Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

— Рибаря се е побъркал: намислил е да играе с него — рече ми един от купувачите. — Да играе с най-добрия играч в лагера, когато този човек е негов враг. Наистина се е побъркал.

На другия ден разбрахме още нещо. Засегнатият от загубата Рибар намерил Плъзгащата се стрела и почти цялата нощ играли с него на кокалче, като изгубил още дванайсет коня! На сутринта Чучулигата дойде на гости на Нет-ах-ки и двете ме извикаха да се посъветват. Чучулигата бе отчаяна и плачеше.

— Сега той спи — казваше тя, — но се готви, когато се събуди, пак да играе с Плъзгащата се стрела. Молих го да не прави това, ала той за пръв път отказва да ме слуша. Само едно си знае: „Ще отида да играя, ще си върна конете.“ Помислете си само, вече изгуби двайсет и два коня, почти половината от нашето стадо, и то за кого — за това куче Плъзгащата се стрела! Поне да беше някой друг, нямаше да ми е така обидно, но да загуби от него!…

Ридания прекъснаха речта й.

— Иди, поговори с него — продължи Чучулигата, — той тебе много те уважава и ще те послуша. Откажи го от тази безумна мисъл.

Отидох в палатката им и сварих Рибаря още в леглото. Той лежеше, опрял се на лакът, и унило гледаше в огъня.

— Недей да ми говориш нищо — почна Рибаря, преди да съм успял да си отворя устата. — Знам защо си дошъл: тя те е пратила, за да ме уговаряш да не играя, ала аз нямам намерение да прекратя играта. Не мога да я зарежа, преди да съм си върнал всичко изгубено.

— Но послушай — обадих се аз, — можеш да изгубиш още повече, ако продължиш да играеш, можеш да изгубиш всичко, каквото имаш. Нали казват, че Плъзгащата се стрела е най-изкусният играч. Помисли си само какво рискуваш! Колко позорно ще бъде да останеш беден, без коне.

— Ами, чак това няма да се случи — рече Рибаря уверено. — Всичките си коне не мога да изгубя. Не, ти напразно си хабиш думите. Трябва пак да играя с него и съм убеден, че ще спечеля. Ще се помоля, ще направя жертвоприношение. Длъжен съм да спечеля.

Към обед задуха остър югозападен вятър, да се играе на колело и стрела бе невъзможно. Другата игра не можеше да се играе денем, бе забранено по силата на старинен обичай, иначе играчите ги заплашваше нещастие. Скоро след залез обаче Рибаря и Плъзгащата се стрела възобновили играта в палатката на Тежкия връх. Събрала се голяма тълпа зрители. Всекиму се искало да окуражи Рибаря, когото обичаха толкова, колкото презираха противника му. Чучулигата дойде при нас в палатката и седна при Нет-ах-ки, която се опитваше да я залиса с разговори и разкази. Но никой не би могъл да го стори. Тя все повтаряше:

— Чувствувам, че ще се случи нещо ужасно.

От време на време Чучулигата излизаше и се ослушваше край палатката, където двамата играеха, после се връщаше и ни разказваше как върви играта.

— Още един кон изгуби — казваше тя, — отиват си конете ни един след друг.

После Чучулигата донесе вестта, че Рибаря си е възвърнал един кон.

— Но той ще го загуби в следващата игра — заключи тя с безнадежден израз на лицето и се разплака.

— Иди, моля те, там и прекрати това — увещаваше ме Нет-ах-ки. — Направи нещо, за да спрат тази игра.

Тръгнах, макар да не ми беше ясно как трябва да постъпя. Бях убеден, че отиването ми е безполезно, но все пак тръгнах. Палатката беше претъпкана с хора, ала ми сториха път и аз седнах близо до играещите. Като ме забеляза, Рибаря се намръщи и поклати глава, сякаш ми казваше: остави ме на мира. И наистина в присъствието на тълпата аз се чувствувах безсилен, разбрах, че не мога нито да го помоля, нито да го посъветвам да прекрати играта и да си отиде в къщи.

До Плъзгащата се стрела имаше купчина малки, боядисани в червено обли пръчици, които служеха за чипове, всяка пръчица съответствуваше на спечелен от него кон. Погледнах купчината пред противника му и преброих седем пръчици. Значи на Рибаря му оставаха само седем коня.

— Сега ще играем двойно — рече той и хвърли на земята между себе си и противника две пръчици. Онзи сложи също толкова и Рибаря взе кокалчетата, едното червено, а другото с черни ивици. Двамата подхванаха песен, зрителите се присъединиха към тях, удряйки в такт по края на леглото. Рибаря ловко премяташе кокалчетата от едната ръка в другата, после пъхна ръцете си под сгънатото на коленете му наметало и продължи да прехвърля там кокалчетата. Когато песента свърши, той протегна двата си юмрука към противника, вторачен, без да мига, Плъзгащата се стрела повдигна десния си юмрук с протегнат показалец и плесна с него лявата си длан. Показалецът му сочеше левия юмрук на Рибаря. Рибаря неохотно го разтвори и ние видяхме кокалчето с черните ивици. Беше изгубил и сега му оставаха само пет коня. Той взе чиповете си, преброи ги веднъж, втори път, раздели ги на две, после на три групички, а след това събра всичко и рече:

— Последните. Залагам пет коня.

Плъзгащата се стрела разтегна устни в жестока, зловеща усмивка, злите му очички засвяткаха. Тези очи бяха разположени необикновено близко на продълговатото му лице, големият, много тънък нос се извиваше подобно на клюн на сова над тънките устни. Това лице винаги ми е напомняло картинката, която съм виждал по кутиите шунка със силни подправки. Плъзгащата се стрела нищо не каза в отговор на повишения залог, само бързо постави пет чипа и взе кокалчетата. Отново зазвуча песен. Като пое въздух с пълни гърди, Плъзгащата се стрела запя най-силно от всички, като скръстваше, размахваше, вдигаше и отпускаше ръце с извити като кука показалци. Той потърка ръце, разтвори пръсти и ние видяхме кокалчето с черните ивици, което минаваше от едната в другата му длан с такава бързина, че околните се заблуждаваха; решаваха, че то е останало в ръката, където го бяха видели за последен път, но тутакси откриваха, че той някак го е прехвърлил в другата. Тъкмо тази уловка измами Рибаря. Веднага щом свърши песента, той посочи дясната ръка на играча, а от нея полетя губещото кокалче.

— Е — рече той, — аз имам още пушка, палатка, седло, бойна премяна, одеяла и бизонски кожи. Залагам всичко това срещу десет коня.

— Добре, десет да бъдат — съгласи се Плъзгащата се стрела, отделяйки десет чипа, и отново запремята кокалчетата под звуците на възобновилата се песен.

Този път обаче не се пееше така силно. Някои изобщо не пееха, може би защото последният необикновен залог предизвика твърде жив интерес, а може би поради желанието на публиката по този начин да изрази неодобрението си. Тези, които пееха, го правеха някак насила. Както обикновено Плъзгащата се стрела спечели и веднага избухна в силен, зъл смях. Рибаря потрепера сякаш от студ, загърна се с наметалото и се приготви да си върви.

— Ела при мен утре — рече той — и ще ти дам всичко: конете и останалото.

— Почакай! — възкликна Плъзгащата се стрела и стана от мястото си. — Ще ти дам още една възможност да си върнеш всичко, което изгуби. Залагам спечеленото досега от теб срещу твоята жена.

Присъствуващите изумени закриха уста с ръка, чуха се възгласи, изразяващи дълбок, искрен ужас и неодобрение. „Куче!“ — изръмжа някой. „Друсни го по главата!“ — извика друг. „Изхвърли го навън!“ — крещяха наоколо.

Плъзгащата се стрела обаче не обръщаше внимание на виковете. Той нехайно събираше и премяташе чиповете със същата жестока усмивка на лицето, със същия зъл пламък в очичките си, които напомняха топченца. Рибаря отново потрепера, стана и мина встрани от изхода. Там се спря и застана неподвижно като в транс. Нима можеше да обмисля такова предложение? Аз също станах и отидох при него:

— Да вървим у нас — рекох му, — да вървим в моята палатка. Жена ти те чака там.

— Да, да, върви! — обадиха се и други. — Върви при него.

Ала Рибаря свали ръката ми от рамото си и бързо се върна на своето място.

— Започвай! — извика той на противника си. — Ще играем. Ще играем за нея. — И добави полушепнешком: — За нея и за още нещо.

