98
Първоначалната ви цел е била да изкарате петица за семестъра по даден предмет. Само че на първия изпит, който определя 30% от семестриалната ви оценка, сте получили тройка. Научили сте резултата си преди седмица. Какво ще направите? (C. R. Snyder et al., “The Will and the Ways: Development and Validation of an Individual-Differences Measure of Hope”, Journal of Personality and Social Psychology 60,4,1991, p. 579.) В този случай надеждата се оказва решаваща. Отговорът на изпълнените с надежда студенти гласи, че ще работят по-усилено и ще измислят начин да повишат крайната си оценка. Не чак толкова оптимистично настроените студенти изброяват няколко начина за подобряване на оценката си, но не са чак толкова твърдо решени да опитат всеки един от тях. И - напълно разбираемо - най-песимистично настроените студенти са напълно деморализирани и не искат да правят каквото и да е.
Този въпрос не е чисто теоретичен. Когато Ч. Р. Снайдър,
психологът от Канзаския университет, провел това проучване, сравнява академичните постижения на първокурсници (оптимисти и песимисти), той открива, че надеждата предсказва по- добре оценките им от първия семестър, отколкото кандидат-студентският изпит, който уж трябва да показва колко добре ще се справят студентите в колежа (и е здраво свързан с коефициента на интелигентност). И тук при приблизително еднакви умствени способности разликите в крайния резултат се дължат единствено на емоционалните умения.
Ето какво е обяснението на Снайдър: „По-обнадеждените студенти си поставят по-високи цели и знаят как да работят здраво, за да ги постигнат.
Ако сравним академичните достижения на студенти с еднакви интелектуални способности, единствено надеждата ще ги отличава едни от други.
(Интервю със Снайдър в „Ню Йорк Таймс", 24 декември 1991 г.). Както разказва една известна легенда, Пандора, дъщерята на древен гръцки цар, получила подарък -
тайнствена кутия - от боговете, които я ревнували заради красотата ѝ. Казали й, че никога не бива да я отваря. Но един ден любопитството надделяло и Пандора надигнала капака, уж само за да надзърне. От кутиятата обаче изпълзели всички големи нещастия по света
- болести, злини, лудост. Състрадателният бог обаче ѝ позволил да затвори кутията тъкмо навреме, за да улови в нея единствената противоотрова, която може да направи поносима тежестта на живота: надеждата.
Съвременните изследователи откриват, че надеждата е не просто утешение в бедата; тя играе учудващо важна роля в живота и ни дава сериозно предимство къде ли не - от училищната скамейка до неприятни професионални задължения. Чисто технически надеждата не е просто светъл възглед за живота, според който всичко ще бъде наред. Снайдър я определя по-конкретно като „вярата, че имаш възможността и способностите да постигнеш целите си, независимо какви са те“.
В това отношение хората се различават коренно помежду си.
Някои смятат, че винаги ще съумеят да излязат от затруднено положение и ще намерят начин да решат проблемите си, докато други са убедени, че им
99 липсва енергията, способностите или средствата да постигнат целите си.
Снайдър открива, че хората със силна надежда имат някои общи черти - способни са да се мотивират сами, смятат, че са достатъчно находчиви, за да осъществят целите си, знаят как да се утешат в тежък момент, като освен това са достатъчно гъвкави, за да търсят различни начини за изпълнение на задачите,
които са си поставили, но и за да ги променят, ако се окаже, че са невъзможни. Най-важното им умение е способността да разбиват неосъществими на пръв поглед планове на малки, постижими парченца.
От гледна точка на емоционалната интелигентност надеждата означава, че човек няма да се остави на вълните на тревогата, на паникьорството или депресията в лицето на сериозни предизвикателства и дори на тежки поражения. И наистина - по-обнадеждените хора страдат по-рядко от депресия, докато си проправят път в живота към поставената цел, като цяло са по-малко тревожни и по-неподатливи на емоционален дистрес.
Оптимизмът: неизчерпаем източник на мотивация
Американците, които се интересуват
от плуване, хранеха
големи надежди за Мат Бионди, една от звездите на американския отбор на олимпийските игри през 1988 г. Имаше журналисти, които тръбяха, че има вероятност
Бионди да подобри рекорда от седем златни медала на Марк Спиц от 1972 г.
В първото състезание обаче - 200 метра свободен стил - Бионди разочарова почитателите си и завърши трети. В следващата дисциплина - 100 метра бътерфлай - друг състезател изпревари Бионди буквално с няколко сантиметра и грабна златото, само защото бе положил по-голямо усилие в последните метри.
Журналистите започват да спекулират, че пораженията в две последователни дисциплини ще обезкуражат Бионди. Той обаче се съвзе и спечели пет последователни златни медала в следващите състезания. Един от малцината зрители, които не са изненадани от чудотворното му възстановяване, е Мартин Селигман, психолог от Пенсилванския университет, който е тествал оптимизма на Бионди по-рано същата година.
По време на експеримента
треньорът на плувеца му казва, че е постигнал по- лошо време от реално измереното. Въпреки неприятните новини, Бионди получава кратка почивка, връща се и този път времето - което вече е било доста добро - е направо изключително. Но когато другите членове на отбора
- които преди това също са преминали психотест и са се показали песимисти
- чуват фалшивите си лоши резултати, при втория опит резултатите им са значително по-лоши
(Martin Seligman, Learned Optimism, New York, Knopf, 1991.). Оптимизмът,
подобно на надеждата, означава да очакваме, че като цяло всичко в живота ни ще бъде наред, въпреки пораженията и лишенията. От гледна точка на емоционалната интелигентност оптимизмът е умение, което спасява хората от апатията, безнадеждността или депресията в тежки
100 моменти. Както и при надеждата - тази близка негова сродница - оптимизмът е важен инструмент за справяне с проблемите (стига, разбира се, да е реалистичен - твърде наивният оптимизъм може да бъде изключително разрушителен).
(Вж. например Carol Whalen et al., “Optimism in Children’s Сподели с приятели: