§ 10. Видове гражданскоправни норми

Правилно в нашата Г/П лит^ра се обръща внимание само на тези класиф, които по­чиват на разграничит^ни критерии с Ю зна­чение. Такива са интересът, който се защитава с Н^та, приложното поле и съдърж^то.

Класиф^та, която е х-на предимно за Н на ЧП и има важно практич знач, е делението им на повелителни (императив­ни) (jus cogens) и диспозитивни (jus dispositivum).

Отраслите на публ^то П регламентират организ^та и д/стта на Д институ­ции, местното самоупр и защитата на устано­вения П ред, поради което П^теН, обхва­нати от тях, са предимно повелителни с някои несъ­ществени по брой и значение изключения. Повелит^те ПН се наричат още „Н^и от публичен ред”. В ГП също се налага законод^ят да си служи с този вид Н, когато установява П последици, които засягат общонац^ни ин­тереси. Този вид интереси не тр да се отъждест­вяват с интер^те на Д. Последната е субект и на ЧП и в това кач^во тя има интере­си, които не винаги съвпадат с общ^те интере­си. Последните могат да бъдат както имущ^ни, така и неимущ, като закрила на П^та си­гурност, нравствените устои на общ-вото и др. Х-рен белег на повелит^те Н е, че адресати­те им са обвързани да ги съблюдават, без да имат въз­можн да допускат никакви отклонения от тях.

В ГП повелителен х-р имат ПН, които уреждат видовете Г/П субекти, тяхната П/спос^ст и деесп^ст и останалите елем от П статут на Г/П субекти, реда за възникв, преоб­раз и прекрат на ЮЛ^а на Г^тоП, формата на сделките, предвидена като ус­ловие за тяхната действит^ст, режима на недейст­вит^ст на сделките, погасит^та давност, преклузивните срокове и др. Отклонението на П су­бекти от императивна ПН води до недействи­телност на П^то действие и непораждане на жела­ните П последици.

Х-рен белег на ГП е наличието на значит брой диспоз ПН. Ч` тях се проявява 1 от осн^тепр-пи на ГП, този за самостоят^ст и свобода на Г/П субекти. Диспоз^те ПН са също задължит правила за повед. Тях­ната х-рна особеност е, че П субекти мо­гат да се отклонят от предписанието, съдържащо се в тях. Когато се осъщ^ва Ю факт, предвиден в хипотезиса на диспоз^таПН, П^те субекти могат да се отклонят от предписанието на диспозицията и да уговорят пораждането на други П последици от съотв^я ЮФ. Сле­доват възмож^та да не се приложи предписана­та ПН се отнася до диспоз^та, а не до не­йния хипотезис. Отклонението от хипотезиса означава неприлагане на П^таН, а не уговаряне на нещо различно от предписаното от нея.

Диспозитивен х-р имат онези ПН, които уреждат П последици, засягащи интереси на отделни П субекти, а не обществени интереси. Тъй като П субекти сами най-добре могат да преценят кои П последици са в техен интерес, за­конод им предоставя тази възможност с диспозит^те Н при онази фактическа обстановка, която е предвидена в хипотезиса на Н^та.

Само някои от диспоз^те Н съдържат из­ричното указание, че се прилагат, ако не е уговорено дру­го, като напр чл. 230, 234, 246 от ЗЗД и др. В значителен брой диспозит Н такъв белег липсва. За да може в тези случаи да се определи х-рът на ПН, се налага да се вникне в нейното съдърж ч` тълкуване и да се изясни в чий интерес са уредените в нея П последици. Би трябвало да се потърси отго­вор на въпроса дали ако Г/П субекти се отклонят от предписаното в диспоз^та на ПН, биха засегнали обществени интереси. Само ако отговорът е отрицателен, следва да се приеме, че ПН е диспозитивна и следователно страните могат да уговорят разл П последици в сравне­ние с уредените в нея. Ако П субекти не се възползват от тази възможност, диспозит^та ПН урежда техните П/О.