Може би Плъзгащата се стрела не чу края на фразата или пък чу, но не го показа. Той взе кокалчетата и запя песен, но никой не се присъедини към нея, дори Рибаря не пееше. Като гледаше редиците мрачни, оклюмани лица, втренчили се в него, Плъзгащата се стрела почна да се запъва, но криво-ляво допя песента и протегна напред свитите си ръце. За миг настъпи напрегната тишина, гърдите се повдигаха, очите блестяха. Ако желанието можеше да убива, Плъзгащата ръка би умрял на място. Самият аз изпитах почти непреодолимо желание да се нахвърля върху него, да впия пръсти в гърлото му, да го удуша. Неколцина се надигнаха от местата си и видях как ръцете им здраво стиснаха дръжките на ножовете.

Рибаря гледаше противника си право в очите, продължително и с такъв мъчителен израз, че напрежението стана почти непоносимо. Два пъти вдигна ръка, за да покаже кой юмрук избира, но и двата пъти не можа да се реши. Накрая посочи левия юмрук и получи червеното кокалче!

Няколко души скочиха на крака, отекнаха викове: „Убий го, убий го!“ Присъствуващите измъкнаха ножовете си. Тежкия връх посегна за своята карабина. Рибаря обаче с жест им заповяда да седнат: сега изразът на лицето му беше толкова спокоен, страшен и решителен, че тълпата се подчини.

— Ела утре — каза той на спечелилия — и ще получиш всичко, което спечели.

— Не — възрази Плъзгащата се стрела упорито, — не, не утре. Ще взема палатката, кожите, одеялата и жената сега, а конете утре.

— Тогава да вървим, нека бъде както искаш.

Не мога да разбера защо им позволихме да излязат от палатката в нощната тъма. Никой не ги последва, никой не изрече нито дума. Всички чувствувахме, че нещо трябва да се случи. Ала някои от присъствуващите все пак тръгнаха след играчите и краят на историята се разигра пред свидетели. Чучулигата стояла зад палатката, чула как я заложили последния път, чула какво поискал победителят и побягнала към къщи. След малко почти също тъй бързо се упътил натам и Рибаря, подир него вървял човекът, спечелил всичко. Влезли в палатката, а след тях още двама-трима души.

— Ето я! — възкликнал Рибаря, сочейки към ложето, на което лежала жената, покрита с бизонска кожа. — Ето я — продължил той, — но да не си посмял да я докоснеш. Ей сега ще те убия, ще те принеса в жертва тук при нея.

Тези думи и страшният израз на лицето му така парализирали Плъзгащата се стрела, че той не се опитал да се защити, а завикал:

— Пощади ме, пощади ме! — И паднал на земята, преди още Рибаря да се нахвърли върху него и да забие ножа във врата и гърдите му.

Ние, които седяхме в палатката и очаквахме неизвестно какво, чухме виковете на умиращия и се втурнахме навън, като в суматохата смъкнахме кожите на палатката от колчетата. Когато дотичах, всичко вече беше свършило. Плъзгащата се стрела лежеше мъртъв до огнището. Рибаря стоеше над него, наслаждавайки се на извършеното с изражение на доволно дете.

— Да, разбира се — нареждаше Рибаря тихо, замислено, — сега си спомням, той е желаеше, той винаги я е желал, нея, малката ми жена. Сега аз го убих. Виж, малката ми, той е мъртъв, наистина мъртъв. Вече няма да се боиш да ходиш на реката за вода или в гората за дърва. Стани, виж сама, той е наистина мъртъв.

Ала Чучулигата не помръдваше. Като се наведе над нея, Рибаря отметна кожата, която я покриваше, и нададе сърцераздирателен вик. Тя също беше мъртва. Като се покрила с наметалото, тя стиснала ножа с две ръце и го забила право в сърцето си. Ръцете й още стискаха дръжката и на мъртвото й лице бе застинал израз на мъка и ужас. Тази картина несъмнено върна съзнанието на Рибаря — сигурен съм, че последните няколко дни той беше като безумен.

— Аз съм виновният — повтаряше той, — аз, аз! Аз и никой друг! Но ти не ще си отидеш сама. Ще бъда пак с теб.

И преди някой да успее да му попречи, той заби ножа, който още държеше, в гърдите си и падна до нея. От устата му бликна кръв. Ужасна картина! Често го виждам насън и се събуждам разтреперан, мокър от пот. Ние, мъжете, изтичахме навън: нямаше какво да правим повече в палатката. Дойдоха жени да приготвят телата за погребение. На сутринта ги отнесоха и завързаха за клоните на дърветата. Същия ден се преместихме на изток, до съседната рекичка. След това в лагера дълго никой не дръзна да играе хазартни игри. За щастие или нещастие — зависи как се гледа на това — езикът на черноногите е беден откъм ругатни, но онези, с които разполага, ние често използвахме, проклинайки паметта на Плъзгащата се стрела.

Тридесета глава

Търговия, лов и нападение на боен отряд
Нашата търговия процъфтя. Бери почти постоянно беше на път и на мен ми се удаваха малко случаи за лов. Имаше дни, в които виждах стадо бизони, преследвано от ловци, да галопира далеч в прерията. Понякога някой приятел се отбиваше при нас в палатката и ни разказваше за увлекателната гонитба. В такива дни лагерният живот ми ставаше тягостен, жадувах да изляза в прерията и да се върна, когато пожелая.

— Утре ти ще търгуваш — казах една вечер на Нет-ах-ки, — а аз ще вървя на лов. Трябва да пояздя. Просто залинях от седене в тази палатка.

— Върви — отговори тя. — Защо не ми каза по-рано за това? Аз мога да търгувам не по-лошо от теб. Зная точно по колко да искам за всяко нещо.

Както бях намислил, на другия ден потеглих на лов. Бяхме шестима, включително Голямото перо и племенникът му, много разумен, хубав и приятен младеж на име Мокасина. Земята бе покрита със сняг, дебел осем-десет инча, беше студено. Плътни, ниски облаци пълзяха на юг, закривайки слънцето. Снегът ту валеше, ту спираше. Понякога падаше така гъсто, че не можехме да различим нищо дори на сто ярда от нас. Изминахме четири-пет мили на изток, без да открием нищо друго освен няколко самотни самци бизони. А после в настъпилото затишие започна да се провижда на моменти обширна местност. Забелязахме около половин дузина бизонски стада. Едното от тях наброяваше неколкостотин глави и пасеше на близо половин миля от отвъдната страна на широкия дол, с който ни свързваше падинка. Седяхме тихо на конете, докато заваля отново сняг и скри цялата околност. Тогава се спуснахме в падинката, прекосихме голямата долина и се изкачихме на хълма от отвъдната страна. Когато изкачихме гребена, се озовахме точно сред стадото — тук вече всеки трябваше да действува самостоятелно. Да преследваш в буря покритите със сняг бизони, значеше да действуваш като в мъгла: яздехме, полузаслепени от боцкащите валма сняг, които бизоните хвърляха в очите ни с острите си копита. Движех се напосоки сред невидими дупки на лалугери и борсуци и стрелях в плячката наслуки. Глухите изстрели от пушките на другарите ми звучаха сякаш много отдалеч, а моите пукаха като детски пистолет и все пак, преди да бях изпразнил магазина, видях как три от жертвите се спряха, олюляха се и паднаха. Ясно бе, че вече съм убил своя дял. Спрях сгорещения си кон. На другите им беше провървяло още повече. Няколко часа драхме кожите на убитите бизони и рязахме месото, за да го подготвим за товарене на конете. Нямахме намерение да извършим всичко сами — жените на ловците трябваше да отидат да приберат месото на другия ден. Голямото перо обеща да се погрижи да приберат и моя дял, за което му се полагаше една кожа и част от месото.

Беше вече два часът, когато потеглихме обратно към дома. Вятърът промени посоката си. Той задуха от запад-северозапад все по-силно и по-силно, като гонеше снега на облаци. Бяхме изминали не повече от миля, прикривахме лицата си с ръце и одеяла и оставихме конете да ни водят. Изведнъж някой извика: „Боен отряд пред нас! Ей ги, бягат!“ И наистина на около двеста ярда пет души бягаха с все сила, за да се скрият в близката долчинка. Мокасина бе най-напред от всички и веднага щом забеляза бягащите, зашиба с камшика коня си. Чичо му извика да почака и да бъде предпазлив, но Мокасина не му обърна внимание. Доста преди да успеем да го настигнем, той се хвърли към бойния отряд, стреляйки с карабината си, и ние видяхме как един от онези падна. Те също почнаха да стрелят по младежа. Видяхме ги да зареждат пушките си през цевта. Мокасина почти настигна четиримата, когато поваленият от коня враг се надигна и щом Мокасина се изравни с него, гръмна с пистолета си. Младежът се отпусна на седлото, задържа се за миг, а после се свлече на земята. Конят му се обърна и препусна към нас.

Голямото перо бързо се озова на мястото, където лежеше Мокасина, слезе от коня и повдигна ранения, прихващайки го. Останалите набързо разгониха бойния отряд. Неколцина от враговете успяха да заредят отново пушките си и да гръмнат, но не засегнаха никого от нас. Един след друг хората от бойния отряд падаха, надупчени от куршумите на скорострелните ни карабини „Хенри“ и „Уинчестър“. Разбира се, това бяха асинибойни, скитащи както обикновено в сняг и студ. Получиха си заслуженото. Другарите ми пиегани този път се държаха кротко: сред успешния бой те не нададоха нито един победен вик. Твърде болно им беше за Мокасина. Набързо скалпираха убитите и като им взеха оръжието, се събраха около младежа в израз на нямо съчувствие. Нямаше съмнение, че това бе последната му езда и последният изстрел. Въпреки студа на бледото лице на Мокасина се появиха капки пот, той се гърчеше от болка. Куршумът го бе улучил в корема. Докараха коня му — той стоеше недалеч, при другите коне.

— Помогнете ми да го възседна — изрече със слаб глас младежът, — трябва да се добера до вкъщи. Преди да умра, искам да видя жена си и малкото си момиченце. Трябва да ги видя. Помогнете ми да стана.

Старецът Голямо перо плачеше. Той бе отгледал младежа и му беше като баща.

— Не мога, не мога — повтаряше той с ридания. — Вие го сложете на седлото. И нека някой да тръгне напред, за да разкаже какво се случи.

— Не — обади се раненият, — никой да не тръгва напред. Те бездруго скоро ще научат всичко. Зле съм ранен, зная, но ще доживея, докато стигна палатката си.

Качихме го на седлото, негов другар също яхна коня, за да крепи отпускащото се тяло. Друг поведе коня. Потеглихме към дома.

На два пъти Мокасина изгубва съзнание и ние спирахме в защитени от вятъра долчинки, постилахме одеяла, полагахме го върху тях и търкахме челото му със сняг. Мъчеше го жажда, постоянно искаше вода. Пътят изглеждаше безкрайно дълъг, настъпилата нощ още повече засили мрачните мисли на отряда. Бяхме тръгнали на лов в такова бодро настроение, ловувахме така успешно, а само за миг ни споходи смъртта. Връщането в лагера се превърна в погребално шествие, угасваше един човек, пълен с щастие и живот. Така беше в прерията: все се случваше нещо неочаквано.

Пристигнахме на разсъмване и влязохме във верига по един в лагера. Събраха се хора, разпитваха какво се е случило. Неколцина се втурнаха напред да разгласят печалната новина. Още не бяхме доближили палатката на Мокасина, и жена му изтича насреща ни, като плачеше горко и ни молеше да бъдем внимателни, да го носим колкото можем по-грижливо. Положихме го на леглото, тя се наведе над него, притисна го до гърдите си, горещо го зацелува и замоли Слънцето да му запази живота. Напуснах скръбната палатка и се упътих към къщи. Нет-ах-ки ме посрещна на входа. Тя също плачеше. Мокасина й се падаше далечен сродник. Нет-ах-ки ме гледаше с безпокойство, търсейки по дрехите ми следи от кръв, а кръв имаше колкото искаш — само че бизонска.

— Ох — простена тя, — и ти ли си ранен? Веднага покажи къде. Ще извикам някого да помогне.

— Но на мене нищо ми няма — рекох, — това е кръв от убитите животни. Напълно съм здрав.

— Ала можеха да те убият — плачеше тя, — можеха! Вече няма да ходиш на лов в онази местност, наоколо все бродят бойни отряди. Не е твоя работа да излизаш на лов. Ти си търговец и мястото ти е тук при мен, където животът ти е в безопасност.

Клетият Мокасин умря около един час след завръщането ни. Сърцето ни се късаше, като слушахме воплите на жена му и роднините му. Настъпи скръбен час за всички ни. Мъчеха ни мисли за несигурността на човешкия живот. Трима от най-добрите и най-обичаните хора на племето ни бяха напуснали за толкова кратко време и така неочаквано.

Не купихме всички ощавени същата зима бизонски кожи. В лагера понякога наминаваха търговци на уиски и срещу голямо количество лошокачествени спиртни напитки получаваха кожи. А пиеганите често ходеха до Форт Бентън да ги продават. Въпреки всичко купихме две хиляди и двеста бизонски кожи, без да смятаме кожите на елени, уапити, бобри и други. Бяхме много доволни. Около първи април се прибрахме в къщи, във Форт Конрад, и Бери веднага почна да оре голямата ни долина. Вечер изписваше доста листове, на които изчисляваше доходите от посевите с овес при реколта шестдесет бушела от акър и от развъждането на свинете — по шестнайсет прасета от всяка майка два пъти, а може би и три пъти годишно, вече не си спомням. Във всеки случай всичко бе ясно и изглеждаше окуражително… поне на хартия. Купихме още няколко плуга, поръчахме в Щатите бъркширски свине, изкопахме ров, за да вадим вода от ръкава на река Марайъс — Драй Форк. Изобщо готвехме се най-сериозно да станем фермери.

