Нестинарка

213
— Остани тук няколко дена. Ще си помисля!
— Аз съм на работа, забрави ли?
— Тегли те към града като магия — тихо каза Ангелина и мина край него.
Дичо си тръгна на другата сутрин, все още с думите ѝ в ушите. Баба
Кръстана гледаше от чардака как си заминава любимият мъж на внучката ѝ.
„Повече раздели няма да понеса. Свършиха се силите ми“ — мислеше си тя, седнала на миндера, където за последен път бе усетила топлината на съпруга си.
— Чедо, ела при мен! — повика тя Ангелина, която работеше нещо на двора. Чакаше я с цялата си обич. Простря ръце към нея и я настани на трикрако столче срещу себе си.
— С дядо ти — започна тя, а лицето ѝ се озари от спомените — често си говорехме за теб. Знаехме, че сме на възраст, когато не можем да останем дълго в живота ти. Ето че единият от нас си замина. Аз също ще си тръгна… някой ден. Не ми се иска да останеш сама, любимо мое дете — едрите ѝ ръце грапаво докоснаха нежното лице и оставиха топла ласка. — Ще кажеш, дядо ти не харесваше Дичо. Така е! Но какво струват нашите думи пред твоята любов, чеденце! Гледам в очите ти и виждам себе си. И аз обичах така своя стопанин — с цялата си душа. Затова сега се чувствам като без нея — старицата се разплака беззвучно. — Реши сама, рожбе. Тази къща, всичко тук е твое! Но на света има и друго нещо, което ти принадлежи — семейството ти!
Внучката наведе глава:
— Дядо те обичаше. Дичо ме ненавижда.
— Ако бе така, нямаше да дойде дотук!
— Ти не го познаваш…
— Сквернословието е грях, чеденце, също както подозрението! Всеки носи малко тъмнина в душата си. Защо се отказваш да търсиш светлата следа у мъжа си?
— В него няма нищо! — извика младата жена. — Ни любов, ни добрина. Само…
— Недей — уплаши се старицата. — Когато страдаме, най-често вършим несправедливост! На път си да изкривиш душа!
— Бабо, защо ме гониш?
Старицата прегърна внучката си, целуна бялото ѝ чело и Ангелина пак се почувства обичана, като в детството си.
— Ще тръгна утре!
Но Кръстана вече не я слушаше. Беше се пренесла в най-свидния свят — този на спомените.

214
* * *
Съседките свикнаха да я виждат седнала на двора или на чардака.
Грубите ѝ работни ръце си почиваха. Защото за първи път, откакто се знаеше, тя не вършеше нищо. Когато ѝ дойдеха гости, възрастната жена видимо се оживяваше. Но жизненият блясък в очите ѝ бе изчезнал завинаги. Както и усмивката. Всяка събота старицата се обличаше хубаво, взимаше китка мушкато и сладки, които току-що бе опекла, и се отправяше към гробището.
Виждаха я да седи до камъка, под който лежеше съпругът й, и да му говори.
Не плачеше. Питаха я защо ходи там и в студ, и в пек.
— Разказвам му! Той обичаше да му приказвам. Ставаше му забавно. А така олеква и на мен.
Познатите ѝ се притесняваха за нея. Бе отслабнала и пожълтяла. Цялото
ѝ желание за живот бе изчезнало.
Един следобед, шест месеца след кончината на мъжа й, баба Кръстана не се върна от гробищата. Когато се свечери, съседите тръгнаха да я търсят.
Намериха я полегнала до гроба на дядо Крачун, с глава върху каменния кръст. Беше отново усмихната, но вече изстинала. Най-после бе отишла при
„стопанина“ и приятеля си. По-късно хората говореха, че бяха видели самия
Крачун да слиза от небето, за да вземе душата на любимата жена — да не би тя да се изплаши, като види горящите доспехи на архангел Михаил!
Ангелина, която бе послушала съвета на баба си и се бе върнала при
Дичо, потъна още повече в скръбта си. Лицето ѝ постоянно бе подпухнало, а очите ѝ насълзени. Светлината, която носеха в себе си Кръстана и Крачун, се бе стопила заедно с изчезването на телесната им обвивка. На младата жена ѝ липсваха смехът и съветите. А най — много обичта, с която бе свикнала.
Тя се опитваше да забрави мъката, но около нея нямаше никой, който да ѝ подаде ръка. Единствен Тодор се спираше да я попита как се чувства, но не се задържаше дълго. Нестинарката знаеше защо. Тъмните му очи ѝ бяха издали своята тайна. И дълбината на неговата непозволена любов го поглъщаше с тежестта си. Но жената му бе благодарна, че отделя по няколко минути за нея. Времената за всички бяха тежки.
Баба Елица се спомина в началото на лятото. Почти цяло село дойде да почете дядо Пехливан. Дори Драган се престраши и влезе в двора, когато изнасяха умрялата. Ивана, цялата в черно, го гледаше отдалеч. Знаеше, че не може да го изгони сега. Стар български обичай повеляваше да не се смущава покоят на мъртвите с кавги. Ала Ирина бе подушила присъствието му. Може да бе чула гласа или да бе надзърнала отнякъде. А вечерта бе подивяла.
Чукаше по вратите на одаичката си, кълнеше и молеше да я пуснат. В тягостното мълчание, обзело къщата след погребението, крясъците на лудата звучаха зловещо.

215
— Ще ѝ отворя — не издържа Тодор.
Ивана поклати пребрадената си глава.
— Недей, ще направи някоя беля!
Какво се бе случило през нощта, никой не разбра. Но сутринта бе разцепена от ужасяващ женски вик. Филеви се надигнаха настръхнали. Бяха познали гласа на буля Ветка. Как бе дръзнала да се обади, след като дори не я виждаха да излиза от къщата.
— Ще отида да видя какво става — реши дядо Пехливан.
Никой не го спря. Знаеха, че сърцето му е белязано от раната, която бе оставил в него Драган.
Ивана притеснено излезе на двора. Не бе споделила видяното преди месеци в дома на братовчеда. Но то я мъчеше с болната си жестокост.
Сигурно се бе случило нещо ужасно, щом полумъртвата Вета бе възкръснала и бе запищяла.
Свекърът ѝ излезе от съседската къща, залитайки по стълбите. И падна на колене. Вдигнал ръце към небето, той мълвеше някакви нечути слова.
Филевица се затича към него. Сред хлиповете, които разтърсваха огромното му тяло, тя долавяше една-единствена дума — „Боже!“ Дико Пехливана се мъчеше да изговори забравена молитва! Този път Ивана не посмя да влезе сама. Повика тримата си синове, които стояха вцепенени от другата страна на стобора. Защитена от могъщите им гърбове като от жива стена, тя отначало не видя ужасяващата картина. Драган лежеше на леглото, намушкан с нож на хиляди места. Цялата стая бе в кръв. Ветка скимтеше до убития, овързана в ремъци. Филевица усети, че ще припадне. Стените приближиха до нея, а подът се надигна зловещо. Тя се дръпна, за да не я изцапат алените петна, и потъна в мрак. Когато се свести, Дичо я пляскаше леко по бузите, а Тодор мокреше челото ѝ. Ванчо се суетеше около тях с угрижено лице:
— Ирина… — жената усети, че не е издала звук.
Устните ѝ се движеха, без да имат нужната сила. Тошко се наведе над нея и по мимиката ѝ разбра какво казва:
— Намери… Ирина!
Одаичката на лудата беше празна. Момчил си играеше с близначките.
Мъжът спря в оджака, за да успокои сърцебиенето си. Слава Богу, че момчето не бе пипнато! Опита се да мисли рационално. Щеше да почне от избата и да обиколи всички помещения. Претърси къщата, двора — нито следа от мнимата му съпруга! Без никаква надежда се запъти към плевнята.
Вратата скръцна, обви го уханието на ланшна слама, прах и детски игри.
