По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който
Изтегляне 5.57 Mb.
|
|
ясноцветните и пъстри премени. Но тя беше така още по-хубава и събра удивлените погледи на двата пола в салона. Тя беше жена на двайсет и пет години, в разцвет на женственост и пълно развитие на формите. Бяла, малко пълна, с черни, морни, пламенни очи и с уста чувствени, с врат изваян върху рамена идеални, тя цяла дишаше с пълна жизненост, нега и сладострастие. Имаше нещо раздражително и сладко парливо в погледа и усмивката на тая жена, която привличаше, която блазнеше, която магьосваше.
поручика Волски и намираше сега естествено да се улови в примката на омайната сирена този непобедим "серцеедец".
бюфета, всеки от тях беше се предал на съзерцание една от сестрите: графът гледаше Светлина, Стремски - Драга.
повелителна, с хубави очи и рамена като нея, но с небутната свежест в чертите, без печата на сладка умора от изнеженост и желания, която правеше така опасно прелъстителна Светлина. Драга пазеше гордостта на красотата си; Светлина имаше омаята на своята.
Волски. Той търсеше да улови в погледа й, в изражението й тайното чувство, което я вълнуваше сега, защото тя без друго трябваше да знае за отпътуването Волскево. Но всичко във физиономията й показваше кокетка безгрижна, занята с желанието да дразни погледите чрез всяко свое мърдане, дума, ухилване, кимване към близките ней лица. Беше само малко бледна, а нейният чер с едри червени цветя веер махаше бързо в ръката й.
меняваха, тя не почина нито две минути, лицето й се зарумени, гърдите й се издигаха, нейния блестящ поглед светеше от тържество и щастие, огряван с една усмивчица, колчем се спосрещнеше със Стремскевия. Между другите тя игра - три пъти - и с един висок, окичен и галантен господин, от най-изкусните играчи, който хвърляше победоносни погледи навред, обхванал с голямо изящество и смелост стройния кръст на девойката. Графът попита кой е той и узна, че се вика Веригаров. И Светлина играеше с увлечение. "Влюбеният в нея человек я остави навеки, разделя се от нея - влюбената в него жена - и тя има тая храброст да се весели!... Що за загадочна душа! - думаше си графът. - Или пък тщеславният Михаил Аркадиевич се е хвалил?"
V. Бален герой Полката се свърши. Настана кратък отдих. Стремски влезе в салона, здрависа сестрите и майка им и предложи на Драга да я почерпи с прохладително в бюфета. Тя си провря мило ръката под лакътя му и тръгнаха, сбутвайки се с другите.
търпя? - мълвеше Стремски, промъквайки се към бюфета. - Извини - пошъпна Драга; - кака ме забави. - Моля, господа, сторете път. Много глави се поклониха пред госпожица Филович. Стремски проби до бюфета. Пиха прохладително и се оттеглиха. Стремски видя графа Марузина, че приказваше с доктора Досалиева, окръжний лекар, вероятно за атмосферата, със силна досада по лицето. Зад него Шопов с ужасни ръкомахания приказваше по политиката и унищожаваше Биконсфилда. Събеседникът му беше господин Голичев, человек на трийсет и пет години, с бледно, кротко и безцветно лице, но умислено. Той беше безучастен към всичко, що го заобикаляше, и сякаш - и към горещите разсъждения на Шопова. Той само кимваше сегиз-тогиз, за да покаже, че слуша. - Позволяваш ли да ти представя графа Марузина? Мой приятел! - каза Стремски на Драга. В същий миг графът се откъсна от доктора и приближи. - Госпожице, негово сиятелство граф Марузин! Графът се поклони ниско и се ръкува. - Аз имам чест да се познавам с госпожа Голичева, вашата старша сестра. Драга му клюма приветливо. - Цари-път! Цари-път!... На царицата... - извика някой, който разтласка говорещите при веселия кикот на Драга. Графът и Стремски се обърнаха. Видяха галантния Веригаров, който пристискаше силно и нескромно под мишница лакътя на Светлина и я отвеждаше към бюфета. - Ах, здравствуйте, ваше сиятелство - каза Светлина засмяна, като съгледа графа и му стисна ръката. Една деликатна миризма от резеда се пръскаше от Светлина. - Здравствуйте, мадам! Вашето име току-що произнасяхме тука. - Има една българска пословица: за вълкът приказваме и... - Графе - пресече Светлина думата на сестра си, - пръв път ви виждаме да уважавате едно наше скромно събрание. - И разкайвам се, госпожо, сега за моя живот на постник... Виждам колко чудни, достойни за възхищение красоти имало на тия "скромни" събрания. Графът натърти на думата скромни. - О! Тия руси, винаги са майстори да галят, да думат приятни неща на слабия пол, както са майстори да бият и побеждават враговете! - изсмя се весело Светлина и тоя смях високо подигна гърдите й, които тя притули наполовина с черния си веер. - En avant, madame Golitcheff! - извика галантния Веригаров и я увлече към бюфета, поосвободен от тълпата. Други минувачи разделиха дружината надве. Графът се поклони и отмина с Шопова нататък. Оркестърът пак засвири. Стремски и Драга влязоха в салона да играят. - Кой е този чудовищен Веригаров? - попита графът другаря си, като се спря на другий край на бюфета. - Една елегантна сврака. Учил се е в Букурещ и в Париж - по-добре: ходил е да изяде парите на баща си в Moulin Rouge и по булеварите... Върнал се е с глава, натъпкана с шансонетки... Давал се е там за конт... Пуст, фанфарон, лек... но пленява жените... Видите, той е герой техен. В гласът на Шопова звучеше злъчност, размесена с ревнивост. - Моля, не махайте така към него - каза граф Марузин. Веригаров пак влазяше в салона със Светлина и й дърдореше нещо със светнали очи. Щом влязоха, той я грабна през тънкия кръст и се завъртя с нея.
бледност, уморено, малко изветряло, с английски фаворити, прилежно пригладени, които му придаваха нещо екзотическо. Черни мустаци със завити от помада нагоре краища, както и косата, счесана на средата с красиви кривици, увиснали на ниското чело. Както лицето, тъй и безукоризненото му и модно облекло показваха, че Веригаров има дълги съвещания с огледалото си и култ към особата си. Изряден играч, при тая изискана, куклена гиздавина, весел пустословец, с машинална любезност и обръщение, придобити от привичката, съединени с чудачество, самоувереност и дързост, близка до наглост - той имаше всичките титли да бъде интересен за жените. Това съзнание за неотразим престиж правеше да расте суетността му, която се равняваше само с нравствената му пустота.
страни, нахълта в бюфета, мнозина излязоха навънка, в градината, да глътнат полский свежи въздух.
природа. Околните хълмове се чернееха и показваха като планини. В една непроницаема далечност, през тъмний Дунав, блещяха разсипани на един куп светлинки - там беше Гюргево. Из кривите пътеки на градината, хвърлили шалове на плещи, се разхождаха жени и девойки. Куп мъже извън градината се разговаряха с чести смехове. Камертонът беше пак Веригаров, неизчерпаем във весело игродумство.
наслаждение, той се разхождаше също навън, с графа, Жиркова и Шопова. Той често улавяше с поглед, в тълпата на жените в градината, фигурата на Драга, отлична по своята напетост. - Няма какво да се каже, Найден Маркович, балът ви успя - каза граф Марузин. - Македонския ви комитет увеличи капитала си. Знайте ли колко ви завиждам на вас, българите? Вий имате своите насочени от историята ясни идеали, които не подлежат нито на спор, нито на съмнение, в които от първий българин до последний вярва като в богът си. България остая още земя на Инсаровците.
съзнанието й. Ний сега сме още пиени и зашеметени, ний празнуваме медения месец на сватбата си със свободата. Нашите идеали ще ги съзрем, когато изтрезнеем от това упоение. - Но вий имате, чини ми се, един много ясен национален идеал: Санстефанска България. - Той е идеал чисто политически, на българската история, тъй да кажа. А наший обществен, человечески идеал де е? Ний още го не видим. Страхувам се даже, че вместо един велик кумир, както бе досега, у нас да не изникнат много кумирчета, извикани от нови жажди, които има да се разбудят непременно, а някои се разбудиха вече у нас.
Стремски. - Понятно, понятно - избъбра графът, като че говореше на себе си и си отговаряше на някой по-прежен въпрос. Заминаха край купа на мъжете, дето Веригаров разправяше. В тоя миг зачу се нов, весел, еклив смях. Нашите приятели неволно зачуха тези уломки от разговор, вървейки по-бавно: - Как, ти й каза това? - попита един твърд, силен глас. - Казах. Вие знаете, че Веригаров познава от дъно женската натура - каза Веригаров. - О, той е имал такава възможност да прави студии по парижките булевари - забележи друг шеговито. - Жената ще ти прости лесно най-грубите оскърбления, ако ги облечеш във форма на ласкателство към хубостта й - каза Веригаров. Очевидно, минуването на Светлина беше възбудило одевешний смях, а думите Веригарови без друго се отнасяха до нея. Приятелите разбраха това инстинктивно. Стремски се намръщи, но се спря с другите под акацията, увиснала навън от градината, - Как бяха? Кажи ги пак! - Но каза ли й ги? - Казах й ги на ухото, като играх с нея първата полка - отговори Веригаров. Стремски леко потръпна. Той спомни, че Веригаров игра в първата полка и с Драга.
- Тя ги чу с голямо удоволствие и се изсмя почервеняла. Това й беше приятно. Аз ви казвам: жена на комплименти се не сърди. Колкото по е хубава, по й са приятни. Грозните жени очакват хвалбите като милост; прекрасните ги очакват като дължим данък. - Това е право: нашият дунавски Дон Жуан познава женския гъдел - потвърди друг. - Наистина ли е ваше съчинение тоя куплет! - Собствено - каза Веригаров. - И живо, и духовито... Особено играта с думите, прелестна - добави друг. Веригаров очевидно изпитваше силно удоволствие от направеният ефект. Куплета, който току им беше прочел, достави нов триумф на дребнавото му тщеславие. - Слушайте - каза решително Веригаров. Дружината се навали около него, за да чуе с внимание. Веригаров издекламира с нисък глас, като произнасяше откроено и значително всяка дума: Да ми биха дали хубостите в раят, царствата по двете полукълба людни - аз ги бях отказал - ако ми остаят Драгините двете полукълба чудни. - Браво! Чудесно! Раздадоха се ръкопляскания и смехове. Стремски и графът се изгледаха. - Що за цинизъм! - каза графът с негодувание. - Тия стихове са откраднати от влашки. Чел съм ги вече - забележи Жирков. Стремски беше презеленял. Веднага приближи към купа и каза Веригарову с глас, в който ечеше буря от омраза и презрение: - Веригаров! Ти си един безчестен человек! Ти пръскаш подлости за една девица, която ти направи чест да играе с тебе, един дурак! Тия думи паднаха като гръм сред смеховете. Зашеметен за един миг, Веригаров се съвзе. Той отговори високомерно: - Вместо всякакъв отговор на твоята дебелащина, аз ще ида да танцувам с госпожица Филович - тя пак ще ми направи чест. Тя толкоз иска да знай от твоята забрана, колкото аз - от псувните ти.
ухото насред бала и ще те извлека навън като... Графът и Шопов се мъчеха да го успокоят. Веригаров влезна в павильона. Стремски го следеше с очи де ще се упъти, готов да изпълни заканата си. Видя, че Веригаров влезе в бюфета с двама от другарите си. През прозореца се видеше как Веригаров и те разпалено приказваха и махаха с ръце.
вътре - каза графът, като хвана участливо под мишница Стремски и го поведе.
поглед от осветления прозорец на бюфета. VI. В градината Макар и да знаеха дружеските отношения Стремскеви към семейството на Филовича, и особено към Драга, графът и другите все бидоха доста изненадани от силата на това негодувание. Те не знаеха, че близостта на Найдена с Драга беше отишла по-далеко, отколкото мислеха, и беше се превърнала на любов. - Има тука друго нещо: дали той действително се е осмелил да й изговори тая гадост? - каза графът. - Този фанфарон се хвали, не вярвайте - забележи Шопов. - Но той е способен да направи това - каза Стремски. - Той си позволява всякакви нелепости, защото му се прощават. Веригаров е една дребна душица и всичкият му идеал е да печели ефекти чрез шутовски остроти и плоски каламбури. В случая аз не вярвам да е казал това на Драга Филович; но ако го е казал, тя не е преглътнала, но му е казала каквото му прилича, като възпитана девойка.
