Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г

СЕДМА ЛЕКЦИЯ

Позволете ми в са­мо­то на­ча­ло още вед­нъж да кажа, че Ви мо­ля нас­то­ятел­но да не во­ди­те за­пис­ки по вре ме на те­зи лекции*131. Доста стран­но е, че имен­но на ед­но та­ко­ва желание, как­то проличава, не се от­к­ликва с аб­со­лют­но ни­как­во разбиране. Но при нас­то­ящи­те лек­ции съм длъ­жен из­рич­но да по­мо­ля за това, тъй ка­то на пър­во мяс­то дните, в ко­ито жи­ве­ем сега, не пре­дос­та­вят в ни на­й-­мал­ка сте­пен под­хо­дя­ща въз­можност човек, кой­то гле­да се­ри­оз­но на раз­ви­ти­ето на човечеството, да офор­ми не­ща от ро­да на онези, ко­ито въз­на­ме­ря­вам да обоб­щя тук, в пъл­но­цен­ни за­вър­ше­ни лекции, а на­й-м­но­го в от­дел­ни бележки. И второ, на­ли зна­ем как­ви не­до­ра­зу­ме­ния про­из­те­ко­ха по­ра­ди това, че в на­ча­ло­то на на­ше­то тол­ко­ва тя­гос­т­но време, ту­к-­та­ме се во­де­ха все­въз­мож­ни за­пис­ки на мои лек­ции и се раз­п­ра­ща­ха къ­де ли не, от­час­ти с пох­вални, как­то и с не до­там пох­вал­ни намерения, за да съ­об­щят на то­зи или онзи: виж- те, той не го­во­ри тол­ко­ва ло­ши не­ща за ед­но или друго; или пък за да из­ка­рат ня­ко­го окон­ча­тел­но от ко­жа­та и да му да­дат по­вод за зло­на­ме­ре­ни действия.

Всъщност, из­ва­де­ни от контекста, от­дел­ни­те из­ре­че­ния осо­бе­но при по­ре­ди­ца от лек­ции ни­ко­га не из­ра­зя ват нещо, но ви­на­ги мо­гат да се тъл­ку­ват по един или друг начин. Аз не се стре­мя към ни­що дру­го ос­вен към из­дир­ва­не на истината, а в слу­чай ка­то нас­то­ящиято е ва­лид­но тол­ко­ва повече, след ка­то не­мал­ко на ши при­яте­ли от­п­ра­ви­ха ис­тин­с­ка мол­ба и по­же­ла­ха то­ва да ста­ва под фор­ма­та на раз­съж­де­ния във вида, по кой­то те про­ти­чат сега. Целта ми съв­сем не е ня­кой да спо­де­ли от­нос­но ка­за­но­то от мен с ед­но­то или другиго, че то дейс­т­ви­тел­но не би­ло лошо, а се стре­мя един­с­т­ве­но към истината. Към ис­ти­на­та всъщ­ност тряб­ва да се стре­ми всеки, кой­то гле­да се­ри­оз­но на ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не и кой­то по­-с­пе­ци­ал­но дър­жи смет­ка за за­да­чи­те на ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не по­-­от­но­ше­ние раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то в на­ше време.

Продължавайки из­ло­же­но­то дотук, днес бих ис­кал да при­ве­да ня­кои глед­ни точки, на чи­ято ос­но­ва мо­же да се постигне, пре­цен­ка за съвре- менността, и то не са­мо за близ­ки­те дни или седмици, или пък години, а за съв­ре­мен­нос­т­та в по­-ши­рок смисъл. Преди всич­ко не­ка да не забра-

