§ 16. Гражданско правоотношение - понятие и характеристика

Изясняването на научното понятие „гражданско пра­воотношение” следва да се основава на постиженията на общата теория на П^то при определяне на родовото понятие „правоотношение”.

П^теН въздействат в` поведението на Л^та в общ^вото, като пораждат при осъщ^не на опред факти П/О или внасят промени в тях. П/О^то е осн^та родова П категория, която намира приложение във всички отрасли на обект^то П. Различните П/О са конкретизация на П^теН, техният модел, приложен към конкретни факти и Л^а.

Най-същ^ят белег на П/О^то е неговата връзка с обект^то П. То възниква и същ^ва само доколкото П^теН определят Ю^теФ, които го пораждат, и неговото съдър­ж или поне допускат същ^то му. По този признак П/О^то се отличава от всички останали отнош в общ^то. Динамиката на общ^те процеси води до промени в съотнош^то м` П/ирелевантните отнош и П/О^та както по посока на придаване на П^о значение на първите, така и в отпадане на това кач^во на някои П/О.

П/О^то е създадена от т-ята научна абстракция, но то същевременно е и легално понятие. Законодателят у нас си служи с него, макар и да не го определя - чл. 97, ал.1 ГПК, чл. 34 УПЗНА и др. Това налага теоретичното му изясняване да има преди всичко нормативна опора. Сп` чл. 8, ал. 1 ЗЗД П/О<sup>то</sup>, което се поражда от договора, е правна връзка м` Л^а. Допълнително указание за естествто и съдърж^то на тази П връзка може да се изведе от чл. 44 ЗЗД, който се отнася до едностр^те волеизявл^я като Ю факти, които пораждат, изменят или прекратяват П/О^я. Сп` тази разпор едност<sup>те</sup> волеизявл<sup>я</sup> могат въз осн на закона „да пораждат, изменят, или прекратяват П и задълж”. Това означ, че законодателят схваща П/О<sup>то</sup> като последица на опред Ю факт като П и задължения. От това следва, че П/О<sup>то</sup> е П връзка м` Л^а, м` П субекти, а не м` Л и вещи, защото последните не могат да бъдат носители на П и задълж. От тези и мн др разпор (чл. 45, ал.1, чл. 55, ал.1, чл. 183 и др. ЗЗД) следва, че П/О^то не е конкретно взаимод м` Л, защото то не вкл по необх-ст човешко поведение. Конкретни човешки постъпки могат да са Ю факти, които пораждат П/О<sup>то</sup>, такива постъпки са упраж<sup>тото</sup> на П<sup>то</sup> и изпъл<sup>то</sup> на П<sup>ното</sup> задълж, но не и самото П/О. П<sup>та</sup> и задълж<sup>та</sup> нямат мат х-р, те могат да се възприемат единствено ч` разума, ч` мисловна д/ст поради което е прието да се казва, че П/О<sup>то</sup> има само мислено, идейно битие. Това не е основание да се счита, че конкр<sup>те</sup>П/О не са част от соц<sup>та</sup> действит, защото те същ-ват независ от суб<sup>ните</sup> преживявания на П<sup>те</sup> субекти. За тяхното същ<sup>не</sup> няма зна­ч дали стр<sup>те</sup> по тях знаят или не за възниква­нето им. П/О<sup>то</sup> има здрави корени в обек­тивната соц действит. П/О<sup>то</sup> е резултат от осъщ<sup>не</sup> на Ю фак­ти, т.е. факти от действит<sup>та</sup>, уредени от П<sup>те</sup>Н. Страните на П/О<sup>то</sup> са също обективно същ-щи живи същества или соц формации. П<sup>те</sup>Н сп` нас са част от соц^та реалност, макар да имат идейно съдърж, ко­ето се установ по мисловен път. Не намираме основания за възприемане на тезата, че П^теН и П/О^та са нормативна реалност, която не принадлежи на соц^та действителност.

Въз основа на изложеното може да се приеме, че П/О^то е връзка, която възниква въз основа на П^теН м` Л^а, признати от тези Н за П субекти и която се състои от П и задълже­ния.

Г^тоП е най-големият по обем отрасъл на обект^то П, поради което въз осн на него­вите Н възникват голям брой конкр Г^и П/О. Общото понятие „Г П/О” дава възможност те да се обхванат ч` общите им белези, да се класифицират ч` видови признаци и така по-задълбочено да се изяснят.