Правозащ^те органи не могат да се отклоняват от предпис^та на диспозит^те Н, тази възмож имат само адресатите на Г/П Н.

От диспозитивен х-р са голяма част от П^теН, които уреждат договорните отнош м` Г/П субекти.

Една и съща ПН може да има диспозити­вен х-р в една насока и повелителен - в др. Нап­р чл. 197 ЗЗД е диспоз Н относно продължителността на погасит^та давност, но импе­ративна затова, че погасителна давност тече за исковете за недостатъци.

Сп` функцията, която изпълняват, диспоз Н биват 2 вида: а) тълкувателни - ч` тях се доизяснява волеизявлението или съгласието на су­бектите, когато не е достатъчно ясно, напр чл. 72, ал. 5 от ЗЗД определя, че под начало на месеца се разбира първо число, под среда на месеца 15 число и под края на месеца последният ден на месеца; б) допъл­ващи - те се прилагат, ако страните не са уговорили нещо различно.

В завис от това дали законод огранича­ва възможността на стр-те да се отклоняват от пред­писанието на диспоз^та и какви граници поставя има 4 вида диспоз^ни Н: Н със задължит долна граница, под която стр^те не могат да сля­зат; Н със задължит горна граница, над която стр^те не могат да отидат; Н с мин и макс граница; Н без опред граници за сво­бодата на стр^те да се отклонят от тяхното пред­писание.

Промените, които настъпиха след 1990, доведоха до отпадане на редица повелителни ПН, кои­то се отнасяха до Г^те П/О на стоп^те организации. С огранич^то на наме­сата на Д в Ч/П сфера в Г^тоП се увеличава и относит дял на диспоз^теПН.
2. Общи и специални, общи и особени и общи местни Г/П Н

Сп` приложното им поле Г/П Н се разграничават в 3 класификации.

В завис от това дали Г/П Н се прилагат за всички случаи от даден род или са за определен вид от рода те биват: общи (lex generalis) които пораждат П действие за всички случаи, които имат опред родови белези; специални (lex specialis), които се прилагат само за тези случаи от рода, които имат опред видови белези и установяват различия в П режим в сравнение с общите Н. ЗОДВПГ е спец по отнош на ЗЗД. При едновре­менно действие спец^та Н изключва (дерогира) прилож^то на общата.

С оглед на действието си спрямо Л^та Г/П Н биват общи (ius commune), които се прилагат за вс Г/П субекти, и особени (ius proprium), които се отнасят до опред групи П субекти. ЗЛС е общ закон, а ЗПП е особен. При едновр-но действие особеният закон изключва приложението на общия.

Сп` действието си по място Г/П Н биват общи, които действат на терит^та на цялата стр, като напр ЗЗД, СК и др., и местни (локални), ПН, чието действие е ограничено до част от терит^та на Д, определена област, община, безмитна иконом зона и др.
3. Класификации на Г/П Н според съдържанието

Няколко класификации на Г/П Н се основават на тяхното съдържание.

Това деление е до известна степен условно, защото всички Г/П Н са свързани в логическо единство и съдърж^то им може да се установи само ако се държи сметка за тези връзки.

Самостоятелни са П^теН, чието П действие не е свързано по необходимост с наличието на други ПН.

Несамостоятелни Г/П Н или нор­мативни разпоредби са тези, които могат да намерят приложение само във връзка с други ПН. Неса­мостоят^те ПН от своя страна се разде­лят на няколко групи.

П^теН с отменително действие пораждат своите П последици само във връзка с ПН, които отменят.

Препращащите Г/П Н са следва­щият вид несамостоя ПН. С тях зако­нодателят разпростира действието на 1 ПН в` случаи, които не са предвидени в нейния хипотезис. При препращането имаме 1 препращаща ПН, в която се посочват случаите, за които след­ва да се приложи друга ПН, посочена в препра­щащата. Тези Н са специф ср-во на Ю техника, което досега в бълг Г закод се използва с чувство за мярка и това заслужава одобрение. Препращащите Г/П Н биват два вида: когато въз основа на препраща­нето се прилага друга ПН, без да е необх тя да се приспособява към специф^те особености на случаите, за които се прилага, препращането е пряко или се нар още „telle quelle”, напр чл. 240, ал. 3 ЗЗД постановява към отнош^та по обикнов^я договор за заем да се приложи чл. 247 от ЗЗД, който се отнася до заема за послужване. Законод^ят е преценил, че от­говор^та за вреди, причинени от скрити недост^ци на вещта, може да се уреди при обикн^я заем по същия н/н, както при заема за послуж.

