Бъдете в този свят, но не от този свят
(Свръхфеноменът Слава Севрюкова)
Христо Нанев
Тази книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество.
* * *
Епоха на бездушие.
Жадувахме свобода, бедствахме за нея, а се оказахме нечия плячка. В името на Свободата. Неопознали себе си, кланяме се на чужди идоли-еднодневки. Втори потоп, наводняващ от синия екран и пресата света.
Епоха на несигурност. Лов на души. Зрители и читатели - дивеч на масовата култура.
Епоха на глад за истина. В най-чист вид съхранена в езотериката. Достъпна за посветени. Все още трудно опетнима. Ако другаде догонваме и преповтаряме, тук сме самобитни. Силна школа, има какво да научи светът.
Мнозина са скептични към феноменалността. Посредственото ежедневие дълбае корени в душите. Поощрява се от силните на деня и ширеща се псев-докултура.
Отеснели хоризонти на духа в дебеловрати времена. А народът страшно обедня. Компенсира ли се мизерията с духовна храна?
Покруса. Но кризата дава шанс за осъзнаване и преоценка. Не знаем родните колоси. Надрасли ограничения на натрапена консуматорска цивилизация, опитваща се да ни обсеби. И обезличи. Толкова различни, невписващи се в нея. Как да ги съзрем?
Слава Севрюкова - незабелязан приживе титан на духа. Коя бе тя? - Гениална, завършила четвърто отделение българка? Професор без образование? Свръхна-дарена с божествени способности, разкрила непознати светове чрез необхватни измерения?
Свръхфеномен.
Как се характеризира духовната вселена на носител на вродено психотронно зрение? Как се разчита почерка на Създателя? Как се съзира едновременно света отвън и отвътре?
Фантастични способности.Затова свръхсензитивите от край време се приемат с почуда. Презирани, боготворени.
Клишета и схеми отпадат.
Върхът във времето е пропаст. Надникнеш ли в душата й - проникваш в Космоса.
Сложен е душевният профил на Слава. Долавя пулса на Вселената. И на всяко атомче.
В България винаги е имало псифеномени на и над световно ниво, но тя е носителка на други послания. Мъдреците покоряват света с приведена глава. Затова ли е неизвестна?
Обитаваме три свята: божествен, духовен, човешки. Слава е във Вечността. В "епохата на съкратени времена" не се състезава с времето, защото е част от него. Съобразява се с човешките закони, а живее по божествените. Оцелява извън канони и ограничения. На ръба на пророчеството и бездната.
Извършва открития. Със скоростта на светлината. Не я забелязват. Не я оценяват.
До нови срещи с нея. В тъмните дипли на спомена. Нищо, че "вселенската зеница" не е сред нас. Съвременници с вакуум под лъжичката.
Проговори ли, ще стане чудо. Жрицата на Светлината.
ВМЕСТО РЕКВИЕМ
"Личности като Слава Севрюкова се раждат веднъж на хиляда години."
Венцислав Евтимов -доайен на българските йоги
За мъртвите или истината, или нищо. Изминал е едва месец от смъртта й. Горчи, горчи сладката пепел на миналото.
Слава - врязан в Космоса планински връх.
Винаги е била такава. А доскоро бе сред нас. Приземяваше Вселената.
Днес - по-недостъпна от всякога. В гъстата мъгла на прехвалената ни техническа цивилизация. Блести - нежна, деликатна. Пламъче от еделвайс.
* * *
Уговарям известен медиум да ме свърже с душата й:
-
...Кълбо светлина в безкрайността... Ето... носи се насам... Тук е.
-
Как я виждаш? В мъгла?
-
Ясен образ с очертани контури на тяло.
-
В черно-бяло?
-
Не, цветно. "...Тъжна съм... - Казва. - Ненадейно напуснах белия свят. А имах още толкова работа..."
Леля Слава, както я наричахме, живя дълго и съдържателно. Издъхна внезапно, незабележимо за близките. За това узнах след време от нейния сътрудник доцент Лозенски. Не е успяла да завърши поредица пробиви в изследванията на микро и макрокосмоса - съкровената й слабост.
- ...Тя казва - продължава медиумът - "Говорете за мене в сегашно, не в минало време!"
Изкушаван от съмнения, изстрелвам ги:
-
Твърдиш - леля Слава е пред тебе. Добре. И виждаш как си отваря устата?
-
Да, но приемам думите й телепатично.
