М.ЯНУАРИ
БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
-
Пожар вкъщи – разказ по картини.
-
Кой звук е в началото на думата?
-
Кой звук е в края на думата?
-
Кой звук е в средата на думата?
-
Играя със звук и буква А
-
Откриване на рими – думи „сестрички”.
ЛИТЕРАТУРА
-
„Зимна песничка” – Веса Паспалеева – възприемане и заучаване на стихотворение наизуст
-
„Снежният човек и врабчето” – Светослав Минков – възприемане и съпоставяне на проза и поезия
-
„Снежен човек” – Васил Павурджиев
-
„Бърза помощ” – Ран Босилек – възприемане на приказка
МАТЕМАТИКА
-
Измерване – елементарни представи за величини и измерването им
-
Измерване и сравняване на сипещи се вещества
-
Геометрични фигури – подреждане на пъзел
-
Прибавяне до 6 –добавяне на един или два обекта
-
Отнемане до 6 – отнемане на един или два обекта
-
Ориентиране в квадратна мрежа – пространствени отношения и посоки
-
Число седем и цифра 7
-
Редици – сериационно подреждане по образец
-
Лабиринти - пространствени отношения и посоки
ЗИМНА ПЕСНИЧКА
Веса Паспалеева
Рой снежинки луди
скачат ръченица –
сякаш пеперуди
в снежната горица.
Заю ги посреща
с весели очички,
Заю студ не сеща
в топли ръкавички!
И не ще да знае
в бялото кожухче,
скок-подскок – играе
като мечо пухче!
БЪРЗА ПОМОЩ
Ран Босилек
Задавил се Петлю с бобено зърно. Кокошката тича вода да намери. Стига до реката.
— Рекичке-сестричке, дай малко водица, че Петлю умира!
— Ще ти дам водица — отвръща реката, — ала донеси ми листец от липата!
Кокошката тича право при липата.
— Лисичке-сестричке, дай едно листенце, че Петлю умира!
— Ще ти дам листенце — отвръща липата, — ала донеси ми от гора зелена сладкопойно птиче!
Кокошката тича право при гората.
— Горице-сестрице, моля ти се, дай ми сладкопойно птиче, че Петлю умира!
— Птиче ще получиш, ала донеси ми за гладно теленце млечице от крава!
Кокошката бързо при крава отива.
— Сивушке-сестричке, малко млекце дай ми, че Петлю умира!
— Млекце ще получиш — кравата отвръща, — ала донеси ми сено от косача!
— Ах, бачо-косачо, скоро сенце дай ми, че Петлю умира!
— Сенце ще получиш — отвръща косачът, — ала донеси ми коса от ковача!
Смилил се ковачът. Дал й коса остра. Кокошката хуква право при косача. Дава му косата и грабва сеното. Па оттам се дръпва, при кравата тича и млекцето взима. С млякото отива право сред гората. Гората й дава птиче сладкопойче. После от липата листец получава. С листеца се втурва право на реката. Чак тогаз реката й дава водица. Тича тя с водица Петля да свестява. А Петлю примира с проточена шия. Тя вода му дала. От смърт го спасила. Петлю криле плеснал. Запял: „Кукуригу-у!“
СНЕЖЕН ЧОВЕК
Васил Павурджиев
Днес децата вън на двора
си направиха от сняг
цял човек — голям и страшен,
със тояга и калпак.
С нос от морков и очички —
вижте го какъв е мил,
пък и чудно име има —
кръстиха го те Страхил.
Но не щеш ли Заю-Баю
посред нощ ей тук се спря,
поогледал той човека
и кураж голям събра.
Хоп! — подскочи и налапа
на Страхила той носа,
сладко-сладко го захруска
и излапа на часа.
Заю-Баю пак подскочи
и му рече с весел глас:
— Теб носа ти е за хубост,
но храна е той за нас!
СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК И ВРАБЧЕТО
Светослав Минков
Една нощ заваля сняг и цялата земя се покри с дебела снежна пелена. Дърветата побеляха като големи захарни букети, малките къщици се сгушиха още повече и по стъклата на прозорците им заблестяха звездички от скреж.
След малко в градината дойде едно хубаво момиченце с черни очички и с румено личице.
- Бате ще ми направи снежен човек!- извика то и запляска весело с ръце.
И наистина неговият брат затъркаля по земята една снежна топка, която започна да става все по- голяма и по- голяма, докато най- сетне се превърна в чуден снежен човек с дълга метла в ръка, с червен нос от морков и с два черни въглена вместо очи. Цял ден малкото момиченце скачаше около снежния човек и му се радваше.
Ала ето че настъпи вечерта и къщата заспа дълбок сън. Заспаха и кокошките в курника. Само малкото бедно врабче стоеше още будно, защото не беше яло от сутринта. Снегът бе засипал ечемичените зрънца, а другаде храна не можеше да се намери. Когато ясният месец изгря на небето, врабчето излезе изпод стряхата и кацна върху рамото на снежния човек.
- Хей, приятелю, я се махай оттук, че ако дигна метлата, знаеш ли?- извика снежният човек и черните въглени на лицето му светнаха също като човешки очи.
- Ти не можеш да дигнеш метлата, защото не си истински човек- изцвъртя гладната птичка.
- Не съм истински човек ли! Кой ти каза това?
- Аз видях като те направиха от сняг- отвърна врабчето.- Недей ми се сърди, моля ти се! Аз няма да ти сторя никакво зло. Ще постоя малко на рамото ти и пак ще хвръкна. Дойдох само да ти се оплача, че днес не съм клъвнало нито трохичка, а на кокошките дадоха цяла паница с царевична каша.
Сърцето на снежния човек се сви от болка. Той съжали бедната птичка, която трепереше от студ на рамото му, изкашля се тихо и рече:
-Много ли си гладен, врабчо?
- Ох! Въздъхна врабчето.- Умирам от глад!
- Знаеш ли що?- каза снежният човек. – Я вземи, че си клъвни носа ми, той е от морков. Все ще се заситиш малко. Само внимавай да не ми изядеш целия нос.
- Колко си добър!- изчурулика радостно гладната птичка и скочи върху дръжката на метлата. Протегна мъничката си главица и закълва лакомо вкусния морков.
- Ех, да знаеш колко хубаво е в небесните висини!- рече замислено снежният човек.- Всички тия снежинки, от които съм направен сега, бяха малки дъждовни капчици. Когато се отрониха от облаците, те блестяха като елмазени зрънца, но после дъждовните капчици замръзнаха, залепваха се една о друга и се превръщаха в големи снежни парцали...
“Колко сладък морков!”- мислеше си врабчето, без да слуша какво му говори снежният човек. То беше изяло вече върха на носа му и продължаваше да кълве нататък, когато изведнъж го сепна писклив глас:
- Ей- ей, какво правиш? Стига ти толкова! Ще ме оставиш без нос!
И малкото врабче престана да яде, целуна снежния човек по челото и кацна отново на рамото му.
- Благодаря ти много! – каза то.- Ако не беше ти, аз щях да умра от глад.
- Хайде сега върви да спиш!- рече снежният човек.
- Лека нощ!- извика врабчето и отлетя под стряхата.
Така малката сива птичка и снежният човек станаха приятели. Всяка вечер врабчето кацваше върху дръжката на метлата. Неговият снежен приятел му разказваше за чудния живот в небесните висини, а то кълвеше сладкия морков и си мислеше, че и животът на земята не ще бъде лош, ако не е толкова студено.
Разбира се, всяко нещо има край. Затова и морковът най- сетне се свърши и снежният човек остана без нос. Ала братът на малкото момиченце забоде в лицето му друг морков, още по- голям и по- сладък от първия.
После- трети, четвърти, пети, шести. Врабчето ядеше и не се шегуваше.
Сподели с приятели: |