Леден гамбит

не е добре!, помисли си Есперандийо. Започна да си свива цигара, като слушаше какво говорят момичетата до нея.
Правиш това сръчно. Очевидно имаш опит ― каза си той и изведнъж осъзна, че прилича на воайор, който зяпа непълнолетните на излизане от училище. Ама че гадости ме караш да правя, Мартен!
След двайсетина секунди при групата спря скутер.
Есперандийо наостри внимание.
Видя младежа със скутера да сваля каската си и да говори с дъщерята на шефа му. Тя хвърли цигарата на тротоара и я смачка с пета. Яхна задната седалка на скутера. Виж ти… Тръгва с мотор заедно със седемнайсет-
осемнайсетгодишен тип с черни коси. Не е от училището…
Есперандийо се колебаеше дали да не направи снимка. Беше много близо. Можеше да го видят. Момчето имаше хубава муцунка, а косите му стърчаха, оформени с много силен гел. Сложи отново каската си и подаде втората на
Марго. Това ли беше малкият негодник, който я биеше и ѝ разбиваше сърцето? Скутерът потегли. Есперандийо развъртя волана и потегли след тях. Момчето караше бързо и опасно. Пробиваше си път между колите и описваше рискови зигзази, като в това време обръщаше глава и говореше на спътничката си. Днес или утре животът ще се
стовари върху теб, amigo…
На два пъти на Есперандийо му се струваше, че го е изгубил, но успяваше да го настигне. Не искаше да използва буркана ― първо, защото можеше да се издаде, и второ, защото мисията му не беше официална и не беше по служба.
Накрая скутерът спря пред вила сред градина, заобиколена от висок кичест плет. Есперандийо веднага разпозна мястото: беше идвал тук със Серваз. Тук живееха бившата жена на Серваз Алесандра и оня глупак ― пилотът.
Следователно и Марго.
Тя слезе от скутера и свали каската си. Двамата младежи разговаряха спокойно ― тя стоеше на тротоара, а той седеше на скутера си. Екперандийо си помисли, че този път няма начин да не го разкрият. Беше паркирал на пустата улица, на по-малко от пет метра от тях.
За негово щастие двамата бяха погълнати от разговора си и Есперандийо установи, че всичко се развива спокойно.
Нямаше крясъци или заплахи. Напротив, тийнейджърите се смееха и си кимаха в знак на съгласие с глава. Може би
Мартен се е заблудил? Накрая Марго се наведе и целуна младежа по двете бузи. А той така бясно подкара скутера,
че Есперандийо понечи да слезе и да го глоби, но в това време младежът изчезна.
По дяволите!
Беше изгубил един час от времето си! Мислено изруга шефа си, обърна колата и изчезна в посоката, от която беше дошъл.
СЕРВАЗ ГЛЕДАШЕ ТЪМНАТА ФАСАДА между дърветата. Бяла, импозантна, висока, с изящни дървени балкони и капаци на прозорците на всеки етаж. Скосен покрив и триъгълен дървен фронтон. Типична планинска архитектура.
Потънала в най-горната част на стръмната градина, в сянката на големи дървета, в нея не проникваше светлината от улицата. В къщата имаше нещо призрачно заплашително. Или това се дължеше на въображението му? Спомни си откъс от „Падането на къщата на Ашър“ от Едгар По: „Не знам защо, но още първият поглед, който хвърлих на къщата, събуди у мен непоносима тъга и тя проникна в душата ми“…
Обърна се към Циглер.
– Конфиан все още ли не отговаря?
Циглер сложи телефона в джоба си и поклати глава. Серваз бутна ръждясалата входна врата, чиито панти изскърцаха. Двамата тръгнаха нагоре по алеята. Той изкачи стълбите при входа. Застана под претенциозния стъклен навес и завъртя топката на вратата. Заключена. Вътре нямаше никаква светлина. Серваз се обърна. В краката му се разстилаше градът, а коледните украси трептяха, сякаш биеше сърцето на долината. Дочу далечен шум на клаксони,
но тук всичко беше тихо. В този стар жилищен квартал, издигащ се на височината, цареше потискащото спокойствие на нацупените буржоа. Циглер се изкачи на площадката и застана до него.
– Какво ще правим?
Серваз се огледа. От двете страни на входа къщата лежеше върху два фундамента от недялани камъни. На равнището на земята имаше две прозорчета с железни решетки. Оттам не можеше да се влезе. Капаците на два от големите прозорци на партера обаче бяха отворени. Зад един храст забеляза малък градински сайвант. Слезе по стълбите до него. Нямаше катинар. Усети мирис на разкопана пръст. Вътре видя гребла, лопати, саксии, лейка, ръчна количка, стълба… Върна се към къщата, носейки алуминиевата стълба, опря я на фасадата и се изкачи до единия прозорец.
– Какво правиш?
Без да отговори на Ирен, дръпна ръкава на якето си върху китката и удари с юмрук по стъклото. Наложи му се да повтори удара. А после с юмрук, все още защитен от ръкава, отстрани парчетата стъкло, завъртя дръжката на

прозореца отвътре и го бутна. Очакваше да чуе вой на алармена система, но това не се случи.
– Знаеш ли, че един адвокат може да отмени цялата процедура заради това, което ти току-що направи ― каза
Циглер от подножието на стълбата.
– В момента най-важното е да открием Шапрон. Жив. А не да го обречем на смърт. Ще кажем, че сме заварили всичко така и сме се възползвали…
– НЕ МЪРДАЙТЕ!
Двамата се обърнаха едновременно. Долу, на алеята, между две ели, някаква сянка насочваше към тях пушка.
– Горе ръцете! Никакви движения!
Вместо да се подчини, Серваз пъхна ръка в джоба на якето си и извади оттам картата си.
– Не се напрягай, приятелю… полиция.
– Откога полицията влиза с взлом у хората?
– Откакто бърза ― заяви Серваз.
– Шапрон ли търсите? Не е тук. Не сме го виждали от два дни.
Серваз се сети коя бе тази личност. Самозваният портиер, тъй мил на сърцето на Сен Сир. Такъв имаше на всяка улица. Той се месеше в живота на другите само защото бяха дошли да живеят тук като негови съседи. Затова смяташе за свое право да ги наблюдава и шпионира от оградата си, особено ако му се струваха подозрителни. А такива можеха да бъдат хомосексуални двойки, някой кмет без съпруга, срамежливи стари ергени, затворени в себе си, и като цяло всички, които го гледаха накриво и не споделяха натрапчивите му мисли. Много полезен, когато се разследват съседите. Въпреки това Серваз изпитваше дълбоко презрение към такива индивиди.
– Знаеш ли къде е заминал?
– Не.
– Какъв човек е?
– Шапрон ли? Добър кмет. Свестен човек. Възпитан, усмихнат, винаги ще ти каже някоя любезна дума. Умен мъж.
Винаги има време да поговори с хората. Не е като някои други ― и човекът посочи някаква къща надолу по улицата.
Серваз отгатна, че въпросните „някои други“ бяха любимата мишена на самозвания портиер. Искаше му се да каже, че срещу тях не е имало жалба за сексуален тормоз. Това бе проблемът със самозваните портиери: че често бъркаха мишената. Обикновено се изявяваха по двойки ― мъж и жена. Страховито дуо…
– Какво става? ― попита човекът, без да крие любопитството си. ― След това, което се случи, всички се барикадират. Не и аз обаче. Само да ми дойде този психопат, ще го посрещна, без да ми мигне окото!
– Благодаря ― рече Серваз. ― Върви си вкъщи.
Мъжът промърмори нещо и се обърна.
– Ако имате нужда от още сведения, живея на номер 5! ― подхвърли той през рамо. ― Казвам се Лансоние.
– Не бих искала да ми е съсед ― заключи Циглер, докато го наблюдаваше как се отдалечава.
– Би трябвало да се интересуваш повече от съседите си ― посъветва я Серваз. ― Сигурно има поне един такъв и около вас. Такива ги има навсякъде. Да вървим.
Счупените стъкла скърцаха под краката му. Кожен диван, килими върху паркета, бюро ― всичко тънеше в полумрак. Серваз намери ключа и запали полилея. Циглер вече се беше качила по стълбата и прескочи през прозореца. Зад нея между дърветата се виждаха светлините на града. По всяка вероятност се намираха в кабинета на
Шапрон или в кабинета на бившата му съпруга. Етажерки с книги, стари снимки с планински пейзажи по стените ― пиренейски градчета от началото на миналия век, улици, по които вървяха мъже с шапки и препускаха фиакри. Серваз си спомни, че по онова време баните в Сен Мартен са привличали цвета на парижкото общество и са се нареждали на едно първите места сред елегантни курорти заедно с Шамони, Сен Мориц и Давос.
– Най-напред да се опитаме да намерим Шапрон, а после ще претърсим всичко.
– А какво точно ще търсим?
– Ще разберем, като го намерим…
Серваз излезе от кабинета.
Коридор.
В дъното ― стълбище.
Отвори вратите в коридора една по една: хол, кухня, тоалетна, трапезария. Стар килим, опънат с метални прътове,
заглуши стъпките му по стълбището. Както и в кабинета, стените на стълбището бяха облицовани с ламперия от светло дърво. По тях бяха закачени пикели, котки за катерене по лед, кожени обувки, стари ски, примитивни съоръжения за алпинизъм от епохата на пионерите в този спорт. Серваз се спря, за да разгледа една снимка.
Алпинист бе застанал на върха на тясна стръмна скала. Приличаше на стилит
39
. На Серваз му призля. Как на този човек не му се завиваше свят? Стоеше си спокойно там на височината и се усмихваше на фотографа. После се усети,

че този алпинист, който покорява върхове, беше самият Шапрон. На друга снимка висеше на една канара с обезопасително въже около тялото ― също като птица, кацнала върху клон над пропаст, дълбока стотици метри.
Единствено нищожното наглед въже го предпазваше да не падне. Долу се виждаше долина с река и селца наоколо.
Серваз би искал да запита кмета какво ли е усещането, когато човек е увиснал над пропастта. А също и какво е усещането, когато е мишена на убиец. Дали световъртежът е същият?! Цялата къща приличаше на храм, посветен на планината и на усилията да надминеш себе си. Очевидно кметът беше с друга закалка за разлика от аптекаря. Беше издялан от друго дърво. Този му образ потвърждаваше първото впечатление на Серваз, когато видя Шапрон в централата: дребен на ръст мъж с бяла като лъвска грива коса, загорял от слънцето и твърд като скала, любител на природата и на физическите упражнения.
После си спомни как изглеждаше Шапрон на моста и в колата: ни жив, ни умрял от страх. Между двата противоположни образа на кмета видя и убития аптекар. Замисли се. Убийството на коня, въпреки цялата жестокост, не му бе повлияло по този начин. ЗАЩО? Защото се отнасяше за кон? Или защото в този момент не се е чувствал застрашен?
Серваз продължи да търси, притискан от усещането, че трябва да бърза. То не го напускаше от мига, когато влезе в кабината на лифта. На първия етаж имаше баня, тоалетна, две стаи. Обиколи едната и изпита нещо странно. Свъси вежди и я огледа. Нещо го безпокоеше... Гардероб. Скрин. Двойно легло, но според формата на матрака се използваше отдавна само от един човек. Само един стол, само едно нощно шкафче. Стая на разведен мъж, който живее сам. Отвори гардероба…

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: