Дж. Д. Селинджър По-горе билото, майстори!

— Дай ми още една цигара, моля ти се. Тази ще ме изгори. — Тя му подаде горящата угарка и той я угаси. После й поднесе пакета. — Не, запали ми я ти — каза тя. — Аз вече нямам сили.

Мисис Силзбърн се прокашля.

— Според мен — каза тя — по-добре, че е станало така, това е просто късмет.

— Не, аз ви питам — обърна се към нея придворната с нови сили, като пое запалената цигара от ръката на мъжа си. — Така ли постъпва нормален човек? Нормален мъж? Или това е постъпка било на недорасъл, било на някакъв психопат, на някакъв налудничав тип?

— Господи, не зная какво да кажа. Според мен по-добре, че е станало така, това е просто…

В този миг придворната се изопна и изпусна дим от носа си.

— Оставете, не е там работата. Не е нужно да ми казвате това. — Тя се обръщаше към мисис Силзбърн, но в действителност водеше разговор с мен, така да се каже чрез посредник. — Гледали ли сте в някой филм…? — попита тя, назовавайки с псевдонима й една доста известна по онова време, а сега, в 1955 година, много прочута киноактриса.

— Да — отвърна оживено мисис Силзбърн и млъкна в очакване.

Придворната кимна.

— Добре — каза тя. — А забелязали ли сте случайно, че тя се усмихва някак на една страна? Като че ли само с единия край на устата. Не е трудно да се забележи, ако внимателно…

— Да, да, забелязала съм — каза мисис Силзбърн. Придворната дръпна от цигарата си и ми хвърли бегъл поглед.

— Така. Оказва се, че тя има нещо като частична парализа — каза тя, изпускайки дим при всяка дума. — И знаете ли как я е получила? Този ваш нормален Сиймор я ударил така, че се наложило да й направят девет шева. — Тя се пресегна (вероятно поради липса на по-добри режисьорски указания) и отново изтърси цигарата си.

— Може ли да попитам откъде сте научили това? — казах аз. Устните ми потрепваха като два глупака.

— Може — отвърна тя, гледайки не мен, а мисис Силзбърн. — Майката на Мюриъл го спомена — само преди два часа, когато Мюриъл едва не си изплака очите — Сега тя ме погледна. — Този отговор задоволява ли ви? — Неочаквано тя премести букета от лявата в дясната си ръка. Това бе единствената естествена проява на нервност, която забелязах в нея. — Между другото, за ваше сведение, знаете ли кой според мен сте вие? — каза тя и ме погледна в очите. — Според мен вие сте брат на въпросния Сиймор. — Тя млъкна за малко и тъй като аз не казах нищо, добави: — Вие дори приличате на него, ако се съди по глупавата му снимка, пък и аз случайно зная, че брат му трябваше да дойде на сватбата. Някой, мисля сестра му, беше уведомил Мюриъл за това. — Тя не сваляше очи от мен. — Братът сте, нали? — попита тя направо.

Гласът ми ще да е прозвучал пресипнало, когато отговорих:

— Да. — Лицето ми гореше, но в известен смисъл аз не се чувствах толкова самотен, колкото рано следобед, когато слязох от влака.

— Знаех си аз — каза придворната. — Не съм толкова глупава, да не мислите. Още щом седнахте в колата, разбрах кой сте. — Тя се обърна към мъжа си. — Не ти ли казах, че това е брат му, още щом седна в колата? Не ти ли казах?

Лейтенантът се понамести.

— Да, май че каза… да, да, каза — отвърна той. — Разбира се, че каза.

И без да гледа мисис Силзбърн, човек можеше да почувства с какво внимание следеше тя развоя на събитията. Погледнах крадешком покрай нея към петия пътник — дребничкото старче — да видя дали е все така безучастен. Да, промяна нямаше. Никога човешкото безразличие не ми е доставяло такова удоволствие.

Придворната пак ме зачеса:

— За ваше сведение, аз зная също, че брат ви съвсем не е специалист по лекуване на мазоли. Не се правете на толкова хитър. Случайно зная, че милион години е играл ролята на Били Блек в програмата „Какво умно дете“.

Най-неочаквано мисис Силзбърн се намеси активно в разговора.

— Радиопрограмата ли? — попита тя и аз усетих как ме поглежда с нов, повишен интерес.

Вместо да й отговори, придворната ме запита:

— А вие кой бяхте? Джорджи Блек?

Смесицата от грубост и любопитство, в гласа й не само ми беше забавна, но ме и обезоръжи.

— Не, Джорджи Блек беше другият ми брат, Уолт — отвърнах аз само на втория й въпрос.

— Изглежда, това е някаква тайна или дявол знае що — каза тя на мисис Силзбърн, — но този човек и брат му Сиймор са излизали пред радиото под фалшиви имена. Семейство Блек!

— Успокой се, душичке, успокой се — каза лейтенантът малко нервно.

— Няма да се успокоя — тросна се тя и отново, противно на всякаква логика, в мен трепна нещо като възхищение от нейната твърдост, била тя желязна или стоманена, — Казват, представете си, че брат му бил невероятно умен. Постъпил в университета едва ли не на четиринайсет години и разни такива. Но ако след всичко това, което направи днес с момичето, такъв човек може да се нарече умен, тогава аз съм Махатма Ганди. Не се хващам аз на такива приказки. Просто ми се повдига, като си помисля!

В тази минута се почувствах още по-неудобно. Някой изучаваше внимателно лявата, тоест незащитената част от лицето ми. Това бе мисис Силзбърн. Тя трепна, когато ненадейно се обърнах към нея.

— Извинете, а вие не бяхте ли Бъди Блек? — попита тя и нотката на уважение в гласа й ме накара да си помисля за миг, че тя ей сега ще ми подаде автоматична писалка и подвързано с кожа албумче за автографи. При тази мисъл ми стана съвсем неудобно — ако не за друго, то защото от разцвета на моята доходна кариера бяха изминали вече девет-десет години. — Питам ви — продължи тя, — понеже мъжът ми никога не пропускаше вашите пре…

— Ако искате да знаете — прекъсна я придворната, — за мен това беше най-отвратителната радиопрограма. Ненавиждам такива вундеркинди. Ако моето дете един ден…

Не можахме да чуем края на изречението. Прекъсна я — съвсем неочаквано и решително — най-пронизителният, най-оглушителният, най-фалшивият тръбен вой в ми мажор, който бях чувал някога. Всички в колата буквално подскочиха. И в този миг се зададе духов оркестър с барабани — сто, а може би и повече моряци, напълно лишени от музикален слух. Едва ли не с престъпно нехайство те изтезаваха националния химн. Мисис Силзбърн веднага си запуши ушите — и добре направи.

Бяха изминали само няколко секунди, а ми се стори, че този невъобразим вой продължава цяла вечност. Само гласът на придворната би могъл да го надмогне — друг и не би се опитал. И когато тя се опита, имахме чувството, че крещи с пълно гърло, но някъде много отдалече, може би чак от трибуните на стадиона „Янки“.

— Повече не мога да издържам! — викаше тя. — Да слизаме и да потърсим някъде телефон! Трябва да се обадя на Мюриъл и да й кажа, че сме били възпрепятствани. Иначе момичето ще се побърка.

В това време ние с мисис Силзбърн наблюдавахме през предното стъкло как настъпва местният Армагедон, но сега отново се обърнахме с лице към нашия командир, а може би и спасител.

— На Седемдесет и девета улица има едно кафене на Шрафт — изрева придворната в лицето на мисис Силзбърн. — Да идем да пием по една сода, хем и аз ще се обадя по телефона. Там поне има климатична инсталация.

Мисис Силзбърн закима въодушевено и с движение на устните си каза: „Да“.

— Вие също идвате! — извика ми придворната.

Помня, че с някаква необикновена готовност извиках в отговор непривичната за мен дума: „Дадено“. (И до ден днешен ми е трудно да си обясня защо придворната включи и мен в числото на тези, които трябваше да напуснат кораба. Може би просто се е ръководила от вродено чувство за дисциплина и ред, присъщо на всеки истински командир. А може би е изпитала смътно, но непреодолимо желание да свали на брега всички — без изключение. Това, че аз така невероятно бързо приех поканата, може да се обясни много по-лесно. Ще ми се да помисля, че се касае всъщност за някакъв религиозен порив. В някои манастири на будистката секта Зен съществува едно основно правило — може би единственото, което изисква безпрекословно подчинение: ако някой монах извика на друг „хей!“, другият е длъжен, без да мисли, да отговори „хей!“)

След това придворната се обърна и за първи път заговори на дребното старче. За мое най-голямо удоволствие то продължаваше да гледа право пред себе си, сякаш наоколо му нищо не се бе променило ни на йота. И продължаваше да стиска между двата си пръста незапалената хаванска пура. Било защото той явно не забелязваше невъобразимия грохот на минаващата музика, било защото всеки се ръководи от неизменната максима, че човек над осемдесет години или е глух, или ако чува, чува зле, придворната доближи устни до ухото му и каза — по-право изкрещя в него:

— Смятам да слезем от колата. Ще потърсим някъде телефон, а може и да пийнем нещо разхладително. Ще дойдете ли с нас?

