Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

На следната зима избухна свада между търговците и ловците на вълци. Ловците искаха търговците да не продават на индианците пушки, барут и куршуми. Ловците образуваха група, хората от групата навестиха търговците и се опитаха да се сдобият с подписите им под молбата за забрана на търговията с оръжие. Те заплашваха и увещаваха, но почти не постигнаха успех.

Мнозина от търговците разполагаха със стока за хиляди долари, когато към нас се насочи канадската конна полиция. Повечето получиха навреме предупреждение за опасността и успяха да закопаят спиртните напитки или да ги скрият някъде. Вестта за полицията ни донесе отряд ловци. „Идат на коне — рекоха ловците — хора с червени мундири и карат със себе си оръдие.“

Само един търговец, изглежда, не бе предупреден. Целият му запас от стоки бе конфискуван, тъй като освен другата стока у него намериха и няколко галона спиртни напитки. Много търговци останаха в Канада и продължиха да търгуват с индианците и новите пришълци, а някои се върнаха в Монтана. Така завърши търговията на север. Не мога да кажа, че съжалявахме за нейния край. Цените на кожите по онова време силно се колебаеха, а после паднаха двойно по-ниско. Четири години по-късно последното стадо бизони от Алберта премина на юг. Бизоните повече не се върнаха в тази област.

Отново се заселихме в нашата кирпичена къщичка във Форт Бентън и там презимувахме. Някои от тези, които като нас бяха търгували на север, преминаха реката и основаха скотовъдна ферма на река Шонкин и край планините Хайуд. Ние с Бери смятахме, че на нас скотовъдство не ни трябва.

Често получавахме писма от Аштън. Той, изглежда, водеше хаотичен живот: ту живееше в Европа, ту пътешествуваше из Щатите, като от време на време навестяваше в Сейнт Луис момичето под негова опека. Даяна също пишеше доста често. Писмата й станаха образец на краснопис, граматически и стилно бяха съвсем правилни. В някои от тях пишеше само за училищните си занятия и незначителни ежедневни събития. Струваше ми се, че това бяха писмата, които добрите монахини преглеждаха преди пускането. Но в други писма се говореше колко не й допада градът. „Бих могла да понасям тукашния живот — пишеше тя — само ако можех от време на време да виждам големите ни планини и прерии.“ Тя пишеше и за Аштън, разказваше колко е добър към нея, колко е щастлива, когато пристигне да я навести. Искал след години да я настани в католически колеж; тя, разбира се, щяла да стори това, защото винаги била готова да изпълни желанието на вожда си, но така й се искаше да види любимия си край, местата, където се е родила, и да бъде при нас поне за ден! Ала да го спомене на Аштън, не смеела.

В едно от писмата си девойката съобщи на Нет-ах-ки, че Даяна (Диана) значи Сахм-и-ах-ки (Жена-ловец), че тази Диана е жена на Слънцето, богиня, живяла много отдавна и неомъжена. „И аз трябва да постъпя така — добавяше девойката, — защото никой, станал скъп на сърцето ми, не ще обикне мене, некрасивата тъмнокожа индианска девойка.“

— Киай-йо! — възкликна жената Кроу, когато прочетох това на глас. — Мисля, че всеки младеж от нашия лагер ще я вземе с радост за жена.

— Струва ми се, че разбирам каква е работата — рече замислено Нет-ах-ки. — Струва ми се, че разбирам. Обичаите на нейното племе вече не са нейни обичаи. Тя е станала бяла жена по всичко освен по цвета на кожата.

Всяка зима, откак замина, Аштън пишеше, че напролет ще ни навести, но нито веднъж не изпълни обещанието си. Решихме, че никога не ще се върне, ала ето че за наше учудване един юнски ден той слезе от парахода на нашия бряг. Бяхме много радостни да му стиснем ръка. Аштън също, изглежда, беше не по-малко доволен. Всички се упътихме към нашата къщурка. Жените ни, щом го видяха, изумено прикриха уста с ръце и дойдоха да му стиснат ръка. „Ок-и-кут-аи-ими“ — казваха те. Спомняте си, че го бяха нарекли Никога не се смее, но той не знаеше това.

Беше си пак предишният Аштън, несклонен към многословие, с все същото тъжно изражение на очите, макар сега да говореше повече от обикновено и да се шегуваше с жените. Бери и аз, разбира се, служехме за преводачи.

— Трябва да се срамуваш — рече му Нет-ах-ки, — задето пристигна сам. Защо не доведохте Даяна?

— Тя е заета, учи и едва ли би могла да изостави занятията си. Но вие ще видите каква лейди и станала! Праща на всички поздрави и подаръци, които ще ви предам веднага щом ми доставят куфара.

Нет-ах-ки искаше да му разкажа, че девойката тъгува за родината си, но аз не се съгласявах.

— Няма какво да се бъркаме в неговите работи — забелязах аз.

Отстъпихме с Нет-ах-ки стаята си на Аштън и се преместихме в палатката, разпъната до къщата. Ала не задълго.

— Лете в този край не бива да се живее в къща — рече една сутрин Аштън. — Откак заминах, все си мечтая пак да поживея във вашата палатка. Колко пъти съм си спомнял за леглото, покрито с бизонски кожи, за веселия пламък на огнището! На такова място човек може да си почине и да помечтае. Как ми се иска още веднъж да се почувствувам така!

Отвърнах, че ще му доставим това удоволствие. Ала нашата палатка съвсем се бе опърпала. Нет-ах-ки прати известие в лагера на пиеганите до майка си — бяха някъде край река Титън — да намери хубава палатка и да ни я изпрати. Когато палатката пристигна, ние я построихме и Аштън се настани в нея заедно с нас. Както преди той седеше или полулежеше в своето легло по цели часове и мълчаливо пушеше. Мислите му бяха нерадостни, сянка лежеше на лицето му. И също както преди с Нет-ах-ки се питахме какво ли го измъчва. Тя страдаше заради него й често казваше: „Той е много, много нещастен. Жал ми е за него.“

Една вечер пристигна параход, но никой от нас не отиде да го посрещне, параходите бяха станали нещо обичайно. Току-що бяхме свършили с вечерята, Нет-ах-ки бе прибрала масата и запалила лампата. Аштън още не се беше прибрал в палатката. Стоеше до лампата и оправяше шийката на лулата си. Изведнъж се чу шумолене на коприна и някаква висока, изящна жена пристъпи прага. Тя вдигна воала си с нетърпеливо движение и почти тичешком доближи Аштън, протягайки ръце с умолителен жест. Веднага познахме Даяна.

— Мой вожде — възкликна тя, — прости ми! Не можах да устоя. Така ми се искаше да видя родната страна, преди да се върна в училището, че напуснах Алис и пристигнах тук. О, не ми се сърди, прости ми!

Аштън хвана ръцете й и я притегли силно към себе си. Никога не можех да предположа, че лицето му може така да просияе. То просто грееше от любов, гордост и радост, така поне ми се стори.

— Скъпа моя, скъпа моя! — повтаряше той, като заекваше леко от вълнение. — Да не се сърдя? Да ти простя? Твоите желания са винаги и мои желания. Бог вижда, едничкото ми желание е ти да си щастлива. Защо нищо не ми каза? Можехме да дойдем тук заедно.

Девойката заплака. Нет-ах-ки, която гледаше почти със страхопочитание тази висока, стройна, така необичайно облечена девойка, се приближи и рече:

— Дъще моя, нали ти си моята дъщеря?

— Да — прошепна девойката и те се прегърнаха.

Ние, мъжете, излязохме един след друг и ги оставихме сами. Аштън се прибра в палатката, а аз и Бери отидохме да се поразходим по пътя.

— Господи! — възкликна Бери. — Никога не съм мислил, че някой от нашата кръв може така да се преобрази. Та тя просто превъзхожда всяка бяла жена. Не мога да си обясня каква е разликата между нея и тях, но тази разлика веднага се чувствува. Каква е тази разлика, а?

— Е, мисля, че главното тука се крие в образованието и в общуването с добре възпитани хора — отговорих аз. — В някои жени се чувствува именно това. Самият аз не бих могъл да го обясня.

— И забеляза ли как е облечена? — добави Бери. — Уж просто, но някак чувстваш, че тази рокля струва сума ти пари и че я е шил човек, който разбира от работата си. А медальонът й — целият обсипан с бисери и в средата с брилянт. Страшна работа!

