Джони Ериксън

„Уф... Добре. Следващият път ще ти донеса."

„Не! Искам сега. Вземи едно от сестрата."

„Защо не почакаш? Ще ти донеса твоя хубав несесер от дома."

„Джеки! - извиках сърдито. - Донеси ми огледало! Сега!"

Тя тръгна бавно към вратата и скоро се върна с огледало. Ръцете й трепереха, а очите й примигваха нервно, докато го държаше пред мен.

Аз изпищях и Джеки подскочи, почти изпускайки огледалото. „Отвратително е!"

„О, Боже, как допускаш това с мен? - се молех през сълзи, - Какво си направил с мен?"

Изображението в огледалото не приличаше на човешко. Втренчила се в собствения си образ, аз видях две очи, смрачени и потънали в кухините, кръвясали и стъклени. Теглото ми бе спаднало от 125 на 80 фунта, така че изглеждах като скелет, покрит с жълта и на петна кожа. Обръснатата ми глава само подчертаваше гротескния ми вид на смъртник. Докато говорех, видях зъбите си, почернели от въздействието на лекарствата.

Сякаш щях да повърна.

Джеки прибра огледалото и заплака с мен.-„Съжалявам, Джони - хлипаше тя. - Не исках да се видиш."

„Моля те, махай го! Не искам никога повече да се виждам в огледало!... Джеки, не мога да издържам повече. Умирам, Джеки. Виж ме... Почти съм умряла... Защо допускат да страдам така?"

„Н-не знам, Джони."

„Джеки, трябва да ми помогнеш. Те ме крепят насила да живея. Това не е правилно. Така или иначе ще умра. Защо не ме оставят просто да си умра сама? Джеки, моля те, трябва да ми помогнеш" - помолихя аз.

"Но как, Джони?"

„Не знам... Дай ми нещо... Например голяма доза хапчета..."

„Ти искаш да те убия?" - попита Джеки с ококорени очи.

„Да... Или не - не искам да кажа, че ще ме убиеш. Просто ще ми помогнеш да умра по-бързо. Виж! Аз вече умирам... Аз страдам... Не можеш ли да ми помогнеш да свърши това страдание? Ако можех да се движа бих го направила сама!"

Бях сърдита и объркана.

„Моля те... Прережи вените на китките ми... Няма да усетя... Няма да ме заболи... Ще умра спокойна, Джеки, моля те! Направи нещо."

Джеки почна да хлъца: „Не мога, Джони! Просто не мога!..."

Помолих я: „Джеки, ако изобщо те е еня за мен, трябва да ми помогнеш. Така или иначе ще умра - не виждаш ли? Виж ме! Виж ме, де!"

„Джони, ти не знаеш какво искаш. Аз не мога. Може би ще се подобриш, не знам. Толкова съм объркана! Искам да ти помогна. Обичам те повече от всеки друг на света и ме убива да те гледам да страдаш така. Но... но не мога да го направя!"

Не казах нещо повече. При все това още няколко пъти, когато изпадах в подобни пристъпи на депресия и смут, молех Джеки да ми помогне да се самоубия. Сърдех се, защото не мога да го направя сама.

Чудех се как бих могла да го направя. Най-лесно би било с хапчета, но сестрите щяха да го установят и щяха да ми направят промивка. Можех да накарам Джеки да ми среже китките. Тъй като изобщо не ги усещах, не би ме заболяло. Бих могла да ги скрия под чаршафите и... но не, и това не става. Всичко, което можех да направя, бе да чакам някакъв инцидент в болницата да ме убие.

Джеки се заинтересува повече от външността ми след тези изблици на депресия. Тя се опитваше да ми помага да „изглеждам добре" пред хората и да ме заинтересува от неща, които биха отклонили вниманието ми от ситуацията.

„Скоро ще се подобриш, Джони - ми обеща тя. - Помни! Господ казва, че никога не ще ни позволи да страдаме повече, отколкото е възможно да понесем като човеци."

„О, така ли?" - измърморих аз.

Лечението и парализата ми причиниха остра чувствителност към светлината и шума. Карах Джеки и сестрите да спускат сенниците и щорите, а вратата да затварят, за да бъда изолирана от светлина и шум. Д-р Харис казваше, че това е свидетелство, че нервите ми започват за оздравяват, но това страшно ме безпокоеше. Можех дори да чувам ясно разговори от съседни стаи. Обикновеният болничен процес се превъръщаше в груба и нестройна какафония.

