Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Илюстрация 5 Красивото ...
Илюстрация 6 ... и възвишеното Пейзаж и композиция Ланшафтът не навява мисли за композиция подобно на картините, и ако ни изпраща послание, това не се дължи на посредническата му роля в комуникативния акт. Както вече споменах, човешката композиция може да поизглади тук-там природата с граници, разорани полета и насаждения, но в реакцията ни към тях природата е насочена към силите, които са по-дълбоко вкоренени в реда на нещата и са по-дълготрайни от която и да е човешка амбиция. Така поне ни се струва. Следователно, така или иначе този вид значение, което откриваме в природата, когато съзерцаваме красотите й, не може да има много общо с вида значение, което ни се представя в изкуството, където всеки детайл, всяка дума, бележка или багра са наситени с намерение и вдъхновени от художествена идея. Не е изненадващо, че докато рафтовете на библиотеките стенат под тежестта на литературната критика, музикалните анализи, сравнителната история на изкуството и стотици други опити за осмисляне на художественото ни наследство и за дешифриране на посланията, които то ни носи, рафтовете, посветени на природната красота, към които бихме посегнали, за да разберем дали е по-добре да съзерцаваме хълмовете на Монголия или на Андалусия, са празни или не съществуват. Критиката не успява да ни принуди да купим нещо, лишено от изкуство което, да я провокира. Единственото, с което разполагаме, са пътеводителите. Колкото и вярно да изглежда, горното наблюдение пренебрегва две жизнено важни характеристики на срещата ни с природния свят. Първата е ролята на природата като суровина за визуалното изкуство. Великите ландшафтни градинари на XVIII век, като Уилям Кент и Кейпъбилити Браун, откликват на вкуса на покровителите си. Те живеят във времена, в които културните хора умеят да правят разлика между различните пейзажи, водят спорове кое отговаря на добрия вкус и неуморно строят, копаят и облагородяват, водени от намерения, сравними единствено с тези на художника, на когото те по-късно възлагат да увековечи резултата. Всъщност култът към „живописното“ възниква, тъй като откликът спрямо пейзажа и откликът спрямо живописта се подхранват взаимно. Тенденцията за украсяване на пейзажа с руини през XVIII век води началото си от любовта към Campagna Romana, но не такава, каквато е в действителност, а както Никола Пусен и Клод Лорен са я изобразявали. Туристите през XVIII век често носели със себе си „огледалото на Клод“, малко цветно изпъкнало огледало, което им помагало да оценят гледката, като я смалявало и композирало по начин, характерен за Клод Лорен. Ланшафтните архитекти в онези времена се отнасяли към архитектурните руини и останки от сгради, към класическите мостове и храмове като към едно неразделно цяло с дърветата, езерата и изкуствените могили, които представлявали суровината за тяхното изкуство. Трудно е да се повярва, че отношението ни към природната красота е съвсем различно от отношението ни към изкуството, макар и двете да са толкова тясно свързани. Европейското градоустройство е било винаги чувствителни спрямо сгради, които заплашват природната красота, и се опитва, донякъде успешно, да упражнява контрол върху стила, размера и строителните материали, използвани за изграждането на сгради извън големия град, за да се опази общото естетическо наследство. Сградите не са извън пейзажа, подобно на стените и прозорците в галериите, които са извън окачените в тях картини, защитени от своите рамки. Сградите са вътре в пейзажа и са част от него. Оттук и преживяването на красотата възприема по еднакъв начин пейзажа и архитектурата. Освен това красотата и композицията са свързани в чувствата ни. Макар да ценим морската раковина, дървото или скалата, без да мислим за каквато и да е цел, с която са направени, всички те извикват мисъл за „целесъобразност без цел“ по думите на Кант. В някои пасажи Кант, изглежда, намеква, че макар тази мисъл да е лишена от рационални основания и да не предоставя никакво знание нито за целта на сътворението, нито за природата на Бога, тя все пак съдържа някакъв безгласен намек за достойнство като морални същества, както и за подредеността и „целесъобразността“ на нашия свят. „И настъпи ли хубавото време Дори и навътре на завет да сме, Душите ни съзират безсмъртното море, Довело ни насам, Те могат за миг да отидат натам, Да видят децата на брега в игри, Да чуят могъщите навеки вълни.“ (Уърдсуърт, „Ода: Намеци за безсмъртие“, 161–167) Кант смята също, че природната красота е „символ” на морала и твърди, че хората, които са истински запленени от природната красота, притежават зародиша на склонност към моралното добро, „добрата воля“. Аргументацията на това мнение ну убягва, но той го споделя с други писатели от XVIII век, включително Самюел Джонсън и Жан-Жак Русо. И това е мнение, което инстинктивно ни привлича, колкото и да е трудно да приведем аргументи a priori в негова полза. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|