Тя беше красива като съименницата си Диана, така както си я представяме ние. Но богинята е студена и равнодушна, а нашата мила Диана, както се убедихме, имаше сърце.

Върнахме се в къщи. Сълзите бяха вече изсъхнали. Жените — съпругата на Бери, Нет-ах-ки, старата мисис Бери и жената Кроу — седяха около Даяна и затаили дъх, слушаха разказите й за преживяното. Тя не бе забравила майчиния си език. Даяна стана, стисна ни ръце и рече, че много се радва да види всички отново, че никога не забравяла колко сме били добри към нея. След малко дойде с мен и Нет-ах-ки в нашата палатка. Внимателно приповдигна полите си, заобиколи огнището и седна срещу Аштън, който изглеждаше много доволен от пристигането й.

— Ах! — възкликна тя и плесна с ръце. — Как добре помня всичко това, дори как изглеждат въглените от различните дървета. Сега горят тополи.

Даяна неспирно бъбреше, обръщаше се ту към мен, ту към Нет-ах-ки. Прекарахме приятна вечер. Бери и жена му й отстъпиха своята стая и също се преселиха в палатката. Някак ни беше неловко да попитаме Даяна не иска ли и тя да живее в палатката: струваше ни се, че много се е отчуждила от предишния живот, всичко старо вече не й подхождаше.

Трябва да кажа, че появата на Даяна предизвика сензация във форта или както почнаха да го наричат — града. Говедарите, мулетарите и ловците на вълци пулеха очи и стояха със зяпнали уста, когато минаваше покрай тях. Картоиграчите се опитваха как ли не да й бъдат представени. Всички останали, с които я запознахме, се отнасяха към нея с дълбоко уважение. Всеки ден имахме гости от лагера на пиеганите. Жените гледаха Даяна със страхопочитание и боязливо й подаваха ръка. Дори вождовете се здрависваха и разговаряха с девойката. Младежите идваха при нас и заставаха настрана, наблюдавайки Даяна с крайчеца на окото.

Една сутрин Аштън ни предложи да отидем някъде за месец-два с лагера на пиеганите или пък, ако това не е опасно, да заминем сами за планините Белт или за подножието на Скалистите планини. Даяна възрази.

— Предпочитам никъде да не ходя — рече тя, — ти знаеш, че трябва скоро да се връщам в училище.

Аштън се учуди, че Даяна възразява срещу заминаването, ние също се учудихме.

— Скъпа моя — отвърна той, — надявах се, че ще ти бъде приятно да направиш такова пътешествие. Ти имаш достатъчно време, за да дойдеш с нас и се върнеш на Изток за началото на учебната година.

Ала тя продължаваше да търси предлози за отказ и въпросът за заминаването отпадна. Девойката обаче споделила с Нет-ах-ки, че страшно й се искало да отиде в прерията и отново да поскита из нея, но че дългът й налагал скоро да си замине.

— Нямаш представа колко е добър към мене моят вожд — казала Даяна. — Имам винаги пари, повече пари, отколкото другите момичета, повече, отколкото мога да похарча. Имам и хубави рокли, прекрасни скъпоценности. Той е добър към мен, благ и несъмнено много доволен, че уча. Дойдох да видя всички ви в родния край и той не се разсърди, че съм пристигнала. А сега ще замина обратно и ще се уча прилежно.

— Колко е добра! — възкликна Нет-ах-ки, като ми разказа всичко това. — И колко е красива! Как бих искала да ми е дъщеря.

— Глупавичката ми! — рекох аз. — Даяна би могла да ти бъде само сестра, ти си съвсем малко по-възрастна от нея.

— Няма значение — завърши разговора жена ми, — тя в известен смисъл е моя дъщеря. Нима не се грижих за нея, не й изтривах сълзите, не правех всичко, което можех, когато Никога не се смее я доведе в дома ни през онзи ужасен ден?

Двадесет и седма глава

Историята на Спящия старец

— Заминала е! — рече Аштън. — Заминала е! — Той скочи от масата, грабна шапката си и се втурна към кея.

— Какво се е случило? — попитах Нет-ах-ки. Тя седеше в стаята на старите жени тихичко, с изплашен вид. — Къде е момичето?