Старчето реагира мигновено и просто очарователно. Първо погледна придворната, после всички нас и накрая се ухили. Една лъчезарна усмивка, независимо от това, че бе съвсем безсмислена и че зъбите му явно бяха изкуствени. Той пак погледна въпросително придворната, запазвайки чудната си усмивка. По-точно той я погледна така, като че ли очакваше тя или някой от нас да му подаде кошница, пълна с лакомства.

— Струва ми се, че той не чува душичке — извика лейтенантът.

Жена му кимна и отново сложи високоговорителя си на ухото на старчето. С достойна за похвала гласовитост тя повтори поканата. И старчето — с вида си поне — отново изрази готовност за всичко — дори да изтича до Ийст Ривър и да се окъпе в нея. Но все пак човек оставаше с впечатлението, че той не е чул нито дума от казаното. И в този миг той потвърди това.

Като хвърли широка усмивка на всички ни, вдигна ръката, в която държеше пурата, и посочи многозначително с пръст право устата си, после ухото. Направи това по такъв начин, като че ставаше дума за някакъв рядък виц, който държеше да сподели с нас.

В този момент мисис Силзбърн почти подскочи — знак, че е разбрала неговата пантомима. Тя дръпна придворната за копринения ръкав и извика:

— Сетих се! Той е глухоням. Това е чичото на бащата на Мюриъл.

На устните на придворната се оформи възклицанието „О“! Тя се обърна към мъжа си и изкрещя:

— Имаш ли писалка и хартия?

Докоснах я по ръката и извиках, че аз имам.

Припряно, като че всяка секунда ни беше скъпа, измъкнах от вътрешния си джоб тефтерче и парче молив, които бях реквизирал неотдавна от чекмеджето на бюрото в ротната канцелария във форт Бенинг.

На едно листче — някак прекалено четливо — написах: „Парадът ще ни задържи неопределено време. Искаме да потърсим телефон и да пием нещо разхладително. Ще дойдете ли с нас?“ После сгънах листчето на две и го подадох на придворната, която го прочете и предаде на дребничкия старец. Той го прочете ухилен, погледна ме и усилено закима с глава. Реших, че това е изчерпателен и напълно красноречив отговор, но той махна с ръка към мен и разбрах, че иска да му подам тефтерчето и молива. Подадох му ги, без да поглеждам придворната, която на вълни, на вълни излъчваше нетърпение. Старчето намести много внимателно тефтерчето и молива на коленете си, застина така, явно събирайки мислите си, после, почти все със същата усмивка, вдигна молива. Много неуверено моливът започна да се движи. Накрая бе сложена акуратна точка. След това с изключително сърдечно кимане тефтерчето и моливът ми бяха върнати. Още пресните букви гласяха: „С удоволствие.“ Придворната погледна през рамото ми бележката и издаде звук, подобен на пръхтене, но аз веднага обърнах лице към великия писател и се постарах да покажа с изражението си, че всички ние веднага можем да различим една истинска поема и сме му много благодарни.

Един по един слязохме от колата — изоставен кораб — насред Медисън Авеню в морето от нагрят, размекнат асфалт. Лейтенантът се забави малко, за да уведоми шофьора за нашия бунт. Помня много добре, че парадът все още продължаваше и грохотът на оркестъра не стихваше нито за миг.

Придворната и мисис Силзбърн ни поведоха към кафенето на Шрафт. Като някоя разузнавателна двойка те закрачиха по източната страна на Медисън Авеню в южна посока. Лейтенантът завърши своя доклад пред шофьора и ги догони. По-право почти ги догони, защото остана малко зад тях, за да извади незабелязано портфейла си и провери колко пари има.