През един горещ летен ден Джеки движеше ветрило заради мен, когато го изтърва внезапно. Сякаш екна болезнена екслозия, която се вряза в главата ми с тропването на ветрилото върху плочите на пода.

„Джеки!" - изпищях аз и я наругах. Грозните думи, които изскочиха от устата ми, бяха странни и неприлични и сякаш бъкъха от някакви тъмни ъгли на разсъдъка ми. Наричах я с ужасни имена.

После ме обвзе вина. „Извинявай, Джеки. Толкова е лесно да се изтръве човек. .. - заплаках тихо. - Знам, че Бог трябва да има някаква цел във всичко това. Моля те, извикай Дики преди да си идеш. Имам нужда от него. Кажи му да дойде довечера."

Джеки кимна и се накани да си ходи.

„Джеки". . . Чакай . . . Искам да ти кажа нещо преди да си идеш."

Тя застана близо до мен. „Джеки, ти си ми толкова близка приятелка, че си позволявам всичко. Крещя ти през цялото време, особено защото не мога да крещя на никого! Луд гняв ме обвзема спрямо Бога, мама, татко, Дики. . . Ти не знаеш. . . Такъв огън ме гори по някога, че трябва да изпускам парата някъде. Ти си единствената, на която мога да крещя колкото си ща. Мама и татко и без това страдат толкова, че се мъча специално, за да изглеждам приятна, когато те идват. Не е честно от моя страна да бъда критична, претенциозна и долна с тях. Пък и не мога да си позволя да изгубя Дик, като си го изкарвам на него. Имам нужда от него. Не искам да го губя... завинаги . . . като го нагрубявам сега . . . Затова, Джеки, извинявай! Ти си ми „козел отпущения". Ти опираш пешкира след всяка моя грозна емоция ..."

Джеки се усмихна топло и сви рамене. „Няма нищо, Джони. Знам, че не влагаш смисъл в това. Иначе - ухили се тя - за какво ще са приятелите?"

Тя се приближи, поглади болничната ми престилка и ме целуна по челото. „Ще повикам Дики за теб."

Дик дойде в болницата късно. Лежах тихо, слушайки утешителните думи на Св. Писание, които ми четеше от парафраза на Новия Завет от Дж. Б. Филипс. Много от стиховете бяха пълни със съвременно значение.

„Чуй това, Джони - каза Дик развълнувано. -

„Когато всички видове изпитания и изкушения се

стълпят в живота ви, брятя мои, не ги отблъсквайте

като натрапници, а ги приветствувайте като приятели!

Разберете, че те идват да проверят вярата ви и да

произведат във вас качеството издържливост" (Як.1:2-4).

„Какво смяташ, че означава точно това, Дики?" „Мисля, че означава точно това, което казва: че Бог е допуснал твоята злополука с определена цел, не като натрапване в живота ти, а за да изпита вярата и духовната ти издържливост."

„О, чудо на чудесата! Нима някога съм мамила Господа?"

„Чуй останалото, Джони!" „И ако в процеса на това някой от вас не знае как да се справи с някой особен проблем, който има, нека само поиска от Бога, Който дава щедро на всички човеци, без да ги кара да се чувствуват глупави или виновни."

„Аз не мога да се справя с моя проблем! Нека поискаме от Бога да ме излекува! Точно както го казва."

Дик остави книгата и почна да се моли: „Отче, благодарим Ти за Твоята грижа и помощ! Благодарим Ти за Твоето Слово, Библията, и обещанията, които имаш за нас. Твоето Слово казва: „Ако някой от вас не знае как да се справи с някой особен проблем, трябва само да поиска от Бога". Добре, Господи, ние искаме, молим Те, чуй молитвата ни в Исусовото име! Амин."

Молих се след него: „Господи Исусе, съжалявам че съм търсила малко помощ от Теб. Никога преди не съм гледала на моята злополука като средство за изпитване на вярата ми. Но сега мога да разбера какво значи това, Господи, точно както Твоето Слово казва, аз вярвам, че моята злополука идва, за да изпита вярата и търпението ми, но аз също чувствувам, че Ти наистина искаш да бъда изцелена. Благодаря Ти за този урок. С Твоя помощ аз ще Ти се доверя. Благодаря, че дори тази злополука „съдействува за добро". Моля се, щото другите около мен да Те видят чрез мен. В Твоето име се моля. Амин."