— Замина, за да се занимава с работата си — да чете и пише — отвърна жена ми. — Помогнах й да отнесе нещата си до огнената лодка и лодката замина.

Нег-ах-ки се разплака.

— Замина си — повтаряше тя, — моята хубава дъщеря замина и знам, че никога вече не ще я видя!

— Но защо — възкликнах аз, — защо е заминала, без да каже нито дума на Никога не се смее? Така не е хубаво. Защо си й помогнала, трябваше да дойдеш и ни разкажеш какво е намислила.

— Направих както ме помоли момичето и ако потрябва, пак ще постъпя така — отговори Нет-ах-ки. — Ти не бива да ме упрекваш. Девойката през цялото време се измъчваше. Тя мислеше, че вождът е недоволен, задето е пристигнала тук, и си замина сама, защото се боеше да не би той да сметне за свой дълг да я изпрати. Не искаше да му разваля хубавото лято, нито да изпусне заради нея някой голям лов.

Аштън се върна от кея.

— Заминала — промълви той унило. — Какви дяволи са я прихванали? Ето четете! — И Аштън ми подаде бележката. „Скъпи вожде — пишеше там, — заминавам утре призори. Надявам се, че добре ще прекараш времето си и ще застреляш много дивеч.“

— Какво я е прихванало — продължи Аштън. — Как е могла да си помисли, че ще „прекарам добре времето си“, когато тя, беззащитната, пътува надолу по тази проклета река?

Разказах му всичко, което бях научил от Нет-ах-ки, и той се успокои.

— Значи Даяна все пак мисли за мен. Не бях наясно какви са причините. Винаги ми се е струвало, че не я разбирам. Но щом е заминала заради това, то… аз също ще замина и ще я посрещна на пристанището в Сейнт Луис.

И Аштън постъпи тъкмо така — замина на следния ден с дилижанс за железницата Юниън Пасифик през Хелина и Корин. На раздяла му казах:

— Не се съмнявай нито за миг, твоето момиче те обича. Зная това.

Дните течаха еднообразно. Бери не беше в настроение и неспокойно се въртеше из къщи. Аз също почнах да нервнича. Просто не знаехме къде да се денем.

— Баща ми винаги казваше — подхвана веднъж Бери, — че този, който цял живот се занимава с търговия на кожи, е глупак. Може да припечели добре една зима, но през следващия сезон непременно ще загуби. Прав е бил баща ми. Хайде да зарежем тази работа, да купим с това, което ни е останало, добитък и да се заемем с развъждането му.

— Добре — рекох аз. — Съгласен съм. Готов съм на всичко.

— Ще разорем малко земя — продължи той, — ще посадим картофи, ще посеем овес и ще отглеждаме всякакви зеленчуци. Казвам ти, ще живеем чудесно.

Обозът на Бери току-що се бе върнал във форта от Хелина. Натоварихме рязани трупи, врати, прозорци, мебелите, много провизии и инструменти, наехме двама добри дърводелци и пуснахме обоза да върви, а ние потеглихме с жените си напред с фургона, впрегнат с четворка коне. Избрахме си място на Бат Фат Крийк, край подножието на Скалистите планини, на по-малко от сто мили от Форт Бентън. Настанихме се на една площадка, върху, която решихме да построим жилищата си. Бери ме остави да следя строежа и замина с още двама души да купува говеда. За да се доставят от планината чамови греди за построяване на къща с шест стаи, конюшня и оградено място за добитък, бе нужно време. В деня, в който Бери се върна и доведе със себе си към четиристотин глави добитък, аз вече бях подготвил всичко за зимуване, дори имах запас от сено за впряговете и няколко ездитни коне.

Същата зима пиеганите се скитаха безразборно. Част от тях живееха на река Марайъс, част на Титън, а понякога група от няколко палатки пристигаше и се установяваше за няколко седмици недалеч от нас. Бизони имаше премного, а в предпланините се срещаше всякакъв дивеч. Отпърво доста се занимавахме със стадото, но след няколко седмици животните си намериха хубави пасища и не беше вече необходимо да ги пазим на едно място по цял ден на кон. Не мога да кажа, че много се разкарвах с коня, за разлика от Бери, комуто това допадаше. При нас работеха няколко души, а аз ходех на лов заедно с Нет-ах-ки, тровех вълци, ловях пъстърва в дълбоките вирове на рекичката или просто седях при жените и слушах разказите на жената Кроу и майката на Бери.

В стаята, която заемахме с Нет-ах-ки, имаше груба печка с плоча от наредени върху глина камъни. Такива бяха печките и във всички останали стаи освен в кухнята, където имахме голяма хубава кухненска печка. По-рано — с изключение на периода, когато живеехме във Форт Бентън — жените винаги използваха пещта за приготвянето на храната. И сега печаха в нея месо и фасул. Тя представляваше преносим сандък, наречен походна пещ. Освен легло и два-три стола, в нашата стая имаше и бюро, с което Нет-ах-ки много се гордееше. Тя постоянно го миеше и бършеше, макар то да не се нуждаеше от такива грижи, и все редеше и пререждаше съдържанието на чекмеджетата му. На прозореца ни висяха завеси, привързани със сини панделки. В стаята имаше и покрита с ярко одеяло маса, която бях сковал от сандък. От едната страна на камината беше леглото, покрито с бизонски кожи, с изплетени от върба облегала. Заради това легло между нас възникна спор. Когато обясних какво легло искам да направя, Нет-ах-ки възрази.

— Ти ме огорчаваш — оплака се тя. — Ето, построихме си дом, обзаведохме го с красиви неща — и тя посочи бюрото, леглото и завесите, — живеем като бели, стараем се да бъдем като тях, а ти искаш да развалиш всичко с направата на индианско легло!

Аз обаче настоях на своето.

Една вечер посетихме близкия лагер от приблизително трийсет палатки. Вождът се казваше Спящия старец. Той притежаваше вълшебна лула и разни други свещени предмети. Спящия старец се занимаваше и с лечение на болни. Важна роля при лечението с отварите от треви играеше и кожата от планински лъв (пума), а също и молитвите, посветени на лъва. Когато влязох в палатката на Спящия старец, той ме приветствува и ме накара да седна вляво от него. Нет-ах-ки седна край входа при другите жени. Над главата на стареца висеше вълшебната лула, увита в кожи и здраво завързана за прътите на палатката. В десния край на леглото лежеше разстлана върху облегалото кожа на свещена пума. Пред стареца, върху голяма питка бизонски тор, лежеше обичайната лула от чер камък. Много отдавна, както са ми разказвали, той получил насън заповедта да не оставя лулата на земята, и оттогава спазвал тази забрана. Както в палатките на другите жреци и тук никому не се разрешаваше да заобикаля огнището — така щеше да се озове между огъня и ледовете.

Никой не смееше и да изнася от палатката огън, тъй като това можеше да наруши силата на магическите средства на стопанина.

Спящия старец смеси тютюн с билка, наряза ги ситно, натъпка лулата и ми я подаде, за да я запаля. Почнахме да дърпаме от нея поред. Когато поемах от него лулата, аз вършех това с една ръка, а когато му я предавах, той хващаше шийката с две ръце, обръщаше дланите си надолу и разперваше свитите си пръсти така, сякаш се нахвърляше върху нея, подражавайки движенията на мечка. Така постъпват всички жреци — притежатели на вълшебни лули, това е знакът на ордена им. Поговорихме за времето, за дивеча, за местата, където живее племето. Жените сложиха пред нас храна и аз похапнах, както се полагаше. Бях дошъл при стареца, за да го поразпитам, затуй завъртях разговора към това, което ме интересуваше. Казах му, че по различно време, на различни места, съм убивал пуми.

— Гледам, тук имаш кожа от пума — рекох аз, — ти ли си я убил, или ти е подарък?

— Слънцето беше благосклонно към мен — отвърна той. — Аз убих тази пума. Всичко, което се случи, е много ик-ут-о-вап-и (слънчева магия, във висша степен свръхестествено).

Бях вече възмъжал и силен. Имах си собствен дом и три жени, които виждаш тук. Всичко ми се удаваше. Живеех щастливо. И изведнъж всичко се промени. Ако тръгнех на война, раняваха ме. Ако присвоявах коне, отново ги изгубвах: или умираха, или ми ги открадваха, или осакатяваха. Макар усърдно да ловувах, кой знае защо, рядко ми се удаваше да се върна у дома с месо. А после дойде най-лошото — болестта. Някакъв зъл дух се всели в мен и от време на време така ме сграбчваше за сърцето, че изпитвах ужасна болка. Хващаше ме където и да се намирах, каквото и да вършех, и болката биваше тъй силна, че ми се замайваше главата, олюлявах се, а понякога просто падах и за кратко време „умирах“. Лекувах се, карах жреците да се молят за мен, дарявах ту един, ту друг. Ала не ми ставаше по-добре. Съвсем обеднях. Накрая ми останаха толкова малко коне, че стигаха само за превозване на имуществото ми при странствуванията на лагера. Отрядите вече не ме вземаха със себе си в бойните походи, страхуваха се, че ще умра в ръцете им или ще им навлека нещастие. Разказаха ми за един човек от племето на гровантите, който страдал от същия недъг. Купил си вълшебна лула с голяма сила и с нейна помощ оздравял. Казаха ми, че бил съгласен да продаде лулата, но аз не можех да я купя. Не ми бяха останали и петнайсет-двайсет коня, за да я платя. А не можех да се лиша и от един. Предпочитах да умра, отколкото да си позволя жените ми да извършват преходите пеша. Нямах роднини, които да ми помогнат, роднини нямаха и жените ми. Да, живеех много бедно. И все пак запазвах бодростта си и се опитвах по всякакъв начин да оздравея и да изкарвам прехрана за себе си и за семейството си. Накрая припадъците ми станаха така чести, че престанах да ходя на лов и изобщо където и да било сам. Винаги ме съпровождаше една от жените ми. Те не ми позволяваха да ходя сам.

И ето тази жена тръгна веднъж с мен на лов. По онова време бяхме на лагер на Пи-ис-тум-ис-и-сак-та (Дийп Крийк), далеч нагоре по реката, чак край изворите й. Тръгнахме пеша сред боровете на планините Белт да търсим дивеч. Лагерът ни стоеше на едно място вече повече от месец и всички животни бяха избягали към далечните предпланини. Дълго вървяхме, преди да открием много и пресни следи. Най-после високо на планинския склон видях мъничко стадо уапити, което прекосяваше една полянка. То се скри в ограждащата я гора. Вятърът духаше от подходяща посока и аз тръгнах след животните, жена ми ме следваше по петите. Уапитите се спуснаха в дълбок дол, пресякоха една рекичка и се изкачиха на срещуположната страна. Ала когато дойдохме до рекичката, ние се спряхме, защото по пътеката върху следите на уапитите личеха пресни следи на мечка, и то много голяма. Тя също бе излязла на лов и ме бе изпреварила. Оставих уапитите на мечката и се върнах обратно. Не исках да срещна звяра сред гъстите борове. Отново се измъкнахме на полянката и навлязохме в гората от друга посока, за да се изкачим към върха на планината. Още веднъж открихме пресни следи от уапити и много предпазливо, крачка по крачка, започнахме да се придвижваме по тях, като се оглеждахме непрекъснато.

Накрая доближихме подножието на висока скала. Под нея лежаха отронени камъни, растяха храсти и ниски борове. Пред нас, там, където грееше слънцето, лежеше един около двегодишен мъжки уапити, извил муцуна към хълбока си, и спеше дълбоко. Бях взел със себе си само лък и стрели. За да стрелям по-точно, трябваше да се приближа. Животното лежеше по дължината на издатината на скалата и аз го бях доближил изотзад. Да стрелям в задницата му, беше безполезно. Трябваше да пронижа със стрела или гърба му, или пък хълбока отдолу нагоре. Реших да мина по подножието на скалата и да стрелям оттам. Никога не съм пристъпвал по-предпазливо и по-бавно. Трябваше да убия животното, защото нямахме никакво месо и вече няколко дена живеехме с месото, което ни даваха по-щастливите ловци. Жена ми спря и седна, за да мога по-лесно да доближа плячката. Озърнах се и видях, че ме гледа и ми прави знаци да бъда предпазлив. Стараех се да бъда внимателен, доколкото беше възможно, и най-после заех удобна позиция за стрелба. Обтегнах лъка и пуснах тетивата. Видях как стрелата се заби в тялото на животното, видях го и в този миг болката отново скова сърцето ми. Залюлях се и „умрях“.