При другия вид препращане се налага посочената ПН да се съобрази със специф^те особености на случаите, посочени в препращащата Н, поради което в нея се указва, че прилож^то следва да бъде съответно. Примери за съответно препращане са чл. 44 от ЗЗД, който допуска за едностр^те волеизявл с П последици да се прилагат съответно об­щите правила за дог^те; чл. 84 от ЗС, който поста­новява за придоб^та давност съответно да се при­лагат чл. 113-117 и 120 от ЗЗД, които се отнасят до погасит^та давност.

Несамостоятелни са П^те разпор, които оп­ред предмета на П^та уредба в НА, целите и задачите на последния, осн^те пр-пи, възприети в него, или легални определения на П^и понятия. Такива са чл. 8, ал. 1 от ЗЗД, чл. 70, ал. 1 и 2, чл. 110 от ЗС.

Тълкуват^те Н са също несамост^ни, защото те имат за предназначение да определят смисъ­ла, в който тълкуваната ПН тр. да се при­лага. Макар и по-късно приети от съответните органи и публикувани, тълкуват^те Н влизат в сила от деня на влизане в сила на тълкуваната Н.

Б. Заповядващи, забраняващи и овластяващи

Сп` това дали П^теН предписват опре­д повед и какво, те се разделят на 3 групи. ПН, които обвързват адресатите за опре­д повед - действие или бездействие, се наричат заповядващи. Такива са напр чл. 45, ал. 1, чл. 200, ал. 1 от ЗЗД и др.

Г/П Н, които съдържат забрана за опред поведение, се наричат забраняващи. Нап­р чл. 233 от ЗЗД повелява наемателят да не увреж­да наетата вещ. И двата вида ПН от тази класиф пораждат за адресатите си задълж^я с опред съдърж. Това деление сп` нас е до го­ляма степен условно, защото всяка Н, която задължава към активно повед, същевременно косвено заб­ранява бездействието и обратно, всяка Н, която забранява активно повед, заповядва бездействие. Тук критерият е н/нът, по който логич и грама­тич е изразено съдърж^то. Практич зна­ч на това деление е да се определи точно какво е съдърж^то на П^то задълж. Напр чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е формулиран като заповядваща Г/П Н, но в този текст се съдържа същевременно и забраняващата Н „да не се вреди противоправно другиму”.

Забраняващите Н могат да имат за адресат точ­но определени субекти или неограничен кръг субекти, ка­къвто е случаят с абсолютните П, на които съот­ветстват задължения за бездействие на всички оста­нали П субекти.

Третият вид Г/П Н не пораждат задълж с опред съдърж, а уреждат възможност за адресата да има опред повед за задово­л на негови интереси. Тези Н се наричат ов­ластяващи. Те пораждат възможности за придобива­не, за упражняване на П или за внасяне на промени в същ-щи П/О или правни състояния. Напр ако двустранен договор не е изпълнен надлежно от едната страна по него, другата страна може да иска при предпоставките и по реда на чл. 87 от ЗЗД раз­валянето му.

В. Абсолютно и относително определени

В завис от това дали съдърж^тона П^таН позволява на правоприложителя да я дораз­вие, като съобрази конкр^те обстоятелства на слу­чая или не, Г/П Н биват абсолют­но и относително определени.

Абсолютно опред^те Г/П Н (ius strictum) са формулирани с понятия, които не се поддават на по-нататъшна конкретизация, поради което за П/приложителя е възможно само да ги приложи точно. Такива са чл. 2, 3, 4 от ЗЛС, чл. 18, 23, 25 и др от ЗЗД.

Относит опред^те ПН (ius aequum) са формулирани или ч` общи понятия, които при при­лагането им налагат да се отчетат конкр<sup>те</sup> обс­тоят, или в съдърж<sup>то</sup>им изрично се изтък­ва необх<sup>та</sup> от конкретен подход. Така сп`чл. 13, ал. 1 ЗЗД предложението за скл-не на договор, отправено до Л, което се намира в др населено мяс­то, с писмо, ако в него не е определен срок, обвързва предложителя за срока, който е необходим сп`обстоя­т^та, за да пристигне приемането. Какъв ще бъде този срок зависи от това за каква сделка е предложени­ето: дали се отнася за голям имущ интерес; кол­ко е отдалечено нас^то място, в което се намира адресатът на предлож^то; дали оферентът и адре­сатът на предлож^то разполагат с факс и др. Други примери за относит опред^ни Н са чл. 16, ал. 3 от ЗЗД, който изисква страната, която иска да измени договор при общи условия, да даде на другата страна достатъчен срок за отговор; чл. 63, ал. 2 от ЗЗД, който си служи с абстрактния мащаб „грижа на добър стопанин”, поради което се нуждае от конкретизация и др. Относит опред^те Н дават възможност на съда, след като съобрази конкр^те факти, въз основа на свободно формираното си убеждение да постанови справедливо решение.

Н^те на Г^тоП се нар. „материални Г/П Н” или „Н на мат^то ГП”, за да се различават от Н^те на Г/процес^то П. Отграничаването следва да се извърши в няколко насоки. Двата вида Н се различават по своето съдърж. Н^те на Г^тоП се отнасят до придобив^то, уп­ражн^то, прекрат^то на С^теП и съдърж^то на защитата им при нарушение. П^теН на Г процес регламентират реда и процесуал^те ср-ва за защита на С^теП. В Г процес по-голямата част от П^теН са императивни.

Н^те на Г^тоП уреждат отнош м` равнопоставени субекти, докато процесуал­ните отнош с П/защитните органи са власт­нич, защото тези органи прилагат Д при­нуда като санкция за наруш<sup>те</sup> П. Г/процес<sup>те</sup> Н имат по-шир приложение в сравнение със защитата на Г<sup>те</sup>СП. Ч` тях се защитават всички П в Ч/П сфера: освен гражданските и търговски, тру­дови, патентни. П^то знач на тази класиф се проявява и в това, че докато Н^и на мат^то П могат да бъдат прилагани в определени случаи от чуждестранни съдилища, това не е допусти­мо за процесуалните Н.

Не споделяме разбирането, че процесуалните Н винаги се прилагали с обратна сила. И при тях обратна­та сила може да се постанови само с изрична разпоредба. Иначе по правило новият процесуален закон се прилага за действията, които в бъдеще предстои да се извършат. Вече осъществени процесуални действия не губят свое­то П^но знач, а това означава, че е налице прилага­не на новия процесуален закон към заварени висящи П/О, а не обратна сила.

Ч` презумпцията или предположението въз основа на установени факти и като се има предвид това, което обикнов става при наличието на тези факти, се пра­ви заключение за същ<sup>то</sup> на други, неустано­вени факти. Има предположения, които се използват от хората и от П/защитните органи, без да са устано­вени от законод<sup>ля</sup>. Те се наричат „praesumptiоnes ad hominem”- „човешки презумпции”. При видовете Г/П Н ни интересуват само тези предпо­лож<sup>я</sup>, които са установени с ПН. Те предс­тавл формулирани в Н<sup>ни</sup> текстове заклю­чения за наличието на неизвестни факти, като се изхожда от др, установени факти. Предполож<sup>та</sup> се основават на онези връзки и взаимоотношения м`фактите в действителността, които обикновено, нормално съществуват. Сп` древните римляни пре­зумпциите почиват на това, което обикновено става (Id quod plerumque fit).

Законните презумпции биват два вида: оборими и необорими презумпции.