След това започнах да виждам злополуката си от положителен ъгъл. През следващите дни споделих със сестрите, лекарите и посетителите идеята, че Бог е допуснал злополуката просто за да изпита вярата и търпението ми. „Сега вече, след като съм научила този урок, мога да Му се доверя, за да ме изправи отново на крака. Ще видите!"

Такова бе становището ми за всичко.

Докторът каза на татко: „Трябва да знаете, че вашата застраховка може би няма да покрие разноските по злополуката на Джони. Болничната й сметка ще възлезе по всяка вероятност на на 30000 долара и дори повече, преди да си тръгне оттук."

Аз казах просто: „Не се безпокойте, Бог ще ни снабди с нужното."

Д-р Шерил обясни: „Джони, обикновено парализата на атлетите е много по-тежка, отколкото на обикновените хора. Искам да ти кажа, че когато те нападне депресията, ти наистина ще трябва да се бориш с нея." „Бог ще ми помогне" - отвърнах бързо. Една сестра каза веднъж: „Четох за твоята злополука. Знаеш ли, ако прекъсването бе станало само на 1 инч по-ниско, ти все още би могла да си служиш с ръцете. Тъжно, нали?"

Отговорих й: „Да, но ако това бе станало 1 инч по-нагоре, щях да бъда мъртва. Бог знае това най-добре, нали?"

Точно след Деня на труда/нац. Празник на САЩ; чества се първия понеделник от мес. Септември/ Дик намина при мен с един подарък. Стаята ми бе натъпкана с препарирани животни, афиши, картини, картички и различни благопожелания. Имаше едно зелено-бяло плюшено мече, което пръсках с лосион за бръснене и бях нарекла на името на Дик. Познатият аромат ми напомняше и вдъхваше увереност за Дик, когато него го нямаше.

Този път Дик ми подари голяма Библия за изучаване. Нейният шрифт бе достатъчно едър, за да мога да я чета когато се постави на пода под моя брезентов калъп. Можех да си я чета сама, ако някой обръщаше страниците.

На титулната страница Дик бе написал:

„На скъпата ми Джони с надежда, че Христос ще остане винаги в нашите отношения и Христос би могъл да ни даде търпение да се чакаме един друг. С всички видове любов

Дик

Не много време след Деня на труда Дик, Джеки и всичките ми приятели влязоха в колежа. Дик идваше да ме види колкото му бе възможно, пътувайки на автостоп. Не знаех колко трудности му създава това, нито пък че неговата загриженост се отразява на бележките му. Просто ми се струваше съвсем естествено той да бъде при мен. От своя малък, егоистиден свят аз не се интересувах как го постигаше; просто исках той да идва тук. В крайна сметка аз имах нужда от него. Без да съзнавам, почнах да си служа с моята злополука като със средство, което да поддържа неговия интерес. Дори една вечер прибягнах до изнудване.

„Здравей, Джони" - се ухили Дик, докато се навеждаше, за да ме целуне.

„Къде беше досега? Почти 8 часа е."

„Извинявай. Не можах да сваря. Как ти мина денят?"

„Каза, че ще бъдеш към 6, а сега е 8 часа. Сега ще стоиш само половин час и ще си ходиш. Що за посещение е това?" - продължавах да вдигам пара аз.

„Джони, казах ти, че съжалявам. Не можах да сваря" - Дик се защитаваше, а аз не исках да го разсърдя.

„Дики, дните ми са абсолютно отвратителни без теб. Миналата нощ сънувах, че си ме зарязал заради друго момиче."

„Не бих го направил никога..."

„Обещай ми, Дики!... Кажи ми, че ме обичаш... Кажи ми, че никога няма да ме оставиш..."

„Знаеш, колко много се безпокоя за теб, мила!" „Не! Не!... Кажи ми! Кажи ми!..."

„Аз те обичам" - каза Дик просто. Бях сигурна, че не искаше да ми го каже. Не защото не го беше еня за мен - знам, че ме харесваше. Но той не искаше аз да го карам да ми го каже. Той искаше да го каже по свой начин, когато му дойде времето. Но той се усмихна и прибави, като че ли да направи признанието си спонтанно: „Аз те обичам отдавна, Джони. Ако беше почакала 5 минути, щях пак да ти го кажа, но без пришпорване."

„Но аз имах нужда да го чуя от теб сега, Дики."

"Добре. Обичам те. Обичам те. Обичам те." Всеки път, когато го казваше,той се навеждаше и ме целуваше.

