Вземащите решения хора, които са склонни към тясно рамкиране, си изграждат предпочитание всеки път, когато са изправени пред рискован избор. Те биха сторили по-добре, ако имат политика към риска, която прилагат рутинно винаги когато възникне релевантен проблем. Известни примери на политики към риска са следните: „когато купувате застраховка, винаги вземайте най-високите възможни франчайзи“ и „никога не купувайте продължени гаранции". Политиката към риска е широка рамка. В примерите със застраховането очаквате евентуалната загуба на цялата франчайза или евентуалната повреда на незастрахованата стока. Релевантният изход е вашата способност да намалите или отстраните болката от евентуалната загуба чрез мисълта, че политиката, която ви е довела до това да бъдете изложени на нея, почти със сигурност ще има финансова изгода в дългосрочен план. Политиката към риска, която събира решения, е аналогична на погледа отвън при проблемите, свързани с планирането, които обсъдих по-горе. Погледът отвън измества фокуса от спецификата на настоящата ситуация към статистиката на резултатите в подобни ситуации. Погледът отвън е широка рамка за мисленето върху плановете. Политиката към риска е широка рамка, която полага определен рискован избор в комплекс от подобни избори. Погледът отвън и политиката към риска са лекарства срещу две ясно очертани деформации, които оказват въздействие върху много решения: преувеличеният оптимизъм, присъщ на заблудата в планирането, и преувеличената предпазливост се предизвикват от отвращението от загубата. Двете деформации са противоположни една на друга. Преувеличеният оптимизъм предпазва хората и организациите от парализиращите ефекти на отвращението от загубата; отвращението от загубата ги предпазва от безразсъдствата на прекаления оптимизъм. Крайният резултат е по-скоро удобен за хората, които вземат решения. Оптимистите вярват, че решенията, които вземат, са по-благоразумни, отколкото те са в действителност, а изпитващите отвращение към загубата хора, които вземат решения, правилно отхвърлят крайните проекти, които в противен случай може би щяха да приемат. Разбира се, няма гаранция, че деформациите се изравняват във всяка ситуация. Една организация, която би могла да елиминира както екцесивния оптимизъм, така и ексцесивното отвращение от загубата, би трябвало да го направи. Целта ѝ би трябвало да е да съчетава външния поглед с политика към риска. Ричард Талер разказва за дискусия относно вземането на решения, която е водил с топ-мениджърите на 25 отдела на голяма компания. Той ги моли да обмислят една рискова опция, при която с равни вероятности биха могли да загубят голямо количество от капитала, който контролират, или да спечелят двойно колкото това количество. Нито един от изпълнителните директори не е готов да приеме подобен риск. Тогава Талер се обръща към главния изпълнителен директор на компанията, който също присъства, и го пита какво е неговото мнение. Без колебание главният изпълнителен директор отговаря: „Бих искал всички те да приемат своите рискове.“ В контекста на този разговор за главния изпълнителен директор е естествено да приеме широка рамка, която обхваща всичките 25 залога. Подобно на Сам, изправен пред 100 хвърляния на монета, той може да разчита на статистическото натрупване, за да смекчи целия риск.