Глава Дъдли побъркан
Глава 38 Започва Втората война
Изтегляне 7.78 Mb.
|
| Глава 38
Започва Втората война ОНЗИ, КОЙТО НЕ БИВА ДА БЪДЕ НАЗОВАВАН СЕ ЗАВРЪЩА В кратко изявление от петък вечерта министърът на магията Корнелиус Фъдж потвърди, че Онзи, Който Не Бива Да Бъде Назоваван отново е в страната и е още по-активен. “С огромно съжаление трябва да кажа, че магьосникът, който смята себе си за Лорд – е, знаете за кого говоря – е жив и отново е сред нас.” – каза Фъдж, обръщайки се към репортерите, изглеждайки изтощен и силно разтревожен. “Ще ви осведомя, със същото съжаление, за масовия отказ на Дементорите от Азкабан да продължат службата си към Министерството. Предполагаме, че в момента са се отправили към Лорд- нещо си. Необходимо е могьосническото население да бъде на щрек. Министерството печата основни указания за самозащита и защита на дома, които ще бъдат безплатно доставени до всеки магьоснически дом през идния месец.” Твърдението на министъра бе посрещнато с тревога и страх сред магьосническата общност, която до миналата сряда получаваше уверения, че “няма капка истина в слуховете, че Вие-знаете-кой и подчинените му отново действат сред нас.” Подробностите от събитията, които накараха министерството коренно да смени твърдението си все още са мъгляви, но се предполага, че Онзи, Който Не Бива Да Се Назовава и подбрана група негови последователи (известни като Смъртожадни) са пробили защитата и са влезли в самото министерство в четвъртък вечерта. Албус Дъмбълдор, наскоро възвърнал си директорския пост в Училището за магия и вълшебства Хогуортс, въстановен член на Международната Вълшебническа Конфедерация и въстановен Главен Магьосник на Съда за вълшебсва* не бе открит за коментар. През изминалата година той настояваше, че Вие-знаете-кой не е мъртъв, както силно се надявяхме и вярвяхме, а събира последователи в новия си устрем към власт. Междувременно “момчето, което оживя”... - Ето те и теб, Хари! Знаех си, че ще те вмъкнат някак си. – каза Хърмаяни, поглеждайки го над вестника. Бяха в болничното крило. Хари беше седнал на края на леглото на Рон и заедно слушаха Хърмаяни, докато тя четеше заглавната страница на “Неделни пророчества” Джини, чийто глезен веднага беше излекуван от Мадам Помфри, се беше свила на леглото на Хърмаяни. Невил, чийто нос си беше възвърнал нормалната форма и размер, седеше на стол между двете легла и Луна, която беше наминала да ги види и да донесе последния брой на “Двусмислието”**, четеше списанието наобратно и видимо не обръщаше внимание на Хърмаяни. - Все пак отново е “момчето, което оживя”, нали? – каза Рон мрачно. – Не някой показен дърдорко. Взе си шепа шоколадови жаби от възголямата купчина на шкафа до леглото, подхвърли няколко на Хари, Джини и Невил и със зъби разви опаковката на своята. По ръцете му все още имаше дълбоки шевове на местата, където пипалата на мозъците го бяха обвили. Според Мадам Помфри мислите оставяха най-дълбоки рани от почти всичко, но въпреки това с огромните количества “Отвара за забрава на Ъбли” имаше подобрение. - Да, сега са много те хвалят Хари. – каза Хърмаяни, преглеждайки статията надолу. – “самотният глас на истината ... считан за нестабилен, но винаги уверен в твърденията си ... принуден да понася присмех и клевета” Хмм. – намръщи се тя. – Явно не споменават факта, че именно в “Пророчески вести” беше цялото присмиване клеветене... Тя потрепна и сложи ръка на ребрата си. Проклятието на Долохов, макар да беше с по-малка сила отколкото ако го беше изрекъл високо, и така й причини, по думите на Мадам Помфри “достатъчно вреда”. Всеки ден Хърмаяни трябваше да пие десет различни отвари, но се подобряваше и вече беше отегчена от болничното крило. - “Последният опит на Вие-знаете-кой за надмощие: страници 2-4; Какво трябваше да ни каже министерството: страница 5; Защо никой не послуша Албус Дъмбълдор?: страници 6 до 8; Ексклузивно интервю с Хари Потър: страница 9... ” Е, - каза Хърмаяни, оставяйки вестника. – със сигурност имат доста материал за статии. А и това интервю с Хари никак не е ексклузивно. “Двусмислие” го публикува преди месеци ... - Татко им го продаде. – обади се Луна разсеяно, обръщайки страница на списанието. – Получи доста добра цена, така че през лятото ще ходим в Швеция, на експедиция за криворог хъркливец.*** За момент Хърмаяни се пребори със себе си и възкликна : – Звучи чудесно! Джини улови погледа на Хари и бързо с обърна с усмивка. - Както и да е. – рече Хърмаяни, изправяйки се и отново потрепвайки. – Какво става из училище? - Ами, Флитуик се отърва от блатото на Фред и Джордж. – отвърна Джини. – Направи го за около три секунди, но остави мъничко под прозореца и го загради. - Защо? – озадачи се Хърмаяни. - Каза само, че било пример за адски добре стъмена магия. – каза Джини, повдигайки рамене. - Според мен го е оставил като паметник на Фред и Джордж. – рече Рон с пълна с шоколад уста. – Знаеш ли, че те ми изпратиха всичко това? – обърна се той към Хари, сочейки малката планина шоколадови жаби до леглото си. – Явно всичко е като по вода с куку магазина, а? Хърмаяни изгледа неодобрително и попита: - Спряха ли неприятностите сега, когато Дъмбълдор се върна? - Да – отвърна Невил. – всичко си е постарому. - Предполагам Филч е доволен, нали? – каза Рон, поставяйки картичка от шоколадови жаби с Дъмбълдор до каната вода. - Никак даже. – рече Джини. – Всъщност е много отчаян... – тя понижи гласа си до шепот. – Продължава да казва, че Умбридж е най-хубавото нещо, случвало се някога в Хогуортс... И шестимата погледнаха встрани. Професор Умбридж лежеше на едно от леглата срещу тях, зяпайки тавана. Дъмбълдор беше се втурнал сам в гората, за д я спаси от кентаврите. Как го беше направил – как беше се измъкнал от дърветата, които задържаха Професор Умбридж без драскотина – никой не разбра и Професор Умбридж със сигурност нямаше да каже. Откакто се беше върнала в замъка не беше обелила и дума, поне доколкото знаеха. Също така никой не знаеше какво й е. Мишата й коса, обикновено спретната, сега беше разрошена и още имаше листа и клечки, но иначе изглеждаше наред. - Мадам Помфри казва, че е прсто шок. – прошепна Хърмаяни. - По-скоро сърдита. – каза Джини. - Да, дава признаци на живот, ако направиш така – отвърна Рон и изцъка с език. Ъмбридж рязко се изправи и диво започна да се оглежда наоколо. - Какво има, професоре? – попита Мадам Помфри, подавайки глава от кабинета си. - Нищо ... нищо ... – каза Умбридж, потъвайки във възглавниците си. – Трябва да съм сънувала ... Хърмаяни и Джини приглушиха смеха си в завивките. - Като стана дума за кентаври, - рече Хърмаяни, след като се съвзе. – кой е учител по Пророкуване? Фиренз остава ли? - Трябва – отвърна Хари. – Нали другите кентаври няма да го приемат. - Изглежда и двамата с Трилони ще преподават. – каза Джини. - На бас, че на Дъмбълдор му се ще да се беше отървал от Трилони – каза Рон, дъвчейки четиринадесетата си жаба. – Ако питате мен, целия предмет е безполезен. Фиренз не е по-добър... - Как можеш да говориш така? – озадачи се Хърмаяни. – След като тъкмо разбрахме, че има истински предсказания? Сърцето на Хари заби по-силно. Не беше казал на Рон, Хърмаяни или на когото и да било какво съдържаше предсказанието. Невил им обясни, че се е счупило докато Хари го дърпаше нагоре по стълбите в Стаята на Смъртта**** и Хари още не беше поправил тази представа. Не беше готов да види израженията им, когато им каже, че трябва да бъде или жертва или убиец и няма друг начин ... - Жалко, че се счупи – тихо каза Хърмаяни, клатейки глава. - Да, наистина – каза Рон. – Все пак поне и Вие-знаете-кой не научи какво е. Къде отиваш? – добави той, едновременно изненадан и разочарован, когато Хари се изправи. - Ъъ, при Хагрид. – каза Хари. – Нали знаеш, че тъкмо се върна и обещах да мина да го видя и да му кажа как сте вие двамата. - А, добре – нацупено каза Рон, гледайки късчето синьо небе през прозореца. – Жалко, че не можем да дойдем. - Поздрави го от нас! – провикна се Хърмаяни докато излизаше от отделението. – И го попитай какво става със... с малкия му приятел! Хари махна с ръка, за да покаже, че е чул и разбрал и излезе. Замъкът изглеждаше прекалено тих за неделен ден. Явно всички бяха навън, на слънчевите поляни и се наслаждаваха на края на изпитите и няколкото последни дни от срока, свобдни от домашни и преговор. Хари бавно вървеше по празния коридор, поглеждайки през прозорците. Виждаше хора из въздуха над куидичното игрище, няколко ученици плуваха в езерото с огромната сепия. Беше му трудно да прецени дали иска да е с хора или не.Когато беше с компания, му се искаше да се махне и когато беше сам, искаше компания. Реши, че наистина може да отиде при Хагрид – не беше говорил с него както трябва откакто се беше върнал... Тъкмо слизаше по мраморното стълбище във Входната зала, когато Малфой, Краб и Гойл се появиха от една врата в дясно, която, както знаеше Хари, водеше към общата стая на Слидерин. Хари спря на място, Малфой и другите също. За секунди се чуваха само викове, смях и плискане отвън, през отворената врата. Малфой се огледа наоколо – Хари знаеше, че проверява за учители – след това погледна отново Хари и тихо каза: - Мъртъв си, Потър. Хари повдигна вежди. - Смешно – каза. – Човек би си помислил, че ще спреш дасе размотаваш наоколо ... Малфой изглеждаше по-ядосан отколкото Хари някога беше го виждал. Почувства известно задоволство при вида на бледото му, остро лице, изпълнено с ярост. - Ще си платиш. – рече Малфой и гласът му беше малко по-силен от шепот. – Аз ще те накарам да си платиш за това, което стори на баща ми... - О, уплаших се – съркастично каза Хари. – Предполагам, че Лорд Волдеморт е само подгряващ номер в сравнение с вас тримата. Какво има? – добави той, защото Малфой, Краб и Гойл бяха потрепнали, когато чуха името. – Той е приятел на баща ти, нали? Нали не се страхуваш от него? - Мислиш се за голям мъж, а Потър? – каза Малфой, приближавайки с Краб и Гойл плътно зад него. – Почакай. Ще те пипна. Не можеш да натикаш баща ми в затвор. - Мисля, че точно това направих. – отвърна Хари. - Дементорите са напуснали Азкабан. – тихо рече Малфой. – Татко и останалите ще се измъкнат за нула време. - Да, така и очаквам. – каза Хари. – Но поне сега всички знаят що за стока са. Ръката на Малфой посегна към вълшебната му пръчка, но Хари беше прекалено бърз. Беше извадил своята преди пръстите на Малфой дори да са влезли в джоба на робата му. - Потър! Гласът иззвъня през Входната зала. Снейп беше излязъл от стълбището, водещо към кабинета му. При вида му Хари изпита огромен наплив омраза, далеч надвишаващ това, което изпитваше към Малфой... Каквото и да казваше Дъмбълдор, той никога нямаше да прости на Снейп ... никога ... - Какво правиш, Потър? – каза Снейп студено, както винаги, докато крачеше към тях. - Опитвам се да реша какво проклятие да използвам за Малфой, сър. – ядно отговори Хари. Снейп го изгледа. - Веднага свали пръчката – кратко рече Снейп. – Десет точки от Гриф... Снейп погледна големите пясъчни часовници до стената, които отмерваха точките на четирите дома и се усмихна злобно. - Ааа. Доколкото виждам не са останали никакви точки в стъкленицата на Грифиндор. В такъв случай, Потър, ще трябва просто да... - Добавим? – Професор МакГонъгол току-що беше влязла в замъка по каменните стъпала. Носеше карирана чанта в едната си ръка и тежко се подпираше на бастун в другата, но иначе изглеждаше добре. - Професор МакГонъгол!!! – каза Снейп, бързайки напред. – Изписали са ви от Св.Мънго, както виждам! - Да, Професор Снейп. – отвърна Професор МакГонъгол докато сваляше пътническата си мантия. – И съм почти като нова. Вие двамата – Краб, Гойл! Направи им властен знак да се приближат и те затътриха големите си крака към нея обезпокоени. - Ето. – Професор МакГонъгол стовари чантата си в скута на Краб и мантията си в този на Гойл. – Занесете ги горе в кабинета ми. Те се обърнаха и се заизкачваха по мраморното стълбище. - Добре. – каза Професор Макгонъгол, поглеждайки пясъчните часовници. – Мисля, че Потър и приятелите му заслужават по петдесет точки за това, че предопредиха света за Вие-знаете-кого. Какво ще кажете, Професор Снейп? - Какво? – сопна се Снейп, макар че Хари знаеше, че е чул много добре. – Ъъ... да... предполагам... - Това прави по петдесет за Потър, двамата Уизли, Лонгботъм и госпожица Грейнджър. – каза Професор МакГонъгол и душ рубини падна в долната част на часовника докато говореше. – А, и петдесет за госпожица Лавгууд предполагам. – добави тя и купчина сапфири падна в часовника на Рейвънклоу. – Така, мисля, че искахте да вземете десет на Потър, Професор Снейп... и ето. Няколко рубина се върнаха в горната част на часовника, и въпреки това оставиха завидно количество отдолу. - Е, Потър, Малфой, мисля, че би трябвало да се навън в прекрасен ден като този. – продължи Професор Макгонъгол оживено. Хари не дочака повторна покана. Пъхна пръчката си обратно в робата и се отправи към вратата без дори да погледне Снейп и Малфой. Горещото слънце го огряваше докато вървеше по моравата към колибата на Хагрид.Ученици лежаха наоколо по тревата, печаха се на слънце, говореха, четяха “Неделни пророчества” или ядяха сладкиши, го поглеждаха докато минаваше. Някои му подвикваха, ръкомахаха, явно ентусиазирани да покажат, че и те, както “Пророчески вести”, го смятаха за един вид герой. Хари не им каза нищо. Нямаше представа колко знаеха за това, което бе станало преди три дни, до момента беше избягвал въпроси и предпочиташе да продължава така. Когато почука на вратата на Хагрид, първо помисли, че е излязъл, но тогава дойде Фанг, тичайки иззад ъгъла и почти го повали с ентусиазираното си посрещане. Това предполагаше, че Хагрид бере бягащи бобчета в градината отзад. - Добре, Хари! – сияещ каза той докато Хари наближаваше оградата. – ‘Айде, влез, ще пийнем по един сок от глухарче. - Как са нещата? – попита го Хагрид след като седнаха на дървената маса, всеки с по чаша леден сок пред себе си. – Ти, ъъ, добре се чувстваш, нали? От изражението на лицето на Хагрид, Хари разбра, че не пита за физическото му състояние. - Добре съм. – бързо каза той, защото не можеше да понесе да обсъжда това, което Хагрид имаше предвид. – А ти къде беше? - Криех се из планините – каза Хагрид. – В една пещера, както Сириус, когато... Хагрид прекъсна, прочисти шумно гърлото си, погледна Хари и отпи дълга глътка сок. - Както и да е, сега се върнах. – смутено каза той. - Изглеждаш по-добре. – рече Хари, който беше решен да продължи разговора без да засяга Сириус. - А? – Хагрид повдигна масивната си ръка и опипа лицето си. – О, ъ, да. Граупи се държи бая по-добре сега. Доволен беше да ме види кат’ се върнах, честно казано. Той е добра душа, истина ти казам... Даже си мисля да му намеря дружка... Обикновено Хари би опитал да разубеди Хагрид. Перскективата втори великан да се разхожда из гората, вероятно още по-див и свиреп от Грауп със сигурност беше плашеща, но някак си Хари нямаше енергия, за да спори за това. Започваше да му се иска отново да е насаме и с цел да приближи тръгването си, отпи няколко големи глътки сок от глухарче, изпразвайки чашата си наполовина. - Сега ‘сички знаят, че казваш истината, Хари. – тихо и неочаквано каза Хагрид. Внимателно го наблюдаваше. – Нъл’ тъй е по-добре, а? Хари повдигна рамене. - Виж... – Хагрид се наведе към него над масата. – Познавам Сириус по-дълго от теб. Той загина в битка и така би искал да си отиде... - Той изобщо не искаше да си отива! – гневно каза Хари. Хагрид сложи голямата си рошава глава в шепи. - Не, не твърдя, че е искал. – рече тихо. – Но все пак, Хари, той никога не е бил домошар докато другите се бият. Не би понесъл себе си, ако не беше отишъл да помогне... Хари се изправи. - Трябва да посетя Рон и Хърмаяни в болничното крило – каза той механично. - О, - Хагрид изглеждаше леко разстроен. – ъъ, добре тогава, Хари ... грижи се за себе си ... и мини пак ако имаш ... - Да, добре... Хари излезе от вратата колкото можеше бързо и я остави отворена. Вече беше отново на слънце преди Хагрид да довърши изречението си и да го изпрати, и вървеше през моравата. Хората отново му подвикваха докато минаваше. Замалко затвори очи – искаше му се всички да изчезнат и да е сам на поляната, когато ги отвори... Преди няколко дни, преди изпитите да свършат и да има видението, изпратено му от Волдеморт, би дал всичко, за да разбири магьосническия свят, че казва истината, че Волдеморт се е върнал и, че той не е нито лъжец нито луд. Сега му беше безразлично... Отиде до езерото и седна на брега, прикрит от погледите на минаващите наблизо от струпани шубраци. Гледаше гладката вода и мислеше... Може би причината да иска да бъде насаме беше, че се чувства изолиран от всички откакто беше говорил с Дъмбълдор. Невидима бариера го разделяше от останалата част от света. Той беше – винаги е бил – белязан човек. Но досега не беше осъзнал какво наистина означава това... Седейки на ръба на езерото, с ужасната тежест на мъката, която разтегляше времето му, със загубата на Сириус, толкова скорощна, той не можеше да предизвика чувство за страх. Беше слънчево, поляната наоколо беше пълна със смеещи се хора и въпреки това той ги чувстваше така далечни, сякаш бяха от различна раса. Все още му беше трудно да повярва, че животът му е обречен или да включва или да завърши с убийство... Стоя там дълго, гледайки водата, опитвайки се да не мисли за кръстника си и да не си спомня, че точно на отсрещния бряг Сириус беше припаднал, защитавайки се от стотина Дементори... Слънцето залезе преди да осъзнае, че му е студено. Стана и се върна в замъка, търкайки лице с ръкава си докато вървеше. Рон и Хърмаяни излязоха от болничното крило напълно излекувани три дни преди края на срока. Хърмаяни продължаваше да показва знаци, че иска да говори за Сириус, а Рон сумтеше всеки път, когато тя споменаваше името му. Хари все още не беше сигурен дали иска или не да говори за кръстника си. Желанията му се меняха според настроението. Въпреки това беше сигурен в едно: както беше нещастен сега, след няколко дни Хогуортс щеше да му липсва много, когато се върне на Привит Драйв номер четири. Въпреки, че сега разбираше ясно защо трябваше да се връща там всяко лято, това не го ободряваше. Не беше презирал връщането си там повече от сега. Професор Ъмбридж напусна Хогуортс ден преди края на срока. Изглежда беше се измъкнала от болничното крило по време на вечеря, надявайки се да не забележат заминаването й, но за нещастие по пътя срещна Пийвс, който използва последната си възможност да изпълни заръката на Фред и я проследи из цялата сграда, налагайки я ту с бастун, ту с чорап, пълен с тебешир. Много ученици изтичаха във входната зала, за да я видят да изтичва по пътеката и отговорниците на домовете само полувинчато се опитаха да ги възспрат. Професор МакГонъгол се отпусна в стола си на масата на персонала след няколко немощни протеста и бе ясно чута да изразява съжаление, че самата тя не може да се втурне след Ъмбридж, защото бе заела бастуна си на Пийвс. Дойде последната им вечер в училище. Повечето хора бяха приключили с опаковането на багажа и вече се отправяха към тържеството за края на срока, но Хари дори не беше започнал. - Просто го тнаправи утре – каза Рон, който чакаше на вратата на спалнята. – Хайде, умирам от глад! - Няма да се бавя ... ти върви ... Но когато вратата се затвори след Рон Хари не направи никакво усилие да побърза с багажа. Последното нещо, което искаше беше да присъства на тържеството. Тревожеше се, че Дъмбълдор ще го направи някаква свръзка с него в речта си. Със сигурност щеше да говори за Волдеморт и завръщането му – все пак им беше говорил за това миналата година... Хари издърпа от дъното на куфара си няколко измачкани роби, за да направи място за сгънатите и забеляза зле обвит пакет, който лежеше в ъгъла. Извади го изпод маратонките си и го разгледа. Разбра какво е за няколко секунди. Сириус му го беше дал точно пред входната врата на улица Гримолд, номер дванадесет. “Използвай го, ако ти потрябвам, нали?” Хари потъна в леглото си и разопакова пакета. От там изпадна малко квадратно огледало. Изглеждаши старо, със сигурност беше мръсно. Хари го вдигна до лицето си и видя собственото си отражение да го гледа. Обърна огледалото. На обратната страна имаше надраскана бележка от Сириус. Това е двупосочно огледало. Аз имам другото от комплекта. Ако искаш да говориш с мен, просто извикай името ми в него. Ще се появиш в моето огледалои аз ще мога да говоря в твоето. С Джеймс ги изплзвахме, когато бяхме в отделни наказания. Сърцето на Хари заби по-силно. Спомни си, когато беше видял мъртвите си родители в огледалото Еиналеж преди четири годни. Щеше да може да говори със Сириус отново, точно в момента, беше сигурен. Огледа се, за да се увери, че няма никой наоколо – спалното помещение беше празно. Погледна пак огледалото, повдигна го пред лицето си с треперещи ръце и каза силно и ясно: - Сириус. Дъхът му забъгли повърхността на стъклото. Държиши огледалото още по-близо, изпълнен с вълнение, но очите, които премигваха отсреща със сигурност бяха неговите собствени. Избърса отново огледалото, за да го проясни и изрече ясно, така че всяка сричка да отекне в стаята: - Сириус Блек! Нищо не стана. Предупредителното лице в огледалото все още, със сиурност беше неговото... Сириус не беше взел огледалото със себе си, когато падна през арката – каза тънък глас в главата на Хари. Затова неработи... Хари остана неподвижен още малко и след това захвърли огледалото обратно в куфара, където то се строши. Беше убеден за цяла една прекрасна минута, че ще види Сириус, ще говори с него отново... Разочарование прогаряше гърлото му. Започна да хвърля безразборно вещите си върху счупеното огледало. Но тогава го осени идея ... по-добра от огледало ... много по-голяма и важна идея ... как не беше се сетил по-рано за това ... защо никога не беше питал? Той тичаше от спалнята надолу по спираловидното стълбище, като се удряше тук-там о стените без да забилязва, прекоси празната обща стая, премина през дупката зад портрета и Дебелата Дама му подвикна докато тичаше по коридора: - Празненството тъкмо започва, добре си се забързал! Но той нямаше намерение да ходи на празненството... Как така това място беше пълно с призраци когато не ти трябваха, а сега... Изтича надолу по стълбището и по коридорите не срещна никого – нито жив нито мъртъв. Очевидно всички бяха в Голямата зала. Пред кабинета по Вълшебство трябваше да спре и мислеше нерешително, че ще трябва да почака до после, до рая на празненството... Но точно когато беше изгубил надежда, го видя – някой полупрозрачен се носеше в края на коридора. - Хей! Хей, Ник! НИК! Призракът подаде глава от стената, разкривайки екстравагантната шапка и застрашително клатушкащата се глава на Сър Николас де Мимси-Попрингтън. - Добър вечер. – каза той, измъквайки и останалата част от тялото си от твърдата стена и се усмихна на Хари. – Значи не само аз закъснявам? Макар, че – въздъхна той – в по-различен смисъл, разбира се... - Ник, мога ли да те попитам нещо? Изключително характерно изражение се появи на лицето на Почти-безглавия Ник докато пъхаше пръст в разреза на врата си, за да намести главата и да спечели малко време за мислене. Престана едва когато врата му се отпусна напълно. - Ъъ, сега ли, Хари? – попита Ник, изглеждайки притеснен. – Не може ли да почака края на празненството? - Не, Ник, моля те! – каза Хари. – Наистина трябва да говоря с теб. Можем ли да влезем тук? Хари отвори вратата на най-близката класна стая и Почти-безглавия Ник въздъхна. - О, много добре. – рече той, явно предал се. – Не мога да се преструвам, че не го очаквах. Хари държеше вратата отворена, но вместо това той влезе през стената. Каталог: res res -> На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка res -> Космически граници res -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий res -> Списък на издадените сертификати за продукти res -> На предложение Дата Съдържание на предложението res -> Побитови операции Изтегляне 7.78 Mb. Сподели с приятели:
|