-
Това уморява, тресе ли те? Някога с нея ставаше така при разговор с духове.
-
Напротив, приятен и лек контакт.
-
Образът не е плод на въображение? -Давам ход на поредното подозрение.
-
Пред мене е в жива картина.
-
Добре, питай за книгата, която пиша за нея. Как я намира?
-
"Още е рано. Необходим е много, много материал..."
(Годината е 1991 - б. а.)
- Да се срещна ли с доцент Лозенски?
- Казва: "Няма да е зле, но ползвай най-важното." Звездни гроздове надвисват в мрака. Изписква нощна птица. Подобно дух самотен, внася тъга в разговора. Искрят черните кристали на небесния купол. Възкръсва духът на леля Слава.
Жената с чудни феноменални способности.
-
Питай я...
-
...Изчезна. Стопи се...
* * *
Лятното нощно небе е бездънно, тъмновиолетово. Безразлични над земните страсти сияят далечни звезди. Ние ли гледаме тях, те ли - нас? Не проблясва ли там една по-ярка и чиста - "всевиждащата психотронна зеница" на Слава? Жената, превърнала болката в светлина.
Под звездните очи на нощта мраморната тишина се изпълва с образи. Раздвижват се, оживяват. Шептят.
Само слушай, слушай и записвай, надвесен над светлата бездна на белия лист.
* * *
Ако е вярна мисълта "Човек е толкова стар, колкото е обсебен от страстта към материалното", 88-годишната Слава Севрюкова бе с душа на дете. Затова ли е поданица на Истината?
"Това съхранява" - ще подхвърлят скептиците.
Може и да са прави.
Със страданията през годините превърнала се бе в посветена Учителка и Духовна майка.
Любимка на Бога. Затова ли толкова изпитания?
Ще спазя желанието й да пиша за нея в сегашно време, като за жива. Тя твърди: "Време не съществува. Дали, защото го е надмогнала? Пренася се с лекота в минало и бъдеще. Известно й е какво ще стане със съвременни и неродени поколения.
Разкодирала опасни катаклизми, надвисващи над човешкия род, избягва да ги споделя. Няма да ни се разминат. По-добре - без тревоги.
Феноменът като че има отговор за всичко. "Само за себе си нищичко не съзирам - споделя. - Не ми е дадено да разбера какво ме очаква. Тъй навярно и трябва. Не се чудете - нито Ванга, нито друг пророк знае своето бъдеще. Ако някой ви каже, лъжа е. Настрани от такива!
Питала съм се: защо е тъй? И получих откровение: "Висша справедливост. Проникнат ли ясновидците в съдбата си, както разкриват тези на потърсилите помощта им, опасно е. Ще се самозабравят... "
Господ е мъдър и справедлив. Дарява много, но не всичко. Щедър е, но и взима. На мен отне най-скъпото... децата. На Ванга - също. Освен това тя е и сляпа..."
Задава се откровена до безпощадност среща.
КОНТАКТИ
ЗАПОЗНАНСТВО С ЕДНА СТРАННИЦА
- Хайде да ви водим при ясновидката Слава Севрюкова! - Възкликва моят приятел Наско, развълнуван от задаващото се приключение.
За способностите на тая необикновена жена, виждаща структурата на атома, неведнъж с въодушевление бе разказвал сензитивът доктор Димитър Сираков. Ентусиазирано се съгласи да ни съпроводи. С нас ще пътува и инженер Стамен Стаменов, президент на Асоциация "Феномени".
Дали сме съгласни? Иска ли питане! Какво ли ни очаква? С журналистически касетофон ще документирам срещата.
Далече е 10. 11. 1989 г, а времената се разкрепостяват. Във все по-освободената преса се промъкват зашеметяващи статии и репортажи за доскоро пренебрегваното преследвано явление, каквото са сензитивите - ясновидци и лечители.
Израсъл в сталинистко семейство, Наско желае да узнае за духовете на Ленин и Сталин. Къде пребивават в отвъдното, ако то съществува?
На свой ред съм заинтригуван: какво ще ми каже за Карасура, старинно селище недалеко от Чирпан?
От дете с вуйчо, агроном по професия, провеждахме любителски проучвания из тия места. Събирахме след плугове и брани на трактори фрагменти керамика, старинни монети и предмети на древните обитатели.
След години се опитахме да датираме живота в това селище. Зародил се преди седем-осем хилядолетия, кой знае защо, внезапно замрял. Обрасли в треви пущинаци. Превърнати в необезпокоявано царство на пепелянки, смоци и гущери.
Археолозите по онова време надменно ни обръщаха гръб - някакви лаици.
Засегнат от пренебрежението им, написах ентусиазирано писмо до дъщерята на Държавния глава -Людмила Живкова. Обясних за търсенията и находките, доказващи живота из тоя край от хилядолетия. Споделих за нехайството на местните археолози.
Дъщерята на всесилния на времето Първи откликна. Като по тревога дебаркираха специалисти. Започнаха сондажи. Потвърдиха се следи от неолита, халколита, античността, та чак до Средновековието.
Ефектът надхвърли очаквания. Към пренебрегвания обект проявиха интерес специалисти от Берлинската академия на науките, авторитетни археолози в Европа. Пробудени от летаргията, трескаво засноваха натам и родните учени. Българо-германски екип започна разкопки.
И ето - изненадващи резултати. Незаинтересувани-те до вчера изследователи, радостни от постигнатото, с гордост обявиха пребогатата на старини Карасура за "Балканска Троя".
Гузни от несвършената работа, местните археолози с неприязън ме отбягваха. Радвах се - развалих им рахатлъка. С разкопките, мислех, нашият труд няма да остане пропилян и непризнат. Греех се на това слънце в наивността си.
За същата тази Карасура исках да питам. Ако ясно-видката бе силна, както ни я представяха, какво ли ще предскаже за бъдещето?...
* * *
...И една неделя с две леки коли поемаме за София. Там, в "Овча купел 2", живее необикновената жена.
Какво ли предстои?
Бяха ме предупредили: "Това е старица с буржоазно възпитание. Трябва да целувате ръка, да й говорите на "госпожо".
Няма как, ще се съобразим.
Лято. Чудесно време за път. Летим по магистралата. Ние - с една кола. Наско, инженер Стаменов и ексцентричният сензитив доктор Сираков - пред нас.
Неведнъж се откъсват напред. Настигнем ли ги, обръщат засмени лица. Закачливо махат. Сираков протяга нагоре ръка. Аз го отдавам на летните жеги.
Пристигнали в столицата, приятелите възкликват: "Защо се смеехме? Навигаторът Сираков през повечето време увлекателно разказваше за срещи с летящи чинии и извънземни. Ненадейно добиваше мистериозен вид. Загадъчно, с тайнствена усмивка подхвърляше: "Светът е по-сложен отколкото изглежда. Съществуват невидими канали. Човечеството още не е до-расло за тях. Следете внимателно! Ще предам телепатично послание на колата зад нас. За минута ще ни настигне!"
Гледахме го с недоверие.
"Имате часовници, нали? Готови... Старт!"
Смъкнал стъклото, издигаше отново ръка-антена.
...За по-малко от предреченото време ни догонвахте! Сякаш бяхте се наговорили.
За да изключим случайността, молехме сензитива да повтаря и повтаря телепатичния контакт... Затуй се смеехме..."
Въздухът е наситен с вълнение.
* * *
Посрещат ни. Сред домакините - незабележима, нисичка, слаба, с посребрени коси старица, с очила и бастун. Скована в краката, пристъпва едва-едва като костенурчица. Това ли е гениалната прорицателка?
Разполагаме се в хола.
Специфична атмосфера.
Едва седнали, леля Слава, както държи да я наричаме, се впуска в дълъг разказ за своя живот. Сладко-думно, непринудено. Има проблем със зъбите. Скоро свикваме с нея и характерния й тих говор.
Докато споделя житейските си патила, непрестанно се усмихва. Не респектира.
Може ли да бъде ясновидка? - Гледаме я с подозрение.
Леля Слава увлекателно разказва за своето детство, за вродената си дарба, за ранния брак с изкушен от чашката украинец, когото нарича "моят Степан".
Изразите и не са превзети, както очаквахме, а живи, колоритни, народни. Одухотвореното й лице сияе. Очите блестят.
Толкова е естествена. С лекота общува. Затрогваща, няма нищо общо с предупреждението за дама с буржоазно възпитание. Пред нас е забележително искрен човек. Неподправен чар. Завладяваща естественост. Сияйна усмивка.
Какви ли тайни крие това лъчезарно лице?
Приятно изненадан, предусетил нещо провокативно, включвам скришом касетофона.
* * *
Тя се взира в мен. Остро. И отсича:
- Знаете ли, не е хубаво да се викат духове на мърт ви. Отдавна са отпътували от белия свят. Руши се комфортът на покоя им. Не е полезно ни за тях, ни за вас... Археолозите пък, кой знае защо, хм, (прави кисела гримаса) не ги обичам.
Отново ме стрелка с очи.
В тоя миг се вглеждам в лицето й. Няма да забравя това изражение - гледа към мен, а се взира в необозримото. Излъчва странна красота.
Мисията - разконспирирана. Откъде ще знае за какво сме при нея? Дума не сме отронили за целите на посещението, а от вратата ни отряза. Невероятната старица изглежда владее изкуството да прониква в душите. Чете мисли. Познава ни преди да ни е видяла.
(Години по-късно Слава споделя - от утрото й е известно кой за какво ще я посети.)
Сгушваме се. Как да говори за неща, които са й неприятни?
Всяко ново начало е изпитание.
Касетофонът работи. Тайнствената домакиня отново ни поглежда. Някак извинително. Сърдечно, мило. Тембърът й сега е още по-благ и топъл:
- Не, че не обичам археолозите. Не ме разбирайте погрешно. Но, разсъдете, не е хубаво - ровят праха на мъртвите. Без да съзнават, смущават покоя им.
За да контактува с духове на отишлите си от тоя свят, човек трябва да има жизнено важен мотив. Не, не ви връщам - подхвърля мимоходом, - но... помислете за това.
След секунда с деликатна усмивка, спотаена в ъгълчето на устните, се потапя в спомена на детството:
-...Дарбата ми е по рождение. Такова бе цялото ни семейство. Един от братята, обаче, бе лишен от нея.Ощетен от природата, не му бе лесно. Как да се примири. Изживяваше "недостатъка" си. И лъжеше. Лъжеше за триста циганина, че уж и той "виждал" като нас.
Спонтанно се засмиваме.
Топи се ледът на неловкостта. Словоохотлива, старицата се оказва с фино чувство за хумор. Непринудено скъсява разстояния.
Развеселена, споделя - до помощта й прибягват известни учени и писатели. И вметва шеговито как им подава информация. На капки, на капки, та пак да я навестяват...
(Холът отново се раздвижва.)
С лекота се шегува. Все по-ведра обстановка. Извисена, има нещо завладяващо у тая жена. Кой твърди, че сме непознати? - Прорицателката знае за какво сме дошли. Прочела намеренията ни, изключително е деликатна.
В тоя миг не издържам. Любопитството напира:
-
Лельо Славе, моя родственица кандидатства в Университета. Все не я приемат. Ще успее ли? Или не й е писано? Нуждаеш ли се от нейното име? Може би, фотография?
-
Не. Виждам я през твоите очи.
На мига я описва с абсолютна точност.
Невероятно.
Без усилие, с приветлива усмивка продължава:
-
Има ли силно желание да учи, вашето момиче ще успее.
-
Не е лишена, лельо Славе, но като че все й изневерява късметът.
-
Чуйте добре - взира се остро. - Виждам, кандидатствала е безуспешно в София и Пловдив. Вече три години. Нали така?
-
Точно тъй, в София и в Пловдив!. Наистина, три години! Въпросът е: да продължава ли? И докога?
(Реалност ли е изживяването или сън?)
- Доколкото виждам, упорита ли е, ще успее - набляга на фразата. - Да не се отказва. Не тегне над нея прокоба. Но няма да учи ни в София, ни в Пловдив. В по-малък южен град ще е. И ще завърши. Тъй й предайте. Това ще е само, ако постоянства и издържи докрай.
(Предсказаното се изпълни на 100%. Приеха я същата година, както бе предречено, в един от южните ни градове. И успешно завърши следване.)
Златни мигове. Навлизах в Зоната на здрача. Това не бяха изживявания на въображението, а реалност. Дали съдбата не подреждаше нещата така, както исках?
Контактите с жената с дарба бяха духовни преживявания. Променяха ценностната система. Изстрелваха в непознати, магнетично привлекателни, извисени светове.
В Страната на чудесата ли се бях озовал?
ЗА СТАРИНИТЕ
Предусетил доброто разположение на ясновидката, решавам за сетен път да подхвана разговор за старините:
- Лельо Славе, преди време открихме селището Карасура до Чирпан. Бурен живот е имало тук отпреди 7-8 хиляди години. За тая Карасура нещичко да кажеш? Знам, избягваш археологията. Ще те попитам за последно. Я се видим отново, я не...
Чувствам се гастрольор в нейната компания.
- О-о-о, имаме още мно-о-о-го срещи! - Широко се усмихва жената с невероятно изострени сетива. И за огромна радост отвръща. - Добре, ще ви кажа.
Взира се остро, напрегнато. Очите й променят цвета си. От светлокафяви - в сиви, замечтани, с искрящи точици.
- ...Първом аз гледам: има ли там ей тъй? Обръща длани надолу. Свити в юмрук, изгърбва ги.
Докосва една до друга, в стремеж да изобрази хълмистия релеф на местността.
- Има.
- Отдясно е по-ниско, отляво - високо и скосено. Леко изсечени скали. Тъй ли е? Бърже отговори!
- Да.
- Климатичните условия на това място са сурови. Преобладава сив камък, среща се и червеникав.
Фиксира характерната скална структура на района.
-
Сив, варовиков. Права си - и ръждивочервеникав.
-
Виждам огромен град! Ей там (сочи вляво, сякаш са пред нея височините) е по-голямата част от него. Бурен живот е кипял из тия места!
(Тя ли е това? Светлокафявият цвят на очите й съвършено се е променил - помътнели, все по-сивкави. Погледът й е станал куршумен. Как е възможно? Уж гледа в мен, а е зареяна в неведоми пространства. Бог ли й дава знаци?)
-
По наши данни селището е възникнало преди 7-8 хиляди години. Според тебе така ли е?
-
Години не ми се дават, но, както виждам - дълго време. Често пъти по тия места са се развихряли сражения... Кръв, кръв, много кръв... Опожаряване, а после пак животът продължава...
Оживяват епични картини на битки и руини.
-
Турците ли окончателно са го сринали?
-
Не е било наведнъж. И татари и турци. Страдания, страдания. Много страдания. Често пъти е завладявано... Я! Наблизо има друго селище! Доколкото виждам, въпреки, че не обичам археологията... Защо я недолюб-вам ли? (Прочела мислите, отново стрелка с крайчеца на окото.) Защото археолозите ровят... Смущават духовете на мъртвите. Но, ако трябва да видя, виждам. Как? Не мога да кажа. Та ето, видях... Били са две племена.
Воювали са за надмощие. Жестоки вражди. Много кръв се е ляла.
-
Срещу турците дълго ли са се държали?
-
О-о-о, срещу тях е било най-страшно. Били са се, били са се, били са се... Благодарение на аязмото са ги отблъснали. Хората в тоя край го считали за святост. Колко кръв е пролята на туй аязмо!.. (Умълчава се. Изглежда изживява страданията. След миг тръсва глава.) ...Виждам, тече река.
-
Да, речица. Открита е оброчна плоча на Трите нимфи. Тук бликат богати извори. Може би, някога - лечебни, с минерална вода. Тъй ли е?
-
По естествен път се извършва процесът. При силно земетресение топлата вода се отклонява. (Протяга ръка, сякаш топва пръсти в извора. Задържа я. Мигновено отдръпва.) Температурата е била около 37 градуса. Не повече. (Прорицателката демонстрира за пръв път пред нас свръхсетивно усещане за допир.) Лековита е. Идвали са болни отдалеко заради лечебното аязмо. При силен земен трус минералният извор се отклонява. Бликва студена вода. Тъй е сега, нали?
-
Да, ледена, приятна на вкус. Каптирана е. С нея са захранени околните селища. На това място археолозите разкриха процепена по средата кръгла крепостна кула...
- Виждам я - светкавично се вмесва леля Слава. - Процепът почва отдолу нагоре. И е само от едната страна. Като влезеш в нея, отдясно, нали?
(Сочи, гледа ме изпитателно.)
- Не помня.
(Слушателите се усмихват. Прорицателката я съзира, а аз съм забравил мястото на цепнатината. Ама че работа!
...След време ходих да разгледам кулата и проверя разположението на процепа. Брилянтно точно прозрение. Шокиран съм.
Владетелката на Силата все повече заема място в съзнанието ми на жива вълшебница. Дотогава допусках, че само чете мисли. От какъв ли източник черпи информация?)
-
Тия места често ли са разлюлявани от трусове? - Опитвам с въпрос да се измъкна от неловката ситуация.
-
Не, но, станат ли, страшни са. (Земетресенията в Чирпанско са пословично катастрофални.) Виждам през какъв период се повтарят. Няма да е скоро. (Годината е 1989 - б. а.) Забавят ли се, още по-разрушителни са. Трусът, разкъсал крепостната кула през средата, е бил ужасяващо силен и многократен. Жителите са се пани-кьосали до смърт. Спасилите се, побегнали. Но после, успокоени, че конвулсиите отшумяват, се завърнали. Животът продължил.
-
След нашествието на турците, оцелелите ли основават Чирпан?
-
Градът възниква след пожари и огромно разрушение ей тук, в Карасура. Пожарища, с жестоко клане. От нейното население оцеляват само група пастири с многобройни стада далече из планинските тучни пасища. Завръщат се в родния край и... Не вярват на очите си - градището срутено - пепел и сажди... Погребали близките си в руините, изоставят го завинаги. Покрусени. Страшно обречено място. И създават друго селище. Не мога да кажа дали е Чирпан. Старото е опожарено, но не изцяло. Мирните скотовъдци, стъписани се отдалечават завинаги от града-призрак. Като от злокобно прокълнато място.
...И така, прехвърлиха се наблизо на известни километри, където намериха подходящи условия. Огледаха плодородните земи, реката. И решиха: "Тук ще е."И там се установиха.
Не след дълго новото селище укрепна. Замогна се. Прерасна в цветущ град.
-
Основават Чирпан?
-
Ами сигур Чирпан е...
-
Крепостта на Карасура турците ли са я разрушили или други преди тях?
-
Виждам - голяма е. (Истина е - стените й са с половин метър по-широки от тези на античния Филипопол и на Верея - б, а.) Нашествениците, които я сриват, виждам и тях, не са турци, а са с дръпнати очи като татари. Ясно ли е?
(След време и това се потвърди - крепостта е разрушена много преди отоманското нашествие - б. а.)
В този край витаят предания. Изкушаващо е да се разбере свързани ли са с реалността.
При извор на свръхсетивност съм. Може ли да не попитам:
-
Според популярна легенда, след тежка обсада част от оцелялото население се укрило от османските завоеватели в тайни подземия. Някакво прасенце сред тях издайнически започнало да грухти. Освирепелите нашественици се вмъкнали. Безмилостно ги изклали. Има ли зрънце истина в зловещата кървава история?
-
Съществувало е подобно помещение за хранителни запаси. По тези места зиме падал дълбок сняг и проходите бивали затрупвани. Това е голям зимник. Там укриват много дечица. Не забелязвам сред тях никакво прасенце. Истината е друга. Чуйте добре. Където има подозрение, след превземане на града, победителите надигат и гледат... Откриват ги. И безмилостно изтребват. Затуй видях кръв - кръв върху кръв, кръв върху кръв... Тази Карасура е наситена с кръв, сълзи и страдания. Там навярно обитават много духове.
-
Възможно е. Надвечер, разхождайки се сам по тези места: притъмнее, водата дими... Надигне се мъгла над стихналата река, готвеща се за сън. Стели се, стели... Тогава изникват призрачни силуети... Полазват тръпки...
-
Прекалено сте чувствителен, затуй.
-
Лельо Славе, из тоя край е популярна легендата за "Кан дере". Разположено на 2-3 километра от Карасура. Наречено е така, защото в люто сражение, разказват, толкова кръв се била проляла, че в нея можело да се удави малко конче. Виж, състояла ли се е такава битка?
-
Това е символ. Пред мен е... (Притваря очи. Изживява картината.) Страшно е. За едната и другата страна. Героична защита - бранителите не са се давали.
Но оная сила е била неудържима. Заляла ги и задушила като мътен порой. Затуй са падали под ножа. Завоевателите -също...
(Какво се оказва - всяка легенда крие зрънце истина. Някога великият Шлиман повярва на "фантастичния Омиров епос". И откри Троя.)
-
Спирал ли е животът на това място?
-
Внимателно слушай. Нали ме слушаш? Стана клане. След него животът продължи. Един да оцелее, не секва. С годините хората се закрепват. Издигат къщи. Замогват се. И... пак - клане... После - отново живот. На това място не виждам покой. Дали растителност, дали божи твари... Живот е, нали? Ама и Карасура е една. Огро-о-о-о-омна, огромна...
Сподели с приятели: |