По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който



страница1/34
Дата28.08.2016
Размер5.57 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34
Иван Вазов

Нова земя

I. Урвата Зли пролез
По гладката, стръмна южна урва на Амбарица - високия старопланински връх, който

гледа над Стремска долина, ставаше нещо необикновено и чудно: върволици свят

пъплеше и се катереше нагоре въз върлото. Тия върволици идеха на синджир,

защото вървяха по едничката козя пътека, що извиваше на безбройни лъкатушки по

стръмният хълбок на урвата, за да излезе на билото. Имаше там със стотини хора:

граждани, селяни, мъже, жени, старци, деца - смесени, всичките с вързопи и

бремета, мнозина водейки магарета и мулета натварени; имаше гологлави, имаше по

чорапи и боси, имаше по риза само - запъхтени, заморени, изплезили език по

върлата стена. Тия слисани тълпи бързаха, лазеха, смисаха се, преваряха се,

спъваха се, падаха по лъзгавата трева на стръмнището. Подир всяка минута

пъплене - спираха, да си поемат душата, с погледи уплашено устремени назад към

полите на урвата, към канарите, които стърчаха застрашително, към долината,

която се виждаше между тях - и пак захващаха нанагоре. А часовете минуваха, а

урвата се не свършаше, а върха на Балкана се не стигаше. Горний край на тоя

криволичен поток от човешки мравуняк се губеше в небето; но когато по-задните

пътници додеха до точката, дето се изгубваха предните, виждаха, че урвата пак

се дига, пак тъй висока, и на горният й край пак се очертават силуетите на

хора, които влазят в небето. Леките подпухналости на урвата даваха тая илюзия

на погледа; но измамата пак се повтаряше за премалелите пътници. Краката се

бяха подкосили, мишците изнемощели, енергията изчерпана: само един страх

електризуваше тия обезсилени същества и ги тласкаше напред. Час по час от тия

разнизани тълпи се ронеше нещо и остаяше на пътя. То беше или някой капнал

пътник, или умирающ, или дете, хвърлено от майка си, които никой не поглеждаше,

прескачаше ги, отминуваше ги безучастно. Пресипнали гласове, примрели

пъшканета, писъци женски изскачаха от чупените редове на бежанците и шумът на

тия смесени вопли на безнадеждност се разнасяше и умираше безотзивно в

пространството на пущинака. Никога тоя планински кът не бе виждал в самотиите

си толкова свят! Зрелище покъртително! Тоя върволяк, тоя бяг, тоя глъч следваше

от дъното на урвата до върха й, цяла река човешки отчаяния, безконечен низ

страдания на обезумяла и деморализувана сган!


Слънцето наваляше на заход. То осветляваше само горнята половина на стената;

долнята й част остаяше в сянка, както и целият усоен дол, и черните разредени

купове борики, що слазяха към него, и високите зъбести карпи от запад,

надвиснали навъсено, които хвърляха грамадната си сянка и въз урвата. През

широкия процеп планински, образуван от скалистите стени, шумно и пенеста се

хвърляше през каменисти прагове надолу към пропастта реката, на която няколко

слени барици тука образуват главата. През тоя процеп погледът слазяше към

Стремска долина, широко разстлана в своята вълшебна живописност, със златоруси

тъсми на пожънати ниви, с тъмни купове орешаци, със зелени паши и покосени

ливади край лъскавата ивица на река Стрема, кичести, потънали в шумак селца -

всичко това миниатюрно, мило, картинно, облечено в оная непостижима прелест,

която далечната дава на сами по себе хубавите природни гледки. В дъното на

кръгозора Средня гора препречваше своята с меки очертания верига, която се

сплюсваше силно при Михилци, за да отвори път на долината към Пловдивско поле,

неясно и призрачно под мъглата на далечността, допряло до лазурния облик на

родопските грамади.


Но тая чудна картина иа Стремска долина никой не забележваше, никой нищо не

виждаше от обаяностите па панорамата: всекиму погледа хвърчеше нагоре и пак

падаше плахо долу в долът, в процепа яа планината, или изглеждаше едни сиви

ниски облачета, които се плъстяха зад чуката на високото бърдо отдясно. Тия

вълнисти облачета на всяка минута меняваха подвижпите си влакнссти форми,

разливаха се, захващаха по-голямо пространство в съвсем ясното небе. Би рекъл

човек - димът из вулканически кратер, блювнал някъде по бърдото.

II. Изкупление на една радост


Тия облаци произхождаха от един пожар.
Гореше Бяла черква.
От три дена гореше Бяла черква. От три дена Бяла черква ставаше плен и пожар; а

жителите й се спасяваха през тая непроходна урва, преваляха Стара планина и

диреха убежище в България. Тоя ден беше 24 юли 1877 година. Сиреч периода на

най-големий разгар на Руско-турската война, когато русите, отблъснати при

Плевен, прогонени от Средня гора, преживяваха най-страшний кризис на борбата.
Подир героическите битки при Карабунар н Нова Загора, подир отчаяния и

кръвопролитен бой при Стара Загора, генерал Гурко със своя отслабнал корпус и с

няколкото си силно изронени дружини опълченци се дръпна в Казанлъшката долина и

превали Стара планина. Тракия, една минута възликувала и помислила, че е

освободена от гръмотевичното появление на смелия Гурков отряд, който посрещна с

венци, се намери в страшно положение: тя бе изложена беззащитна на гнева и

отмъщението на разсвирепелите победоносни господари. Настана кървавата отплата

за кратковременното тържествуване, за пияния възторг на роба при виждането

призрака на свободата си, призрак, изчезнал като лъжлив сън. Извърши се

най-страшния епизод на тая война, епизод кървав и пълнещ с н'астръх душата, но

чийто шум заглъхна в трясъка на плевенските катастрофи, в гръмът на епическите

битки при Шипка, в заглушителний вой от грандиозните блъсъци на два мира...

Южна България понесе сама наказанието за една радост, която изпитваше и цяла

България, и една даде изкупителната жертва за освобождението й. Меч, огън и

опустошение мина през всяко място, дето бе стъпил руски крак или дето се бе

пратил поздрав на освободителните гости, или само бе се изказала най-малка

радост за дохождането им. От двете страни на Средня гора и на Сърнена гора, в

полите на Стара планина, в долината на Тунджа, в долината на Стрема - всичко бе

потънало в кръв и пламък. Стара Загора гореше, Нова Загора гореше, селата там

горяха; Калофер гореше, Карлово не гореше - но се пълнеше с български трупове,

Бяла черква гореше, разграбвана от башибозуците, а жителите й бягаха през

балканското гърло Леевица и през урвата на Амбарица; бягаха през същий път и

всички български села от долината, дигнати като един прах от урагана на

турската ярост.


Пътят на това плачевно шествие на хилядите нещастни бежанци беше насеян с дири

от гибел. Мъртъвци, издъхнали от страх или премалялост, трупове окървавени,

стоки, дрехи, оръжия - хвърлени, за да олекчат бягането. Турците преследваха

окаяниците и в планината; в самата балканска долина, Леевица, отдето се почева

спасителната урва, се търкаляха трупове окървавени на българи, застигнати от

башибозуците. Планината не беше сигурна и по-навътре. Бежанците въз урвата с

ужас си посочваха по двата успоредни ней ярове някакви малки фигурки между

камъняците. Това бяха башибозуци. Тия злодейци бяха се изкачили отдругаде на

тия високи точки и издебваха жертвите си. Бежанците отиваха напред, покорни на

съдбата си. Връщане нямаше: отпред беше явна опасност, отзад беше вярна гибел.

Някои от мъжете, било да сплашат тия дебнещи неприятели, било да си дадат

сърце, изпразняха от време на време револвери из въздуха и балканските ярове

повтаряха гърмежите. Тия смъртоносни оръжия едно по едно бидоха захвърлени на

пътя, когато колоната приближаваше до горний край на урвата...


III. Конникът при Амбарица


Амбарица, подир Юмрючал, вторий великан на Стара планина, е една колосална, гола, разлата

пирамида, наклонена на изток, отишла поврага нейде в небето, дето събира облаците около

челото си. Тоя връх, добре виден от цялата Стремска долина и от цялото Пловдивско поле, е

изправен тъкмо над Бяла черква, но която вижда само полите му.


