Ирод – човекът, който искаше да е месия

Тази сутрин искам да ви поканя заедно с мен на една историческа разходка из Палестина. Тя започва от около 300 години пр. Христос и завършва в началото на т. нар. нова ера. при двама души, за които всички сме чували. Единият е Ирод, а втория Исус.

Разходката започва през 322 г. когато умира Александър Македонски без да остави наследник. Неговите 4-ма генерали си разделят териториите на огромната му империя. Скоро след това става ясно, че само двама от тях ще успеят да създадат успешни наследствени държави – Сирия и Египет. Те съществуват в постоянно съперничество и военен кофликт. И точно на границата между техните територии се намира малката еврейска нация.

Израел от много векове вече не е самостоятелна държава. Световните империи се сменят, но тя винаги остава под властта на някоя от тях. Нейният господар избира първосвещеници, които управляват от тяхно име заедно със съвет наречен Синедрион. В повечето случаи назначавали този, който им плащал повече и обещавал, че може да осигури повече данъци.

И през цялото това време евреите пазели своята невероятна вяра, че са са избраният Божий народ и че само те познават единственият истински Бог, а всички останали богове на народите са измислени идоли. Да, в момента Бог ги е отхвърлил поради техния грях, но ще дойде време когато Той ще се смили за тях, ще изпрати освободител, ще очисти богослужението и ще прослави името Си по целия свят.

Сега тези две могъщи държави воюват за нейната територия. Кризата идва през 175 г.пр. Хр. когато Селевк IV, който владее Израел умира и е наследен от своя брат Антиох Епифан. За да закрепи империята си той решава, че всички хора в нея трябва да имат една религия. Храмът в Ерусалим е ограбен и превърнат в светилище на Зевс. На 15 Декември 168 г. в него е поставен идол, а 10 дена по-късно върху олтара в жертва е принесено прасе – нечисто животно според закона на Мойсей, до което евреите не трябва дори да се докосват, още по-малко да жертват на бога си. Из цялата страна са поставени гръцки олтари, еврейските празници са забранени и на жителите им е заповядвано да сменят вярата си. Пазенето на съботата се превръща в криминално престъпление.

Какво трябва да направят евреите? По-голямата част от тях скланят глава и се примиряват с положението. Някои избират пътя на частичния компромис – привидно сменят вярата си, но тайно продължават да почитат своя предишен Бог. Една трета малка група категорично отказва да се съгласи.

В центъра на съпротивата се оказва един възрастен свещеник наречен Матетия от малко село Модин. Когато там поставят олтар на гръцки бог и приканват хората да принесат жертва той силно протестира. Никой не му обръща внимание и когато един евреин се приближава, за да се отрече от вярата си и да извърши принос Матетия не успява да се въздържи, убива го, убива и сирийците, събаря олтара и заедно със своите 4 сина избягва в планината и поставя началото на въоръжен бунт.

Оттук нататък историята много прилича на филма “Смело сърце.” Към тях бързо се присъединяват нови хора. Когато Матетия умира в битка водачеството преминава в неговия син Юда с прякор Макавей (чукът).

Когато Антиох Епифан научава за бунта той въоръжава голяма армия от наемници, плаща им за едно година авансово и ги изпраща да смажат съпротивата под командването на своя генерал Лизий. Само в 2 кратки сражения Юда Макавей разбива армията на Лизий, изхвърля сирийците от Ерусалим, премахва олтара на Зевс и очиства храма. Евреите и до днес празнуват това събитие известно под името Ханука (празник на светлините или празник на освещението).

В 10 глва на евангелието на Йоан Исус води един забележителен спор с фарисеите в Соломоновия храм. Сигурно повечето от вас не са обръщали внимание на ст. 22. Той казва:

10:22 И настъпи в Ерусаим празника на освещението (на храма).  Ако се чудите какъв е този празник – става дума точно за Ханука – очистването на храма от окверняването на Антиох Епифан.

Макавеите извършват нещо, което изглежда почти невероятно. Не само, че сирийците са изгонени, храмът е очистен и поклонението на истинския Бог е възстановено, но през 142 г. пр. Хр. Израел отново става независима държава. За много евреи това изглежда като директна намеса на Бога в техния живот. Сякаш обещанията, с които всяко еврейско дете е растяло най-после започват да се изпълняват.

Маквеите създават династия, която за повече от 100 години излъчва както царете така и първосвещениците на Израел. Но скоро се оказва, че нещата не са чак толкова добри. Техните наследници злоупотребяват с властта си, съдебната система не работи добре, а първосвещениците твърде често приличат повече на ловки и алчни политици отколкото на Божии служители. Накрая през 62 г. пр. Хр. в Палестина пристига със своите войски Помпей и Израел отново губи своята независимост и попада под властта на римляните.

Династията на Макавеите завършва безслвано и е заменена от Иродите.

Ирод Велики е първият представител на тази нова династия. Той управлява от 37 пр. Хр – 4 сл. Хр. Той е царят, който управлява по времето когато се ражда Христос. И днес аз искам да направим нещо необичайно – искам да се опитаме да погледнем през очите му и да разберем как той вижда Рждество.

Ирод бил противоречива личност. От една страна неговите значителни административни умения подобрили благосъстоянието на нацията. от друга страна той през целия си живот страдал от манията, че някой заговорничи против него.  За такива подозрения той убил чичо си, жена си и няколко от синовете си.  Когато срещу убийствата на политическите му опоненти се надигнал силен протест Ирод започнал да кани своите врагове на гости у дома си където те “случайно” се давели в басейна му.

Над всичко това Ирод имал едно още по-голям проблем. Понеже не бил чист евреин (във вените му течала доста едомска кръв) народът не бил готов да го признае за свой цар.  Така Ирод измислил план.

Евреите вярвали, че когато Бог погледне благосклонно на народа си Той ще му изпрати човек, който ще бъде негов избранник, ще действа от негово име и ще върши волята му. Всички пророци говорели за него. Тази очаквана личност евреите наричали Месия, което означава помазаният. Те вярвали, че когато дойде Месията ще обнови храма и ще очисти поклонението – така както макавеите векове по-рано направили това. И Ирод решил да изгради храма, за да бъде признат за месия от народа.

Той започнал мащабна, дългогодишна строителна програма. Храмът бил невероятно обновен и разширен. Накрая той обхващал ¼ от цялата площ на Ерусалим и бил смятан за едно от чудесата на света. Ирод използвал за строежа каменни блокове с тегло 1 тон всеки (това по време когато хората не разполагали с модерна техника като сега) и на всеки камък наредил да бъдат издялани неговите инициали. Ирод искал да бъде Месия. И хората никога не трябвало да забравят кой е техният месия.

Но точно по това време се случило едно неочаквано събитие. На небето се появила звезда, която никой не бил виждал по-рано. Тя не стояла неподвижна, а се движела. Скоро след това в двореца на Ирод пристигнали няколко непознати човека. Явно било, че идват от много далеч. Но още по-странен бил техният въпрос. Намираме го в

Матей 2:2-3 Къде е Юдейският Цар, който се е родил? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним. Като чу това, цар Ирод се смути и цял Йерусалим заедно с него.

Юдейският цар – може да означава само месията. Можем да си представим как се е почувствал цар Ирод когато го попитали къде е царят на евреите. Как така? Аз съм царят! Аз съм месията!

2:4-8,12 Затова събра всички главни свещеници и книжници на народа и ги разпитваше къде трябва да се роди Христос. А те му казаха: Във Витлеем Юдейски, защото така е писано чрез пророка: “И ти, Витлееме, земьо Юдова, никак не си най-малък между Юдовите началства, защото от тебе ще произлезе Вожд, Който ще бъде пастир на Моя народ Израел.” Тогава Ирод повика тайно мъдреците и внимателно разучи от тя.х времето, когато се е явила звездата. И като ги изпрати във Витлеем, каза им: Идете, разпитайте внимателно за Детето; и като Го намерите, известете ме, за да ида и аз да Му се поклоня….Тогава Ирод…прати да погубят всички момченца във Витлеем и във всичките му околности, на две години и по-малки, според времето, което внимателно беше разучил от мъдреците.

Сега вече можем да погледнем през очите на Ирод и да разберем как той вижда рождество. Исус за Ирод е съперник. Не го интересува кой, какъв е и защо е дошъл, а единствено, че иска да му отнеме нещо, което той смята за свое по право. И за да го запази Ирод е готов на всичко – дори да убива, дори да убива деца.

Някой може да попита: Защо говорим всичко това? Отговорът е: понеже Ирод не е единствен, излоран случай в историята.

Днес има много месии. Ние не ги наричаме така, но те са близо до нас и ни предлагат спасение от всякакъв вид. Политиците ни предлагат спасението на една добре уредена държава. Те твърдят, че знаят какви са проблемите и че могат да се справят с тях. Всяко ново правителство или политическа партия го прави. Бизнесмени ни предлагат спасението на добре уредения живот. Финансови институции ни убеждават, че знаят как да управляват парите ни, така че да получаваме от тях умопомрачителни печалби. (Е, няколко завършиха като пирамиди, но това не спира останалите да казват, че точно те не са такива). ЕС ни предлага едно спасение в дори още по-широка перспектива.

И всички тези хора или организаци имат нещо общо. Те смятат, че Бог няма нищо общо с това, което правят и желаят да държат Бога на една ръка растояние.

Но преди 2000 г. се случва нещо неочаквано. Бог решава, че няма да стои настрана. На Рждество Той се обръща към Ирод и му казва: Не ти, Аз съм месията. Дай отчет какво правиш. Днес Той по същия начин се обръща и към политиците, бизнесмените и финансовите институции и им казва: Не вие Аз съм месията. Дайте отчет за това какво правите. Опитайте се само за момент да си представите какво би станало ако Бог се появи в парламента или в градския съвет и извади на показ това, което се върши скрито. Или ако поиска и след това посочи неверната документация на много от големите фирми. Или ако посочи корупцията в съдебната система. Или лекарите, които отказват да лекуват болните ако не им се плати под масата. Можем да бъдем сигурни, че Той няма да бъде добре приет. На Него ще гледат по същия начин, по който Ирод видя Христос – като на съперник, натрапник и враг.

Нашият свят не е гостоприемно място за Бога. Би било чудесно ако можем да сведем Рождество до един хубав празник, до една красива традиция или прикзка. Ще се радваме да гледаме на Христос като на учител на общочовешки морални ценности. Света няма проблем с религията, даже това да бъде отганизирана национална църква стига да  пазим тази религия само за себе си и да не я слагаме так където не й е мястото. Но Христос отказва да се съобрази с нашите изисквания. Той нахлува в нашия свят, предизвиква тези, които обявяват себе си за месии и иска отчет. Затова света гледа на Него като на един натрапник, съперник и враг.

Знаете ли как Христос върши това? – чрез Своята църква. Християните от всички векове са знаели, че има определени морални граници, които никой няма право да пресича. И когато те са били преминавни църквата е искала отчет от държавата, бизнеса, финансовите институции или от всеки друг за това, което правят. В своите най-добри проявления църквата е отказвала да бъде национална, свободна, даже баптистка, защото е разбирала, че е само Божия и е говорела на света посланието на Бога и на Неговият месия. Затова често се е случвало християните, подобно на Христос, да станат неудобни и да се превърнат в заплаха.

Засегнатите реагират по различен начин. В по-ново време в България когато света е конфронтиран с месианските претенции на Христос (което на практика е посланието на Рождество) той обикновено сочи с пръст и използва думи като  “секта” или “фанатик”. Това е начина, по който ние празнуваме Рождество.

Преди известно време в интернет се появи едно обръщение наречено Писмо на един сектант към България. Нека да ви прочета част от него:

“Какво да правя, и аз като целия свят порастнах и започнах да преценявам кое да приема и кое не. Открих, че докато съм бил дете от мен са крили за съществуването на Бога, Който те е опазил векове наред. Разбрах, че войнстващото безбожие се е опитало да Го задуши, мислейки Го за глупаво суеверие. Аз повярвах в Него с цялото си сърце, но не бързай да ме виниш за това Българио. Ако дойдеш в съзнание и се върне паметта ти, може да си спомниш колко дълго и ти си Го обичала, и че точно когато любовта ти е била най-искрена са наставали времената, с които сега най-много се гордееш.

Вярно е, аз не приех традициите ти, които ти мислеше за християнство. Сигурно съм те обидил и отдавна съжалявам, че не съм намерил по-разумен начин да ти кажа, че за мен най-важна е същината на това християнство. Просто не разбирах как може да мислиш, че ритуалите те извисяват без да е необходимо истински да вярваш в Бога и да живееш според волята Му. Ако в това е вината ми – прощавай!…
И все пак ти достатъчно ясно разбираше, че ти казват да съобразиш живота си с Бога, без да мислиш, че можеш да играеш ролята на праведност, приемайки Го за красив морализаторски мит. Ясно ти беше посланието, че Бог не си затваря нито очите, нито ушите за начина по който живееш. Ти обаче ме намрази за това… Аз отхвърлих традициите, които мислеше за християнство, а ти отхвърли всичко стойностно от християнството. Обвини ме в какво ли не, нарече ме с всяко име различно от християнството, лепна ми прозвище “сектант” и не искаше да знаеш дали е така или не. А аз едва станал пълнолетен виках към теб, че не е вярно, виках и отчаяно се гърчех от болката на всяко следващо твое обвинение, за всяко ново зло или извращение, което ми приписваше без да искаш да ме чуеш. Болеше ме, Българио. Болеше ме, че за да затвориш ушите си за Божия зов за чистота, ти представи мен по-мръсен от всичко, което можех да помисля.

Колко жесток може да е Бог в справедливостта си! Позволи да ти се случи всичко, което искаше да преживееш. О, колко различно се оказа от очакванията ти!

Ти не искаше да се съобразяваш с морални стандарти и Бог те остави да го направиш. Ако беше в съзнание, бих те попитал доволна ли си от резултата. Доволна ли си, че най-големите крадци са тук, родени от самата теб и изяждат хляба на останалите ти деца? Доволна ли си, че синовете ти продават в робство на богатите развратници собствените ти дъщери? Доволна ли си, че няма твой чиновник готов да изпълни задълженията си без да получи подкуп? Доволна ли си, че докторите ти, заклели се да помагат, вместо да го правят богатеят стискайки за гърлото болните ти? Да, дори се чу за майка чието дете е задържано от болницата заради неплатени дългове и че твоите болни от рак чакат кого от тях ще осъдиш на смърт, нарушавайки договора сключен от самата теб с народа ти.

Спомни си, че ме обвиняваше, че обирам богатството на хората, които са ми повярвали и не приемаше опитите ми да се оправдая от лъжите ти. Искаше да си богата. Стана така, че от тогава винаги има кой да смуче като вампир всичките ти богатства и да лишава народа ти от всичко имащо някаква цена. Как падна до там, че собствените ти богаташи да са срам за името ти?…

Нали уж аз промивах мозъците ти, Българио. Защо стана така, че тези мозъци масово те напуснаха? А защо тези, които още са тук мислят как да ги последват, за да не ги погуби майчината ти любов?…

Казваше, че подражавам на западни проповедници в представите им за морал и християнство. Може и да съм го правил. Но ти на какво подражаваш вече повече от 20 години, Българио? Не остана западна или източна низост и перверзия, на която ти да не се възхищаваш и да не си се хвърлила да подражаваш. Каза, че съм бил родоотстъпник подражавайки на някого. Нима това след което си се затичала днес Българио са ценностите на родните ни предци?

Оклевети ме, че на сбирките си развратнича и разбивам семейства. Останаха ли ти вече млади хора, които сама да не си научила на разврат и които поне да знаят, че има нещо повече от секса – любовта способна да остойности живота им? И защо става така, че не могат да създават семейства и не желаят да имат деца? Не е ли, защото много добре си ги научила да използват разума, като инструмент на егоизма си, да консумират без да дават нищо?

Обвиняваше ме, че убивам деца и не искаше да чуеш моя вик на болка. Е, Бог те остави сама да се погрижиш за децата си. Някога бях ужасен чувайки за първото улично убийство. Сега вече няма кой да ги брои…. Има ли друга страна по света, в която за една седмица деца да извършат две убийства?

Как падна до там Българио? Нали уж искаше собственото си добро и аз го застрашавах с призива си за вяра в Бога… Това добро ли търсеше?
Е, аз вече не се срамувам от това, че вярвам в Бога. Не се боя и от твоята жестокост. Сега можеш да ме наричаш както пожелаеш. Но вече не остана човек, който да повярва, че имаш моралното право да обвиняваш когото и да е. Жалкото е, че ми е все по-трудно да не се срамувам от това в което се превръщаш и което виждат приятелите ми когато дойдат тук.

На скоро научих, че умираш. За последната година проказата, която си докара, била съкратила народа ти с 40 000 души. Това значи, че губиш повече от 100 живота всеки ден… Мъчно ми е за тебе и въпреки миналото не те мразя.”

Щях да се разплача когато за пръв път прочетох това.

Това се случва винаги когато иродите на нашия свят се срещнат с Месията. Да, Рождество е светъл празник, празник на надеждата, но Рождество също така е и предизвикателство и конфликт, защото Бог влиза в нашия свят и и го призовава към отчет и към промяна. И това не се харесва на много хора.

Но това е само едната страна от срещата на Ирод с Исус. Има още една страна, за която е още по-неприятно да говорим, защото тя често ни настъпва по мазолите, но която няма как да избегнем.

Месията Христос се ражда, за да бъде цар – цар на целия свят, но също така цар и в живота на всеки човек.

Некой ще каже: Откъде накъде, животът си е мой. Животът не е твой. Бог те е създал, Той ти е дал живот и Той има изисквания към него. Ти можеш да избереш да го изживееш както искаш, но това не премахва Неговите претенции нито твоята отговорност.

Нашият проблем е, че много често ние искаме да осъществим нашите цели с нашите средства на нашето време. Ние искаме сами да бъдем месии – точно както Ирод. И това ни поставя в директен конфликт с Рождество.

Мъдреците дойдоха при Ирод и му казаха: “Къде е царят, защото чухме, че се е родим и искаме да Му се поклоним.” Всяка година на Рождество Бог се обръща към нас и ни напомня, че царят се е родил и че Той предявява претенции към живота ни.

Христос иска да бъде цар на всяка област от живота ни – на целите, които си поставяме, на начина, по който използваме времето си; на работата ни – да я вършим честно и отговорно; на семейството ни – да го обичаме и да се грижим за него; на хората около нас – да търсим разбирателство и да сме готови да прощаваме когато има какво.

Нека да го кажа по друг начин – с думите на самият Христос:

Ако някой (това означава всеки) иска да дойде след Мен нека се отрече от себе си, нека вземе кръста си (т.е да е готов да плати цената, която това ще му струва) и така нека Ме следва (да следва Христос, а не да върви където сам иска). Защото всеки, който спечели живота си (който го живее така както сам иска и постигне целите си) ще го изгуби; а който изгуби живота си (т.е. кйто го предаде в ръцете на Христос) ще го спечели.

Тук не става въпрос колко добри или лоши сме като хора. Не се сравняваме с други християни – знам, че можем да им намерим много недостаъци. Това са важни неща, но те попадат в съвсем друга категория. Въпросът е има ли Христос думата в нашия живот или не. Прощавайте, но ще го кажа грубо, за да съм сигурен, че сте ме разбрали: Докато не позволим на Христос да ръководи живота ни, докато не Го признаем за свой цар ние не разбираме нито християнството нито Рождество нито можем да претендираме, че имаме нещо общо с Бога защото сме постъпили с Него точно както Ирод.