Г^те П/О са вид П/О^я, поради което тяхното опред може да се извърши въз основа на родовата категория, като се обосноват и прибавят видовите признаци, характерни за тях.

Г^те П/О също възникват от ЮФ^и, но при тях връзката с обект^то П невинаги е така непосредствена, че да се изисква Ю^ятФ да е предвиден в хипотезиса на конкр^та ПН. Въз основа на пр-па на договорната автономия, уреден в чл. 9 ЗЗД, Г/П^те субекти могат свободно да определят вида и съдърж^то на договорите, които сключват, стига да не нарушават повелит ПН и добрите нрави. Дог^те, които не са изрично уредени в Г^то законод^во, но са допустими въз осн на чл. 9 ЗЗД, са подложени само на обща П уредба ч` общите правила на ЗЗД.

Общоприето е в съд^та практика и П^а т-я, че Г^и П/О могат да възникват не само от ЮФ^и на Г^тоП, а също и от властнич актове като админ актове, съд реш или от фактич състави, които вкл такива актове. Властнич^те волеи­зявления, които пораждат Г^и П/О, се регламентират като ЮФ^и от неГ/П^и Н. По тази причина отрасловата принадлежност на П^таН, въз осн на която въз­никва П/О^то не е същ^на за опред вида на последното. Видовите белези, ч` които след­ва да се х-рат Г<sup>те</sup>П/О, за разлика от другите видове са, сп` нас, кач^то на П^те субекти, страни по П/О^то и видът на П^та и задълж^та, които об­разуват тяхното съдърж. Във връзка със стр^те на Г^те П/О се налага още едно уточнение. Органи на някои от субектите на Г^тоП имат двойствено П полож, защото същевр са и ДО. Това се отнася за органите на Д^та като субект на Г^тоП и на публично/П^те ЮЛ. В Г^те П/О Д^та и Д^те ЮЛ участват не като носители на влас­тнич правомощия, а като равнопоставени субекти на Ф^теЛ.

Г^теП/О се състоят от су­б^ни ГП и П задълж, кое­то е вторият техен видов белег. В обобщение на изложеното, Г^то П/О може да се оп­редели като възникнала въз основа на П^теН от конкретен ЮФ връзка м` равнопос­тавени П субекти: Ф, ЮЛ и Д^та, която се състои от суб^ни ГП и П задълж.

Г^то П/О определя конкретно какви възм^ти има носителят на П^то и за как­во е обвързан носителят на П^то задълж. То съ­щ^ва независ дали съдърж^то му се осъзнава от стр^те и дали те съобразяват своето поведение с него. За да може да се прояви детерминиращият социал­ното поведение ефект на П^таН, съдърж^то на П/О^то тр да се осъзнае от П^те субекти. Те са свободни да определят дали да изпъл­нят задълж^та си или да понесат санкционните пос­ледици от неизпълнението. Последното е нов ЮФ, който поражда неблагоприятни последици за задълж^то Л.

Ч` Г^то П/О се свързват в единство суб^то П и П^то задълж така, както в житейската практика те се намират в генетична и функционална връзка. П^то задълж възниква, за да може да се осъщ^ви С^тоП и така да се задоволят потребности на носи­теля му, С^тоП в повечето случаи може да се упражни само ако се изпълни П^то задължение.

Г^то П/О има 2 страни. Ед­ната е носителят на С^то П, а др^та - носителят на П^то задълж. Всяка стр може да включва 1 или повече П субекти. Не може да се сподели разбирането, застъпено в съветската П т-я, че всяко Г П/О вкл и Д^та като стр, която се намира в П/О^я както с носителя на С^то П, така и със задълж^то Л. Този възглед търпи критика как­то от теоретич^ка, така и от практич^ка гл.т. Не е допустимо да се свързват в единство разнород­ни П категории - П/О^я м` равнопост субекти с властнич П/О^я. Властнич^те П/О с правозащ^те ДО при нужда възникват от други ЮФ, различни от тези, които пораждат Г^тоП/О. С оглед нуждите на практиката не е необх П/О^я с Д^та да възникват още с пораж^то на Г^то П/О. При доброволно изпълнение на П^те задължения П/О^то се прекратява, без да е нужна намеса на Д^иО. За възникване на П/О^я с Д^та е необх Г/П^ят субект да има П интерес, а при възник­ване на Г^то П/О такъв не може да се обоснове.

П/О^та, които възникват м` стр^те по Г^то П/О и Д^те правозащитни О, са разл от мат^те Г П/О, възникват обикнов при неизпълнение на П^то задълж и след сезиране на съответния орган. Всяко смесване на двата вида П/О^я е погрешно и крие опасност да доведе до не­благоприятни практич последици.
4. Гражданско правоотношение и гражданскоправен институт

От Г^теП/О като конкретна последица от действието на П^теН следва да се отличават Г/П^те институти. В П^та т-я няма единомислие при опред на поня­т^то „П институт”. В. Ганев схваща това поня­тие като съвкупност от абстрактните П/О, породени от абстрактни ЮФ и обх­ванати в единство от обща законод^на идея. Абст­рактните П/О са общи понятия, които обединяват в себе си общите х-ни белези на всички конкр П/О от даден вид, напр продажбени, наемни и др. По същия н/н ч` синтезиране на общи пр-ци на конкр<sup>ни</sup> ЮФ от даден вид се моделира от В. Ганев и абстрактният ЮФ - продажба изобщо, без оглед на конкр<sup>те</sup> обстоят. П институт сп` Ганев се формира въз основа на П^теН, но не се покрива с тях, тъй като вкл и абстрактни П катег. Това схващане за същността на П ин­ститут не е достатъчно ясно, поради което не е възприето в съвр^та бълг лит^ра. Широко разпространение е получило разбирането за същността на П институт като съвкупност от П^иН, които уреждат опред категория П/О. П институт е съвкупност от П^иН, които представл логич единство. Връзката м` П<sup>те</sup>Н може да се осъщ<sup>ва</sup> от един общ ЮФ, който поражда рег­ламен<sup>те</sup> от тях П/О. Въз осн на този белег се изграждат институтите на разл<sup>те</sup> видове дог<sup>ри</sup>, уредени в Г<sup>то</sup> законод, или на извъндог<sup>те</sup> източници на облигац отнош като непозволено увреждане, неосно­ват обогат<sup>не</sup>. Но възможно е звеното, кое­то осъщ логич<sup>та</sup> връзка м` П^теН, да е друго, напр видът на С^тоП, което участва като елем в регулираните от Н^те на института отнош, напр институ­та на П^то на соб-ст или на др^те вещни П. С оглед на разл общи пр-ци могат да се формират Г/П^и институти. За създ^то им не е необх условие П^теН да са обединени в 1 НА или в 1 негов раз­дел. П^та с-ма на законод^то не се въз­приема механически в с-мата на съотв П отрасъл. П^те институти се създават с прак­тич цели и могат да бъдат променяни в завис от целите, които се преследват. Г/П^те институти са необход съставна част в с-мата на Г^тоП.

Съдърж^то на Г^то П/О се състои от едно или повече СП и едно или повече П задълж. П^та и задълж^та са свързани с опред П субекти - това са стр^те на П/О^то. От др стр, С^теП и П^те задълж са свързани с опред предмети - вещи, човешко поведение, немат блага, съвкупности от П и задълж или отделни П. Конкр^то Г П/О може да се х-ра и отличи от др такива ч` страните си, съдърж^то на С^теП и П^те задълж, които включва, и предмета, до който последните се отнасят.

Когато се търси защита на нарушени СП от съда, в исковата молба се изисква да бъдат по­сочени Ю^теФ, от които произтичат претендираните П. Тези факти представл основа­нието на иска. Ю^теФ са предпоставка за възникване на П/О^та, но те не се вкл в тяхното съдърж. Ю^теФ заедно с П/О^то, П^те последици в тесен смисъл, субектите и обектите на П/О^то и П^таН образуват съдърж^то на понятието „прав­но явление”.

Ю^теФ, които пораждат Г^тоП/О, опред неговата П приро­да, а оттам и П^те ср-ва за защита на накърне­ните П по него. От това дали П^то за използване на вещта възниква от договор за наем или от договор за учредяване на вещно П на ползване зависи дали ще се породи облигац или вещно П, с какви искове то ще може да се защитава.

Терминът „СП” е П-технически, но се употребява изключит в научната лит^ра. С него се назовава едно от осн^те понятия на Г^тоП - П^то като част от съдърж^то на конкретно Г П/О за разлика от обект^то П като съвкупност от ПН^и.

В бълг език няма отделни думи за 2^те понятия както напр в англ език, където с law се означ обек^то П, а с right суб^то. По тази причина в бълг П термин ч` прилагат^те„суб^но” и „обект^но” се внася прецизност при назоваване на тези 2 осн П по­нятия.