В слу­чая ин­ди­ви­дът тряб­ва да под­тис­не съ­щес­т­ву­ва­щи­те у не­го пред­по­чи­та­ния в ед­на или дру­га на­со­ка и да се опи­та да при­ема не­ща­та без предубеждение. Не е нуж­но да бъ­де съгласен, но тряб­ва да се опи­та да ги при­ема без предубеждение. Работата е там, че не всич­ко мо­же да се каже, без да се из­ре­кат неща, ко­ито са неп­ри­ят­ни за то­зи или онзи. В на­ше вре­ме има не­мал­ко хора, на ко­ито им се стру­ва ве­че грях, щом само се спо­ме­нат оп­ре­де­ле­ни факти, по­не­же те смятат, че чрез спо­ме­на­ва­не­то на един или друг факт по няка­къв на­чин се взе­ма страна, ко­ето съв­сем не е вярно. На ня­кои фак­ти чо­век тряб­ва да гле­да спокойно, за що­то са­мо то­га­ва той мо­же да се сдо­бие с ед­на дейс­т­ви­тел­но ва­лид­на преценка. Не че е не­об­хо­ди­мо да иска да се сдо­бие с нея, но той би мо­гъл да я получи, ако по­же­лае да зас­та­не вър­ху ос­но­ва­та на Духовната Наука.

Сега пър­во ще нап­ра­вя ня­кол­ко пред­ва­ри­тел­ни бележки, за да мо­га в края на днеш­ни­те ра­зис­к­ва­ния да изло­жа нещо, ко­ето е в със­то­яние да съ­бу­ди раз­би­ра­не за начина, по кой­то тък­мо определени, да речем, окул- тни поз­на­ния на­пи­рат да вля­зат в съв­ре­мен­но­то ду­хов­но раз­ви­тие на човечеството. Всъщност чрез ево­люци­ята на чо­ве­чес­т­во­то те­зи поз­на­ния на­пи­рат ка­то че ли от са­мо се­бе си да из­ля­зат на повърхността, те ся­каш са­ми се представят, та­ка че не се на­ла­га чрез ня­как­ва аги­та­ция да бъ­дат вмък­ва­ни в раз­ви­ти­ето на човечеството. Ще из­хож­дам от подробности, ко­ито мо­ля да при­еме­те ка­то база, а вни­ма­ни­ето си да на­сочи­те глав­но вър­ху онова, ко­ето ще бъ­де връх­на точ­ка на мо­ите разсъждения.

Започнах те­зи разсъждения, казвайки, че ако чо­век ка­то до­бър ев­ро­пе­ец по­ло­жи мак­си­мал­ни уси­лия ре­ално да ог­ле­да и без пре­ду­беж­де­ние да се за­дъл­бо­чи във фактите, ра­зиг­ра­ва­ли се де­се­ти­ле­тия на­ред и из­лез ли в пос­лед­но вре­ме на бял свят, и пос­ле раз­мис­ли как от стра­на на пе­ри­фе­ри­ята пре­цен­ки­те се да­ват по при­вич­ка - на­пъл­но съз­на­тел­но каз­вам по привичка, - при то­ва вклю­чи­тел­но от хора, чи­ито име­на с пра­во са при­до­би­ли из­вес­т­ност във времената, пред­хож­да­ли тя­гос­т­ни­те събития, то­га­ва той в пос­лед­на смет­ка сти­га до прозрението, че ня­кои на­со­ки на