Ние с чичото на бащата на булката бяхме ариергардът. Дали защото разбра интуитивно моите приятелски чувства към него или просто защото имах тефтерче и молив, но той сякаш не вървеше редом с мен, а по-скоро се бе лепнал за мен. Дъното на чудесния копринен цилиндър едва достигаше до рамото ми. Аз вървях сравнително бавно, съобразявайки се с неговите ситни крачки. След една-две пресечки ние вече бяхме изостанали доста зад другите. Но това съвсем не ни разтревожи. Помня, че от време на време двамата се попоглеждахме с някакво идиотско изражение на задоволство от това, че сме заедно.

Когато със спътника ми стигнахме до въртящата се врата на кафенето на Шрафт, оказа се, че придворната, мъжът й и мисис Силзбърн ни чакат там вече няколко минути. Една тясно сплотена и както ми се видя доста войнствено настроена група. Те разговаряха нещо, но млъкнаха, когато нашата така разнородна двойка се доближи до тях. В колата само преди няколко минути, когато гърмеше военната музика, общото притеснение, бих казал дори общото нещастие, сплотяваше, поне наглед, нашата група — както обикновено става с туристическа група, изненадана от проливен дъжд сред развалините на Помпей. Но когато приближихме със старчето входа на кафенето, стана ни безпощадно ясно, че дъждовната буря е стихнала.

Аз и придворната се погледнахме като познати, на които обаче срещата не е приятна.

— Затворено поради ремонт — каза тя студено, гледайки ме в очите. Без думи, но съвсем ясно тя ми даваше да разбера, че съм излишен и в този миг, без да има някаква сериозна причина за това, аз се почувствах откъснат от всички хора — такава страшна самота още не бях изпитал този ден. И някак изведнъж — трябва да отбележа това — отново ме нападна кашлицата. Извадих носната си кърпа от джоба на панталоните.

Придворната се обърна към мисис Силзбърн и мъжа си:

— Тук някъде се намира кафене „Лонгчамп“ — каза тя, — но къде точно, не зная.

— И аз не го зная — обади се мисис Силзбърн.

Тя сякаш бе готова да се разплаче. По челото и горната й устна през плътния слой грим бе избила пот. Под лявата си мишница тя стискаше черна лачена чанта. Стискаше я, като че това бе любимата й кукла, а самата тя — крайно нещастно, нескопосно начервено и напудрено момиче, избягало от къщи.

— Сега вече за нищо на света не можем да вземем такси — каза унило лейтенантът.

Той също изглеждаше много зле. Фуражката му на летец герой стоеше жестоко нелепо на това бледо, запотено, далеч не дръзко лице. Спомням си, че ми идваше да я перна от главата му или поне да я пооправя някак, че да не изглежда толкова наперена — подобно желание човек изпитва например на детско тържество, където непременно ще се случи някое изключително грозно хлапе с книжна шапка, която затиска или едното, или и двете му уши.

— Господи, какъв ден! — възкликна придворната. Венчето й от изкуствени незабравки се беше изкривило настрана, а тя бе цялата мокра, но според мен истински пострадала бе нейната, тъй да се каже, най-несвойствена принадлежност — букетът гардении. Тя все още го държеше разсеяно в ръцете си. Но той очевидно не можеше да издържи на това изпитание. — Какво ще правим сега? — попита тя с неприсъщо за нея отчаяние. — Не можем да вървим пеша дотам. Тя живее едва ли не в Ривърдейл. Никой нищо ли не може да измисли? — Тя погледна първо мисис Силзбърн, после мъжа си и накрая — вероятно с последна надежда — мен.

— Аз живея наблизо — изтърсих някак нервно, — Само на една пряка оттук.

Помня, че изрекох това прекалено високо. Може дори да съм крещял, не зная.

— Апартаментът е мой и на брат ми. Докато сме в армията, използва го сестра ни, но сега тя не е тук. Тя служи в женските спомагателни и замина някъде. — Погледнах придворната, или по-точно погледнах малко над нея. — Оттам поне ще можете да се обадите по телефона. Освен това апартаментът има климатична инсталация, тъй че можем да се поразхладим и да си поемем дъх.

Придворната, мисис Силзбърн и лейтенантът останаха като гръмнати от тази покана, но щом се съвзеха, започнаха нещо като консултация — само с очи, — която обаче не даде никакви видими резултати. Тогава придворната реши да действа. След като напразно се мъчи да разбере по очите мнението на другите, тя се обърна направо към мен:

— Казахте, че имате телефон?

— Да. Освен ако сестра ми не е поискала да го изключат, но не ми се вярва.

— А откъде сме сигурни, че вашето мило братче няма да е там?

Главата ми така бе пламнала, че никак не бях помислил за тази възможност.

— Смятам, че няма да е там. Разбира се, всичко е възможно — все пак този апартамент е и негов, но мисля, че няма да е там. Дори съм сигурен.

Придворната ме гледаше втренчено, но не сърдито — ако едно дете не сваля поглед от теб, това не значи, че те гледа сърдито. Тя се обърна към мъжа си и мисис Силзбърн и каза:

— Тогава да вървим. Поне ще мога да се обадя по телефона.

Те кимнаха в знак на съгласие. Мисис Силзбърн дори си спомни своя кодекс по етикеция, в който не липсваше и правило как се отговаря на покана, направена пред входа на кафене. През размекнатия от слънцето слой грим проби лека, изискана усмивчица, предназначена за мен. Помня, че много се зарадвах на тази усмивка.

— Хайде да вървим, да се махаме от това слънце — каза нашият командир. — Ох, какво да правя с това чудо? — И не дочакала отговора, тя пристъпи към бордюра и без всякакъв сантиментализъм захвърли букета гардении.

— Води ни сега, Макдъф — обърна се тя към мен. — Ние ще те следваме. Ще кажа само по-добре да го няма там. Иначе ще го убия този копелдак. — Тя погледна мисис Силзбърн. — Извинявайте за израза, но аз говоря съвсем сериозно.

Подчиних се на заповедта и ги поведох кажи-речи развеселен. След миг от лявата ми страна във въздуха изникна копринен цилиндър и моята лична, макар и неофициална охрана ми се ухили отдолу. За момент дори помислих, че той ей сега ще пъхне ръка в моята.

Тримата мои гости и единственият ми приятел останаха в преддверието, докато пооправя набързо апартамента.

Всички прозорци бяха затворени, а климатичната инсталация изключена и когато поех въздух, стори ми се, че дишам, заврял глава в джоба на някоя стара кожена шуба. Тишината в апартамента се нарушаваше само от пресекливото мъркане на стария хладилник, който бяхме купили със Сиймор втора ръка. Със своята момичешка, военно-морска небрежност сестра ми Бу Бу бе забравила да го изключи. От безпорядъка в апартамента личеше, че доскоро го е заемала млада морячка. На дивана бе захвърлен униформен син жакет на мичман от женската спомагателна служба. На ниската масичка пред дивана стоеше отворена кутия шоколадови бонбони, от които половината бяха изядени, а останалите — повече или по-малко наченати, очевидно за опит. На бюрото, сложена в рамка, се мъдреше снимка на млад мъж с много решителен вид, когото не познавах. А всички пепелници в къщата цъфтяха от натъпканите в тях книжни салфетки за чистене на лице и начервени угарки. В кухнята, спалнята и банята не влязох, а само надникнах, за да проверя дали Сиймор не се е скрил случайно някъде. От една страна, чувствах се отмалял и отпуснат. От друга, предстоеше ми сума работа: да вдигна щорите, да пусна климатичната инсталация, да опразня препълнените пепелници. На всичко отгоре останалата част от компанията нахълта почти непосредствено след мен.

— Тук е по-горещо, отколкото навън — каза придворната вместо поздрав.

— Извинете само за минутка — казах аз. — Не успях да включа климатичната инсталация.

Бутонът за включване беше заял и аз се залових припряно да го оправям. Докато се занимавах с него — все още не свалил шапката си — останалите оглеждаха подозрително стаята. Наблюдавах ги крадешком. Лейтенантът пристъпи към бюрото и се загледа в стената над него, където с брат ми от сантиментални подбуди бяхме окачили предизвикателно няколко големи лъскави снимки. Мисис Силзбърн седна (другояче не можеше и да бъде, помислих аз) в единственото кресло, на което някога спеше моят покоен булдог; по време на нощните си кошмари той бе олигавил и прогризал до немай къде страничните облегалки, тапицирани с мръсен плюш. Чичото на бащата на булката — моят най-верен приятел — изчезна безследно някъде. И придворната сякаш пропадна вдън земя.

— Ей сега ще ви дам нещо за пиене — казах аз неспокоен, като все още се мъчех да оправя бутона на климатичната инсталация.

— Предпочитам нещо студено — обади се познат глас.

Обърнах се кръгом и видях, че тя се бе изтегнала на дивана — затова нейната вертикала бе изчезнала от зрителното ми поле.

— След малко ще се възползвам от вашия телефон — предупреди ме тя, — но в това състояние дори не мога да си отворя устата. Цяла изгарям. Чак езикът ми е пресъхнал.

Най-неочаквано климатичната инсталация заработи и аз отидох към средата на стаята и застанах между дивана и креслото на мисис Силзбърн.

— Не зная какво има за пиене — казах. — Още не съм погледнал в хладилника, но сигурно…

— Донесете каквото и да е — прекъсна ме от кушетката придворната, която вечно говореше от името на всички. — Само да е мокро. И студено. — Токовете на обувките й опираха върху ръкава на жакета на сестра ми. Ръцете си бе кръстосала на гърдите. А под главата си бе подложила възглавница. — Сложете лед, ако има — добави тя и затвори очи.

След като й хвърлих кратък, но убийствен поглед, наведох се и най-тактично изтеглих жакета на Бу Бу изпод краката й. Вече се канех да изляза от стаята, за да изпълня задълженията си на домакин, но тъкмо тръгнах и ме заговори лейтенантът, който все още стоеше пред бюрото.

— Отде имате тези снимки? — попита той.

Отидох при него. На главата ми все още стоеше огромната военна фуражка. Просто не се сещах да я сваля. Застанал малко зад лейтенанта, погледнах снимките на стената. Обясних му, че това са предимно снимки на деца, участвали в програмата „Какво умно дете“ по времето, когато ние със Сиймор излизахме в това предаване.

Лейтенантът ме погледна.

— Каква е тази програма? Никога не съм чувал за нея. Детско предаване или що? Въпроси и отговори?

Не, не се лъжех: незабелязано, но настойчиво в тона му се промъкна оттенък на военщина. Освен това стори ми се, че поглежда към фуражката ми. Свалих я и казах:

— Не, не съвсем. — В мен изведнъж заговори семейната гордост. — Предаването имаше такъв характер, преди брат ми Сиймор да участва в него. И всичко тръгна горе-долу по старому, когато той престана да излиза. Но при него нещата бяха съвсем различни. Той бе превърнал програмата в нещо като детска дискусия.

Лейтенантът ме погледна с повишен интерес.

— А вие участвахте ли? — попита той.

— Да.

От другия край на стаята, от невидимото прашно убежище — кушетката — долетя гласът на придворната.

Изведнъж пред погледа ми изскочи главата й с килнатото венче, сякаш кацнала на облегалката на дивана, и устреми поглед в мен и лейтенанта.

— Погледнете вашия брат — това е резултатът — каза главата. — Изпортено ли ти е веднъж детството, много има да чакаш да се оправяш като пораснеш. Никога няма да свикнеш да се приспособяваш към нормалните хора. Точно това каза мисис Федър там, в оная глупава спалня. Точно това! Брат ви никога няма да се приспособи към когото и да е било. Очевидно той само може да докарва хората до такова състояние, че после да им шият физиономията. Той е абсолютно непригоден било за брак, било за що-годе нормален живот. Всъщност точно това каза и мисис Федър. — Главата стрелна с поглед лейтенанта. — Така ли беше Боб? Каза ли го тя или не? Кажи си право.

Тук се чу не гласът на лейтенанта, а моят. Устата ми беше пресъхнала, избиваше ме пот чак в слабините. Казах, че хич не ми пука какво дрънка мисис Федър за Сиймор. И какво мислят разни професионални дилетантки или любителки и тям подобни кучки. Казах, че още от десетгодишна възраст Сиймор е бил обсъждан от какви ли не — от дипломирани философи до интелигентни прислужници в мъжките клозети. И че те биха имали право, ако Сиймор беше някой, който се фука с високата си интелигентност. Но той мразеше да се показва. За предаванията в сряда тръгваше, сякаш предстоеше собственото му погребение. Седи до теб в автобуса или метрото и през целия път зъб не обелва, ей богу! Казах, че всички тези проклетници — разни евтини критици и драскачи — знаеха само да го потупват по гърба, но нито един от тях не разбра какво всъщност представлява той. А той е поет, бога ми! Истински поет, разбирате ли? И въпреки че още не е написал и един стих, може всички да сложи в джоба си, стига да иска.