В далечния край на долината, където Драй Форк се влива в Марайъс, нашите жени направиха малка зеленчукова градина и лятна колиба, покрита с клони. Те прекарваха там горещите дни и наглеждаха царевицата и тиквите, които поливаха грижливо с кофи сутрин и вечер. Заседяваха се при тях или пък с груба пръчка и корда ходех да ловя сомове и златоочки в дълбокия вир недалеч от колибата. Докато седях с въдицата, слушах чудноватите песни на жените и още по-чудноватите разкази за далечното минало.

Нет-ах-ки често повтаряше: „Какво щастие, какъв покой! Да се молим да продължат и за в бъдеще.“

Пиеганите се преместиха на запад от планината Беърс По, повечето се върнаха в района на агенцията, която сега се помещаваше на Баджър Крийк, приток на Марайъс, на около петнадесет мили над форта. Останалите се разположиха на лагер от другата страна на реката, срещу нас, биеха антилопи и елени, а понякога и случайно срещнати самци бизони. От резервата до нас пристигаха вести за тежкото положение на индианците. Говореше се, че агентът принуждавал хората да гладуват и сред племето вече се водели разговори за връщане назад — на територията, където още се срещаха бизони.

Тридесет и първа глава

Нет-ах-ки отива на лов
Минаха седмици. Пиеганите все чакаха бизоните отново да се появят в прериите в района на резервата. Те мислеха, че когато настъпи топлото време, част от стадата, които пасяха на изток, ще преминат на по-прохладните високи места, и вярваха, че нейде сред неизследваните, недостъпни места в Скалистите планини се крият огромни стада от тези животни, които по някакъв начин ще успеят да се върнат в откритите равнини. В същото време ловци бродеха из предпланините да търсят елени, уапити и антилопи. Те наистина намираха дивеч, ала той едва стигаше, за да прехранват семействата си.

Нашето стопанство се развиваше не по-успешно. Дъжд нямаше, ръкавът Драй Форк пресъхна и прокопаният напоителен канал се оказа излишен. Породистите бъркширки, купени от Щатите, донесоха някаква болест или се бяха заразили по пътя и умряха до една освен нереза. Накрая умря и той — ял от месото на вълк, отровен преди месец от стрихнин. Всичко това бе много тежко за Бери, но трябва да призная, че аз не се огорчих много. Не съм роден за земеделец и се надявах опитът да докаже на Бери, че и той не е роден за такъв. Имахме и говеда. Те скитаха по речните долини, и близките хълмове, угояваха се и се размножаваха.

А ние си седяхме на сянка, нашите жени и аз. Наистина трябваше да се готви, но бяха необходими само няколко минути, за да се свари месо, изпекат питки и да се стоплят кутиите консерви. А прането? Носехме леки дрехи, пък и те не бяха много. Дългите обози, впрегнати с говедата, продължаваха да слизат в нашата долина. Продавах на прашните говедари бира, кожени панталони, тютюн, купувах от индианците кожи — еленови и антилопски, — но през по-голямата част от времето кротко си седях на сянка.

През юни реката стана пълноводна от топенето на снеговете в Скалистите планини и всички пътуващи из този край почнаха да ползват нашия сал-ферибот, снабден с дебели, здрави въжета. Веднъж ми се наложи да превозя обоз с волски впряг. За първия курс натоварихме седем двойки говеда. Яремите им се навързват в дълга верига, с която теглят фургоните. Застанах на кормилото, отвързахме кейовите въжета и се отделихме от брега. До мен се изправи говедарят на впряга, французин-креол, словоохотлив, буен и нервен човек както повечето представители на расата си. По средата на реката, където е най-дълбоко и течението е най-бързо, предната двойка говеда се дръпна назад върху следващата двойка, а пък тя — върху по-следващата, докато всички се сбиха на купчина в задната част на сала. Поради това носът се вирна над водата, от потъналия край на палубата водата потече към трюма и под действието на нарасналото тегло носът се заиздига все по-високо, така че говедата вече не можеха да стоят на крака и започнаха да се хлъзгат от сала.