Напоследък та­зи ан­ти­па­тия пре­рас­на в ис­тин­с­ка плам­тя­ща омраза, ко­ято не про­явя­ва ни­как­ва склон­ност да нап­ра­ви проверка, да до­пус­не вър­ху се­бе си въз­дейс­т­вие от стра­на на не­що проверено, а чис­то и прос­то се смя­та за обос­но­ва­на омраза. Но из­пол­з­ва­не­то на та­зи обос­но­ва­ност не ста­ва неприкрито. Когато ня­кой каже, че мрази, и ис­ка това, показвайки, че го иска, в как­во мо­жеш да бъ­де упрекнат? Разбира се, все­ки има пра­во да мра­зи кол­ко­то си иска, сре­щу ко­ето ни­що не мо­же да се възрази. В слу­чая оба­че за твър­де мно­го хо­ра е мно­го важ­но да не се на­ло­жи да приз­на­ят чув­с­т­во­то си на омраза, а да го приг­лу­шат и да се из­ви­сят над него, из­ри­чай­ки все­въз­мож­ни неща, ко­ито тряб­ва да из­ли­чат ом­ра­за­та и да я за­мес­тят с ня­каква уж обективна, спра­вед­ли­ва преценка. По та­къв на­чин всич­ко се пос­та­вя в неп­ра­вил­на светлина. Когато ня­кой приз­на­ва честно, че не­на­виж­да то­зи или онзи, с не­го мо­же или пък не мо­же да се раз­го­ва­ря в за­ви­си мост от сте­пен­та на ненавистта. Но истина, ре­ал­на ис­ти­на спря­мо се­бе си и све­та е не­об­хо­ди­ма във всич­ки не­ща и не раз­бе­рем ли тък­мо та­зи не­об­хо­ди­мост от ис­ти­на във всич­ки неща, ние не ще мо­жем да пре­върнем нер­ва на онова, ко­ето се­га тряб­ва да бъ­де имен­но Духовна Наука за човечеството, в на­й-­сък­ро­ве­ния им­пулс на соб­с­т­ве­но­то ни сър­це и на соб­с­т­ве­на­та ни душа. В та­къв слу­чай мо­жем да си ре- чем: „Да, от Духов­на­та Наука ис­ка­ме ед­на част, ко­ято не се за­ни­ма­ва точ­но с на­ши­те сим­па­тии или ан­ти­па­тии и ни се от­ра­зя­ва ползотворно; ала ако не­що не ни харесва, ще го отхвърлим." Това гле­ди­ще мо­же да се заеме, но ка­то гле­ди­щето не е бла­го­дат­но за раз­ви­ти­ето на съв­ре­мен­но­то човечество. Бих же­лал да из­хож­дам от отдел­ни забележки, са­мо че дейс­т­ви­тел­но sine ira*132

Общоизвестен факт е, че дос­та мно­го хо­ра пос­та­вят днеш­ни­те съ­би­тия във връз­ка с ос­но­ва­ва­не­то на Герман­с­ка­та империя, раз­по­ло­же­на в цен­тъ­ра на Европа. Не ми е ра­бо­та да го­во­ря за по­ли­ти­ка­та на Германска­та империя, как­то и за по­ли­ти­ка въ­об­ще и ня­ма да го правя. Искам са­мо да Ви дам от­дел­ни фак­то­ло­гични опор­ни точки. За събитията, до­ве­ли до по­ява­та на Германската империя, чо­век мо­же да си със­та­ви виждания, мо­же до­ри да зас­тъп­ва - все ед­но ос­но­ва­тел­но или не - становището, че за чо­ве­чес­т­во­то е беда, де то изоб­що ги има те­зи германци. Няма съм-
нение, че за те­зи не­ща съ­що мо­же да се дискутира. И за­що не, щом ня­кой чес­т­но и от­к­ро­ве­но признава, че зас­тъп­ва та­ко­ва гледище? Но не за то­ва ста­ва въп­рос сега.

