Глава седма Съсредоточаване

Глава седма

Съсредоточаване

Вече установихме, че умственото тяло приема формата на предмета, към който е насочено съзнанието. Патанджали говори за спиране видоизмененията на мислещата сила, т.е. за спиране на вечно изменящите се възпроизвеждания на външния свят. Да бъдат преустановени видоизмененията и да се задържи умственото тяло във формата само на един образ - това е съсредоточаване, що се отнася до формата. Упоритото насочване и задържане на вниманието върху тази форма, за да бъде възпроизведена тя съвършено - това е съсредоточаване, що се отнася до работата на Познавателя.

При съсредоточаването съзнанието се задържа върху отделен образ; цялото внимание на Познавателя е приковано в една точка без колебание и отместване. Умът, който привличан от външния свят бяга безспир от едно нещо на друго, заемайки формата им в бърза последователност, бива отдръпван, задържан и принуждаван от волята да остане в една форма, без да обръща внимание на външните дразнения.

Сега, когато умът е задържан във формата на един образ, който Познавателят усилено съзерцава, се достига много по-голямо познание за предмета, отколкото би могло да се постигне чрез каквото и да било чуждо словесно описание.

Представата ни за една картина или гледка е много по-пълна, когато я видим, отколкото ако четем или слушаме за нея. Ако се съсредоточим върху едно такова описание, нашето умствено тяло приема формата на картината и ние получаваме по-пълно знание за нея.

Не трябва да се забравя, че съсредоточаването не е състояние на пасивност, а напротив - на най-усилена и целенасочена дейност. Във физическото поле то съответства на свиването на мускула при подготовка за скок или на напрягането му, за да се посрещне продължително усилие. Наистина, при начинаещите това съсредоточаване винаги се придружава от съответното физическо напрежение и след това от физическа умора. Както чрез напрегнато взиране в предмет успяваме да видим подробностите, така съсредоточаването ни дава възможност да уловим нюансите на една мисъл.

В началото, когато започнем да се съсредоточаваме, трябва да се преодолеят две трудности.

Първо, да не се обръща внимание на дразненията, които непрекъснато ни атакуват. Трябва да се предпази умственото тяло от желание да отговоря на тези влияния, като не му се позволява да се разсейва. Това изисква да се отделя част от вниманието към самото съпротивление, но когато склонността да се отговаря бъде надмогната, съпротивлението изчезва. Иска се пълно равновесие - нито съпротивление, нито отдаване - едно спокойствие, така че вълните отвън да не могат да причинят никакво вълнение.

Второ, през цялото време умът трябва да е съсредоточен над един единствен образ; трябва не само да преустанови видоизмененията си под влиянието на външни въздействия, но и да спре своята собствена вътрешна дейност, т.е. да престане да пренарежда своето съдържание, размисляйки върху образа, създавайки нови връзки, откривайки скрити сходства и разлики; трябва да прикове вниманието си само върху един предмет. Така, разбира се, той не преустановява активността си, а я концентрира цялата в едно направление. Водна струя, разливаща се по обширна площ, има малка двигателна сила. Същата струя, пусната да тече по тесен канал със същата начална скорост, е способна да помете препятствия по пътя си. Ето къде е смисълът на целенасочеността, която учителите по медитация постоянно изискват. Силата на ума остава същата, но неговата ползотворност се увеличава неимоверно. Пара, оставена да се носи свободно из въздуха, не може да повдигне и перо от мястото му, но пусната по тръба ще задвижи и бутало. Да си наложи човек вътрешен мир е дори по-трудно, отколкото да се научи да не обръща внимание на външни дразнения, тъй като това е свързано с неговия по-дълбок и пълноценен живот. Да се обърне гръб на външния свят е по-лесно, отколкото да се укроти вътрешния, защото този вътрешен свят е по-близо до Аза и за повечето хора в настоящия етап на човешкото развитие той се отъждествява с Аза. Самият опит да се укроти умът обаче е стъпка напред в развитието на съзнанието, защото скоро започваме да долавяме, че управителят и управляемото не са едно и също нещо и несъзнателно се отъждествяваме с управителя. “Аз укротих своя ум” казва съзнанието и Азът започва да възприема ума като своя собственост.

В началото ние правим тази разлика несъзнателно, смътно долавяйки, че има нещо, което ръководи, и нещо, което е ръководено. Впоследствие нисшият конкретен ум бива разграничен и Азът започва да се чувства вече по-силен и по-ясно виждащ. Появява се усещането, че това “Аз” не е зависимо нито от тялото, нито от ума. Това е първият наш съзнателен допир с истинската ни, безсмъртна природа - нещо, което предварително сме схванали с ума и което ускорява самото съсредоточаване. С по-нататъшните упражнения кръгозорът се разширява, но като че ли навътре, а не навън - все по-навътре и навътре, безкрайно и безспирно. Там, вътре, се развива способността да се познае истината от пръв поглед, което става само когато бъде преодолян умът с неговата склонност към дълги размисли. (Нека не се забравя, че думата “ум” навсякъде се употребява със значението: нисш ум - умствено тяло плюс манас.) “Азът” е израз на вътрешния човек, чиято природа е знание; затова всеки път когато се сблъска с някоя истина, той усеща нейните трептения като хармонични и следователно способни да възпроизведат в него един реален образ, докато лъжата създава противоречив и несъразмерен образ, съобразно своето собствено естество. Когато умът започне да заема все по-подчинено положение, тези вътрешни сили на Аза проявяват своето преимущество и интуицията - подобна на непосредственото виждане във физическото поле - заема мястото на разсъждението, което може да се сравни с докосването във физическото поле. Всъщност приликата е по-голяма, отколкото изглежда на пръв поглед, защото интуицията се развива от разсъждението със същата преливност, без да се променя самото естество, с която виждането се развива от докосването. Има една голяма разлика в “начина”, но това не бива да ни пречи да видим постоянно развитие. Интуицията на слаборазвития човек е движение, родено от желание, и стои по-долу от разсъждението.

Когато умът е добре обучен да се съсредоточава и може за известно време да поддържа своята целенасоченост (както това състояние се нарича), следващата стъпка е да се отстрани предметът и да се поддържа умът концентриран, без вниманието да е насочено към каквото и да било. В това състояние умственото тяло не представя никакъв образ; материята, от която то е изградено преминава в състояние на пълно спокойствие, подобно на езеро без вълни. Това състояние не може да продължава дълго, подобно на “критичната точка” в химията¹¹ - преходната точка между две познати и различни състояния на материята. Иначе казано, когато умственото тяло е в покой, съзнанието излиза от него и преминава към и отвъд Лая центъра - неутралната точка на среща между умственото и причинното тяло. Преминаването се придружава от изпадане в една секундна безпаметност и безсъзнание - неизбежно следствие от изчезването на предметите от съзнанието, - следвано от съзнателност във висшето поле. Изхвърлянето от съзнанието на предмети, принадлежащи на нисшите светове, позволява появата на предмети от по-висшите. Тогава Азът дава форма на умственото тяло според своите собствени мисли и го прониква със своите собствени трептения. Той може да променя умственото тяло според виденията от по-висшите светове, в които е могъл да надзърне в своите върхови моменти, и така да сведе надолу и излъчи навън идеи, на които умственото тяло иначе не би било в състояние да отвърне. Това е всъщност вдъхновението на гения, което блясва в ума с ослепителна светлина и просвещава цял един свят. Самият човек, който го дава на света, едва ли може в своето обикновено умствено състояние да каже как го е получил; той знае само, че по някакъв странен начин “силата, що в мен напира, играе върху устните ми и дава знак с ръката ми”.