Спокойно и величаво държи Амбарица главата си в небесните вишини, из които се вият и грачат

орли. По нейните приоблачни хълбоци, покрити с тлъсти паши, пъплят лятос богати юрушки

стада, пасат на воля гойни говеда, хрупат с наслаждение тревата дребни, пъргави планински

коне. Тишина царува в пространните самотии около гиганта. Вятърът едвам шумоли из букаците

му и боровите лесове в подножието му; сегиз-тогиз горско пиле изкрече диво в столетната гора

или разклати задрямалите вейки, като прехвръкне от клон на клон.


Никой не се е качвал на Амбарица. По нейната лъзгава и страшно наведена стръмнина шемет

хваща, кракът се подхлъзва над пропастта, ветрища внезапни свалят шапката или носителя й...

Само тоя луд делия Крали Марко някога, казва преданието, имал си житницата на върха - види

се, да я направи непристъпна за крадци - а може би - от просто тщеславие - да покаже на

света силата на Крали Марко. Отдавна вече Марко се е изгубил и амбаря му няма на върха, но

върхът носи и днес спомена на тая Маркова слободия и се вика Амбарица.


Но ако се не намира там никаква следа от подвига на исполина, то ще намерите друго нещо,

каквото второ няма: най-величествената гледка на светът!


............................................................................................
В това време, когато колоната на бежанците се изкачваше на върха на урвата, или по-добре -

на лявото рамо на Амбарица, за да тръгне на изток по билото на гребена, на дясното рамо на

Амбарица, из долът на Осъма, край боровете на Добрила, зададе се един конник.
Тоя конник, млад и здрав момък, дупчеше усилено коня си, облян в пот. Добитъкът беше едър и

силен, с дълга заплъстена грива, с юзда, колан и стремена от въже, както биват кираджийските

коне. Над самара бе хвърлено едно палто. Широко се раздухваха двете страни на запенения

корем на запъхтяното добиче.


Младият конник носеше униформата на турски колагас - капитан: син сукнен мундир, закопчан с

жълти медни копчета на възгънатите поли, на който личеше червената подплата; панталони от

същия плат и цвят, с тесни червени ламбаси; на ръкава - златен галон, ален фес на глава -

всичко силно оваляно. Без сабя.


Когато дойде на самий връх на урвата, конникът се спря и даде отдих на коня си. Оттук надолу

стръмнината се спущаше наведена, гола, плъзгава към дълбочинето. Тя пресичаше с

недостъпността си съобщението между дясното и лявото рамо на Амбарица или го правеше много

тежко. Офицеринът гледаше към долината: тя лежеше в една чудовищна глъбина оттука, цяла

видена като на длан. Той гледаше по посока на Бяла черква, но Бяла черква се не виждаше -

затулвана по-долу от издаднината, която правеше чуката Остро бърдо. Само димът, разсяг на

сиви пластове из въздуха, свидетелствуваше за присъствието на запалений град в подножието на

планината.


Голяма скръб се изобрази по живото, но избледняло лице на офицерина. Той бе облян с пот, от

който прилепваха до високото му чело китки от кестенявата му коса, изскокнала безредно изпод

отхлупений фес. Погледът му, горещ и безпокоен, изражаваше същото страдание, същата тревожна

душа.
Той се бави само две минути там, па плесна коня с пръчката и удари напред през отвесната

урва. Добитъкът с мъка следваше този опасен път, дето никаква диря от пътека не

съществуваше. Най-малкото подплясване или спряпане беше гибелно на тая стремителна

наклонност. Конникът очевидно не мислеше това и погледът му се все впиваше напред в

пространството, без да внимава де стъпя коня му. Излезе и вятър, и при другата опасност се

притури и тая. Веявицата отнесе фесът. Но свикналия със стръмни планинисти места добитък,

толкова ловък, колкото и як, устоя на силата на духлото и премина благополучно

най-примеждливата точка и зави по една по-малко стръмна наклонност.
Оттука се видя хубаво урвата над Леевица и целия пъстър и подвижен поток от бежанци по нея.

На върха й, дето пътя вече отиваше равно, по другата наклонност на гребена, тоя поток

продължаваше шествието си на изток и началото му се губеше зад другия край на една борова

гора там.


Офицеринът се намираше на куршум разстояние от това множество, когато няколко пушки

изпукаха. Той се обърна надясно и видя бели кълба дим при камънаците на ярът. Тълпата,

подплашена, затърча нанапред. Той мушна коня и препусна надолу към нея по мократа още от

недавния дъжд трева. Конят се хлъзна и се строполяса заедно с ездача си. Офицеринът сръчно

измъкна ногата си от въженото стреме и скокна невредим; па се наведе, помогна с мощните си

ръце на животното да се закрепи и да стане, поправи му изкривения самар и се метна леко пак

на гърба му.
Четирима черкези му препречиха пътя. Те бяха притърчали от засадата си при камъняка, додето

ставаше току-що описаната случка, с ятагани в ръце. Един му улови коня за юздата.


Но хищниците остаха слисани: те едвам сега видяха, че имат пред себе си турски офицерин.
- Гери, чапкънлар! - извика им той, като ги устрели с гневен поглед.
Черкезите направиха почтително темена и се отдалечиха от офицерина.
Той продължи пак на препусканица към множеството, по полегатата поляна. В няколко минути

стигна до бежанците.


IV. Сцени в небето


Колоната продължаваше да блика с нови рояци от урвата.
Офицеринът слезна от коня и се доближи до най-близката тълпа бежанци.
- Късно, късно, Найдене! - каза му един мъж, едър, здравенак, почервенял, облян

с пот, като подаваше разплакано годиначе на жена си, която се тръшна на земята

и си подаде ненката на жедните уста на детето.
- Де остана тати, бай Дончо? - попита офицеринът по български, силно побледнял.
- Ти да си жив - отговори му кратко Дончо. - Изядоха му душата неверниците...

Не можа да ходи с нас и остана долу, да те чака. Било му писано така, бог да го

прости... Ставай мари! - обърна се той към жена си, па грабна детето от гръдта

й. Нещастното се разплака, дигнато тъй грубо от трапезата си, ялова обаче,

защото от завчера млякото на майката се беше дръпнало от страхът. Отминаха.
Момъкът остаяше вкамънен на мястото си. Нови тълпи. Той попита пак:
- Тати какво стана?
Не знам.
- Не видяхме го.
- Отзади трябва да е...
Не иде отзади той и знаят къде е, но никой не желае да каже скръбното известие.

Та и момъкът го знаеше. Но той питаше неволно, несъзнателно и несъзнателно

търсеше с очи някого из множеството. Пот като град капеше от челото му.
Той неусетно се облече в палтото си, почувствувал тръпки от студения вятър.
Една бабичка, превита одве, пъшкаше и охкаше. Той я пресрещна.
- Бабо Кито!
- Найдене! Не грижи се, синко: праведната му душа отиде в раят, на баща ти. Ох!

Отиде си той, аз грешна остах.


- Как загина той? - попита Найден със стиснат глас.
- Още тая заран - захвана бабичката, като се спря не толкова за да говори,

колкото за да си почине - зададоха се, синко, проклетниците из реката... Мъжете

избягаха нагоре, останахме ний, жените, остана и баща ти... Горкият, задъхваше

го, две крачки нагоре не можеше да направи. Иван Кирков беше още близко. Като

видя, че баща ти ще загине, повърна се. "Ела, бай Марко, каже, да те скрием,

мигар те не съпикасат турците"... Па го поведе баща ти из долчината нагоре из

храсталака, хвана го под мишница, тури го да легне до едно притулено място, па

накъса шума и бурени, та го покри, остави го там на милост божия и избяга. Нас,

жените, булките, децата, обраха, всичко взеха. Аз паднах там, да умра... Не

можех вече да държа нататък. Не ме съсякоха, оставиха ме, видиш... Булките и

децата откараха само назад. И Шамуровката откараха с двете й момченца и майка

й. Тя, когато Иван отведе баща ти, даде му на баща ти да ги скрие в кесията си

сто лири, в кърпа ги имаше... А връвта жълтици беше зашита в ентерията на

малкото й дете. Намериха ги още там!... Тя се вайкаше невестата и си скубеше

косите. Изгубила си беше дъщеря си, Невянка... Думат, че турците я отвели там в

гъсталака. Лошо, баба!... Какви страхотии дочакахме! Боже, имай си милост за

нас!
- А тати какво стана, бабо Кито? - попита нетърпеливо момъкът.
- За него аз да ти разправя, Найдене! Добър вечер! - обади се един човек,

дребен, с потури, като отриваше с ръкава на ризата си пота по челото си.


- Ха, нека ти разправи Иван... Той скри баща ти и по-добре знай всичко. Па хай

вървете? - и бабата подзе пътя си тиришката.


- Да вървим и да ти разказвам - каза Иван Кирков. - Баща ти, Найдене, като го

завих с шума, оставих го. Рекох му: "Сега не мърдай тука, бай Марко. Остай

сбогом!" Да можеше малко да държи, щях да го изведа с мене си, като го крепя...

Но той стъпка пристъпи, и седне: слабост голяма... Поглежда само за тебе, за

коня - няма ви... Както и да е... Тръгнах нагоре между храсталака и младите

борики, та да завия към върха. Кога повървях малко, обърнах се да видя баща ти.

Какво да видя? Двама турци при баща ти - подушиха го завчас! Той стана

клетникът... Нещо му извикаха и взеха да го тършуват. Той измъкна и им подаде

кесията си.
- Нашите пари и Шамуровите! - избъбра Найден.
- Щом взеха парите, захванаха, Найдене, тъй, както стоеше прав, да го кълцат с

ножовете си. Той падна и извика: "Аман! Мерхамет!" Но прегасна и вече се не чу.

Изпразниха и два пищова в него, па си отидоха. Аз се спрях още малко зад

канарата, та го гледах. Както се простря, тъй си и остана. Мъченик умря. Бог да

го прости. Ти да си жив.
Найден плачеше.
Иван Кирков прибави:
- Найдене! Па помни кой сече баща ти. Най-напред го засече Юсуф Табакът,

бреговчанина, с когото се познаваше баща ти, чунким от него кожи купуваше... На

турчина достлука е на коляното.
Дългата върволица, от която правеха част Найден и Иван Кирков, сега минуваше

отгоре над голямата борова гора, която се чернееше в урвата, на северната

наклонност на гребена. Отдясно им се издигаше пак стръмнина.
Тълпата разбъркана и плахо отиваше напред, като увличаше в устрема си и Ивана,

и Найдена, който водеше коня си. Те едни застигваха и отминуваха, други тях

надваряха... Един конник, малко отпреж, яхнал на висок, хубав жълт жребец,

разправяше със силни и сърдити ръкомахания на ония, които вървяха до него, и

често турски псувни стигаха до слуха на Найдена. Веднага той се извърна,

изгледа го, па се повърна назад, като пробиваше навалицата, и се изпречи пред

Стремски. Очите на тоя человек, висок, бледен, с дълги мустаци настръхнали,

бяха страшни. Найден се спря, като позна хаджи Гъча Шамурът.


- Найдене! - извика той. - Жена ми тая заран е предала в ръцете на баща ти сто

лири!
- Казаха ми, бай хаджия - отговори Найден.


- Тия пари да ги дадеш!
- Баща ми го убиха, знайте, и вашите и нашите пари взеха турците.
- Тия пари да ги дадеш! - изкряска хаджи Гъчо. - У тебе има пари!
- Имам само двайсет и две лири - отговоря Найден, - но те ми трябват.
- Дай ги! - извика хаджи Гъчо, като го хвана за пазвата.
- Бай хаджи, остави се, недей ни запира тука - каза Иван Кирков.
- Нямаш право, това е обир - отвърна решително Найден.
Лицето на хаджи Гъча беше свирепо.
- Извади кесията или ти изпих кръвта! - и хаджият извади револвера си и го

посочи в гърдите на Найдена. Очите му светеха зверски.