При оборимите презумпции (praesumptio iuris tantum) законодат изрично предвижда възможност те да бъдат опровергани, като се докаже, че макар даден факт да е установен, фактът, за който е установена презумпцията, не е възникнал, например деликвентът е причи­нил вреди, но не е действал виновно - чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.

Обор^те презумпции улесняват доказването, като освобождават страната, която се ползва от фактите, от тежестта да ги доказва. При обор^те презумпции доказат^та тежест в процеса се размества, като стр^та, която е заинтересувана от несъществ^то на установения с презумпцията факт, тр. да я обори. Този вид презумпции имат предимно процесуално знач при доказване на фактите, от които стр^те по мат^то П/О черпят П^а. Особено често законодателят установява оборими презумп­ции за факти от психическия живот на П^те су­бекти, които трудно се доказват в процеса, като нап­р знание на опред факти, вина, намерение да се свои вещта при владение и др. Оборими презумпции са установени в чл. 45, ал.2, чл. 121, ал.2, чл. 135, ал.2 от ЗЗД, чл. 30, ал.2, чл. 69, чл. 70, ал.2, чл. 83 от ЗС, чл. 32 от СК и др.

Необоримите презумпции (praesumptio iuris et de iure) по-рядко се използват от законодателя. Те имат материално/П знач, тъй като при наличието на оп­ределените факти настъпват мат/П пос­ледици, които не могат да се оборват. Необорима е нап­р презумп^та на чл. 109 от ЗЗД, сп` която, ако документът за дълга е върнат добров на длъжника, задълж^то се смята за погасено.

Фикция означ нещо несъществуващо реално. Гла­голът, който се употребява, е „фингирам”, т. е. прие­мам за същ-що нещо, което всъщност не се е осъ­ществило. В П^та действителност само законод^ят може да установява с Н^ни текстове фик­ции. Това той прави само когато има достатъчно осно­вания, наложени от изисквания за справедливост или со­ц^на целесъобр^ст. Ч` П<sup>та</sup> фикция законо­дателят свързва с един осъществен ЮФ П<sup>ни</sup> последици, които нормално могат да се породят само от друг ЮФ, който в случая не се изис­ква да същ<sup>ва</sup>. Ч` фикцията законът постановя­ва настъпването на П последици, без да се е осъществил ЮФ, който нормално би мо­гъл да ги породи, т.е. законът приравнява по П^ни последици два различни ЮФ^та. До това ре­шение издалият П^таН орган стига, след като прецени, че е справедливо или социално оправдано да настъпят П^те последици на неосъществения факт. Фикциите се различават от необоримите презумпции по това, че при тях не се изхожда от типичните връз­ки м` фактите в действителността, а напротив, установяват се последици, които нормално не биха могли да настъпят. Примери за фикции са чл. 2, ал. 2 от ЗН, че заченатият се смята за роден, когато е в негов инте­рес (Conceptus jam pro nato habetur quoties de commodis ejus agitur), обратното действие на сбъдналото се усло­вие на сделката по чл. 25 от ЗЗД, норми, с които се уста­новява действие на ГЗ от минал момент, предшестващ влизането му в сила, чл. 50, чл. 51 от ГПК и др.

П^теН се създават, за да се прилагат и да въздействат в` повед<sup>то</sup> на П<sup>те</sup> субекти в общ<sup>то</sup>. П/прил<sup>то</sup> се предшества от 2 вида логич д/ст, ч` които се създават гаранции, че Н^теА ще бъдат приложени точно и ще се постигнат целените с тях резултати.

Първата от тези д/сти се нарича „критика на ГЗ”. Това е специален П-технич термин, чието съдържание няма нищо общо с преценка­та на правилността или целесъобразността на закона по същество. Терминът „критика” се използва при пре­ценка на автентичността на литературни произведе­ния, исторически документи и реликви.

Целта на критиката на ГЗ като мис­ловна, познавателна д/ст е да се внесе сигурност от­носно действащия НА в дадена област на отнош и за неговия точен текст. При критиката на ГЗ се преценява неговата автентич­ност и правната му сила, т. е. извършва се формално-Ю^ка оценка на ГЗ.

