Глава Дъдли побъркан

Той се дърпаше от професор Тофти, който го гледаше загрижено, след като го беше извел от Главната зала под погледите на всички останали ученици.

-Аз съм...добре съм, господине –каза Хари, като изтриваше потта от лицето си.-Наистина...просто заспах...имах кошмар...

-Стресът от изпитите!-каза старият магьосник със симпатия, като потупа Хари по рамото.-Случва се, младежо, случва се! Сега си наплискайте очите с вода и може би ще сте в състояние да се върнете в Главната зала? Изпитът почти приключи, но може би ще успеете да отговорите на последния въпрос?

-Да – каза диво Хари, -Исках да кажа...не...направих го...мисля, че съм готов...

-Много добре, много добре-каза нежно старият магьосник.-Ще отида да прибера вашата изпитна работа и ви предлагам да отидете да си легнете...

-Така и ще направя- закима енергично Хари.-Благодаря ви много.

След като професор Тофти изчезна в Голямата зала, Хари изтича по мраморното стълбище, профуча покрай мърморещите портрети и влетя като ураган в болничното крило, където мадам Помфри –тъкмо даваща в устата на Монтагю течност с яркосин цвят-изпищя стреснато.

-Потър, къде си мислиш, че отиваш?

-Трябва да видя професор Макгоногъл- изпъшка Хари, като едва си поемаше дъх.-Сега...спешно е!

-Тя не е тук, Потър-каза тъжно мадам Помфри.-Тази сутрин беше закарана в Свети Мънго. На нейната възраст четири зашеметяващи проклятия в гърдите? Цяло чудо е, че не са я убили...

-Тя си е...отишла?-каза шокиран Хари.

Звънецът би и той чу обичайния шум на излизащи от класната стая ученици, които тичат по коридорите. Все още се беше втренчил в мадам Помфри с болезнено изражение.

Нямаше на кого да каже. Дъмбълдор си беше отишъл, Хагрид си беше отишъл, но бе очаквал професор Макгоногъл да е тук: може би строга и рязка, но затова пък винаги надеждна...

-Не се изненадвам, че си шокиран, Потър- каза мадам Помфри и изразът на лицето й стана ожесточен.-Сякаш някой от тях би посмял да зашемети лице в лице Минерва Макгоногъл на дневна светлина ...това, което са направили е истинска мерзост...и ако не се тревожех какво би станало с вас без мен, бих напуснала в знак на протест...

-Да-каза тъпо Хари.

Той се обърна и излезе от болничното крило , тръгна като слепец по коридора и спря, паниката го разяждаше отвътре като отрова и не знаеше какво да предприеме...

Рон и Хърмаяни, каза вътрешният му глас.

Хукна отново, избутвайки учениците по пътя си , глух за ядосаните им протести. Изтича, слезе два етажа по-надолу и спря на мраморното стълбище, където ги видя да бързат насреща му.

-Хари!-каза веднага Хърмаяни, изглеждаше много изплашена.-Какво се е случило? Добре ли си? Болен ли си?

-Къде си бил?-попита го Рон.

-Тръгвайте с мен,-каза бързо Хари.-Хайде, имам нещо да ви казвам.

Той ги поведе по коридора на първия етаж, минаха покрай вратите и най-после намериха празна класна стая, където влязоха, Хари затвори вратата зад Рон и Хърмаяни и се втренчи в тях:

-Волдемор е хванал Сириус.

-Какво?

-Видях ги. Преди малко. Когато заспах на изпита.

-Но...но къде? Как?-попита Хърмаяни, чието лице побеля.

-Не знам как-каза Хари.-Но знам къде. Има стая в Отдела на мистериите, пълна с лавици, на които има малки кристални сфери и на края на редица деветдесет и седма...той се опитва да използва Сириус да вземе нещо оттам...той го измъчва...казва, че накрая ще го убие.

Хари почувства как коленете и гласът му треперят. Той се придвижи до чина и седна , опитвайки се да се овладее.

-Как ще влезем там?-попита ги той.

Настъпи моментна тишина. Тогава Рон попита:

-Да в-влезем там?

-Да влезем в Отдела на мистериите, за да освободим Сириус!-каза високо Хари.

-Но...Хари...-каза уморено Рон.

-Какво? Какво? –попита Хари.

Той не можеше да разбере защо и двамата го гледат сякаш иска от тях нещо неоснователно.

-Хари, -каза Хърмаяни с доста изплашен глас,-ъъъ...как Волдемор е влязъл в Отдела на Мистериите, без никой да го открие присъствието му?

-Откъде да знам!-кресна Хари.-Въпросът е как ние ще влезем там?

-Но...Хари, помисли за това,-каза Хърмаяни ,като пристъпи към него. –Пет часа следобяд е...Министерството на магията е пълно със служители...как Волдемор и Сириус са влезли ,без да бъдат видяни? Хари...това вероятно са двамата най-търсени магьосници в света...мислиш ли, че ще минат незабелязани покрай сграда пълна с аврори?

-Не знам, може Волдемор да е използвал Мантия Невидимка или нещо такова!-извика Хари.-Между другото, Отделът на мистериите винаги е бил празен, когато аз съм бил...

-Ти никога не си бил там, Хари,-каза спокойно Хърмаяни.-Просто си сънувал мястото, това е всичко.

-Това не са нормални сънища!-извика в лицето й Хари, като стана и на свой ред направи стъпка към нея. Искаше да я раздруса. –Как си обясняваш тогава бащата на Рон, какво беше това, откъде знаех какво се е случило?

-Прав е-отбеляза спокойно Рон, като гледаше Хърмаяни.

-Но това е...това е толкова невероятно!-каза отчаяно Хърмаяни.-Хари, как за Бога, Волдемор е хванал Сириус, когато той през цялото време е бил на Грималд Плейс?

-Сириус може да е излязъл малко на чист въздух-каза Рон, като звучеше обезпокоен.-От години тази къща му вдъхва само отчаяние...

-Но защо,- упорстваше Хърмаяни,-защо, за Бога, Волдемор би искал да използва Сириус за да вземе оръжието или каквото е там?

-Не знам, може да има хиляди причини за това!-извика й Хари.-Може би просто Волдемор е избрал Сириус , защото не го е грижа дали ще го нарани.

-Знаете ли какво, току-що си помислих нещо-каза с приглушен глас Рон,-Братът на Сириус е бил смъртожаден, нали? Може би е казал на Сириус тайната как да вземе оръжието?

-Да...и ето защо Дъмбълдор през цялото време държи Сириус заключен- каза Хари.

-Виж, съжалявам-извика Хърмаяни, -но това е само твое усещане, никой от нас няма доказателство, че Волдемор и Сириус са там...

-Хърмаяни, Хари ги е видял!- каза Рон, като се обърна към нея.

-Окей,-каза тя, като все още изглеждаше уплашена.-Просто трябваше да го кажа...

-Какво?

-Ти...това не е критика, Хари! Но ти имаш...някакъв вид ...искам да кажа...не мислиш ли, че имаш някаква мания за спасяване на хората? –каза тя.

-И какво би трябвало да означава това “мания за спасяване на хората”?

-Добре...ти...-тя изглеждаше по-загрижена от всякога.-Искам да кажа...миналата година, например...в езерото...по време на турнира...не трябваше...искам да кажа, нямаше нужда да спасяваш малката Делакор...отиде малко далеч...

Тялото на Хари се разтресе от гняв, как можеше сега да му напомня за това?

-Искам да кажа, беше много благородно от твоя страна и т.н.-каза бързо Хърмаяни, като се вкамени при изражението на Хари, -всеки смяташе, че си постъпил великолепно...

-Странна работа,-каза през стиснати зъби Хари,-защото ясно си спомням как Рон каза тогава, че съм изгубил време да се правя на герой ...това ли искаше да кажеш? Смяташ, че отново съм тръгнал да се правя на герой?

-Не, не, не!- втрещи се Хърмаяни поразена.-Не исках да кажа точно това!

-Добре, забрави какво си искала да кажеш, защото губим време тук!-кресна Хари.

-Опитвам се да кажа...Волдемор те познава, Хари! Той използва Джини в Стаята на тайните, за да те подмами там, това е начинът, по който действа, той знае, че ти си...човек, който би се притекъл на помощ на Сириус! А ако просто се опитва да те подмами в Отдела на мистериите...

-Хърмаяни, няма никакво значение дали го е направил, за да ме хване или не-закарали са професор Макгоногъл в Свети Мънго , тук в Хогуортс няма никого от Ордена, на когото можем да кажем и ако не отидем-Сириус е мъртъв!

Хари изрева от гняв. Хърмаяни отстъпи от него стресната.

-Не разбираш!-кресна й той.-Нямам кошмари, аз не просто сънувам! За какво мислиш, че бяха уроците по Occlumency, защо според теб Дъмбълдор искаше да ме предпази да не сънувам тези неща? Защото те са ИСТИНСКИ, Хърмаяни, -Сириус е хванат, видях го. Волдемор го е хванал и никой друг не знае, което означава, че сме единствените, които могат да го спасят, и ако ти не искаш, добре, но аз ще го направя, разбра ли? И ако си спомням вярно, ти нямаше никакъв проблем с манията ми да спасявам хора, когато трябваше да ви спасявам от дименторите или-той се обърна към Рон,-когато трябваше да спасявам сестра ти от Базиликса...

-Никога не съм казвал, че съм имал проблем-каза гневно Рон.

-Но, Хари, ти току-що го каза,-каза буйно Хърмаяни, -Дъмбълдор е искал да извадиш тези неща от ума си, ако беше упражнявал Occlumency , никога нямаше да видиш това...

-АКО СИ МИСЛИШ, ЧЕ ЩЕ РЕАГИРАМ НА НЕЩО, КОЕТО НЕ СЪМ ВИДЯЛ...

-Сириус ти е казал, че няма нищо по-важно от това да се научиш да затваряш ума си!

-СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ БИ КАЗАЛ НЕЩО ДРУГО АКО ЗНАЕШЕ, ЧЕ...
Вратата на класната стая се отвори. Хари, Рон и Хърмаяни погледнаха натам. Влезе Джини, която изглеждаше любопитна, придружена от Луна Лавгуд , чието изражение както обикновено беше отнесено.

-Здрасти-каза Джини неразбиращо.-Разпознахме гласа на Хари. За какво си викате?

-Не е твоя работа-каза грубо Хари.

Джини повдигна вежди.

-Няма нужда да ми държиш такъв тон-каза тя хладно.-Само се чудех дали мога да ти помогна.

-Не можеш-сопна се Хари.

-Знаеш ли, че наистина си груб-каза ведро Луна.

Хари се обърна на другата страна. Последното нещо, което би искал сега е разговор с Луна Лавгуд.

-Почакай-намеси се внезапно Хърмаяни.-Чакай...Хари, те могат да помогнат...

Хари и Рон я погледнаха.

-Слушайте, -каза тя припряно, -Хари, трябва да установим дали Сириус е напуснал Главния щаб...

-Казах ти, че видях...

-Хари, ако обичаш!-каза отчаяно Хърмаяни.-Моля те, нека да проверим дали Сириус не си е в къщи преди да тръгнем за Лондон. Ако разберем, че го няма, тогава, кълна се, няма да се опитвам да те спирам, аз ще...ще направя всичко, каквото трябва, за да се опитаме да го спасим...

-Сириус е измъчван СЕГА!-извика Хари.-Нямаме време за губене!

-Но ако това е номер на Волдемор, Хари, трябва да проверим.

-Как?-попита Хари.-Как ще проверим?

-Ще използваме огъня на Умбридж и ще видим дали можем да влезем във връзка с него- каза Хърмаяни, като изглеждаше ужасена от тази мисъл.-Ще трябва да измъкнем оттам Умбридж и да отвлечем вниманието й, ето къде ще използваме Джини и Луна.

Давайки си вид, че ясно разбира какво става, Джини незабавно каза:

-Да, ще го направим.

Луна попита:

-Когато казвате “Сириус”, да не би да говорите за Стуби Боърдмън?

Никой не й отговори.

-ОК-каза Хари агресивно на Хърмаяни.-Ок, ако можеш да измислиш начин да го направим бързо, с теб съм, иначе тръгвам за Отдела на мистериите още сега.

-Отдела на мистериите?-каза леко изненадана Луна.-Но как ще влезете там?

Отново Хари не й обърна никакво внимание.

-Добре-каза Хърмаяни , събра ръце и се опря на чина. –Добре...един от нас ще отиде да намери Умбридж...и ще я изпрати в грешна посока, като я държи далеч от кабинета й. Може да й каже...не знам...например, че Пийвс е направил нещо ужасно, както обикновено.

-Аз ще го направя-каза веднага Рон.-Ще й кажа, че Пийвс чупи в кабинета по трансфигурация или нещо такова, той е на мили от кабинета й. Ще трябва да помисля за това, вероятно бих могъл да убедя Пийвс да го направи, ако се срещнем някъде по пътя.

Фактът, че Хърмаяни не възрази срещу трошенето в кабинета по трансфигурация беше достатъчен признак за сериозността на положението.

-Окей-каза тя, веждите й се сключиха.-Трябва обаче да държим и учениците далеч от кабинета й, защото може някой слидеринец да ни попречи.

-Луна и аз ще стоим в края на коридора-каза отсечено Джини, -и ще предупреждаваме учениците да не минават, защото някой е поставил вътре Задушаващ газ. –Хърмаяни остана изненадана от готовността, с която Джини изрече тази лъжа. Джини добави:

-Фред и Джордж се канеха да го направят, преди да си тръгнат.

-Окей-каза Хърмаяни.-Добре тогава, Хари, ти и аз ще бъдем под Мантията Невидимка , ще се промъкнем до кабинета и тогава можеш да разговаряш със Сириус...

-Той не е там, Хърмаяни!

-Исках да кажа, че можеш да провериш дали си е в къщи или не, докато аз наблюдавам, не мисля, че в това трябва да бъдеш сам. Лий винаги проверяваше прозорците, преди да изстреля вътре тези Nifflers.

Въпреки гнева и нетърпението си, Хари прие предложението на Хърмаяни да го придружи в кабинета на Умбридж като знак на лоялност и солидарност.

-Аз...окей, благодаря-промърмори той.

-Добре тогава, дори и да направим всичко това, не мисля, че трябва да се бавим повече от от пет минути- каза Хърмаяни, като изглеждаше облегчена от това, че Хари приема плана й, -не и с Филч или проклетият Инквизиторски отряд, бродещ наоколо.

-Пет минути са достатъчни-каза Хари.-Хайде, да тръгваме.

-Сега?-попита Хърмаяни шокирано.

-Разбира се, че сега-каза ядосано Хари.-Да не би да си мислеше, че ще го направим след вечеря или нещо такова? Хърмаяни, Сириус е измъчван точно сега!

-Аз...о, добре-каза тя отчаяно.-Иди да вземеш Мантията Невидимка и ще се срещнем в края на коридора на Умбридж, окей?
Хари не отговори, излетя от стаята и хукна. Два етажа по-горе срещна Шеймъс и Дийн, които го спряха и му казаха, че послучай завършването на изпитите се организира празненство в общата стая. Хари просто ги изслуша. Той премина през портрета, докато те все още спореха от колко бутилки бирен шейк на черно ще имат нужда, и се върна с Мантията Невидимка и ножа на Сириус в чантата си, преди те да забележат, че ги е напуснал.

-Хари, би ли искал да ни заемеш няколко галеона? Харълд Дингъл каза, че би могъл да ни продаде малко огнено уиски...

Но Хари се бе изгубил вече зад коридора и няколко минути по-късно скачаше през последните стълби ,за да се присъедини към Рон, Хърмаяни, Джини и Луна, които се бяха скупчили заедно в края на коридора на Умбридж.

-Взех я-каза той.-Готови ли сме да тръгнем?

-Добре-прошепна Хърмаяни, когато покрай тях мина група шестокурсници.-И така, Рон-отиваш и измъкваш Умбридж ...Джини, Луна, можете да започвате да отбивате хората вън от коридора...Хари и аз ще си сложим мантията и да чакаме, докато теренът стане чист...

Рон тръгна, яркочервената му коса се виждаше в края на коридора , докато ярката глава на Джини се движеше между учениците , последвана от русата на Луна.

-Ела насам-промърмори Хърмаяни, придърпвайки Хари зад грозна каменна глава на магьосник.-Хари, сигурен ли си, че си добре? Все още си много блед...

-Добре съм-каза той кратко, докато изваждаше мантията невидимка от чантата си. Белегът го болеше, но не толкова лошо, че да си помисли, че Волдемор измъчва Сириус повече, отколкото бе измъчвал Ейвъри.

-Тук –каза , наметна върху двамата мантията и те се заслушаха внимателно през мрънканията на латински, които идваха от бюста пред тях.

-Не можете да минете оттук!-викаше Джини на пресечката.-Не, съжалявам, ще трябва да минете през долното стълбище, някой е пуснал тук Задушаващ газ.

Чуха как хората се оплакваха, кисел глас каза:

-Не виждам никакъв газ.

-Това е, защото е безцветен-каза Джини с повишено раздразнителен тон,-но ако искате да минете оттук, моля, ще имаме тялото ви като доказателство за следващия идиот, който не ни повярва.

Бавно пресечката се изпразни. Новината за задушаващия газ се бе разнесла и хората спряха да минават оттам. Когато теренът беше напълно чист, Хърмаяни каза спокойно:

-Мисля, че вече можем да минем, Хари, хайде.

Те се придвижиха напред, покрити с мантията. Луна стоеше с гръб към тях в далечния край на коридора .Когато минаха покрай Джини, Хърмаяни прошепна:

-Добре...не забравяй сигнала.

-Какъв е сигналът?-промърмори Хари, когато се появиха на вратата на Умбридж.

-Високо пеене на “ Уизли е нашият крал”, ако видят да се задава Умбридж- отговори Хърмаяни, когато Хари вкара ножа на Сириус в пролуката между вратата и стената. Вратата се отвори и те влязоха в кабинета.

Ярките котенца се припичаха на късното следобедно слънце ,което огряваше чинийките им , но кабинетът изглеждаше пуст. Хърмаяни въздъхна с облекчение.

-Мислех, че е взела някакви допълнителни мерки за сигурност след последния Niffler.

Те свалиха мантията, Хърмаяни застана до прозореца на пост с извадена пръчка. Хари се приближи до огъня , извади стиска летяща пудра и хвърли малко в пламъците, изчака да се разгорят. После скочи бързо вътре и извика “Номер дванадесет, Грималд Плейс”.

Зави му се свят , тъй като току-що се бе оттласнал от студения под на кабинета. Закри очите си от прахта и вятъра и когато отново ги отвори, се намираше в продълговатата студена кухня на Грималд Плейс.

Там нямаше никой. Беше очаквал това , но не беше подготвен за усещането на смъртоносна паника , което го обзе при вида на пустата кухня.

-Сириус?-извика той. –Сириус, тук ли си?

Гласът му отекна в стаята, но нямаше никакъв отговор освен тъничък скърцащ звук вдясно.

-Кой е там?- попита, като се чудеше дали не е мишка.

Появи се домашното духче Крийчър. Изглеждаше много доволен от нещо, въпреки че ръцете му бяха бинтовани, изглежда се беше наранил.

-В огъня е главата на момчето Потър-информира той празната кухня, хвърляйки налудничави погледи към Хари.- Крийчър се чуди за какво е дошъл.

-Къде е Сириус, Крийчър?-попита Хари.

Домашното духче издаде писклив крясък.

-Господарят излезе, Хари Потър.

-Къде отиде? Къде отиде, Крийчър?

Крийчър просто изсумтя.

-Предупреждавам те!-каза Хари, напълно забравил, че в това му положение не би могъл да накаже Крийчър.-Къде е Лупин? Лудоокия? Някой от тях, някой от тях тук ли е?

-Никой друг не е тук, освен Крийчър-каза ликуващо духчето и като се извърна от Хари, започна бавно да се разхожда между вратата и края на кухнята. –Крийчър мисли, че трябва да проведе малък разговор с господарката си, да, дълго време нямаше този шанс, господарят на Крийчър го беше отпратил от нея...

-Къде отиде Сириус?-извика Хари след духчето.-Крийчър, в Отдела на мистериите ли отиде?

Крийчър спря. Хари можеше да види само задната част на главата му между столовете отпред.

-Господарят не казва на горкия Крийчър къде отива-отговори спокойно.

-Но ти знаеш!-извика Хари.-Нали? Ти знаеш къде е!

Настъпи тишина за момент. След това духчето изписка високо.

-Господарят няма да се върне от Отдела на мистериите! –каза ликуващо.-Крийчър и господарката му отново са сами!

-Ти...!

-Ти мислиш, -прошепна тя , извивайки врата на Хари още по-силно, така че сега той гледаше към тавана,-че след два Nifflers ще допусна още едно смахнато, безполезно малко създание да влезе в кабинета ми без мое знание? Поставила съм Тихомълком улавящи заклинания около цялата ми врата след последния път, когато беше тук , глупаво момче. Вземете пръчката му-излая тя към някого, когото той не можеше да види, и почувства как нечия ръка бърка в джоба му и изважда пръчката му.-Нейната също.

Хари чу шум около вратата и знаеше, че и пръчката на Хърмаяни е отнета.

-Искам да знам защо сте в кабинета ми-каза Умбридж, като го оскуба и заклати главата му.

-Аз...се опитвах да си взема Светкавицата!-изпъшка Хари.

-Лъжец-тя отново го оскуба.-Светкавицата ти е под строга охрана в подземията , както ти е добре известно, Потър. Главата ти беше в моята камина. С кого комуникираше там?

-С никого- каза Хари, като се опита да се отскубне от нея. Почувства как още няколко кичура се отделят от скалпа му.

-Лъжец! –извика Умбридж.Тя го отблъсна от себе си и той се удари в бюрото. Сега той можеше да види как Хърмаяни е притисната до стената от Милисънт Булстроуд. Малфой се подхилкваше на прозореца и си подхвърляше пръчката на Хари с една ръка, като отново я хващаше.

Вратата се отвори и влязоха още няколко едри слидеринци, които бутаха Рон, Джини, Луна и-за изумление на Хари-Невил, който бе сграбчен от доволно ухиления Гойл. И четиримата бяха gagged.

-Хванахме ги всичките-каза Уорингтън , като грубо блъсна Рон в стаята. –Този-и посочи с дебелия си пръст Невил, -се опита да ме спре, когато хванах нея, -и посочи към Джини, която се опитваше да изрита едрата слидеринка, която я държеше, -така че доведох и него.

-Добре, добре-каза Умбридж, като гледаше усилията на Джини.-Изглежда, че скоро Хогуортс ще се превърне в свободна от Уизли зона, нали?

Малфой се изсмя високо и злобно. По лицето на Умбридж се появи широката й усмивчица, тя седна в креслото си , като примигна с жабешките си очички срещу тях.

-Е, Потър-каза тя,-Ти стоеше около кабинета ми и изпрати този палячо- тя кимна към Рон-Малфой се изсмя още по-високо,-да ми каже, че полтъргайстът създава хаос в кабинета по трансфигурация, когато знаех перфектно, че той е зает да изчиства мастилото от всички училищни телескопи-господин Филч току-що ме информира за това.

-Очевидно за теб е било много важно да разговаряш с някого. С Албус Дъмбълдор? Или с получовека Хагрид? Съмнявам се, че е била Минерва Макгоногъл, чух, че е прекалено болна, за да разговаря с когото и да е било.

Малфой и още няколко члена на Инквизиторския отряд се изсмяха още по-високо. Хари се разтресе от ярост.

-Не е ваша работа с кого разговарям-озъби се той.

Лицето на Умбридж се стегна.

-Много добре-каза тя с най-опасния си и фалшиво сладък глас.-Много добре, господин Потър. Предложих ви възможността да ми кажете доброволно. Вие отказахте. Нямам друга алтернатива, освен да ви принудя. Драко, повикай професор Снейп.

Малфой пъхна пръчката на Хари под мантията си и напусна хилейки се стаята. Хари току-що беше осъзнал нещо, не можеше да повярва, че е бил толкова глупав да го забрави. Мислеше, че всички членове на Ордена, всички, които биха могли да му помогнат да спаси Сириус, ги няма, но беше сгрешил. Все още в Хогуортс имаше един член на Ордена на Феникса-Снейп.

Хари погледна отново към Умбридж , която го наблюдаваше отблизо. Той запази непроницаемо изражение на лицето си , когато отвън се чуха стъпки и Драко Малфой влезе в стаята, плътно следван от Снейп.

-Искали сте да ме видите, директорке?-каза Снейп, като погледна двойките ученици с израз на пълно безразличие.

-Ах, професор Снейп,-каза широко усмихната Умбридж, като се изправи отново.-Да, бих искала още едно шишенце веритасерум колкото се може по-бързо, моля.

-Взехте последната ми бутилка за да разпитате Потър-каза той, като я изучаваше хладно през падналата по лицето му черна коса.- Сигурна ли сте, че не сте я използвали всичката? Казах ви, че три капки са достатъчни.

Умбридж се зачерви.

-Не можете ли да направите още?-каза тя, а гласът й стана още по-сладък и момичешки, както винаги когато побесняваше.

-Разбира се- сви устни Снейп.-Приготвя се при пълнолуние, така че ще я приготвя за вас след около месец.

-Месец?-изпищя Умбридж.-Месец! Имаме нужда от нея тази вечер, Снейп! Току-що открих, че Потър е използвал моята камина ,за да разговаря с непознат човек или хора!

-Така ли?-каза Снейп, като за първи път показа признак на някакъв интерес и погледна към Хари.-Това не ме изненадва. Потър никога не е проявявал уважение към училищните правила.

Студените му черни очи срещнаха тези на Хари, който посрещна погледа му безстрашно , концентрирайки се върху последния си сън , като искаше Снейп да го прочете, да разбере...

-Искам да го разпитам!-повтори ядосано Умбридж и Снейп извърна погледа си от Хари към разгневеното й лице.-Искам да ме снабдите с отвара, която да го принуди да ми каже истината!

-Вече ви казах-каза Снейп лениво,-че нямам повече запаси от веритасерум. Докато не пожелаете да отровите Потър-и ви уверявам, че ще имате цялата ми симпатия, ако решите да го направите-не мога да ви помогна. Единственият проблем е, че повечето отрови са твърде бързи, за да оставят някакво време за казване на истини.

Снейп отново погледна към Хари, който го гледаше обезумяло и се опитваше да му каже нещо без думи.

-Вие сте в изпитателен срок-изпищя професор Умбридж и Снейп я погледна с вдигнати вежди.-Вие сте напълно безполезен! Очаквах повече, Луциус Малфой винаги се е изказвал толкова ласкаво за вас! Сега напуснете кабинета ми!

Снейп й се поклони иронично и се приготви да напусне. Хари знаеше, че това е последният му шанс да научи Орденът за това, което става.

-Хванал е Падфут!-извика.-Хванал е Падфут там на мястото, където то е скрито.

Снейп спря с едната ръка върху бравата.

-Падфут?-извика професор Умбридж, като местеше погледа си ту към Хари, ту към Снейп. –Какво е Падфут? Какво е това, което е скрито? Какво означава това, Снейп?

Снейп погледна към Хари. Лицето му беше неразгадаемо. Хари не можеше да каже дали бе разбрал или не, но не можеше да каже нищо повече пред Умбридж.

-Нямам идея-каза студено Снейп. –Потър, когато поискам да ми се крещят глупости, ще ти дам Babbling Beverage. И Краб, отпусни малко хватката си. Ако Лонгботъм се задуши, ще падне много и досадна писане и няма да е от полза, когато кандидатстваш за работа.

Той затвори с трясък вратата след себе си , оставяйки Хари в същото положение както преди: Снейп беше последната му надежда. Той погледна Умбридж, която се чувстваше по същия начин, гърдите й се повдигаха бясно.

-Много добре-каза тя и извади пръчката си. –Много добре...нямам друга алтернатива...това е повече от нарушаване на училищната дисциплина...това касае сигурността на министерството...да...да...

Изглежда си говореше сама. Тя нервно пристъпваше от крак на крак , гледаше Хари, удряше с пръчката си и дишаше тежко. Когато я гледаше, Хари се чувстваше ужасно безпомощен без собствената си пръчка.

-Ти ме принуждаваш, Потър...не искам да го правя...-каза Умбридж, все още движейки се безпомощно,-но понякога обстоятелствата го изискват...сигурна съм, че министърът ще разбере, че съм нямала друг избор...

Малфой я гледаше с алчно изражение.

-Проклятието Круциатус ще ти развърже езика-каза спокойно Умбридж.

-Не!-изпищя Хърмаяни.-Професор Умбридж, това е незаконно.

Но Умбридж си даде вид, че не я чува. По лицето й имаше гадно нетърпение, примесено с вълнение , които Хари никога преди не беше виждал. Тя вдигна пръчката си.

-Министърът не иска да нарушите закона, професор Умбридж!-извика Хърмаяни.

-Това, което Корнелиус не знае, не го засяга-каза Умбридж, като посочваше с пръчката си различни места от тялото на Хари, като се опитваше да разбере къде би го боляло повече. –И досега не е разбрал, че аз изпратих дименторите след Потър миналото лято, но беше доволен от възможността да го изключи.

-Вие сте била?-простена Хари.-Вие сте изпратила дименторите след мен?

-Някой трябваше да реагира –въздъхна Умбридж, като насочи пръчката си директно към челото на Хари.-Всички блееха как трябва да ти се затвори устата някак си-да те дискредитират , но аз бях единствената, която направи нещо за това...само че ти се измъкна и този път, нали Потър?...Но не и днес, не и сега...-и като си пое дълбоко въздух, тя извика: -Кру...

-НЕ!-изкрещя диво Хърмаяни зад Милисънт Булстроуд.-Не...Хари, ще трябва да й кажем!

-По никакъв начин!-извика Хари към малката част от Хърмаяни, която можеше да види.

-Ще трябва, Хари, тя така или иначе ще те принуди, какъв е...какъв е смисълът?

И Хърмаяни заплака тихичко зад гърба на Милисънт Булстроуд, като криеше мокрото си лице в мантията й. Милисънт спря да я притиска към стената незабавно и се отдръпна от пътя й с израз на погнуса.

-Добре, добре, добре-каза триумфално Умбридж.-Малката госпожица Всички-въпроси е на път да ни даде няколко отговора! Хайде, момиче, хайде!

-Ъъъ...нее...не!-извика Рон.

Джини погледна Хърмаяни така, както никога преди не я беше гледала. Невил затаил дъх също я гледаше. Но Хари току-що беше забелязал нещо. Макар че Хърмаяни хлипаше отчаяно с лице в ръцете си, нямаше и следа от сълзи.

-Аз...аз съжалявам,- каза Хърмаяни,- но не мога да издържа...

-Точно така, точно така, момиче!-каза Умбридж, като хвана Хърмаяни през раменете, постави я в креслото и закръжи около нея. –Сега...с кого разговаряше Потър?

-Добре-изхълца Хърмаяни , все още криеща лицето си,- добре, той се опитваше да говори с професор Дъмбълдор.

Рон замръзна, очите му се разшириха, Джини спря да гледа обувките на слидеринската си пазачка, дори Луна изглеждаше леко изненадана. За щастие вниманието на Умбридж беше съсредоточено изцяло върху Хърмаяни, за да забележи реакциите на останалите.

-Дъмбълдор?-попита нетърпеливо Умбридж.-Тогава вие знаете къде е Дъмбълдор, така ли?

-Е...не!-изхлипа Хърмаяни.-Опитахме в Пробития котел на Диагон-али и Трите метли и дори в Главата на Свинята...

-Идиотко, Дъмбълдор няма да седи в кръчмата, когато цялото министерство го търси!-кресна Умбридж, а по лицето й се изписа разочарование.

-Но...ние трябваше да му кажем нещо важно!- подсмръкна Хърмаяни, като притисна още по-плътно ръце към лицето си, Хари беше сигурен, че се опитва да скрие липсата на сълзи.

-Да?-каза Умбридж със засилено вълнение.-Какво искахте да му кажете?

-Ние...искахме да му кажем, че е г-готово!-измънка Хърмаяни.

-Кое е готово?-попита Умбридж, като я хвана за раменете и леко ги разтърси.-Кое е готово, момиче?

-Ор...оръжието-отговори Хърмаяни.

-Оръжие?Оръжие?-очите на Умбридж щяха да изскочат от орбитите си от вълнение.-Открили сте някакъв метод на съпротива? Оръжие, което щяхте да използвате срещу министерството ? По поръчка на професор Дъмбълдор, разбира се?

-Д-д-да-простена Хърмаяни, -но той трябваше да напусне преди да го завършим и сега го завършихме за него...и н-н-не можем да го н-н-америм...д-да му кажем!

-Какъв вид оръжие беше?-попита Умбридж, като все още стискаше рамото на Хърмаяни с дебелите си пръсти.

-Н-н-не р-р-азбираме н-н-н-апълно какво е-високо изхлипа Хърмаяни-Н-н-ние п-п-росто направихме к-к-каквото ни к-к-каза п-п-п-професор Д-дъмбълдор да направим.

Умбридж се изправи с тържествуващ вид.

-Заведете ме при оръжието-каза тя.

-Няма да ви го покажа...пред тях-каза Хърмаяни, като посочи с поглед слидеринците.

-Не си в положение да диктуваш условия-каза грубо Умбридж.

-Добре-каза Хърмаяни, като отново захлипа с лице в ръцете си. –Тогава...нека да го видят, надявам се да го използват върху вас! Бих искала да дойдат множество хора! Тогава цялото училище ще разбере къде е и как се използва...и ако навредите на някого, ще може да си отмъсти!

Думите й имаха силно въздействие върху Умбридж , тя погледна подозрително своя Инквизиторски отряд , очите й за момент се спряха върху Малфой , който не успя да скрие нетърпеливия си израз.

Умбридж гледаше продължително Хърмаяни, след това проговори с майчинска нотка в гласа:

-Добре, скъпа, нека го направим само ти и аз...и ще вземем Потър с нас, нали? Да тръгваме.

-Професоре,-каза нетърпеливо Малфой, -Професор Умбридж, мисля, че някои от отряда трябва да дойдат с вас...за всеки случай.

-Аз съм квалифициран представител на министерството, Малфой, наистина ли мислиш, че не мога да се справя с двама тийнейджъри сама? –попита остро Умбридж.-Във всеки случай не звучи така, сякаш това оръжие е нещо, което може да бъде видяно от деца в училищна възраст. Вие ще останете тук докато се върна , за да сте сигурни, че никой от тези-тя посочи към Джини, Невил и Луна- няма да избяга.

-Добре-каза разочаровано Малфой.

-А вие двамата вървете пред мен и ми показвайте пътя-каза Умбридж, като побутваше с пръчката си Хари и Хърмаяни.-Водете ме.
Край на 32-а глава

Битка и полет.

Глава 33
Хари си нямаше на представа какво замисляше Хърмаяни или дори дали замисляше нещо. Той вървеше плътно зад нея по коридора пред офиса на Умбридж, като си мислеше, че ще бъде доста подозрително, ако изглеждаше, че той не знае накъде отива. Той въобще не се опита да говори с Хърмаяни; Умбридж вървеше толкова близо зад тях, че той можеше да чуе ускореното й дишане.

Хърмаяни пое пътя по стълбите към антрето.Чуваше се врява от гласове и дрънченето на прибори и чинии, идващи от трапезарията – на Хари му изглеждаше доста странно, че на двадесет и пет фута имаше хора, които се забавляваха на вечерята и празнуваха края на изпитите, хора, които нямаха и грам безпокойство.

Хърмаяни излезе право през дъбовите входни врати, слезе по каменните стълби и излезе на чистата, ароматна вечер. Слънцето огряваше върховете на дърветата на Забранената Гора. Докато Хърмаяни вървеше решително напред, Умбридж се опитваше да ги следи неотлъчно, беше се превърнала в тяхна сянка.

- Скрито е в колибата на Хагрид, нали? – прошепна Умбридж в ухото на Хари.

- Разбира се, че не – каза язвително Хърмаяни – Хагрид можеше да го издаде случайно.

- Да – отвърна Умбридж, чието вълнение започваше да се покачва – Да, щеше да го направи, разбира се, големият идиот, полу-великан.

Тя се изсмя. Хари усети голямо желание да се обърна и да я сграбчи за гушата, но се съпротиви. Белегът му пулсираше, но все още не беше започнал да пари, ако Волдемор се опитваше да убие някого.

- Тогава... къде е ? – попита Умбридж с лека несигурност в гласа си, докато гледаше как Хърмаяни продължава към Забранената Гора.

- Разбира се, че там – отвърна Хърмаяни, посочвайки тъмните дървета – Трябваше да бъде някъде, където учениците няма да го открият случайно.

- Разбира се – каза Умбридж, сякаш звучеше малко по-неспокойна сега – Разбира се.. много добре.. вие двамата стойте пред мен.

- Може ли да вземем магическата ви пръчка, ако ще сме първи? – попита я Хари.

- Не, не смятам, господин Потър – каза усмихната Умбридж, като го мушна в гърба с нея – Страхувам се, че Министерството цени моя живот много повече от вашия.

След като достигнаха студената сянка на първите дървета, Хари се опита да хване погледа на Хърмаяни; да влезеш в гората без пръчки, му изглеждаше по-дръзко от всичко, което беше правил тази вечер. Хърмаяни, обаче, просто хвърли презрителен поглед към Умбридж, като вървеше толкова бързо, че на Умбридж, със своите къси крака, й беше трудно да я следва.

- Далеч ли е навътре? – попита Умбридж, след като мантията й се скъса на едно растение.

- О, да – отговори Хърмаяни – много добре скрито е.

Опасенията на Хари нарастваха. Хърмаяни не пое пътеката, по която бяха тръгнали, за да видят Грауп, а по тази, която той тръгна преди три години към бърлогата на огромния паяк Арагог. Тогава Хърмаяни не беше с него; той беше сигурен, че тя не знаеше каква опасност се криеше в края.

- Ъ-ъ.. сигурна ли си, че това е правилния път? – попита я той открито.

- О, да – отвърна тя с непоколебим тон, крачейки в шубраците.

Зад тях Умбридж се препъвана и падна пред едно от дърветата. Никой от двамата не се обърна, за да й помогне. Хърмаяни просто продължи да крачи напред и само се провикна зад гърба си : “Доста по-навътре е “

- Хърмаяни, говори по-тихо. – прошепна Хари, бързайки да я стигне. – Всеки може да ни слуша тук....

- Искам да ни чуят. – отговори тихо тя, докато Умбридж се тътреше шумно

след тях. – Ще видиш...

Вървяха доста дълго време, докато не стигнаха толкова навътре в гората, че плътно подредените дървета не позволяваха процеждането на каквато и да е светлина. Хари имаше същото чувство, както преди години, че е наблюдаван от невидими очи.

- Колко навътре? – попита ядосано Умбридж.

- Вече не много далече. – извика Хърмаяни, след като достигнаха влажно, тъмно сечище - Още малко..

Стрела прелетя през въздуха и се заби с лек звук точно пред главата на момичето. Изведнъж въздухът се изпълни с шум от копита. Хари можеше да усети как земята се тресе; Умбридж извика тихо и го постави пред себе си като щит.

Внезапно той се освободи и се обърна. Около петдесет кентавъра с вдигнати и заредени лъкове, се бяха вгледали в Хари, Хърмаяни и Умбридж. Настъпваха бавно към центъра на сечището; Умбридж издаде странен звук наподобяващ хленчене. Хари погледна към Хърмаяни. Тя се усмихваше триумфално.

- Кои сте вие? – каза глас.

Хари погледна наляво. Червеникаво-кафявият кентавър, наречен Магориан вървеше напред към тях; неговият лък (както и на другите) беше вдигнат. От дясната страна на Хари, Умбридж все още скимтеше, с трепереща пръчка, която бе насочила към приближаващия кентавър.

- Попитах ви, кои сте вие, хора? – каза твърдо Магориан.

- Аз съм Долорес Умбридж – каза тя с писклив, изпълнен със страх глас – Старши помощник – секретар на Министърът на Магията, Директорка и Следовател на Хогуортс.

- Ти си от Министерството на Магията? – попита Магориан, като много от кентаврите в кръга се размърдаха неспокойно.

- Точно така – отговори Умбридж с по-висок глас – така, че бъдете внимателни. Според законите, записани в Отдела по Регулирането и Контрола на Магически Същества, всяка атака срещу човек от такива полу-отгледани същества като вас...

- Как ни нарече? – извика един черен кентавър, който Хари разпозна като Бейн.

Много от заобикалящите започнаха да шушукат ядосано и стегнаха тетивата си.

- Не ги наричай така ! – каза раздразнено Хърмаяни, но сякаш Умбридж не я чу.

С насочена пръчка си към Магориан, тя продължи – “Закон 15 “Б” постановява, че “всяка атака над човек, от магическо създание, което се смята, че е с полу-човешки разсъдък, и по тази причина отговорно за своите действия” .... “

- “Полу-човешки разсъдък” – повтори Магориан, докато Бейн и няколко други изреваха с гняв и вдигнаха копитата си. – Ние смятаме това за голяма обида, човеко. Нашият разсъдък далеч надминава вашия.

- Какво правите в нашата Гора – изкрещя един от строго-изглеждащите кентаври, който Хари и Хърмаяни бяха видели при предишното си посещение в гората. – Защо сте тук?

- Вашата гора? – каза Умбридж, тресейки се вече не само от гняв, а и от възмущение. – искам само да ви припомня, че живеете тук, само защото Министерството на Магията ви разреши да използвате части от земите ни….

Една стрела прелетя на косъм от главата й: тя изкрещя силно и се хвана за главата, след като някои от кентаврите изреваха, а други се изсмяха шумно. Шумът от смеха им, наподобяващ цвилене отекна из задименото сечище.

- Чия е Гората сега, човеко? – изрева Бейн.

- Отвратителни полу-отгледани същества ! – изкрещя тя, с все още обгърнати около главата й ръце – Чудовища! Неконтролируеми животни !

- Млъкни ! – извика Хърмаяни, но вече беше късно: Умбридж насочи пръчката си срещу Магориан и извика “ Инкарцерус!”

Тънки змии като въжета излетяха от пръчката, увивайки се силно около тялото на кентавъра и завързвайки се около ръцете му; той нададе вой на ярост и се надигна на задните си крака, опитвайки се да се освободи, докато другите кентаври се нахвърляха.

Хари грабна Хърмаяни и я дръпна надолу; с лице към земята; той се паникьоса за миг, докато копитата гърмяха около него, но кентаврите обикаляха около него, крещейки с гняв, без да го нападат.

- Неееееееееееееее – Хари чу, Умбридж да крещи. – Аз съм Старши....

- Помощник Секретар, вие нямате никакво право.. развържете ме животни такива..неее !

Хари видя проблясък от червена светлина и разбра, че тя се е опитала да Зашемети един от тях, след което тя изкрещя силно. Повдигайки главата си на няколко сантиметра от земята, Хари видя, че Умбридж, която се гърчеше и викаше, беше хваната от Бейн и вдигната във въздуха. Пръчката се изхлузи от ръката й и падна на земята.. Сърцето на Хари заби силно.. Ако можеше само да я достигне..

Но, докато протягаше ръка към нея, един кентавър се спусна към пръчката и я счупи с копитото си наполовина.

- Сега ! – извика глас в ухото на Хари и тънка космата ръка се спусна от въздуха и го изправи на крака. Хърмаяни също, беше вдигната на крака. Зад множеството цветни глави и тела на кентаврите, Хари можеше да види как Бейн отнасяше Умбридж. Без да спираше да крещи, нейният глас се чуваше все по-тихо и по-тихо..

- А тези..? – каза сивият кентавър, който държеше Хърмаяни.

- Те са млади – отвърна бавен, тъжен глас зад Хари – Ние не нападаме жребчета.

- Те я доведоха тук, Ронан – отговори кентавъра, който стискаше силно Хари.

- А и те не са толкова млади.. този тук май вече е почти пълнолетен..

Той разтърси Хари за яката.

- Моля ви.. – каза Хърмаяни почти без дъх – моля ви, не ни нападайте, ние не мислим като нея, ние не сме работници в Министерството на Магията! Дойдохме тук, само защото се надявахме, че ще можете да я махнете от нас..

Хари осъзна веднага каква огромна грешка е направила Хърмаяни с изричането на това, след като погледна лицето на големия сив кентавър. Той (кентавърът) се обърна

с шум и измуча : “Виждаш ли, Ронан? Те вече притежават арогантността на вида си. Трябва да ви вършим мръсната работа, така ли момиче? Трябва да бъдем ваши прислужници, да ви “отърваваме” от враговете ви като послушни кученца?

- Не! – каза Хърмаяни с приглушен писък – Моля ви.. нямах това в предвид! Просто се надявах, че ще можете да ... да ни помогнете..

Но изглеждаше, че тя затъваше все повече и повече.

- Ние не помагаме на човеци – изръмжа кентавърът, който държеше Хари, затягайки захватката си, в следствие на което, краката на Хари се отделиха от земята. Ние сме отделен вид и сме горди с това. Няма да ви разрешим да си отидете от тук самохвално, сякаш сте ни наредели да сторим нещо..!

- Няма да кажем нищо такова ! – извика Хари – Знаем, че нямаше да направите подобно нещо, само защото ние сме ви ...

Ала изглеждаше никой не го слушаше .

Брадат кентавър се обади отзад:

- Дойдоха тук неканени, трябва да си платят за последствията.

Чуха се викове на одобрение и сиво-кафевията кентавър продължи:

- Те могат да се присъединят към жената.

- Каза, че не сте наранявали невинни – извика Хърмаяни, докато сълзите й се стичаха по лицето й. – Не сме направили нищо, за да ви нараним. Не сме използвали пръчките си, за да ви подложим на опасност. Просто искаме да се върнем на училище, моля ви ! ..

- Ние не сме като предателя Фиренз, момиче! – изкрещя сивият кентавър, а доста от останалите изцвилиха в знак на съгласие. – Може би си мислила, че ние сме красиви, говорящи коне ? Ние сме древни хора, които не търпят агресия и обиди от страна на магьосниците. Ние не признаваме законите ви, не приемаме вашето превъзходство, ние сме...

Но те не можаха да разберат какви са били кентаврите, защото в този момент се чу оглушителен звук от сечището. Беше толкова силен, че Хари, Хърмаяни и голяма част от кентаврите се огледаха наоколо. Кентавъра, който държеше Хари, го пусна на земята и хвана лъка си. Хърмаяни също се озова долу, а Хари забърза към нея, след като две или три дървета паднаха злокобно откъснати от чудовището Грауп. То се бе появило.

Кентаврите, които бяха до него, се втурнаха към другите назад; сега сечището се изпълни с лъкове и стрели на тях, които чакаха да бъдат изстреляни. Всички те бяха насочени към голямото сивкаво лице, което се задаваше от голяма постеля от клони.

Изкривената уста на Грауп зееше глупаво отворена; те можеха да видят жълтите му тухлести (като тухли) зъби , блещукащи в полу-светлината; беше с тъп поглед. Чудовището гледаше надолу към краката си, където бяха кентаврите. Скъсани въжета висяха от колената му.

Той отвори по-широко устата си.

- Хагър ..

Хари не знаеше какво значи “Хагър”, или пък от какъв език идваше, просто не му пукаше; той гледаше към стъпалата на Грауп, който бяха дълги колкото тялото на един човек. Хърмаяни хвана Хари за ръката; кентаврите мълчаха, гледайки към гиганта, чиято глава се мърдаше от единия край до другия, докато гледаше към тях, така, сякаш ги е изпуснал.

- Хагър ! - повтори той още по-настоятелно

- Махай се от тук , гигант! – извика Магориан – Не си добре дошъл сред нас.

Грауп въобще не обърна внимание на тази думи. Той се спря за миг (кентаврите опънаха лъковете си), след което измуча : “Хагър”

Някои от кентаврите се бяха притеснили. Хърмаяни дишаше тежко.

- Хари! – прошепна тя – Мисля, че той се опитва да каже “Хагрид”.

Точно в този момент Грауп ги зърна – единствените двама човеци в море от кентаври. Той се наведе надолу и съсредоточено се вгледа в тях. Хари усети как Хърмаяни се разтрепери, след като Грауп отвори широко устата си и каза с дълбок боботещ глас : “Херми” .

- Боже Господи! - каза Хърмаяни, стискайки така силно ръката на Хари, но и същевременно изглеждаща, така, че щеше да изгуби съзнание. – Той.. той .. си спомни..

- Херми – избоботи той – къде Хагър ?

- Не знам – изписка уплашена Хърмаяни – Съжалявам, Грауп, не знам!

- ГРАУП ИСКА ХАГЪР!

Една от огромните ръце на гиганта се спусна надолу. Хърмаяни изкрещя силно. Пробяга няколко крачки и падна. Лишен от своята пръчка, Хари беше готов на всичко : да удря, да рита, да хапе, само и само ръката, която се спускаше и повали един от кентаврите, да не го хване.

А кентаврите само това и чакаха – Пръстите на Грауп бяха на метър от Хари, когато петдесет стрели изсвистяха във въздуха и улучиха Грауп, посипвайки огромното му лице. Това го накара да извика от болка и с гняв да закрие с ръце лицето си. Той чупеше стрелите, ала и ги забиваше все по-навътре и по-навътре.

Той извика, стовари големия си крак и накара кентаврите да се разпръснат. Капки кръв като камъни започнаха да се стичат от лицето на Грауп. Хари издърпа Хърмаяни на крака и двамата започнаха да бягат колкото можеха по-бързо, за да се скрият под дърветата. Когато стигнаха се обърнаха назад. Грауп сграбчваше кентаврите, докато капките кръв се стичаха по лицето му. Кентаврите отстъпваха смутени, галопирайки между дърветата в другата част на сечището. Хари и Хърмаяни видяха как Грауп нададе още един вик на ярост и как се спусна след тях (кентаврите) чупейки повече дървета, откакто когато дойде.

- О , не ! – каза разтреперана Хърмаяни – Това беше ужасно ! Той може да ги убие всичките.

- Честно казано, не съм толкова притеснен – отвърна горчиво Хари.

Звукът от тичащите кентаври и преследващият ги гигант отслабваше. Докато Хари се ослушваше за тях, изведнъж белегът му започна да тупти отново и вълна от страх го заля отново.

Тя бяха изгубили толкова много време. Бяха по-далеч от спасяването на Сириус, откакто когато той имаше видението. Не само, че бяха без пръчките си, но и бяха в средата на Забранената Гора без абсолютно никакъв начин за придвижване.

- Умен план – извика той с доста ярост на Хърмаяни – Наистина, много умно ! Сега накъде тръгваме?

- Сега трябва да се върнем в замъка – каза тихо Хърмаяни.

- По времето, когато стигнем там, Сириус може и да е мъртъв. – каза Хари, ритайки малък клон в изблик на ярост.

- Не можем да направим нищо без пръчките си – отвърна безнадеждно Хърмаяни, влачейки се отново. – Е така или иначе, Хари, ти как смяташ да стигнеш до Лондон?

- И ние точно това се чудехме – отвърна познат глас зад нея.

Хари и Хърмаяни инстинктивно се обърнаха и се вгледаха през дърветата.

Рон излезе наяве, следван от Джини, Невил и Луна. Всички те изглеждаха доста раздърпани – Джини имаше няколко драскотини по бузата си; едното око на Невил беше посиняло; устната на Рон кървеше по-лошо от всякога – но всички изглеждаха доста доволни от себе си.

- И така.. – каза Рон докато буташе един клон и подаваше пръчката на Хари. – Имате ли някакви идеи?

- Как се измъкнахте? – попита изумен Хари, докато поемаше пръчката си от Рон.

- Няколко Stunners, Обезоръжаващо Заклинание, а Невил направи едно наистина прекрасно Impediment Jinx – отвърна леко Рон, докато връщаше пръчката на Хърмаяни - Ала Джини се справи най-добре : тя направи на Малфой Bat Bogey Hex – беше прекрасно – цялото му лице беше покрито с разни неща. Както и да е.. ние ви видяхме през прозореца да се отправяте към Забранената Гора и ви последвахме. Какво направихте с Умбридж?

- Беше отведена. – каза Хари – от стадо кентаври.

- И те ви оставиха? – попита Джини доста учудена.

- Не бяха преследвани от Грауп. – отвърна Хари.

- Кой е Грауп? – попита заинтересовано Луна.

- Малкият брат на Хагрид – каза бързо Рон – Това сега няма значение. Хари, какво откри в огъня? Ти-знаеш-кого хванали ли е Сириус или .. ?

- Да – отговори Хари, белегът му запари отново – Но съм сигурен, че е още жив, но не мога да се сетя как да стигнем, за да му помогнем.

Те млъкнаха, изглеждаха доста изплашени. Проблемът, който се бе изправил пред тях изглеждаше непреодолим.

- Е, ще трябва да летим, нали? – каза Луна със странен тон, който Хари никога не беше чувал.

- Добре.. – каза раздразнено Хари, обръщайки се към нея – Преди всичко “ние” няма да направи нищо, ако включваш себе си в това число. Второ, Рон е единствения човек, чиято метла не се пази от тролове така, че..

- Аз имам метла. – каза Джини

- Да, но ти няма да идваш – каза ядосано Рон.

- Извини ме, но на мен ми пука колкото и на теб какво се случва със Сириус – отвърна Джини с широко отворена уста, приличаща доста на Фред и Джордж.

- Ти си прекалено .. – започна Хари, но Джини го прекъсна свирепо – Три години по-голяма съм отколкото теб при битката ти с Ти-Знаеш-Кой за Философският Камък, и благодарение на мен Малфой се е сгоромолялсал в офиса на Умбридж с най-различни неща по лицето.

- Да, но...

- Всички ние бяхме част от АД* нали? – каза тихо Невил – Всичко беше предвидено за бой с Ти –Знаеш-Кого? Това е първият случай, който ни се отдава да направим нещо истинско – или всичко беше игра или нещо друго?

- Не – разбира се, че не беше. – отвърна нетърпеливо Хари.

- Добре, тогава и ние трябва да дойдем. – каза просто Невил – Искаме да помогнем.

- Точно така – отвърна усмихната Луна.

Хари обърна поглед към Рон. Той знаеше, че Рон си мислеше същото като него – ако имаше възможност да избере кои членове от АД да му помогнат за спасяването на Сириус, веднага би взел Рон и Хърмаяни, но не и Невил, Джини или Луна.

- Няма значение – процеди Хари през зъби – Така или иначе, все още не знаем как ще стигнем до там.

- Мисля, че обсъдихме това – отвърна ядосана Луна – Ще летим.

- Виж – започна Рон, едва сдържайки гнева си – ти може и да можеш да летиш без метла, като само пърхаш с крила, но ние..

- Има и други начини да летиш, освен с метла. – отвърна спокойно Луна.

- Предполагам, че ще трябва да се возим отзад на Каки Сноргъл или там каквото беше. – предположи Рон.

- The Crumple-Horned Snorkack не може да лети – каза Луна с гордост. – но те могат, а и Хагрид казва, че са много добри в откриването на мястото, където иска да отиде ездача им.

Хари се обърна рязко. Между две дървета стояха, белите им очи блестяха зловещо, два Тестрала, гледайки ги, така, сякаш разбираха всяка тяхна дума.

- Да – прошепна той, придвижвайки се към тях. Те тръснаха техните глави на влечуги, клатейки гривите си. Единият отмести главата си и вратът му заблестя; Хари се чудеше как е могъл да ги смята за грозни.

- Това онези луди коне ли са? – попита несигурно Рон, гледайки към мястото където Хари галеше въздуха. – Онези, които не можеш да зърнеш, докато не видиш как умира човек ли?

- Да - отвърна Хари

- Колко са ?

- Само два.

- Ще ни трябват три – каза Хърмаяни, която все още изглеждаше разтреперана, но решителна.

- Четири, Хърмаяни – каза намръщено Джини.

- Мисля, че в действителност ще са ни нужни шест. – предложи Луна спокойно, докато броеше.

- Не ставай глупава, не можем да отидем всички – започна ядосано Хари. – Вижте.. вие тримата.. – обърна се той към Невил, Джини и Луна – вие не сте замесени в това.. вие не сте..

Те започнаха да протестират. Белегът го заболя още по-силно. Всяка секунда, която изтичаше беше важна, той нямаше време да спори.

- Добре, но само, че ваш си е изборът. – отсече Хари – но докато не намерим още Тетрали, няма да можете да ...

- О, и други ще дойдат. – отвърна уверено Джини, която както Рон гледаше в грешната посока, мислейки си, че се втренчва в правилното място.

- Какво те кара да мислиш така?

- Защото, ако не си забелязал, ти и Хърмаяни сте покрити целите в кръв – каза тя студено – а Хагрид ги примамва със сурово месо. Ето защо тези двата може би дойдоха веднага.

- Добре тогава – отвърна той, след като страхотна идея го осени – Рон и аз можем да вземем тези двата, а Хърмаяни да остане и да привлече още Тестрали.

- Няма да остана назад – отговори ядосано Хърмаяни.

- Няма нужда – каза усмихната Луна – ето идват още. Вие двамата трябва много да смърдите.

Хари се обърна; не повече от шест – седем Тестрали вървяха измежду дърветата, крилата им бяха допрени до телата им, очите им блестяха в тъмнината. Сега той нямаше оправдание.

- Добре тогава – каза той яростно – изберете си някой и се мятайте отгоре.
Край на 33 глава

Преводач: НЕК

*АД – Армията на Дъмбълдор (На английски е : Dumbledore’s Army - DA )