Законодателят нарича С^тоП или само П - чл. 87, ал. 5, чл. 91, ал. 1 ЗЗД и др., или си служи с др термини. Вместо П в мн случаи се използва глаголната форма „може” - чл. 87, ал.1 и 2, чл. 90 ЗЗД и др. Като синоним на С^оП се използва и тер­мина „правомощие”. Той има и второ значение, което обикн се използва в научната лит^ра, за означ на всяка от възм^те, които се включват в съдърж^то на едно сложно СП, напр прието е да се казва, че П^то на соб-ст вкл в съдърж^то си 3 осн правомощия - владение, ползване и разпореждане.

Терминът „иск” също се употребява в Г законод^во като синоним на С^оП в чл. 34, ал. 3 ЗС, чл.19, ал. 3, чл. 59, ал. 2, чл. 197, ал. 1 ЗЗД и др.

С^теП са ср-ва за задовол пот­ребностите на П^те субекти, поради което те играят важна роля п` цялото време на тяхното същ^не. Видът, съдърж^то и защитата на тези П се определят от Н^те на действащото П. П^то като най-действена съвкупност от правила за соц поведение е подложено на промени и развитие. На съвременния етап П^та уредба на С^теП се х-ра с обогатяване с нови видове, като напр П^то на информ, П^то на здравословна околна среда, признати в Конст, П^а, които възникват от нови договорни видове като лизинг, лицензионни договори, опции, фючърсни сделки и др.

С^тоП като научно обобщение е съз­д най-напред от Г/П^та т-я. Пос­тепенно то се възприема и от др^теП отрасли и придоб универс х-р. Г^те СП са най-многобройната и типична разновид­ност на тази обща категория.

През последните 3 века много от известните пред­ставит на П^та т-я подложиха на задълб изследвания П^то понятие „СП” и предложиха свои опред за него. Творч^те усилия до днес не доведоха до възприемане на един от предлага­ните разл възгледи за същността на тази осн П категория. Поради това в изложението е необх да се а-зират по-х/те от изразените досега в лит^та становища. Теориите, които схващат С^тоП като необходима П катег и се стремят да изяснят неговата П същ­ност, се означ като положит теории. Досега са обосновани 3 осн възгледа, които се поставят в осн^та на определенията на С^тоП.

Като идейна реакция с` несправедливия правен ред, установен в съсловно-йерархически устроените средно­в общества с привилегировани и потискани соц слоеве, възниква школата на естественото П. Сп` нея С^теП са иманентно присъщи на човешката личност още от нейното раждане. Всички хора се раждат равни и свободни. С^теП не се създ от обективния П ред, те само се признават ч` него от Д<sup>та</sup>. Сп` тази т-я С^теП са първични, свързани с естествената човешка природа, неотменими, а законодателят тр да се съобразява с тях и да осигурява тяхната защита. Този възглед не разкрива същността на С^тоП като Ю катег. Естествените П, така както се схващат от последователите на тази т-я, не са СП, докато не бъдат признати и защитени от О^тоП. Въпреки своите слабости, заради които е подложена на критика в П^та лит^ра, естественоправната школа е иг­рала в миналото полезна роля. Тя има привърженици и понастоящем, защото съдържа рационалната идея, че признаването и защитата от П ред на един широк кръг от лични и имущ^ни П на човешката лич­ност е социална необх^ст, защото само така се оси­гурява пълноценното и достойно същ^не на всеки човек и социален мир.