Критиката на ГЗ бива два вида сп` нивото на формалната оценка на НА: низша и висша критика.
1. Низша критика

Низшата критика има за цел да определи кой е автеничният текст на подлежащия на приложение ГЗ. При тази преценка П/приложителят е улеснен от установеното като П задълж на опред длъжн Л^а публикуване на Н^теА в „ДВ”. Публикуване се извършва на удостоверения от компетентен ДО текст на приетия НА, за законите след издаване и на указ за публикуването от президента на Д^та. Н^но установеният ред за изпращане на редакцията на „ДВ” на текста на НА, който подлежи на обнар, създава гаранции, че публикацията в офиц^то издание на НС съответства на точния текст на НА. Напълно възможно е, както и практиката показва да се допуснат в публикацията несъответствия с текста на приетия от съответния орган НА. Напълно логично в ЗНА се изхожда от разбирането, че НА влиза в сила със съдърж^то сп` публикацията в „ДВ”, освен ако е до­пусната очевидна грешка. Низшата критика няма за цел да поправя допуснати грешки и несъответствия м` публикацията и текста на НА. Подоб­ни несъответствия се поправят ч` нова публикация. Ако има несъответствие м` текста на НА и изпратения за публикуване заверен препис то се установява от органа, който е извършил удостовер^то и се поправя ч` нова публикация. Ако при отпечатването е допусната грешка, тя също подлежи на поправяне ч` нова публикация, разпоредена от редакцията на „ДВ”. Поправките влизат в сила по същия ред, който се отнася за поправения НА, но срокът е винаги 3-дневен от обнар^то.

Грешки, които законодат е допуснал при формулиране на НА, се поправят само с нов НА или ч` поправително тълкуване.

Важно практич знач има разпор^та на чл. 45 ЗНА, сп` която действията на Г/П субекти, съобразени с обнародвания текст на НА преди влизане в сила на поправката, се смятат за правомерни и действит, освен ако грешката е била очевидна. Сп` ал. 2 на същия член актовете на ДО подлежат на отмяна по съответния ред, ако са незаконосъобразни след влизане в сила на поправката. Такава отмяна не се допуска, ако тя би довела до отговорност, несъвместима с първата алинея или би се стигнало до накърняване на придобити П^а по ал. първа.

Висшата критика на ГЗ е свързана с по-квалифицирана и отговорна формално/П оценка. Тя има за цел да определи дали ГЗ е дейс­твителен (валиден) и дали поражда П действие. При висшата критика се преценява дали НА е издаден от компет орган, дали органът, който е посочен в него, го е издал и дали са спазени формалните изисквания по неговото издаване. По същия начин както при низшата критика и тук публикацията в „ДВ” поражда оборимата презумпция, че НА изхожда от посочения в публикацията орган и при издаването му е спазен предписаният в законод^то ред.

Висшата критика дава отговор и на ?^а дали ГЗ не е отменен или не е суспендирано дейс­твието му. За изрична отмяна или суспендиране се нала­га да се провери дали НА^ве или решения на КС не са породили такива П последици. При мълча­ливата отмяна отговор може да се даде само ч`тълку­ване на по-нови Г/П Н, които се отна­сят до същите ЮФ или състави

В обсега на висшата критика стои и преценката дали ГЗ не противоречи на НА от по-висш порядък. Съдът не може да откаже приложението на закон, докато КС не обяви неговата противоконст-ст. Съдът може да сигнализира органите, които сп` Конст са оправомощени да сезират КС. Спрямо подзак^те НА съдът може да упражни контрол дали е имало основание за издаването им и дали не противоречат на НА^е с по-висш ранг. При констатиране на противоречие с такива А^ве съдът следва да откаже да приложи подзаконовия НА и да се съобрази с по-висшия по степен акт. Съдът не е компетентен да отмени подзаконовия акт, но може да сезира органа, който е овластен да направи това.