Като малък се криеше тук от грубите закачки на Ванчо. Сети се, че само на братовчедка си бе издал своето тайно място.
— Ирино… Ирино — тихо повика младият мъж, докато очите му

216
свикнат с полумрака. — Къде си, гиди дяволице?
Един непослушен лъч се промъкна между две дъски и огря част от непокорна женска коса. „Намерих я“ — успокои се сърцето на Тодор, но в следващия миг се смрази! Нещастницата висеше на средната греда. Отдавна бе умряла, защото моравината на лицето ѝ бе изчезнала и то бе бяло като вар.
В смъртта чертите ѝ почиваха с предишната си красота. Беше толкова хубава, че на Тошко му се стори като жива. Спокойствието, обхванало веждите, устните, дори отворените ѝ очи, бе тихо и вечно. Това беше прежната Ирина
— ненадмината по очарование. Нормална, но… мъртва.
Осиновеният Пехливан извади ножа си и преряза въжето, с което братовчедка му по своя воля бе сложила край на земните си мъки. Тя падна почти права в неговите обятия, сякаш да му каже тайничко нещо, както бе правила безброй пъти приживе. Тодор помилва прекрасното ѝ лице, върху което дори смъртта не бе посмяла да положи грозната си ръка, и я целуна.
„Сбогом“ — прошепна ѝ. Успокоените зеници на жената гледаха право в очите му. Но той бе сигурен, че те виждат само Джевдет Нури Осман!
„Бъди щастлива“ — пожела ѝ той и поглади чистата риза, с която се бе облякла в последните си мигове Ирина. Дали след като бе отмъстила в лудостта си на Драган, разсъдъкът ѝ се бе върнал? Никога нямаше да се знае.
Тодор не изпитваше мъка по нея. Едно бяло, тихо и умиротворяващо чувство го бе обзело, както когато я чакаше да дойде и да сподели с него съкровените си мисли.
„Спи, Ирино. Спи до своя мъж!“ — целуна бялото ѝ студено чело и я положи върху сламата.
Когато го видяха да излиза от плевнята спокоен и леко усмихнат, никой не подозря, че бе намерил обесената си братовчедка.
В жаркия следобед към небето се разпукна женски плач, който изви в смъртно оплакване!
* * *
Мрачни дни и нощи надвиснаха над Филевите. Всеки от тях се бе затворил още повече. Рядко контактуваха помежду си. За два дена три погребения им дойдоха като проклятие! Дядо Пехливан седеше по цял ден в опустялата одая със зачервени очи и не правеше нищо. Липсваха му всички родни — дори баба Елица. Повече от петдесет години той бе прекарал, слушайки недоволното ѝ мърморене, че сега се чувстваше празен без него.
Обикновено нощем, когато цялата къща утихваше, старецът се просваше ничком пред иконата, за да измоли прошка за грешните деяния на расата си.
Най-много го мъчеше мисълта, че не можа да опази нито един от двамата си племенници. Вярно, че Дойчин бе умрял отдавна, но поне да бе останал

217
Драган! Казваше му дядо Дико, че прекомерната алчност няма да го доведе до нищо добро. Сега на кого останаха всички пари, спастрени благодарение на измами, престъпления и кражби?
Буля Ветка се бе запиляла веднага след кончината на мъжа си. Чуваха, че се подвизава в съседните села, като чука от вратница на вратница, молейки за вино. Децата се плашели от грозотата ѝ и ѝ викали „чумата“.
Старецът се разплакваше. „За какво му беше имане? — питаше той безмълвно. — И на нас също? На какъв хал сме сега? Разтурихме се, изчезнахме.“
Защото за никого не беше тайна, че ако Дичо не спреше похожденията си, Ангелина щеше да се разболее нелечимо. Тя слабееше ката ден. По лицето ѝ бяха останали само зъбите, които се бялваха, ако речеше да се усмихне. Но тъгата ѝ бе преголяма, та тя нито се смееше вече, нито пееше.
Понякога със свито сърце дядо Пехливан я молеше:
— Попей ми, дъще, та да се отпусне душата ми.
Тогава тя сядаше до него на припек и тихичко почваше да му тананика.
Дико Филев затваряше очи, за да не гледа прозирната ѝ кожа, смалените ръце, цялата ѝ мъка. Под клепачите му потичаха горещи сълзи, но и те не му носеха облекчение.
А Дичо изживяваше пълноценно всеки миг от своята бурна и всеобхватна страст! Двамата с Ина плуваха в своето любовно море, необезпокоявани от нищо.
Но през последния месец съпругата на адвоката все по-често се вглеждаше в неговото лице. Защото страстта обикновено не е дълговременна. Като всички внезапни и силни емоции тя има бурно начало, пик и падение, след което следва охлаждането. Това е моментът, в който разумът започва да задава неудобните въпроси. И въпреки че тялото още желае пълното удоволствие, което е получавало, разсъдъкът го възпира.
Ина Карастоянова се намираше пред разделната точка на вълнуващата си, дива тръпка. И тя се именуваше Стоян! Не се бе съобразила с него, когато започна авантюрата с Дичо. Втурна се с главата надолу в огъня на неустоимото си желание. Когато се връщаше у дома, съпругът ѝ я чакаше спокойно, както правеше всяка вечер през изминалите осем години. А тя си говореше с него по същия начин, както когато бяха младоженци. Заблудата, че нищо не се е променило между тях, я караше да не изпитва вина. Жената живееше с измамното усещане, че дава топлина и разбиране на мъжа си. И че той не подозира за връзката ѝ.
Съпругата на адвоката не си спомняше кога я гризна първото съмнение, че нещо не е наред. Дали промяната пролича в по-дългите паузи на разговорите им или в изпитото лице на Стоян, но в нея се засили усещането, че приятелството им рискува да зацикли. И въпреки че не бе чула нито дума,

218
подобна на упрек, отдръпването на мъжа ѝ действаше като неполучен шамар.
Той не я питаше никога къде излиза по никое време и защо закъснява за бездруго късните им вечери. Изчакваше я търпеливо да седне на масата, макар че много често вече не му се ядеше. Разказваше ѝ как е минал денят му. Интересуваше се както винаги от нейните дребни вълнения. Излизаше с нея в обществото. Но нещо липсваше! Все по-често замъгленият от умора поглед се впиваше настойчиво в лицето ѝ. Зад очилата примижаващите му очи изглеждаха огромни и замислени. Нито за миг уважаваният адвокат не доби вид на влачещо се от обида куче. Живееше дейно и работеше още повече. Нагърбваше се с купища дела с една-едничка цел — да спре да мисли за Ина. Ако тя изчезнеше от живота му, и той щеше да спре. Може би поведението му бе безгръбначно. Сигурно себеподобните от мъжки род биха го нарекли с презрителното прозвище „мухльо“. Макар че какво долно би могло да има в нещо така възвишено като обичта?
„Да, но любовта е свободна емоция“ — размишляваше напоследък адвокатът. Даваше си сметка, че в желанието бъде винаги близо до Ина я бе ограничил да избира начина си на живот. Спомни си, че тя се бе опитвала да му каже колко силно желае да свири. А понеже той бе завършен егоист и искаше когато се прибере да е свободна за него, ѝ бе отказал да се развива в своето поприще.
Съзнаваше, че характерът му — въпреки привидната си мекота, е челичен. Добродушието и вежливостта му покриваха онези странности, които оставаха непознати за околните. Знаеше, че Ина се усмихва всеки път, когато слуша хвалебствия за него. В началото на брака им тя често плачеше, огорчена от някоя по-груба забележка. После свикна с разбора, който Стоян правеше на всяка нейна дума и действие. Понякога се усещаше като пионка, която ръката му мести по шахматната дъска на обществото. Но тази „малка“ мания я уморяваше. Тя се опитваше да му обясни, че не може да реагира винаги така перфектно, както на него му се искаше. После избра мълчанието!
Разсъждавайки над подводните островчета в иначе спокойния им семеен живот, адвокат Карастоянов реши, че е време да върне свободата на жена си, която си бе присвоил преди осем години.
Гледайки я тази вечер, той установи, че се е захласнал по красотата на чертите ѝ. Те го привличаха — всяка една сама за себе си — и той понякога се питаше нима наистина му е било позволено да ги докосва. Гладкостта и мекотата им бе като скрит подтекст на платонично изживяване. Самото движение на устните или погледа ѝ предизвикваше у него физическа експлозия, толкова мощна, че приличаше на земетресение.
„Може би това е най-многото, което Бог ни е позволил да вкусим от земната страна на любовта — триумфът на плътта!“ Докато Стоян го намираше в жена си, тя сигурно се опиваше от тялото на другия!

219
Заболя го глава. Стана му тъжно, като я гледаше мълчалива и потънала в мислите си, с които другаруваше от година насам.
А Ина Карастоянова си представяше парещия огън, който припламваше в слабините й, когато се срещаше с Дичо. Той можеше да се изкачи за миг по тялото ѝ и да предизвика ужасно сърцебиене в гърдите ѝ. Ушите ѝ пламваха, устните се отваряха, а пред очите ѝ падаше сластна пелена. Жената живееше или със спомена, или с очакването на нови срещи.
Присъствието на съпруга ѝ бе като незабележима константа, без значение. Понякога се сепваше, защото усещаше, че го е изключила напълно.
Дори забравяше, че седи до нея. В тези моменти на гузност тя се опитваше да заглади вината си, като ту го прегръщаше, ту проявяваше изкуствен интерес към ежедневието му. Едва ли съзнаваше, че по този начин поведението ѝ става още по-подозрително в очите на законния партньор.
Свикнал с нейното интелигентно безразличие към работата му, адвокат
Карастоянов понасяше мъчително изблиците на обременена съвест, които показваше Ина. Би предпочел да мълчи, отколкото фалшиво да демонстрира загриженост. Лицемерието никога не ѝ се бе удавало.
И двамата съпрузи, без да знаят, си задаваха едновременно въпроса — защо всичко това им се случва? Погледнат отстрани, животът им бе прекрасен — равен, спокоен и охолен! Комуникацията помежду им бе свободна и лесна. Но нещо се бе случило по-отдавна. Дори за Стоян, който се мъчеше да разбере женското в подбудите и постъпките на Ина, нейната душевност бе неразгадаема. Знаеше, че мъжете за улеснение се отказват да следват лабиринта на дамските изисквания, като ги обявяват с кратката дума
„каприз“.
Откъде да знае мъжкото чедо, че на жената ѝ е нужно понякога само докосване, за да бъде завинаги само със съпруга си. Като всичко значимо в живота любовта също се влияе от малки, незабележими подробности.
Изглежда, семейство Карастоянови се бяха разбрали чудесно в едрия мащаб на своя брак, но бяха изпуснали детайлите.
Понеже адвокатът се стремеше да съхрани максимално своята концентрация и активния си капацитет, незначителни събития като годишнини и празници не го вълнуваха. Случваше се да забрави рождения ден на Ина, а за Коледа да не се сети дори след като бе отминала. Той се нуждаеше от уюта на женското присъствие, което му осигуряваше стоенето на съпругата му у дома. За какво, по дяволите, ѝ бе притрябвало да се трепе за дребни монети? Той печелеше предостатъчно, за да ѝ осигури живот на царица.
Колчем си спомнеше как тя бе свела глава, когато преди две години ѝ бе отказал да я пусне във филхармонията, му идеше да ѝ изкрещи, че е сгрешил. Бе приела решението му със съзнанието, че темата не бива да се

220
подхваща отново. И сега, тази вечер, Стоян искаше да отмени възбраната си.
Но когато ѝ подхвърли идеята, че би могла да преподава частни уроци, тя го погледна като събудена от сън. Повече му се искаше да разбере какво бе мислила преди минута, отколкото отговорът ѝ.
— Не — каза Ина тихо. — Не изпитвам потребност да работя.
Яростта, която го завладя, изстиска разума му. Притъмня му и той се готвеше да я обвини с тежките думи:
„А може би изпитваш само потребност да се чукаш с любовника си!“
Но Стоян преглътна ужаса на словата си и се усмихна:
— Защо, мила моя Ина? — не бе престанал да я нарича така. — Ти толкова желаеше да свириш преди. Вече и вкъщи рядко сядаш пред пианото.
Изящното ѝ лице трепна едва доловимо:
— Правилно си забелязал. Винаги съм твърдяла, че имам изключително умен съпруг. Ти изрече думата, която обяснява всичко — преди! Беше толкова отдавна, че едва си спомням.
В монотонния ѝ глас нямаше сянка укор, но равността му го рани повече от всеки крясък. Без да го упрекне в нещо конкретно, съпругата му бе казала достатъчно. Ала Стоян не би бил толкова успял адвокат, ако оставяше загубените каузи без бой:
— Не искаш да ми намекнеш, че си се променила, нали?
И неговият тон бе съвършено модулиран. Ненапразно бе работил цял живот върху словото си, за да не може точно сега да разчита на него.
— Не зная, Стояне! Ти ще кажеш.
— Мисля, че душата ти е същата.
Големите свели очи на жена му се взряха без чувства в неговите.
Шокиран от безразличието им, мъжът стана, но трябваше да седне пак — краката му трепереха. Стисна длани една в друга, забранявайки си да я докосне. Не го направи, защото знаеше, че тя ще се отдръпне. Не физически, поне от благоприличие, а с психиката си. Винаги бе твърдял, че мисълта е по-опасната издайница на тялото. Деянието на една жена, изкушена да си фантазира за друг мъж, бе по-голямо предателство от физическия акт.
Защото тя вече не принадлежеше само на партньора си. И понеже сексът се ражда най-напред в мисълта, Стоян се ужасяваше най-много от нетелесната изневяра на съпругата си. Щеше да е щастлив, ако тя само задоволяваше нагона си.
— Искаш ли да направя нещо конкретно за теб, мила моя Ина?
— Ти винаги правиш конкретни неща — каза тя с подобие на усмивка, която по-рано би го зарадвала. — Нямам нужда от нищо — бе добавила — благодарение на твоята грижа за мен!
И с това бе приключил разговорът им — съвършено неудоволетворителен и за двамата.

221
Другия следобед, когато съпругата на адвоката лежеше в прегръдките на Дичо, той я изненада с желанието си:
— Искам да спя с теб, държейки те в обятията си до сутринта.
— Но ти спиш с мен!
— Говоря за нощите!
Тя се повдигна, дори се заметна с ризата му. Цяла нощ не ѝ бе дала мира мисълта, че Стоян се чувства нещастен, понеже бе разбрал за връзката ѝ.
— Трябва да спреш да искаш това! — гласът ѝ бе равен и убедителен.
— В нашето положение на семейни хора не можем да си позволим да обиждаме партньорите си. Не съзнаваш ли, че бездруго ги ощетяваме с отсъствието си.
— Какво говориш? Никой не забелязва нашата липса. Та това са само два-три часа.
— Наивното ми момче — Ина често го наричаше така, намеквайки, че е по-възрастна от него, — не говоря за това. Не съзнаваш ли, че ние отсъстваме и тогава, когато сме там — с тях… Ето от какво трябва да се пазим! — и внезапно, без предисловия, тя съобщи: — Дичо, аз обичам съпруга си.
Любовникът ѝ се изправи рязко. Мускулите заиграха по силните му гърди. Попита я глухо:
— Какво търсиш тогава при мен? Единия секс ли?
Нежната женска ръка се разходи по скованата мускулатура и след всяко нейно докосване тялото му се отпускаше. Изумителните ѝ синьо-зелени очи го гледаха с копнеж:
— Просто ми е хубаво с теб! Добре ми е! Нали всеки човек се стреми към приятното?
— Бесен съм от ревност, луд съм…
Той я сграбчи толкова силно, че костите ѝ пропукаха. И тогава жената разбра, че скоро трябва да сложи край на връзката им. За доброто на всички.
Тази вечер тя положи всички усилия да засвидетелства непроменените си чувства към Стоян. Но когато седнаха на верандата да послушат грохота на морето, адвокатът и каза:
— Бих ти дал всичко, мила моя Ина, ако знаех, че те интересува поне малко. Но теб те няма. Срещу мен седи само твоята обвивка. Нали?
Равният му глас дори не бе тъжен. Вече бе прекрачил фазата на най- дълбока мъка. Бе пречупен, укротен. И по-мъдрял! Беше взел най-трудното решение — да я остави да върви накъдето я води сърцето! Не искаше плътта й, макар че дори гледката ѝ му носеше болезнена наслада. Вече бе съзрял за най-мъжкото в мъжа — да не желае на всяка цена притежание! Бе спрял да изисква и да зове за взаимност. Срещу него седеше само една женска фигура без душа. Той възнамеряваше да ѝ предложи свободата, към която се

222
стремеше.
Ина се сепна. За първи път от толкова месеци очите ѝ го погледнаха истински. И го видяха! Бе отслабнал. Имаше нездрав вид. Бе повяхнал.
Стъклата на очилата му отразяваха светлината и жената не можеше да види изражението им, но отгатна, че е измъчено.
— Тук съм — каза тя глухо и сама се уплаши от гласа си.
— Зная. Мога да докосна материята, от която си направена. Но душата ти не е в този дом — мъжът се закашля, стана сковано и се обърна в профил…
— Вече минах четирийсетте, мила моя Ина. Не мислиш ли, че ще ми бъде скучно да си легна само с тялото ти — стъпките му бяха тежки. Отдалечи се и отвори безшумно вратата.
Стоян си отиваше! Тя остана като парализирана да гледа гърба му.
Сигурността, спокойствието и разбирането щяха да изчезнат от живота ѝ с неговото заминаване. И тогава тя каза:
— Нося дете, Стояне! — от очите ѝ потекоха сълзи. — Не е твое, както добре знаеш. Но аз искам да ти го подаря, защото не е важно кой ражда, а кой изгражда.
Отпуснатата му фигура се стегна, може би се готвеше за отбрана.
— Какво искаш пак, мила моя Ина? Има ли още нещо, което да уточним?
Все още не се бе обърнал. Даже гласът му се бе променил — вече не вибрираше с топлина към нея.
— Говориш ми, сякаш сме чужди! — изплака тя, неспособна да повярва, че е изгубила цялата му любов.
— А нима още сме свои?
Той не я погледна. Очилата му блестяха срещу светлината, която идваше отвътре. Заговори кротко:
— Ще направя всичко за теб! Ще направя каквото пожелаеш! Кажи, какво ще искаш от мен.
— Да станеш баща на детето ми. Никога не съм искала друг да го отгледа. Мислих, че ти ще му покажеш пръв небето, звездите, морето; че ще го научиш на добро… — гласът ѝ се скъса.
Мъжът се дръпна към парапета, загърбвайки я. Дълго седя с прегърбени рамене, втренчен в тъмното:
— Казваш, че ще останеш с мен?
Ина кимна. Нямаше как да му отговори с думи, защото устата ѝ бе пълна със сълзи.
— Добре дошли — каза Стоян и отвори обятия. Жена му се приюти в тях като кораб, воювал далеч от своя пристан. Беше ѝ тихо; беше ѝ мирно.
Не желаеше повече вълнения и тръпка. Искаше да роди здраво дете.
„Човешката любов е ирационална. Тя обича болката, укрепва от нея и

223
се възражда… — разсъждаваше тя, притисната до мъжа си. — Зависи! Зависи от силата на характера.“
Трябваше да каже на Дичо, че се е върнала при съпруга си. Знаеше как ще реагира. Не само социалната среда и възпитанието, но и генетично заложеният нрав щяха да му попречат да приеме спокойно решението ѝ.
Спомни си как бе целувал всяка клетка от тялото ѝ! Той щеше да направи нещо безумно. И се изплаши.
На другия ден изпи няколко малки чаши коняк. Намръщи се от вкуса — не обичаше твърдия алкохол. Но поне краката ѝ не трепереха вече. Запъти се към Морската градина, където трябваше да се чакат с Дичо. Той седеше на пейката и съзерцаваше морето. Бе спокоен, уверен в любовта ѝ. По бузата ѝ потече парлива сълза. Миговете, които бяха делили, носеха привкус на вълшебна лудост!
— Здравей — каза му тихо и седна до него.
— Здравей, любима — мъжът я докосна едва, сдържайки трепета си. Тя изтегли пръстите си под дланта му. — Тръгваме ли?
— Нека постоим малко тук — пожела жената. — Погледни какво море!
Слива се с небето, сякаш се познават отпреди Сътворението.
Бе невероятно как летният хоризонт слиза ниско долу, поемайки ласкавата вода в себе си, за да се потопи в нея и да се превърне в белезникаво единение.
— Бременна съм от мъжа си! — тихо каза Ина и гласът ѝ бе така спокоен като плисъка на леките вълни. — И ще се върна при него, за да отгледаме заедно детето — трябваше да го излъже, защото иначе той не би я пуснал.
Дичо не помръдна. В първия миг жената реши, че не я е чул.
— Казваш ми, че всичко свърши? — пошепна той.
— Точно така.
— Значи си ме използвала през цялото време и си играла двойна игра?
— зениците му бяха изгубили наситения си син цвят и клокочеха в тъмнина.
Но съпругата на адвоката изправи глава въпреки уплахата си:
— Ти ми даваше онова, от което се нуждаех, и взимаше от мен същото.
Не е ставало дума за нещо повече.
— Но то съществува! — изкрещя Дичо. — Или си сляпа, или се преструваш!
— Не ставай патетичен — зад тъмните очила не можеше се види как го гледа Ина, но лицето ѝ бе безизразно. — Никога не съм ти казвала, че ще напусна Стоян.
— Тогава защо бе с мен? — мъжът я гледаше шокиран.
— Защо? — устните ѝ се усмихнаха. — Не зная. Едва ли и ти сам можеш да отговориш. Беше като приказка, като магия — усмивката ѝ стана по-

224
широка. — Нещо внезапно, бурно и лудо! Така красиво!
— Унищожаваш ме! — изохка той.
Тя се насили да изобрази цинизъм:
— Смешен си. Ние просто правехме хубав секс! Останалото е плод на фантазията ни!
— Човек би рекъл, че ти си мъжът, а аз жената — гневно и злобно я прекъсна той. — Нито един Филев не позволява да му се присмиват.
— Аз съм по-силната. Или по-трезвата.
— По-материалната — поправи я любовникът ѝ с изтънял глас. — Не ти се иска да се разделиш с удобството на парите, нали? Аз бях само развлечение в скучните ти делници! — ярките му очи я изгаряха.
Химията на флуидите, която течеше между тях, още не бе изчезнала.
Дали някога щеше да напусне телата им?
„Разгонена кучка“ — каза сама на себе си Ина, защото установи, че желае да го притисне отново до онази точка в съществото си, която се изпълваше докрай, когато бе с него. Бе готова да го поеме в себе си, да усети силата и жарта му.
Мъжът я целуна по бузата. Сякаш устните му я дамгосаха:
— Спри — ледено процеди съпругата на адвоката. — И не го прави никога повече. Аз ще се върна при Стоян, все едно какво ми говориш. А теб те чакат жена ти и двете близначки.
Дичо се изправи и бързо се отдалечи. Нежният гръб на жената остана да се белее на фона на морето като началото на Млечния път. Ина
Карастоянова дълго седя и слуша плисъка на вълните. Техният непрекъснат и неуморен ход, с който навлизаха в пясъка и после се отдръпваха, пое мъката ѝ и я отнесе в най-черните дълбини.

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: