте на това, което ви казвам. — И мисис Силзбърн почука изразително снимката с показалец. — Това момиченце би могло да бъде двойница на Мюриъл в тези години. Приличат си като две капки вода.

Уискито ме хващаше все повече и повече и аз не можех да възприема напълно тази информация, а още по-малко да предвидя докъде би могла да ни доведе тя. Върнах се при масичката — май се стараех да вървя съвсем по права линия — и пак започнах да бъркам коктейла. Чичото на бащата на булката се опита да привлече вниманието ми, като приветства моето завръщане, но аз бях толкова погълнат от твърдението, че Мюриъл прилича на Шарлота, че не отвърнах на поздрава му. Освен това главата ми вече се мотаеше. Идеше ми да седна на пода и така да бъркам коктейла, но се сдържах.

След една-две минути, когато започнах да наливам чашите, мисис Силзбърн се обърна към мен с нов въпрос. Той долетя почти като музика до ухото ми — с такъв мелодичен глас го произнесе.

— Ще бъде ли неприлично, ако ви попитам за случая, за който спомена мисис Бъруик? Нали разбирате, става дума за онези девет шева. Може би брат ви случайно я е блъснал или как?

Оставих каната, която ми се стори необикновено тежка и неудобна, и погледнах мисис Силзбърн. Интересно, въпреки че главата ми, се мотаеше, далечните предмети не мътнееха пред очите ми. Мисис Силзбърн поне, която седеше в средата на стаята, се отделяше натрапчиво, като във фокус, от всичко наоколо.

— Коя е тази мисис Бъруик? — попитах аз.

— Жена ми — отвърна лейтенантът малко рязко. Той ме погледна така, като че ли представляваше комисия от един човек, на която е възложено да провери защо наливам коктейла толкова бавно.

— О, да, разбира се — казах аз.

— Кажете, случайно ли стана това? — настоя мисис Силзбърн. — Нали не го е направил нарочно.

— Глупости, мисис Силзбърн.

— Моля? — подхвърли студено тя.

— Извинете. Не ми обръщайте внимание. Аз съм малко пиян. Глътнах доста голямо количество преди пет минути в кухнята…

Тук млъкнах изведнъж и се обърнах рязко. Бях дочул познати тежки стъпки по непостлания коридор. Те се носеха към нас застрашително, много бързо и след миг… в стаята нахълта придворната.

Тя не погледна никого.

— Най-после влязох във връзка — каза тя. Гласът й звучеше необикновено равно, нямаше ги характерните натъртвания. — Чаках близо цял час. — Лицето й беше напрегнато и зачервено до пръсване. — Студен ли е коктейлът? — попита тя и без да дочака отговор, се приближи до масичката. Взе единствената чаша, която бях успял да напълня, и я изпи жадно на един дъх. — В живота си не съм била в такава задушна стая — каза тя, без да се обръща специално към някого, и остави празната чаша. Но веднага взе каната и отново наля чашата до половината, при което кубчетата лед издрънчаха силно.

Мисис Силзбърн вече беше успяла да се озове при масичката.

— Какво казаха? — попита тя нетърпеливо. — Говорихте ли с Реа?

Придворната първо отпи от чашата си.

— Говорих с всички — каза тя и остави чашата си. Тя натърти думата „всички“, но някак сърдито, без характерната за нея театралност. После погледна първо мисис Силзбърн, след това мен и накрая лейтенанта и добави: — Можете да бъдете спокойни. Всичко е в ред и напълно благополучно.

— Какво значи това? Какво се е случило? — попита остро мисис Силзбърн.

— Значи това, което казах. Младоженецът вече не боледува от щастие.

В гласа й отново прозвучаха познатите ударения.

— Какво стана? С кого говори? — попита лейтенантът. — Говори ли с мисис Федър?

— Вече казах: говорих с всички. С всички освен с милата булка. Тя е избягала с младоженеца. — Придворната се обърна към мен: — Колко захар сте сложили в това питие? Има вкус, като че…

— Избягала? — ахна мисис Силзбърн и притисна гърди с ръка.

Придворната я погледна.

— Няма нищо страшно, успокойте се — посъветва я тя. — Иначе ще си съкратите живота.

Мисис Силзбърн се отпусна вяло на кушетката. Аз също. Непрекъснато гледах придворната, а и мисис Силзбърн не сваляше очи от нея.

— Очевидно той вече е бил у тях, когато те са се върнали. Мюриъл грабнала куфара и веднага заминали — това е всичко. — Придворната сви изразително рамене. После взе чашата си и я допи. — Във всеки случай всички сме поканени на сватбата, или как се казва, когато младоженецът и булката липсват. Доколкото разбрах, там вече се е събрала цяла тълпа хора. И всички изглеждаха така весели по телефона.

— Каза, че си говорила с мисис Федър. Какво ти каза тя? — попита лейтенантът.

Придворната поклати глава някак загадъчно.

— Тя е възхитителна. Боже, каква жена! Гласът й звучеше съвсем спокойно. Доколкото разбрах от нея, този Сиймор е обещал да се съветва с психоаналитик, за да се пооправи. — Тя пак сви рамене. — Кой знае? Може пък работите да се оправят тип-топ. Ох, толкова ми е горещо, че не мога да мисля вече. — Тя погледна мъжа си. — Хайде да вървим. Къде ти е шапчицата?

И преди да се опомня, придворната, лейтенантът и мисис Силзбърн вече се изнизваха към вратата, а аз, като домакин, тръгнах след тях. Сега залитах доста, но никой не се обърна, та мисля, че не забелязаха в какво състояние съм.

Чух мисис Силзбърн да пита придворната:

— Ще се отбиете ли у тях?

— Не зная — долетя до мен отговорът. — Ако отидем, ще постоим само минутка.

Лейтенантът повика асансьора и тримата, застанали като истукани, се вторачиха в светещия сигнал. Изглежда, всякакви думи бяха вече излишни. Аз стоях на прага на апартамента на няколко крачки от тях и гледах с блуждаещ поглед пред себе си. Когато вратата на асансьора се отвори, извиках им „довиждане“. Тримата обърнаха едновременно глави и също извикаха „довиждане“, а придворната добави: „Благодарим за коктейла“, с което вратата на асансьора се затвори след тях.

Прибрах се в апартамента с много несигурни крачки, като се мъчех да си разкопчея куртката или да я разхлабя някак.

Единственият останал гост — аз съвсем бях го забравил — приветства с възторг завръщането ми в дневната. Когато влязох, той вдигна насреща ми пълната догоре чаша. Дори започна да ми маха с нея, да кима с глава и да се усмихва, като че най-после бе настъпил онзи върховен, щастлив миг, който и двамата бяхме очаквали с нетърпение. Аз просто не бях в състояние да му отвърна с равностойни усмивки. Но помня, че го потупах по гърба. После се отпуснах тежко на дивана точно срещу него и успях най-после да разкопчея куртката си.

— Имате ли си дом? — попитах го. — Кой се грижи за вас? Гълъбите в парка ли?

В отговор на тези провокационни въпроси моят гост с още по-голямо въодушевление вдигна чашата в моя чест. Затворих очи и се изтегнах на дивана по гръб със свити крака. Но от това стаята започна да се върти. Отново седнах и спуснах крака на пода, но от рязкото движение щях да загубя равновесие, та се хванах за масичката. Една-две минути постоях така, свит одве, със затворени очи. После, без да ставам, протегнах ръка към каната и си налях чашата, разплисквайки по масата и пода коктейл с парченца лед. Постоях известно време с пълната чаша в ръце, без да пия, след това я сложих точно върху разляното в средата на масичката.

— Искате ли да ви разкажа от какво има Шарлота тези девет шева? — попитах аз неочаквано с глас, който ми се стори напълно нормален. — Бяхме отишли на курорт на езерото. Сиймор писа на Шарлота писмо, с което я канеше да ни дойде на гости, и майка й най-после я пусна. И ето какво се случи: една сутрин тя беше седнала на средата на входната алея и галеше котето на Бу Бу и тогава Сиймор хвърли камък по нея. Беше дванадесетгодишен. Това е всичко. А той хвърли камъка, защото тя изглеждаше така хубава насред алеята с котето. И всички разбраха това, дявол да го вземе — и аз, и Шарлота, и Бу Бу, и Уейкър, и Уолт, цялото семейство. — Аз се загледах в пепелника на масичката. — Шарлота дума не му е казала за това досега. Нито дума.

Погледнах госта си, като че ли очаквах да ми възрази, да ме нарече лъжец. А аз излъгах, разбира се. Шарлота никога не можа да разбере, защо Сиймор я замери с камъка. Но моят гост не ми възрази нищо. Напротив, той ми се усмихваше насърчително, сякаш готов да приеме всяка моя дума за чиста истина. Но аз станах и излязох от стаята. Помня, че преди да изляза, се спрях насред стаята и си помислих дали да събера парчетата лед от пода, но това ми се видя толкова трудна работа, че продължих към вратата. При кухнята съблякох, по-точно изхлузих, куртката си и я захвърлих на пода. Тогава ми се стори, че именно това е мястото, където винаги съм оставял куртката си.

В банята постоях няколко минути пред коша, питайки се да взема ли дневника на Сиймор или да не го взема. Не помня вече какви са били доводите ми „за“ и „против“, но накрая отворих коша и измъкнах дневника. Седнах пак на ръба на ваната й запрелиствах дневника, докато намерих последната записка на Сиймор.

Когато се събудих след около час и половина, главата ми се пръскаше от болка, а устата ми беше пресъхнала. В спалнята беше почти тъмно. Помня, че седях доста време на края на леглото. После, измъчван от жажда, станах и се помъкнах към дневната, надявайки се в каната на масичката да е останало нещо мокро и студено.

Последният ми гост очевидно сам се беше измъкнал от апартамента. Само празната му чаша и угарката от пурата в пепелника напомняха за неговото съществуване. Все още си мисля, че трябваше да изпратя тази угарка на Сиймор — нали сватбените подаръци в повечето случаи са безсмислени. Просто угарка от пура в малка, хубава кутийка. Би могло дори за обяснение да се сложи и един чист лист хартия.

© 1955 Дж. Д. Селинджър

© 1985 Тодор Вълчев, превод от английски
J. D. Salinger

Raise High the Roof Beam, Carpenters, 1955

Джеръм Селинджър. Девет разказа. Семейство Глас

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

Американска, I издание

Редактори Недялка Христова, Иванка Савова

Рецензент Клео Протохристова

Художник Илия Гошев

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Виолина Хаджидемирева

Коректори Жанета Желязкова, Стоянка Кръстева, Донка Симеонова

ЕКП 07,05366725111/5637–282–85. Издателски № 2381. Формат 84×108/32

Печатни коли 28,50. Издателски коли 23,94. Условно издателски коли 24,62

Дадена за набор на 27. V. 1985 г. Излязла от печат на 15. XI. 1985 г.