трябва да постигнем: да се превъзпитаме, да станем хора характерни... Вие ни освободихте от турския деспотизъм, но от нашата българска безхарактерност не можете вие да ни освободите. Ний сами трябва да се освободим... Негова милост, Веригаров, е едно блестяще изражение на тоя наш обществен недостатък. С всичката си пустота, безсрамие и нищожество, той е приет от нашето общество, глезен даже от него и получава сърдечни ръкостискания вместо плесници. У нас нито знаят да се възмутят, нито да бъдат горди... Ний еднакво подаваме ръка и на честния човек, и на мазникът... Все ни е едно... Вий чухте одеве как се смееха драго ония господа около Веригарова, когато той им четеше стиховете? Между тях има добри младежи, но и те се смееха весело... Никому не хрумна, че насърчават една подлост, че опетняват едно момиче... Що им трябва да се възмущават?... Той не падна нито на косъм в уважението им... Безхарактерност безподобна! Чухте одеве какво ми отговори той, когато го оплюх? Че ще иде да танцува с Драга Филович! Ни лук ял, ни на лук мирисал!... Уверявам ви, че ако ида сега да му кажа, че съм се шегувал - той веднага ще бъде приятел и ще ми предложи добродушно едно пиво. Ето идеалът, графе, който ни трябва да постигнем: да станем хора с характер, хора с принципи! Трябва ни да се преродим, за да заприличаме на человеци!... Ако това не сторим, Веригаровци ще дават тона у нас - не само в обществото, но и в явният и политическият живот... Вий убихте турската тирания, а нам следва да убием веригаровщината у нази си, която сме присмукали в кръвта си чак!... Тоя изблик от негодующи чувства пооблекчи Стремски. И нощният хладец работеше успокоително на нервите му. В салона гърмеше музиката и се въртяха двойките. Наоколо кърът беше тъмен, с изключение на двата фенера пред гарата, задрямала в тишина. От Дунава изпищя параходна тръба, знак, че параходът напуща пристанището. Скоро той пролетя над тъмната река, като метеор, с червения огън на мачтата му. Глухото боботене на колелата, порещи водата, стигна дотука. Но никой не забележи минуването му: одевешната случка занимаваше още умовете и даваше повод на нови кратки пориви от гняв у Стремски, всеки път впрочем по-слаби.
салона.
- Не бива да ходите вътре, Найден Маркович! - Аз предлагам да си идем! - каза Жирков. - Ние сме всички разстроени под впечатлението. - И аз предлагам същото. Утре имам занятия - каза графът. - Аз по никой начин не мога именно сега да си ида - каза Стремски. - Кои са тези? - попита Шопов. В градината влазяха двама души. Те познаха в тях двама от ония, които бяха аплодирвали декламацията Веригарова. - Андреев, адвокатина, и Прандов - назова ги Шопов. Те се запътиха насам. - Добър вечер! - казаха те. После Андреев се обърна към Стремски: - Господин Стремскн, ний сме натоварени от господин Веригарова да ви съобщим, че той се счита дълбоко обиден от вас и иска удовлетворение. Ний сме негови секунданти.
просто Стремски към графа. - С готовност - отговори графът. - И ти, Шопов? - Приимам! Стремски им стисна ръката. - Кой си мислеше, че този лекомислен женкеря ще се реши на дуел? - продума графът ниско на Жиркова. - Без друго - другите го надумаха, докараха го в честолюбие, именно това злобно адвокатче, Андреев - забележи Жирков. Веригаровите секунданти заявиха, че те са упълномощени още сега да се споразумеят със Стремскевите, ако те желаят, и върху другите точки на дуела. - Още по-добре - каза Найден. Тогава четворицата секунданти, подир късо разговаряне, назначиха срещата да стане други ден заранта, по девет часът, при Константиновата пивница при Черни Лом. Оръжието избраха - револвер.
VII. Поглед назад Откак ний оставихме Стремски с Невянка Шамурова в Стара планина, до тоя ден се бяха изминали без малко две години. През това време живота на Стремски беше ред от грижи, промени, скитане от място на място и вълнувания от всякакъв род. Това напрегнато съществование удвояваше изтеклите оттогава месеци, то беше дало на физиономията му печат на ранна сериозност и подчертало мъжествената му изразителност. Пристигнал благополучно в Троян, Стремски намери там майка, братя, сестри в сълзи и отчаяне. Известието за бащината му гибел беше го преварило вече. При тая скръб намериха се в крайна нищета и безизходност. Но скоро бедите се умножиха: трябваше да се бяга и от Троян, в който също настъпи паника. Сюлейман паша правеше ужасните си юруши въз Св. Николския връх и всеки час се очакваше нахлувът на ордите му в Северна България. Всички бежанци минаха тогава в Габрово и Търново, току-що успокоени от победата, която отблъсна Сюлеймана от Шипченския проход. Габрово и Търново, претъпкани с войска и от големи тълпи бежанци от долините на Стрема, Тунджа и други крайнини на Тракия, не можеха да прехранят толкова свят, нито да го подслонят. Злочестите "изгорели" страдаха от глад, страдаха от студ, страдаха от болести всевъзможни, страдаха от изтребителния тифус - неизбежния другар на всяко безредно натрупване на големи навалици свят, в лишения и неволи. Бежанците мряха като мухи. Тифусът и гладът, и есенните мокроти отнасяха всеки ден със стотини жертви, избягали от турския ятаган и от пожарите на родните си градове. Стремски през това тежко време не се отдели от майка си, настанена в Габрово, разбита от скърби и страдания; обстоятелствата го бяха направили ненадейно глава на семейството и отговорен за неговото съществование. Понеже не му бе възможно да вземе сега по-деятелно участие в борбата, той влезе в Червений кръст и се предаде с любов на делото на облекчение човешките страдания... Но по-нататъшните успехи на руското оръжие при Плевен и Шейново пренесоха театъра на военните действия през Балкана и заедно с това потокът на бежанците, преживели тоя смъртоносен период, рукна назад към планината, към пепелищата си в Тракийско поле. Това ново преселяване трая цяла зима. Стремски изпрати също домашните си за Бяла черква, дето се настаниха в една от къщиците по края, пощадени от пожара, тъй като от тяхната само пепел остаяше. Между това, Русе все остаяше в турска власт, окръжен от корпуса на царевича. Княз Черкаски назначи Стремски като преводчик при полка на генерала А., който действуваше срещу Али паша при Черни Лом. При една среща около Тръстеник на един малък руски отряд с турския табор, Стремски привлече симпатията на генерала чрез своето присъствие на духа в най-критическата минута и чрез полезното мнение, което изказа по нуждата на една военна мярка, която спаси положението. В надвечерието на Санстефанский мир Русе биде изпразнен от турците и царевичевия корпус доби друго назначение. Дондуков, който наследи Черкаски, поминал се в Сан Стефано, назначи Стремски като преводчик при търновския губернатор. Но Лукиянов скоро склони Стремски да мине по съдебната част, като ценеше неговото развитие и ум, и го прати председател на Никополския окръжен съд, дето Стремски трябваше да захване от азбуката на съдебната наука - съвсем чужда нему. След няколко месеца един непредвиден случай го накара изново да се премести, по администрацията в Русе. Мина по обиколката си, през Никопол, новоназначений русенски губернатор, генерал А., завзел мястото на предшественика си, генерала Золотарева. Генерал А. случайно срещна там Стремски и дойде във възторг - от случая да има при себе си Стремски, чийто ум, характер и енергия познаваше. Прочее, Стремски отиде в Русе. Но видните служби в губернаторската канцелария бяха заняти и губернаторът назначи Стремски извънреден чиновник на особни поръчения при себе си. Подир тая безкрайна одисея, която го води тласка по разни посоки, от бреговете на Босфора до дунавските, Стремски седем месеца пребъдваше в Русе. Но от всичките градове Русе остана най-паметен за него, защото в него Стремски изпита най-силните вълнения. Той се влюби. Запознат едвам преди четири месеца със семейството на Иваница Филович, виден русенец, Стремски се увлече от дъщеря му Драга и я обикна с всичката сила на своята богата, младежка душа. Драга му отговори с взаимност. Срещите на двамата влюбени, улеснявани от открития и дружествен живот на тукашното общество, Каталог: res res -> На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка res -> Космически граници res -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий res -> Списък на издадените сертификати за продукти res -> На предложение Дата Съдържание на предложението res -> Побитови операции Изтегляне 5.57 Mb. Сподели с приятели:
|