Нека спрем вни­ма­ни­ето си на това, че през пос­лед­на­та тре­ти­на на XIX век гер­ман­с­ки­ят дух до­веж­да до осно­ва­ва­не­то на Германската империя. Възможно е да има хо­ра­,ко­ито обор­ват съз­да­ва­не­то на Германската им­пе­рия от съв­сем дру­ги гле­ди­ща и намират, че ос­но­ва­ва­не­то на та­зи им­пе­рия не е би­ло доб­ре за раз­ви­ти ето на човечеството. Но хората, ко­ито зас­тъп­ват ста­но­ви­ще­то на за­пад­ни­те империи, ня­мат пра­во да от­съждат по то­зи начин. Защото не би­ва да се забравя, че тък­мо за­пад­ни­те на­ро­ди са из­вън­ред­но при­вър­за­ни към онова, ко­ето мо­же да се на­ре­че идея за империята, идея за държавата, и че мис­ле­не­то на за­пад­ни­те на ро­ди съ­що по от­но­ше­ние на на­ци­онал­но­то е свър­за­но с раз­лич­ни­те идеи за дър- жавата. Ето за­що за човек, кой­то точ­но ка­то при за­пад­ни­те на­ро­ди по­на­ча­ло съ­че­та­ва пат­ри­отиз­ма с иде­ята за държавата, е не­до­пусти­мо да пос­та­вя иде­ята за им­пе­рия изоб­що под въпрос, тъй ка­то по то­зи на­чин ще за­еме не­ло­гич­но­то становище, че друг на­род ня­ма пра­во да вър­ши съ- щото, как­во­то вър­ши соб­с­т­ве­ни­ят му народ. А ко­га­то се дискутира, чо­век трябва да за­еме становище, ко­ето се прев­ръ­ща в дис­ку­си­он­на ба­за и пред­ла­га въз­мож­ност да се за­па­зи логиката. Доста доб­ра дис­ку­сия би могла, да се про­ве­де с Бакунин*133 по темата, да­ли на­ли чи­ето на ед­на Германска им­пе­рия в Централна Европа е благотворно. Но тя би про­тек­ла на съв­сем дру­га основа, ако въп­ро­сът се дис­ку­ти­ра­ше до­ри не с дър- жавници, а с по­ве­че­то граж­да­ни на за­пад­ни­те страни, ко­ито из­ця­ло са про­пи­ти от иде­ята за държава. Следователно, за да не лип­с­ва основа. Не- пременно тряб­ва да се предпоставя, че иде­ята за им­пе­рия не би­ва да бъ­де отхвърляна. Съвсем без­п­рис­т­рас­т­ни пре­цен­ки без спор­но няма, но чо­век тряб­ва да поз­на­ва сво­ите предпоставки, ако же­лае да пра­ви ва­лид­ни оценки.

Днес ве­че хо­ра­та изоб­що не се за­мис­лят от как­ви ис­то­ри­чес­ки им­пул­си е про­из­ляз­ла та­зи им­пе­рия в Централ­на Европа. Те нап­ри­мер не се за­мис­лят над това, че земята, вър­ху ко­ято е би­ла ос­но­ва­на та­зи империя, сто­ле­тия на­ред е пред­с­тав­ля­ва­ла пре­ди всич­ко сво­е­об­ра­зен резервоар, сво­е­об­ра­зен из­вор за ос­та­на­ла­та част на Европа. Погледнете, днес ве­че ня­ма ни­що ро­ман­с­ко в та­къв смисъл, че то да мо­же да се на­ре­че про­дъл­жи­тел на ня­ко­гаш­ния ро­ман­с­ки елемент. Романското, ако ми е поз­во­ле­но да се из­ра­зя така, се е изпа­ри­ло и са­мо чрез от­дел­ни им­пул­си се е нас­та­ни­ло в дру­ги ет­ни­чес­ки елементи. Вземете зе­мя­та на Италия. По про­те­же­ние на ця­ло­то средновековие, в Италия неп­ре­къс­на­то са се за­сел­ва­ли все­въз­мож­ни гер­мански елементи. По-нататък мо­же би ще се на­ло­жи да де­фи­ни­рам то­ва по-прецизно. Дори в жи­ли­те на на­селението,
на­ри­ча­но днес италианско, те­че не­ве­ро­ят­но мно­го от онова, ко­ето мо­же да се на­ре­че германско. То е би­ло пов­ли­яно от ро­ман­с­кия елемент, но не дотолкова, че днеш­ни­ят ита­ли­ан­с­ки на­род ма­кар и в мини­мал­на сте­пен да мо­же да се раз­г­леж­да при­мер­но ка­то про­дъл­жи­тел на древ­ния рим­с­ки народ. Винаги е ста­ва­ло така, че от Централна Европа ка­то от ре­зер­во­ар за на­ро­ди раз­лич­ни пле­ме­на са се от­п­ра­вя­ли на вси стра­ни към пе­ри­фе­ри­ята - чак до Испания, Северна Африка, Италия, Франция, Британия. И до­ка­то етни­чес­ко­то е из­лъч­ва­ло по то­зи начин, то е би­ва­ло прес­ре­ща­ло от не­ет­ни­чес­ко­то - от романското. По сре­дата в, из­вес­тен смисъл, се е на­ми­рал резервоарът:

Човек ка­то Данте, за ко­го­то Ви го­во­рих вчера, е са­мо ха­рак­тер­на про­ява на ед­но съв­сем об­що явление. Какво са днеш­ни­те французи? При всич­ки слу­чаи по­том­ци не са­мо на ла­тин­с­кия елемент! Франки, си­реч герман­с­ки по сво­ето по­тек­ло племена, се раз­се­ли­ли по те­зи зе­ми и би­ли прос­му­ка­ни от онова, ко­ето не е ве­че при­съ­що на народа, ами по око­лен - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - път пос­ред­с­т­вом рим­с­ко­то чи­нов­ни­чес­ко тя­ло и про­чее е въз­п­ри­ело ро­ман­с­ки еле­мент в сме­си­ца със ста­рин­на кел­т­с­ка съставка, да­ло от своя стра­на на­ча­ло­то на нещо, в ко­ето днес би­ту­ват мно­го по­ве­че гер­ман­с­ки импулси, от­кол­ко­то се предполага.

В съв­ре­мен­ни­те ита­ли­ан­ци съ­що би­ту­ват не­ве­ро­ят­но мно­го гер­ман­с­ки импулси. Ако се стъ­пи на фактите, в Северна Италия ще мо­же точ­но да се прос­ле­ди про­ник­ва­не­то на лангобардския, ще ре­че на един гер­мански елемент, кой­то имен­но нап­ра­во е по­гъл­нал в се­бе си дру­гия - ро­ман­с­кия елемент. Първоначално Брита­ния се оби­та­ва­ла от елементи, ко­ито впос­лед­с­т­вие би­ли из­т­лас­ка­ни в Уелс и Бретан, че до­ри и в Каледония, след ка­то по­-п­ре­ди би­ли раз­п­ра­ти­ли вес­ти­те­ли за прив­ли­ча­не­то на юти, ан­г­ли и сак­си на острова, та да от­б­лъс­нат на­пи­ра­щи­те от се­вер раз­бой­ни­чес­ки пик­ти и скота. Така се офор­мил елемент, в който, раз­бира се, гер­ман­с­ко­то пре­об­ла­да­ва в ог­ром­на степен.

Това из­лъч­ва­не про­ти­ча във всич­ки посоки. Резервоарът си ос­та­нал в Централна Европа, а с това, че на цен­т­рал­но­то се по­ла­га­ло друг вид раз-

Когато рим­с­ки­те це­за­ри пред­п­ри­ема­ли во­ен­ни по­хо­ди сре­щу германите, войс­ки­те им в пре­об­ла­да­ва­що­то си мно­зин­с­т­во всъщ­ност се със­то­яли от по­ко­ре­ни по­-п­ре­ди германи, та­ка че рим­ля­ни­те во­юва­ли с гер­мани­те по- с­ред­с­т­вом германи. В по­-къс­ни вре­ме­на въз­ник­на­ли­те по пе­ри­фе­ри­ята ет­ни­чес­ки ма­си съ­що има ли към про­из­ти­ча­що­то в цен­тъ­ра от­час­ти та­ко­ва отношение, че се по­яви­ла не­об­хо­ди­мост да се ос­но­ве тъкмо он­зи вид империя, ко­ято в пос­лед­на­та си фа­за се пре­вър­на­ла в Свещената рим­с­ка империя. Нали Ви е из­вес­тен па­са­жът в Гьотения "Фауст", къ­де­то сту­ден­ти­те се радват, че не се на­ла­га да се гри­жат за Свещена­та рим­с­ка империя*134. От дру­га страна, стиг­на­ло се дотам, че цен­т­рал­ни­ят еле­мент бил на­па­дан най- мно­го от­към периферията, че пе­ри­фе­ри­ята не- п­рес­тан­но се бун­ту­ва­ла сре­щу него. Трябва да се има пред вид съ­що така, че го­ля­ма част от онова, ко­ето в Централна Европа съ­щес­т­ву­ва ка­то съзнание, е свър­за­но с факта, че земята, вър­ху ко­ято та­зи им­пе­рия въз­ник­на­ла в Централна Европа, неп­ре­къс­на­то и отвред; би­ва ла из­би­ра­на от враж­ду­ва­щи­те на­род­нос­ти за аре­на на во­ен­ни действия. Това дос­тиг­на­ло връх­на­та си точка през XVII век по вре­ме на Тридесетгодиш- ната война, в ко­ято по ви­на на съ­сед­ни­те на­ро­ди Централна Европа за­гу­би­ла око­ло ед­на тре­та от жи­те­ли­те си, след ка­то би­ли опус­то­ше­ни не са­мо гра­до­ве и села, а и це­ли об­лас­ти и пе­ри­фе­ри­ята нап­ра­во сма­за­ла на­ро­ди­те на Централна Европа. Такива са ис­то­ри­чес­ки­те факти, ко­ито прос­то не би­ва да се из­пус­кат от внимание.

Следователно не тряб­ва да бу­ди учудване; че в Централна Европа се по­яви­ли на­чен­ки на же­ла­ни­ето да се при­те­жа­ва нещо, ко­ето дру­ги­те на­ро­ди вече- би­ли извоювали, а имен­но ед­на империя. Но на­се­ле­ни­ето на та­зи зе­мя е да­леч по­-с­ла­бо свър­за­но с иде­ята за им­пе­рия в срав­не­ние с на­се­ле­ни­ето на Западна Европа, което по осо­бен на­чин дър­жи на та­зи идея, не­за­ви­си­мо да­ли ста­ва ду­ма за ре­пуб­ли­ка или за монархия. И все пак не то­ва е най-важното; цел­та е да се про­зи­ра от­въд ду­ми­те и да се ог­леж­да как­ва по­зи­ция за­ема ин­диви­дът - би­ло то граж­да­нин на ре­пуб­ли­ка или на дру­га фор­ма на дър­жа­ва­та - към дър­жав­но­то единение, да ли той по един или друг на­чин про­явя­ва в ня­как­ва сте­пен чув­с­т­во за та­ко­ва единение. Казах, че не тряб­ва да бу­ди учудване, де­то в Централна Европа се за­раж­да им­пул­сът за сво­е­об­раз­на империя, предлагаща, от
една страна, въз­мож­ност за из­вес­т­на за­щи­та сре­щу сто­лет­ния на­тиск от запад, а от дру­га - за та­ко­ва ог­рани­ча­ва­не на въз­дейс­т­ви­ето от изток, ка- к­во­то все още е не­об­хо­ди­мо - ес­тес­т­ве­но не за Изтока, а за Централна Европа. Мисля, че те­зи не­ща са разбираеми.

В от­ли­чие от за­пад­но­ев­ро­пейс­ко­то на­се­ле­ние и по­-с­пе­ци­ал­но от на­се­ле­ни­ето на Франция, цен­т­рал­но­ев­ропейс­ко­то има мал­ко по­-д­ру­го от­но­ше­ние към онова, ко­ето мо­же да се на­ре­че идея за държава. В Централна Европа по­доб­на идея не е би­ла жи­ва ве­ко­ве наред, как­то нап­ри­мер във Франция, а ед­на идея за дър­жава ка­то би­ту­ва­ща­та във Франция не би­ла при­год­на за онова, ко­ето би­ло ос­та­на­ло в Централна Европа. За то­ва пък при пре­хо­да от XVIII към XIX век в онова, ко­ето би­ло ос­та­на­ло в Цен- трална Европа, се раз­ви­ла ду­хов­на висота, ко­ято ня­кой ден, ко­га­то от­но­во за­ца­ри по­-мал­ко омраза, ще бъ­де приз­на­та и от Запада. В Централна Европа та­зи ду­хов­на висота, ко­ято за чо­ве­чес­т­во­то да­же след ве­ко­ве съв­сем не ще бъ­де из­черпа­на докрай, би­ла дос­тиг­на­та в момент, ко­га­то под вли­яние на Запада об­с­то­ятел­с­т­ва­та в ни­ка­къв слу­чай не поз­во­ля­ва­ли на Централна Европа да из­г­ра­ди един­но дър­жав­но цяло. Лесинг, Гьоте, Шилер, Хердер и всич­ки свър­за­ни с то­ва те­че­ние ес­тес­т­ве­но не са ста­на­ли ве­ли­ки в ня­как­во един­но дър­жав­но цяло; те са ста­на­ли ве­ли­ки въп­ре­ки от­със­т­ви­ето на та­ко­ва дър­жав­но цяло. Човек труд­но мо­же да си пред­с­та­ви как­ва раз­ли­ка се крие в това, че Гьоте не е ста­нал ве­лик в ед­на дър­жав­на структура, до­ка­то Корней, Расин нап­раво са не­мис­ли­ми без фо­на на она­зи дър­жав­на цялост, ко­ято по­лу­чи­ла своя бля­сък и раз­ц­вет чрез Луи XIV - кра­ля про­из­не­съл ду­ми­те „L,etst, c,est moi"*135.

Ала в те­че­ние на XIX век от импулси, ко­ито пър­во­на­чал­но би­ли чис­то вътрешни, сред оби­та­те­ли­те на Централ­на Европа се по­яви­ли приз­на­ци за же­ла­ние да при­те­жа­ват ня­ка­къв вид държава. Най-напред те­зи при- зна­ци се офор­ми­ли по мно­го сил­но иде­алис­те­чес­ки на­чин и кой­то поз­на­ва раз­ви­ти­ето на XIX век, знае, че иде­ята за държава, об­зе­ла оби­та­те­ли­те на Централна Европа, се би­ла заг­нез­ди­ла пре­ди всич­ко в гла­ви­те на чис­ти идеалисти, на хо­ра­,ко­ито на­вяр­но би­ли нас­т­ро­ени не тол­ко­ва практи- чно, кол­ко­то иде­алис­ти­чески и ко­ито спе­ци­ал­но по от­но­ше­ние на иде­ята за дър­жа­ва би­ли аб­со­лют­но неп­рак­тич­ни в срав­не­ние с прак­тич­ни­те западняци.

Така ние виж­да­ме как се по­явя­ват иде­алис­ти­чес­ки по сво­ето ес­тес­т­во стре­ме­жи за обе­ди­ня­ва­не на цен­т­рално­ев­ро­пейс­ко­нем­с­ки­те на­ро­ди в ед­на Германска империя. Виждаме как те осо­бе­но през 1848 г. при­емат оп­ре­де­ле­ни форми, ко­ито са из­ця­ло иде­алис­ти­чес­ки обагрени. Но тъй ка­то XIX сто­ле­тие се оказ­ва епо­ха на материализма, на иде­алис­ти­чес­ки обаг­ре­но­то не му би­ла от­ре­де­на осо­бе­на спо­лу­ка не тол­ко­ва по на­роднос­т­на вина, кол­ко­то по­ра­ди онова, ко­ето тък­мо през XIX сто­ле­тие въз­ник­ва

Който е съп­ре­жи­вял оне­зи времена, знае кол­ко бол­ка е има­ло в сър­ца­та на всички, ко­ито при ос­но­ва­ва­нето на съв­ре­мен­ния Германски райх все още би­ли ра­де­те­ли за иде­ите от 1848 г., ко­га­то съ­щес­т­ву­ва­ла во­ля та, из­г­раж­да­не­то на та­зи им­пе­рия да се ос­но­ва­ва на усета, на чув­с­т­во­то и на идеала. През шейсет­те и се­демде­сет­те го­ди­ни има­ло хора, при­над­ле­жа­щи към та­ка на­ре­че­на­та Великогерманска партия, а ос­вен тях има­ло и малогерманци. Великогерманската пар­тия се опи­ра­ла на ста­ри­те иде­а- лис­ти­чес­ки прин­ци­пи и на идей­ни ос­но­ви и им­пул­си ис­ка­ла да пос­тиг­не из­г­раж­да­не на империята. Великогерманците не са има­ли же­ла­ние да зав­ла­дя­ват нещо, а це­ле­ли да обе­ди­нят всич­ко гер­ман­с­ко в ед­но об­що им­пер­с­ко и дър­жав­но цяло. Който при­пис­ва на ве­ли­ко­гер­ман­ци­те до­ри на­й-­нез­на­чи­тел­ни за­во­ева­тел­ни намерения, той прос­то не поз­на­ва сте­пен­та на на­род­нос­т­ния идеализъм, би­ту­вал в тях. Дълго вре­ме ве­ли­ко­гер­ман­ци­те би­ли отявлени, без­ком­п­ро­мис­ни про­тив­ни­ци на та­ка на­ре­че­ни­те малогерманци, ос­но­ва­ли при Бисмарк се­гаш­ния Германски райх, то­ест Германския райх под еги­да­та на Прусия. Но те се при­ми­ри­ли с ма­ло­гер­ман­с­кия райх, за­що­то в края на кра­ища­та разбрали, че през XIX век не­ща­та в Централна Европа не мо­же­ли да проте­кат по друг начин, ос­вен как­то би­ло оби­чай­но да протичат. Примирили се, по­не­же си ка- зали: Както са би­ли ос­но­ва­ни Франция и Англия, та­ка е тряб­ва­ло да бъ­де ос­но­ва­на и Германия. По та­къв на­чин ве­ли­ко гер­ман­ци­те пос­те­пен­но се при­ми­ри­ли с онова, ко­ето във вся­ко от­но­ше­ние про­ти­во­ре­ча­ло на тех­ния иде ал. Тези не­ща тряб­ва да се взе­мат под внимание.

Редно е по­-на­та­тък да се има пред­вид и следното: Както и да се гле­да на събитията, ра­зиг­ра­ли се меж­ду 1866 и 1870/71 г., как­во­то и да се мис­ли за ви­на­та или лип­са­та на ви­на за вой­на­та от 1870 г., не би­ва да се за- бравя, че от френ­с­ка стра­на бил на­ли­це стре­меж да се поп­ре­чи за ос­но­ва­ва­не­то на Германски райх*136 и че ця­ла­та по­ли­ти­ка би­ла на­со­че­на към това, да не се стиг­не до не­го­во­то създаване. Всичко то­ва ес­тес­т­вено може, как­то се казва, да бъ­де опровергано, но не­за­ви­си­мо от оп­ро­вер­же­ни­ето не­ща­та все пак ос­та­ват верни. Когато го­во­ря за френ­с­ка или ан­г­лийс­ка страна, аз ви­на­ги имам пред­вид не народността, а об­щ­ността на онези, ко­ито в да­де­ния мо­мент стоят, как­то се казва, на кор­ми­ло­то - хо- рата, ко­ито пра­вят външни­те събития. За нас­ле­дя­ва­не­то на ис­пан­с­кия
трон, за ня­как­ва си френ­с­ка или гер­ман­с­ка во­ен­на пар­тия хора­та мо­гат да го­во­рят как­во­то си щат, в ни­ка­къв слу­чай оба­че ня­ма мяс­то за спор, че във Франция има­ло хора, ко­ито по­ла­га­ли не­имо­вер­ни уси­лия да пре­вър­нат в ре­ал­ност мнението, че въз­ник­ва­не­то на са­мос­тояте­лен Герман- ски райх в Централна Европа би­ло не­съв­мес­ти­мо с ве­ли­чи­ето на френ­с­ка­та държава. Това мне­ние се чис­ли към пър­воп­ри­чи­ни­те за вой­на­та през се­дем­де­сет­те години. И то­га­ва ка­то про­ти­во­вес възник­нал импул- сът, за кой­то все­ки мо­же съ­що та­ка да мис­ли как­во­то си ще, то­ест че Германският райх може да се ос­но­ве чрез аб­со­лют­но съ­щи­те средства, с чи­ято по­мощ Франция се е пре­вър­на­ла в империя, а имен­но чрез во­де­не на вой­на със съ­сед­на държава. На те­зи не­ща прос­то тряб­ва да се гле­да съв­сем хлад­но кръвно.