„О, Дики! Аз също те обичам. Няма ли да бъде страхотно, когато най-сетне си отида оттук?"

„Моля се това да стане скоро. Знаеш ли; тези пътувания на автостоп ми разстройват даскалските навици."

„Но може би ще мине доста време."

„Ами? Да не си чула нещо днес?"

„Седем месеца ще имам рехабилитация. А може би и година."

„О, чудо на чудесата!"

"Дики,страх ме е. Мога да издържа само ако ти си с мен. Трябва да ми помогнеш. Не мога да искарам без теб. Ако ме зарежеш, ще умра. Знам го. Няма да мога да живея без теб. Обещай ми, че няма да ме оставиш."

„Но разбира се!"

„Ако наистина ме обичаш, обещай ми, че ще останеш с мен завинаги..."

„Обещавам" - каза той, като гледаше надолу.

„Най-напред ще си възвърна ръцете. После ще проходя. После ще тръгнем заедно на колеж."

"Добре" - прошепна Дик.

„Как върви в колежа? Наистина ли е хубаво?"

„О, чудесно е. Всъщност е много по-трудно, отколкото в гимназията - каза Дик. - Много по-трудно."

"Може би защото вършиш толкова неща. Как е отборът?" - попитах аз.

„Отборът ли? О, екстра. Първият мач е в петък."

„А ти готов ли си за него?" - попитах разтревожена.

„Аз не играя" - каза Дик просто.

„Не играеш ли? Защо?"

„Изгубих форма."

„Но защо?"

„Слушай, това няма значение."

„О, Дики, извинявай! работата бе там, че той трябваше да ме посещава толкова често. Нямаше време нито за учене, нито за футбол - си казах аз.

„Всичко е наред. Имаме още време затова. Искаш ли да прочета нещо от Библията?"

„Не тази вечер, Дики. У морена съм. А и ти трябва да си вървиш след малко. Само ме притисни и целуни, преди да си идеш."

Той се наведе над мен и задържа в длан брадичката ми. После ме целуна меко, продължително. „Аз те обичам" - прошепна той. - „Ще те чакам винаги, ти знаеш това. Помни го! Аз винаги ще бъда тук."

Когато си отиде, плаках горчиво. Разбрах колко евтина и егоистична съм. Бях поставила Дик в шах. Какъв избор имаше той? Можеше ли да каже какво чувствува всъщност: „Джони, твърде млади сме, за да знаем дали ще се оженим. Не знаем каква е Божията воля за бъдещето ни. Нека просто си поговорим. Ти знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. Аз те харесвам много." Сигурна съм, че той искаше да ми каже това. Но този стил не бе твърде силен за изострените ми емоции. А Дик бе твърде чувствителен, за да нарани чувствата ми, особено след злополуката, затова каза онова, което аз исках да чуя.

Сега бях забила клин в нашите отношения. Бях насилила чувствата и признанията, преди да узреят. Затова изгубих доверие в своите мотиви.

„Ще уредя всичко - обещах на Господа в молитвата си през тази нощ. - Ще направя всичко, което мога, за да заслужа любовта на Дик. Ще направя всичко възможно, за да проходя пак. Тогава той няма да бъде пренуден да ме обича заради злополуката, а защото сам го иска. Нещата ще се подобрят. Ето какво искам, Господи. Моля Те, моля Те!..."

Когато терапевтката дойде на следния ден, си спомних наставленията на Джейсън: „Трябва да се бориш!" Физиотерапията бе първата стъпка при фактическата рехабилитация. Реших да отдам всичко, на което съм способна.

Физиотерапевтката завързва ръцете ми с клупове и почна да ми обяснява процеса:

„Както знаеш, твоята фрактура е на четвъртото и петото нива на шийните прешлени. На първото ниво се намират нервите за жизнените органи; сърцето и дробовете. Хора, които имат счупвания на пръвото ниво, оживяват рядко.

Второто и третото нива контролират вратните мускули и движението на главата - продължи лекарката. - При счупване на четвъртото и петото нива, като е при твоя случай, обикновеният резултат е квадриплегия. Шестото ниво контролира мускулите на гърдите и ръцете. Значи, ти имаш усещания в раменете си, горната част на ръката и гръдния кош точно над бюста. Това говори, че може би трябва да упражняваш и другите мускули на гърба и раменете, за да компенсираш някои мускули на ръцете си, които си изгубила."

„Това ли имат предвид лекарите, когато ми обещават, че ще си възвърна ръцете?" - я попитах.

„Отчасти, да. Твоят болничен лист указва, че ги можеш да разчиташ на около 50-процентова употреба на бицепсите си - това са мускулите на горната част на ръката, които я движат в най-пълната поредица от движения. Предварително не можем да знаем колко ще постигнем, додето не навлезем в терапията. Трябва да тренираме новите мускули да извършват моторни движения за онези, които си изгубила."

„Добре, нека пробваме" - казах аз.

„Най-напред се опитай да вдигнеш ръката си, като си служиш с мускулите на гърба, врата и раменете. Просто я мръдни като начало" - ме посъветва тя.

Опитах се. Не стана нищо. Затворих очи, за да се съсредоточа повече. Усетих как мускулите ми се напрягат и вибрират, но се оказаха независими от волята ми. Не можех да ги накарам да мръднат.

"Давай, давай! Ще успееш" - ме подканяше терапевтката.

Стиснах зъби и се помъчих пак. Нищо.

„Хайде, Джони! Опитай пак!" - настояваше тя.

„Да не мислите, че не опитвам? - се озъбих аз и изругах, за да потвърдя това.

„Въпросът е да насочиш новите мускули да вършат работата на старите. Не се мъчи да повдигнеш ръката си със старите движения. Помисли си как мускулите на ръката са заловени за сухожилията и костите. Виж тук. "Тя ми показа диаграмите в една книга и проследи с пръст линиите на моята ръка. „Опитай се да постигнеш движението от тези мускули. Просто извий или помръдни гърба си, като се опиташ в този процес да задвижиш ръката си."

Опитах пак, докато държеше пръст на мястото. В продължение на повече от 10 минути упражнявах цялата си сила на волята и физиката. Накрая ръката ми помръдна на по-малко от 1 инч и пак се отпусна безчувствена.

„Чудесно! Бомба! Хайде пак -ме подканяше тя. - Вложи цялата си енергия и концентрация в повдигане-то на тази ръка и в нейното задържане."

„Като употребих цялата сила, която можах да събера се помъчих пак. След няколко напрегнати момента на агонизиращи усилия ръката ми се повдигна още веднъж - този път на около 1 инч от масата и се противопостави на клуповете, с които бе превързана.

„Хайде пак!" - заповяда тя.

„Не мога... Боли ме... Твърде изморително е. Трябва първо да си почина" - примолих се аз. Бе минал почти половин час, а всичко, което бях направила, бе ла помръдна ръката си 2 пъти на разстояние 1 инч.

"Добре, Джони. Както виждаш, работата ни ще бъде трудна. Имаме да правим доста неща преди да почне действителната рехабилитаиия. Но скоро ти ще станеш достатъчно силна, за да можеш да продължиш в „Грийноукс"-усмихна се тя.

„В Грийноукс ли?"

Да, в „Грийноукския рехабилитаиионен център" - обясни тя. - Д-р Шерил ще ти разкаже всичко за него. Това е следващата стъпка. Това е специализирана болница за увреждания на двигателната система."

„Рехабилитаиионен център? О, да, спомням си сега. Това е мястото, където ще се науча да ходя!"

Терапевтката се усмихна, разкопча клуповете и стана.

„Желая ти щастие. Джони. Ще поработим утре пак. Трябва да те подготвим за „Грийноукс"!"

ЧЕТИРИ

Почти в продъление на цял месец се концентрирах върху подготовката за Грийноукс. Там трябваше да се науча да ходя и да почна живота си отново. Когато стана дума, че ми е запазено място там, всеки се въодушеви. Сестрите и докторите дойдоха да ми пожелаят всичко добро за тази стъпка към рехабилитацията.

„О, не! Няма да го направите! - възкликнах аз. - Никога повече няма да ме върнете тук. Имате си доста болни хора, с които да се занимавате. Впрочем, някой ден може наистина да се върна - поправих се аз, - но това ще стане със собствените ми крака. И ще ви заведа на обяд при Макдоналд."

„О, това е определяне на среща, девойче" - ухили се д-р Харис. Той ми стисна рамото, намигна и си отиде.

Две сестри - Анита, моята любимка и Алис - свалиха афишите и картините и опаковаха всичко, което бях натрупала, в няколко кутии. Това бяха съкровищата ми през целия престой в болницата за З месеца и половина.