Тълпата, която ги обикаляше, бързо се разстъпя и се отдалечи. Никой не искаше

да се намеси в разпрата и да си навлече гнева на хаджи Гъча. Остаяше само Иван,

но също уплашен.
Пред това насилие Найдену не оставаше друго, ами да се покори. Той му даде

лирите си.


- Ти забрави да насочиш тоя револвер срещу турците, а замеряш с него един

безоръжен българин. Срамота! - каза той бледен. Хаджи Гъчо изпули очи, за да

отговори нещо, но внезапно извърна коня си, дупна го по корема и фукна като

куршум.
В тоя същи миг се зачу вик:


- Турци!
Тълпата нададе вик и взе да бяга уплашена, като рояк пилци, които са видели

орела. Всички бягаха напред. Но веднага се завръщаха. Няколко башибозука бяха

се осмелили да дойдат до това място, за да обират и убиват, и бяха пресекли

пътя.
- Бягайте!


Викове, олелия, ужас!
Мъжете се смъкнаха надолу и потънаха в еловата гора; но турците успяха да

загащят около двайсетина души - повечето жени и деца, и с пищови запънати ги

подкараха като едно послушно и безропотно стадо надясно, по върлото, дето една

впадина, затулена с балвани, врасли в земята, ги закри и отлъчи от множеството

на бежанците, което продължи да бяга из общата пътека. Жените, неми, като смърт

бледни, без да им поръчват, извадиха каквото имаха ценно: пари, наниз,

пръстени, обеци - и го пуснаха на земята. Турците бяха трима само, но безумната

паника им служеше отлично. Между повърнатите бежанци имаше и семейството на

Донча, със самия него, и още четирима мъже: Иван Кирков и Найден Стремски и

други двама, които Стремски не познаваше. Найден гологлав, облечен с палтото,

което скриваше формените му дрехи на турски капитан, в ръка с поводника на

коня, гледаше като човек зашеметен и сякаш чакаше безучастно каквото има да

види. Дончовото дете пискаше пак на ръцете на майката. Мъжът й, колкото беше

червендалест преди, сега стана по-бледен: капка кръв не оста в лицето му. Той

въртеше очи плахо и обезумял. Единият башибозук грабна кърпата от главата на

Дончовица, защото беше новичка, когато другарите му тършуваха още осталите

жени. Детето ревеше, неговия незлобив ум не подозираше ужасната сцена тука;

това крехко същество чувствуваше само едно нещо: нетърпимия глад, дразнен

повече от безмлечната гръд На майката.
- Защо плаче това свинче мари? - попита един чернолик турчин с нова чалма, с

прошарена брада и с вглъбнати черни очи под нависнали вежди,


- Два дена не е яло! - изхленчи майката.
Турчинът измъкна из торбата си късче хляб и го Додаде на Дончовица.
- Вземи, дай му... Баща му да му бере грехът. - Па като се обърна към Донча,

попита го: - Ти ли си баща му?


- Аз, ефандим - отговори Дончо, обнадежден малко от милостта, изказана към

детето му. Турчинът му каза:


- Лягай, гявур!
Нещастният не можа да каже дума. Той приличаше на дърво, а не на човек. Заклати

се като пиян, разпери ръце глупаво, уж като да се, моли, па коленичи.


Турчинът изтегли ятагана си, сложи ляво коляно на тревата, подвали с лява ръка

българина и му притисна челото до земята и преряза гръкляна му като на една

овца.
Жена му извика отчаяно и си закри очите. Другите двама турци продължаваха

тършуването. Те не бързаха да се разправят с осталите гявури: те им бяха в

ръцете. Плячката беше главното. Черноликият турчин попипа в пояса и джебовете

на заклания, той набара нещо на кръста му, под шаячевото сетре, и измъкна един

револвер.
- Пълен! - каза той, като му прегледа патроните. - Пхюй! Кучешки сине! -

допълни той с презрителен поглед към жертвата си. Па изпразни два пъти

револвера в гърдите на умрелия. Третия куршум изпразни срещу Ивана Кирков,

който се случи по-близо до него, но му проби само пазвата на салтамарката.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница