Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Природа и изкуство
Тук обаче възниква трудност: как разграничаваме в опита и мислите си създаденото от природата и създаденото от човека? Бодлите, обгърнати от бурена на Клеър, определено принадлежат на плета. Красотата на английския пейзаж, запечатана от Констабъл, донякъде е подвластна човешката дейност, внесла ред в полята, кошерите и горите, живите плетове и стените, очертани навсякъде и неразделна част от възприеманата хармония. Констабъл изобразява дома, мястото, изградено за удобство на човека, където във всеки детайл лежи отпечатъкът на човешките надежди и стремежи (макар и според някои творбите му да не отразяват истинското положение на работниците по селата). С други думи, красотата на пейзава често се обвързва със значението си за човека като квази-артефакт, носещ визуалния отпечатък на културата. И за да го оценим, трябва да се научим заедно с Уърдсуърт „Да гледам на природата не както в часа на безразсъдна младост, а често да чувам Тихата, тъжна мелодия на човечеството...“ Кант избягва тази трудност, като избира растенията и животните за първичен материал. Но дори растенията и животните могат да носят белега на човешка дейност. Някои от най-красивите коне и лалета, например, са продукти на съзнателно изменение през вековете. Кучетата и конете се излагат на показ заради красотата им, но стопаните им получават цялото признание. В отговор на горното съществуват твърдения, че красотата на естествените неща се приписва единствено по аналогия, разглеждайки създаденото от природата като произведение на изкуството. Но това със сигурност е неприемливо. Произведенита на изкуството ни интересуват отчасти защото представят неща, разказват истории, изразяват идеи и чувства, придават значения, които са съзнателно заложени. Да се подхожда към природните обекти със сходни очаквания означава те да се разбират погрешно. А и се пропуска истинския източник на красотата им, който всъщност е тяхната независимост, изключителност, способността им да показват, че светът съдържа неща, различни от нас, които са интересни колкото и ние. Някои писатели, най-вече Алън Карлсън33 и Малкълм Бъд34, твърдят, че природната красота се приписва на обект само когато той се възприема като естествен и само когато видът му не се дължи на човешка дейност. Единствено при тези условия разполагаме с основания да мислим, че съществува природна красота със собствено място в свят със свои вътрешни ценности. Това не означава, че трябва да изключим човешката дейност от понятието за природата. Когато се наслаждавам на пасищата и живите плетове на английския пейзаж, не просто осъзнавам, че те се дължат на човешкия труд и намерение. Оценявам пейзажа като носител на отпечатъка на начина на живот, дългогодишния градеж на домове и завръщането към корените. Ето защо този пейзаж има такова дълбоко духовно значение не само за мен, а за англичаните през вековете, както и за Джон Клеър, Пол Наш и Ралф Воън Уилямс35, които синтезират значението му в изкуството. И въпреки всичко за мен пейзажът не е изрично проектиран да изглежда по този начин, макар и постигнатото да е забележително (засаждането на живия плет, симетрията в оградата, издигането на каменната стена), дължащо се на естетическите намерения. Нито пък подхождам към пейзажа с ограниченията и очакванията, заложени в преживяванията ми, породени от изкуството. Разглеждам го като свободно усъвършенстване на природата, в което човекът се появява съвсем естествено, оставяйки непреднамерено след себе си знак за присъствието си и неволни отпечатъци на скърбите и радостите си. Алън Карлсън твърди, че това „виждане на природата като природа“, което е в сърцето на преживяването ни на естествената красота, ни задължава да подхождаме към природата такава, каквато е, което всъщност означава да приемем гледната точка на естествоизпитател, изследващ видяното в светлината на науката и околната среда. Естетическият интерес към формата, полета и песента на птиците, например, отвежда до орнитологията, която завършва фазата на оценяване, водеща началото си от изживяването на красотата. Естетическият интерес към цветовете и формите на пейзажа отвежда до науката за околната среда и изучаване на селското стопанство. Макар че интересът към природната красота може да прерасне в научен, не бива да забравяме, че естетическият интерес към природата е интерес към видяното, а не непременно към науката, която го обяснява. Има истина в афоризма на Оскар Уайлд36, че само повърхностните хора не съдят по външния вид, тъй като външният вид носи смисъл и е център на емоционалните ни грижи. Едно определено човешко лице може да ме заинтригува, но преживяването ми не е прелюдия към анатомично изследване, нито пък красотата на видяното от мен ме подтиква да мисля за сухожилията, нервите и костите, чрез които тя може да се обясни. Напротив, види ли се „черепът под кожата”, се вижда тялото, а не въплътеният човек. Следователно, според доводите от предходната глава се пропуска красотата на лицето. Това често важи и за природната красота. Орнитологът тълкува песента на коса като териториален маркер, адаптация, която играе важна роля при половия подбор. Чуваме я като мелодия, а понятието за мелодия, което е неприложимо за изживяването на коса, е неприложимо и в науката за поведението му. (Връщам се към този въпрос в следващата глава.) Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|