П` 1<sup>та</sup> полов на XIX век същността на С<sup>то</sup>П се изяснява от създадената от Савини и Пухта и разработена в завършен вид от Виндшайд волева т-я. Сп` нея С^тоП е „от­дадена от П ред волева власт” на неговия носител. На преден план се изтъква от привърж^те на тази т-я волята на носителя на С^тоП, коя­то обаче може да се проявява в границите, опред от П ред. Положит^то в тази т-я е, че изяс­нява С^тоП в неговата неразривна връзка с П ред. Волевата т-я предизвиква и редица възражения. Самò по себе си С^тоП не е волева власт на неговия носител. Би могло да се приеме, че дока­то С^тоП не се упражнява от носителя, ч` самото му същ<sup>не</sup> О<sup>то</sup>П упражнява власт (въздействие) в` задълж^то Л ч` страха от принудата за изпълнение на задълж<sup>то</sup>. Основателно волевата т-я се критикува от Рудолф фон Йеринг и неговите последоват заради това, че С<sup>и</sup>П могат да притежават Л, които не могат да извършват П/валидни волеви актове и следоват не могат да упражн волева власт. Недееспос<sup>те</sup> П субекти, Л<sup>та</sup>, които не знаят, че са придобили СП<sup>а</sup>, не упражн волева власт и въпреки това С<sup>и</sup>П в тяхна полза същ-ват. С<sup>то</sup>П би могло да се схва­ща като възможност за упражн на волева власт. Последната се проявява при упражн на С<sup>то</sup>П и се състои в подчиняване повед<sup>то</sup> на задълж<sup>то</sup> Л на искането на носителя на П<sup>то</sup> или в подчиняване имущ<sup>то</sup> на това Л на принудит<sup>то</sup> осъщ<sup>не</sup> на дължимото и на други санкционни последици от неизпълнението. Но в тези случаи власт­та се упражн всъщност от О<sup>то</sup>П, кое­то признава и санкционира С<sup>то</sup>П, и от институциите, които осигуряват принудит<sup>то</sup> му упражн. Спрямо длъжници, които не притежават секвестируемо имущ<sup>во</sup>, не може да се упражни такава власт, въпреки че С<sup>о</sup>П има. Спрямо длъжника на погасено по давност задълж също не може да се упражнява волева власт, въпреки че С<sup>то</sup>П същ<sup>ва</sup>. Самият Виндшайд признава, че „волята, която заповядва в С<sup>то</sup>П, е волята на П<sup>я</sup> ред, а не волята на правоимащия”. Но щом като волевата власт при С<sup>то</sup>П се основава на зако­на, ч` нея не би могло сполучливо да се х-ра същността на това П и така то да се отличи от О^тоП. Волевата власт не съпътства С^тоП п` цялото време на неговото същ<sup>не</sup>, тя не е х-на за всички СП, поради което сп` нас тя не изразява неговата същ­ност.

3^то осн схващане за С^тоП е обосновано п` XIX в. от извест немски юрист Р. Йеринг. Сп` него „С^тоП е правно за­щитен интерес”. С^тоП има за цел да задоволи опред интереси. Ч` тази цел се разкрива същността му. Няма никакво съмнение, че С<sup>то</sup>П е ср-во за задовол на човешки потребности, ч` него се обслужват опред интереси на П^те субекти. Това е рационалното в т-ята на Йеринг. Нейна слабост е, че отъждест^ва С^тоП с интереса. С^тоП е годно да об­служва разл интереси. Конкр^то СП не е свързано с точно опред интерес. Носи­телят му опред при неговото упражнение кой и чий интерес ще се задоволява с него. От логич гл.т. не е издържано да се отъжд^ва ср/вото - С^тоП с целта на неговото упражняване - интереса. От опред^ето на Йеринг следва, че ако отпадне интересът, би трябвало да се прекрати и С^тоП. Но в Г^то законод не се възприема това разбиране, защото то проти­вор на П^ната сигурност и на обществения инте­рес. Ако собственикът, който няма интерес от вещта, иска да се освободи от нея, тр да се откаже от П^то си на соб-ст, защото то не се прекратява автоматически с отпадане на интереса. Когато креди­торът не си упражнява П^то, поради липса на инте­рес п` целия п-д на погасит^та давност, той не изгубва П^то си. Собствениците на вредни вещ-ва, като ядрени отпадъци и др., макар да нямат ин­терес от тези вещи, са длъжни да ги обезвредят и унищожат, а не престават да са собственици поради липса на интерес да ги притежават.

През XX в. намират широко разпространение еклек­тични теории, които съединяват волевата власт с ин­тереса като същ-ни качества на С^то П

Наред с положит^те теории в П^та лит са изразени отрицат схващания относно необход^та от П^та категория „СП”. Сп` фр юрист Леон Дюги вместо С<sup>и</sup>П за членовете на общ<sup>то</sup> същ<sup>ват</sup> соц функции. X. Келзен счита П<sup>то</sup> задълж за необходима П катег, докато С<sup>то</sup>П сп` него има второстепенно значение.

В нашата П лит не се е поставяла ни­кога под съмнение необход^та от същ^то на С^иП. При изясн на П^ната им същност преобл еклектичният възглед, който обединява волевата власт и интереса като съществе­ни елементи от определението. Волевият елемент се израз ч` определянето на С<sup>то</sup>П като призната и гарантирана от закона възмож за но­сителя му да иска от задълж<sup>то</sup> Л опред повед и сам да има такова. Повед<sup>то</sup>, както на носителя на С<sup>то</sup>П, така и на задълж<sup>то</sup> Л, е насочено към задовол на опред ин­терес. Връзката на С<sup>то</sup>П с правния ред се подчертава ч` необх^та то да бъде призна­то и гарантирано от закона.

Сп` едни автори възмож^та за принудит упражн на наруш^то СП не се вкл в неговото съдърж, а представлява отделно публ П, отправено към съответните правоза­щитни органи - съд, съдия-изпълнител, и се поражда при нарушение на С^тоП.

Сп` др автори С^тоП вкл в своето съдърж и възм^та да се осъщ^ви принудит дължимото от задълж^то Л. С^тоП същ^ва в две П състояния. Ко­гато е възможно неговото упражн без съдействие­то на задълж^то Л, то вкл в своето съдърж латентната възм-ст да се осъщ^ви принудит дължимото повед, но въз осн на нея не може да се постави в действие Д^та принуда. При нарушаване на С^тоП или когато то не може да се осъщ-ви без задълж^то Л и то не из­пълни дължимото повед или резултат, С^тоП се попълва с възможността задълж^то Л да се застави да изпълни дължимото, тогава С^тоП преминава в състоянието на притезание, претенция или П на иск в материален смисъл.

Когато се опред същността на С^тоП, преди всичко трябва да се изхожда от връзката му с правния ред, която се разкрива в две насоки. С^тоП и П^то задълж се пораждат от ЮФ^и, т.е. факти, които или са конкретно пред­видени в хипотезиса на опред П^аН, или общо са уредени като възможни П/пораждащи ЮФ, напр ненаименованите и смесените договори. На второ място, О^тоП осигур с Д принуда осъщ^то на С^тоП. С^теП са много и разл по съдърж. При едни от тях съдърж^то им се осъщ главно ч` повед<sup>то</sup> на носителя им - вещните и лич­ните, докато при осъщ<sup>то</sup> на облиг<sup>те</sup> и сем<sup>те</sup> П съществена роля играе повед<sup>то</sup> на задълж<sup>то</sup> Л. При потестат<sup>те</sup> П същес­твен момент в съдърж<sup>то</sup> им е възмож<sup>та</sup> за предизвикване на правна промяна, а не просто повед<sup>то</sup> на носителя им. Общото за всички СП, което П<sup>я</sup> ред гарантира, не е повед<sup>то</sup> на носителя или на задълж<sup>то</sup> Л, а един полезен резул­тат, едно имущ<sup>но</sup> или неимущ благо, кое­то носителят на П<sup>то</sup> получ. О<sup>то</sup>П не може да гарантира в мн случаи ч` Д^та принуда осъщ^то на дължимото повед, нито задовол^то на конкр интерес, защото С^тоП може да служи за задовол на разл интереси. Същността на С^тоП, е че то е призната и осигурена с Д^та принуда възм-ст за носителя му да получи едно имущ^но или неимущ благо. Ч` него носителят на С^тоП опред кой и чий конкретен инте­рес ще задоволи.

Благото, ч` което се х-ра същността на всяко СП, не се покрива нито с предмета на П/О<sup>то</sup>, нито с интереса като цел на упражняване на П<sup>то</sup>. Така при вещните П предме­тът е вещ, а полезният резултат е облагата от използ­в<sup>то</sup> или разпорежд<sup>то</sup> с вещта. При задължение за бездействие предмет на П/О<sup>то</sup> е повед<sup>то</sup> на задълж<sup>то</sup> Л, а полезният резултат е П<sup>то</sup> или фактическо състояние вследствие бездействи­ето, ч` което може да се задоволи опред интерес.

Благото (полезният резултат) се различава от инте­реса при С^тоП. Благото е ползата от иму­ществен или неимущ х-р, а интересът се опред от това кои потребности и на кои Л ще за­доволява тази полза.

В обобщ на излож^то, 3 са сп` нас белези­те, които опред същността на всяко СП: 1) то е възмозкност, която възниква въз осн на закона от определен ЮФ; 2) то е гарантирана от О^тоП възможн носителят 3) да получи опред имущ^но или неимущ благо. Конкрет^ят интерес, който С^тоП може да обслужи, не е част от неговата същност. Интересът е цел на упраж^то на С^тоП.

На всяко СГП съответства и П задълж. Не може да се приеме разбирането, че същ-ват отделно СП, които не се намират във връзка със съответстващите им П задълж. При абсолютните П на пръв поглед се създ впечатл, че има взаимоотношение м` П<sup>я</sup> субект и вещта или немат<sup>то</sup> благо, а П задълж липсва. Задълж<sup>то</sup> Л изпъква на преден план едва когато наруши С<sup>то</sup>П. Ч` изпълнението на П^те задълж става възможно осъщ^то на С^теП. Тък­мо защото полезният резултат не може да се осъщ-ви само ч` повед^то на заинтерес^я П субект, законът предвижда пораждането на С^оП със съответстващото му задълж. Ако се приеме, че на абсол^те П не съотв-ват П задълж, на какво основание ще бъде осъден нарушителят да върне отнетата вещ и да преустано­ви нарушението за в бъдеще? Ако не са налице предпо­ст^те за деликтната отгов-ст, повед^то на нарушителя би било правомерно. Законодателят допус­ка нарушителят на абсол^то П да бъде осъден, независ дали е виновен и дали е причинил вреди, за­щото не е изпълнил своето П задълж.

На С^тоП в Г^тоП/О съответства Г/П^то задължение.

Съчетанието на прилагателно и съществит име се налага, за да се опред х-рът на задълж^то, за разлика от моралните и др^те неюридич дългове. Терминът „Г/П^но задълж” се използва предимно в лит^та. В Г^то законод това понятие се изразява с гла-голни форми като „задължава се”, „дължи”, „отговаря”, „трябва” или с причастията „длъжен е”, „задължен е”, „отговорен е”

При х-ране на П^то задълж също, на първо място, тр да се започне с връзката му с О^тоП. Всяко П задълж възниква въз основа на закона от Ю факт, който или е конкр^нопосочен в хипотезиса на някоя ПН, или с общо правило се допуска неговото пораждане. На 2^ро място, връзката с П^я ред се проявява и в санкионирането от него на неизпълнението на П^то задълж.

П^то задълж е обвързаност или необходимост за носителя му. Няма единство в П^та лит по въпроса какво е съдърж^то на тази обвър­заност. Сп` едни автори тя се свързва с опред повед на задълж<sup>то</sup> Л. При една част от П<sup>те</sup> задълж не е от знач повед<sup>то</sup> на за­дълж<sup>то</sup> Л, а полезният резултат, ч` който се обслужва интересът на правоимащия – напр. уши­тата дреха, нарисуваната картина, промяната, която засяга имущ^то на задълж^то Л. Сп` нас П^то задълж е обвързаност да се осъщ^ви опред полезно за носителя на С^тоП благо или да се търпи една полезна за него промяна, коя­то засяга П^та сфера на задълж^то Л. П^но задълж може да възникне за всеки П субект, независ дали е дееспособен или не.

При П^то задълж обвързаността е насоче­на към определено(и) лице(а) - носителя на С^тоП.

Г/П^то задълж може да се определи като породена от конкретен ЮФ въз осн на закона обвързаност на задълж^то Л спрямо носителя на С^тоП да съдейства за осъщ^не на опред полезно за правоимащия благо или да търпи настъпване на промяна, която засяга неговата П сфера.

С^тоП и П^то задълж в едно Г П/О се различават същ^но по съдърж. Докато носителят на П^то има възм-ст да получи някаква облага при упраж^то му, задълж^то Л обслужва с повед^то си интереси на правоимащия. Но независ от разлика­та м` тях, С<sup>то</sup>П и П<sup>то</sup> задълж са съотносими едно към др, поради което е прието да се казва, че се намират в корелативна връзка. Тази връзка се осъщ<sup>ва</sup> ч` предмета на П/О^то и онази полза, която носителят на П^то получ, а задълж^то Л е обвързано заради осъщ^то й.

Повечето от П^те задълж същ-ват в П/О^я заедно със съотв^те СП. В т-ята се приема, че не следва да се абсолютизира тази връзка, защото могат да се породят и П^и задълж без СП.
4. Субективното право като притезание

Най-важното кач^во на С^тоП, кое­то му придава Ю х-р и го отличава от всякакви др възможности за социално поведение, е гарантирането на неговото осъществяване ч` използване на организираната от Д^та принуда.

В П т-я е дискусионно дали възмож^та за принудит^но осъщ^не на неизпълненото П задълж е част от съдърж^то на С^тоП.

Сп` единия възглед, поддържан у нас от проф. Таджер, проф. Ж. Сталев и др., С<sup>то</sup>П не включва в съдърж<sup>то</sup> си възмож<sup>та</sup> за принудит<sup>то</sup> му осъщ<sup>не</sup>. Тъй като тази възможност се осъщ<sup>ва</sup> ч`Д П/защитни О, тя представл публ П, елемент от властнич^оП/О

Сп` другия възглед, обоснован в герм т-я от Виндшайд, Пухта и др., а в руската лит от Гурвич и др., у нас застъпван от Ив. Апостолов, Ал. Кожухаров, Л. Василев и др., всяко СП вкл в съдърж^то си възмож^та за принудит^то му осъщ^не. С^теП тър­пят промени в своето П състояние. Когато е възможно тяхното упражн без участие на Д^и правозащитни О, защото задълж^то Л изпъл­нява или е готово да изпълни задълж^то си, С^теП вкл в съдърж^то си само ла­тентна възможност спрямо задълж^то Л да му бъде наложено принудит осъщ^не на дължимото. Нарушението на С^тоП предизвиква кач^на промяна в съдърж^то му - то се попълва с реална възм-ст за принудит^то му осъ­щ^не спрямо задълж^то Л, поради което образно се казва, че П^то премин в бойна готов­ност, става годно за принудит осъщ^не. Това състояние на С^тоП се нар. притеза­ние, претенция или П на иск в материален смисъл. То се различава от П^то на иск в процесуа­лен смисъл, което е публично потестативно П.

Облигац^те П, когато станат изискуеми, а ако нямат срок за изпълнение, още с възникването си пред­ставляват притезания. Останалите СП, както абсолютните, като вещните, личните, авторски­те, патентните и др, така и семейните и наследствените, се превръщат в притезания при нарушение.

Сп` нас правилен е вторият възглед. Опонентите му признават, че С<sup>то</sup>П е способно да бъде осъществено принудително и това е негово присъщо свойство сп` проф.Таджер. Но от това следва, че гаранцията за принудит^то му осъщ^не е заложена в самото съдърж на С^тоП, тя е част от съдърж^то на равнопоставеното отношение м` правоимащото и задълж<sup>то</sup> Л. Процесуалното П на иск не може да обясни защо преждевременно предявеният иск се отхвърля, а искът с` изпадналия в забава длъжник, ако бъде доказан, следва да бъде уважен. Процес^но П на иск има всеки който твърди, че притеж опред СП, което не може доброволно да осъществи. Съдът е длъжен да уважи иска, защото П^то на ищеца вкл в съдърж^то си възмож^та спрямо ответни­ка по силата на мат^то Г П/О да наложи принудит^то изпълнение на задължението му. Ч` процеса се осъщ<sup>ва</sup> га­ранцията, заложена в съдърж<sup>то</sup> на мат<sup>то</sup> Г П/О, тя не се създава едва при нарушение ч` процесуалното П/О.

Авторите, които приемат необход^та от П^та катег притезание, не разглеждат Г^то П/О като тристранно с участие на Д^та. Сп` тях възмож^та за принудит осъ­щ^не на С^тоП е насочена спрямо задълж^то Л. Процес^те П/О са отделни от Г^те, те възникват, когато правоимащият потърси защита от компет^теДО.

Неправилно сп` нас е разбирането, че С^тоП от възн^то си до края на същ^то си е с едно и също съдърж. Вещното П преди нарушение, облигац^то П, преди да е станало изискуемо, не са годни за принудит осъщ^не. Нарушеното СП, когато премине в състоянието на притезание, се попълва с възможност спрямо точно определено Л-нарушителя, и то да се изиск­ва от него активно поведение, а не само бездействие. Чл. 108 и чл. 109 от ЗС уреждат именно П^то на соб-ст като притезание. За всяко притезание е х-но това, че задължените субекти са определени. Притезанията се отнасят към относителните СП.

Когато С^тоП се погаси по давност също не е годно да получи защита от Д^та. П^то не се прекратява, но търпи кач^на промяна, от съдърж^то му отпада възмож^та спрямо задълж^то Л да бъде принудит осъщ^но. По­ради това погасеното по давност П се нарича „ес­тествено П”.

Разграничението м` двете П катег - СП и притезание, има и важно практич знач при защитата. За да се уважи осъдителен иск, следва да се докаже в процеса, че ищецът притежава не какво да е СП, а притезание. Изпълните­лен лист се издава и изпълнителен процес може да се пред­приеме също само след като се удостовери наличието на притезание. То е предпоставка и за допустимост на са­мозащитата и самопомощта.