Накрая дойдоха санитарите, за да ме качат в линейката, която чакаше долу, за да ме закара в „Грийноукс". Докато ме изнасяха през външната двойна врата и тръгнаха по двора, лек полъх на прелестния и уханен въздух погъделичка ноздрите ми. Навсякъде имаше слънчева светлина.

„О, чудо на чудесата! Моля ви, почакайте малко! - настоях пред двамата санитари. - Усещате ли въздуха?" - казах възбудено.

„Замърсен е!" - изръмжа единият от тях.

„О, толкова е хубав!" - дишах дълбоко от неговия богат и според мен зашеметяващ аромат.

„Ей, ще се пръснеш от кислород" -- подразни ме единият от мъжете. Те настаниха носилката ми в линейката, затвориха вратите и ние се насочихме към „Грийноукс".

Не можех да не почувствувам контраста между пътуването в тази линейка и онази, която ме бе докарала в болницата. Тогава дърветата бяха зелени, а тревата и цветята - сочни и избуяли. Въздухът бе горещ и влажен, а хората носеха летни дрехи.

Днес въздухът бе свеж и хладен. Магазините бяха украсени за продажбите в чест на Всех святих/ празник на 1 ноември/ и есента. Дърветата бяха златни, червени или оранжеви - пейзажът отразяваше цялата палитра на есенните цветове.

Един пълен сезон бе преминал, докато бях в болницата! Изпитах странно чувство, но то не бе обезпокояващо. Вълнението и хубавото усещане от пътуването бе твърде въодушевяващо, за да прахосам настроението си в скръб по едно изгубено място. Оставих топлото слънце да къпе лицето ми с лъчи, които нахлуваха през прозореца, спуснат от шофьора, за да ме лъха свежият въздух. Толкова бе приятно, че почти плачех от радост.

„Наближавайки „Грийноукс", станах дори по-въодушевена. „Грийноукс"! Дори самото име ми звучеше толкова приято. В моите представи изникваше колониална архитектура с високи бели колони, гледаща към огромни тревни площи, върху които хвърлят сенки величествени дъбове.

Когато спряхме на алеята за коли обаче, установих, че няма нищо подобно. „Грийноукс" представляваше разлята, ниска тухлена постройка, приличаща повече на индустриален парк, учреждение или предприятие.

„Е, стигнахме."

"Да-а" - казах бавно.

„Нещо нередно?"

„А-а, не. Мисля, че не - казах глуповато. - Но всяко място, за което си изграждаш някаква представа в ума, не доказва очакванията ти. Нали така?"

Той кимна, после прибави: „Не се тревожи, те вършат добра работа тук. Мисля, че ще ти хареса. Малко момичета на твоите години идват тук. Ще се чувствуваш бомба."

„Надявам се" - отвърнах разбиращо. Докато ме караха с носилката по коридора към определеното ми отделение, поглеждах наоколо през отворените врати на различни стаи. Беше тихо, като в болницата. Нямаше „излекувани", които ходят.

Виждах хора, седящи в инвалидни колички, опаковани в брезентови калъпи или лежащи в легла. Салоните изглеждаха тъмни и депресиращи, пълни с хора в инвалидни колички. Беше старо заведение, просто плачещо за украса.

Докато стигнем до моята стая, се обезсърчих.

Мама и татко бяха вече там и ме чакаха.

Те ме бяха записали и се занимаваха с подробностите по сметките и други задължения. Опитаха се да ме ободрят, но докато аз бях възможно най-обезпокоена, те се извиняваха. Бях виждала вече тази реакция преди, в Градската болница, когато им казаха за перманентността на моето увреждане. Знам, че бяха пак на ръба на пълното рухване и не желаеха да видя сълзите и разочарованието им. Оставиха ме, като обещаха: „Ще се върнем колкото се може по-скоро, скъпа."

Когато си отидоха, огледах стаята си. Още четири момичета споделяха малкото отделение с мен. Реших да се представя: „Здравейте. Аз съм Джони Ериксън."

„Джони Ериксън!" Чух името си повторено с презрение, последвано от цял наниз мръсотии. „Само това чувах в Градската болница: Джони това, Джони онова. Повръща ми се от името ти!..."

Слисана от този злобен глас, аз успях да дойда на себе си дотолкова, че да се усмихна и да кажа: „О, не знаех, че имам тук цял клуб от почитателки."

Ледът бе счупен. Останалите се разсмяха.