Последният жокер — Когато всичко е вече изгубено…

87
изникнеше в главата ми този въпрос, умът ми започваше да изброява моите недостатъци. Не мога да се справя, казвах си, защото съм необразован. Срамувах се заради външността си, заради диалекта си,
заради миналите си грешки… Всички тези неща бяха отговори на въпроса защо не мога. Но когато се запитах как най-успешно да разреша даден проблем, съзнанието ми се фокусира върху думата
„успешно“. Тогава се чувствах щастлив и работоспособен.
— Ясно — кимна Ерик. — Значи трябва да задаваме правилните въпроси. Даже може да са насочващи, например: „Кой е най- приятният, най-бързият и най-удачният начин за разрешаване на проблема?“.
— Хей, браво на теб! — ухили се Чърчил. — Ето с такива въпроси ще умориш от глад черното куче!
— Тогава нека да ви попитам следното — намеси се Дейвид: —
Кой е най-бързият начин да отговорим правилно на поставения ни въпрос?
— Най-бързият начин е като влеем свежа кръв — каза Линкълн.
— Време е да повикаш следващия пътешественик.
Останалите се съгласиха.
Дейвид стана и се провикна:
— Председателят иска помощ от пътешественик!
Изведнъж всички в залата извърнаха глави към средната пътека.
Един снажен мъж беше станал от мястото си на шестия ред и бавно слизаше по стъпалата. Златна диадема придържаше черната му къдрава коса, стигаща до раменете. Кожената му туника беше обгърната с къса препаска и украсена с орнаменти от бронз и сребро.
Над лактите на мускулестите му ръце блестяха широки златни обръчи.
Не носеше пръстени, а само солидни бронзови гривни. Краката му бяха обути в сандали.
Дейвид никога не беше виждал толкова впечатляваща гледка.
Осанката и поведението на този човек вдъхваха респект. Хората около масата машинално станаха да го посрещнат, но никой не дръзна да се здрависа с него.
Той застана на мястото, отредено за председателя, и заповяда:
— Седнете!
„Виж го ти!“ — помисли си Дейвид, обаче се подчини. Ерик не го последва веднага — искаше да покаже, че не изпитва

88
страхопочитание и няма да позволи да го командват.
Чърчил и Линкълн се спогледаха и повдигнаха вежди. Още в началото на съвещанието им беше направило впечатление, че председателят отказва да заеме почетното място, а предпочита да седне сред тях. И двамата оцениха ловкия ход, но сега безропотно изпълниха нареждането на новодошлия, защото се досещаха кой е.
Само Орлеанската дева не го послуша. Взе меча си с две ръце и го поднесе към човека с туниката, коленичи пред него и вдигна оръжието над сведената си глава. Мъжът го пое и великодушно й кимна. Изчака я да се върне на мястото си и сложи меча на масата.
Жана д’Арк забеляза учудването на Ерик и реши да му обясни:
— За този човек аз съм воин, а царят никога не сяда на една маса с въоръжени бойци. Дошъл е без своите хора, ето защо по традиция съм длъжна да му предам меча си.
— Цар ли?! — зяпна Ерик. — Какъв цар?
— Царят, който уби Голиат — прошепна тя, без да откъсва очи от човека, когото обсъждаха. — Цар Давид.
Ерик сякаш си глътна езика.
— Да започваме! — нареди цар Давид.
„Това вероятно е първият пътешественик, който не познава никого тук“ — помисли си председателят. Изкушаваше се отново да повика Гавраил и да го попита дали е така, но вместо това каза:
— Ваше Величество! — Отдавна знаеше как трябва да се държи в присъствието на такива хора, нали затова избра средния стол, когато се появи Уинстън Чърчил. — Както сигурно знаете, моето име изразява преклонение пред вашите славни дела! Много се радваме, че сте сред нас! Мъдростта ви ще е нашият пробен камък, докато търсим отговора, който досега ни убягваше поради скромните ни умствени способности!
Линкълн потисна усмивката си, но Уинстън не издържа:
— О-о, я стига! Още малко и ще предложиш да му направиш масаж! Гледай ме сега и се учи. — Той се обърна към царя: — Моите уважения, сър. Поласкани сме от вашето присъствие, но времето ни е ограничено. Убеден съм, че намирате прилика между настоящото съвещание и преговорите, които сте водили с израилските племена и съседите ви на източния бряг на река Йордан. Събрали сме се да търсим отговора на един изключително важен въпрос, който ще

89
определи по-нататъшната съдба на човечеството. Смея да предположа,
че ще ни позволите да общуваме с вас като с равен, както сам сте предложили навремето при онези преговори. Гениален ход! Прекланям се пред вашата мъдрост.
Той погледна останалите, сякаш ги подканяше: „Хайде де!“ — и те го подкрепиха, възкликвайки:
— Каква проницателност!
— Браво! — прошепна Дейвид на премиера. — Благодаря ти!
— О, изобщо не ме затрудни, имам опит. Малко ли съм преговарял с французи…
Преди да започнат обсъждането, Линкълн се сети да попита новодошлия:
— Носите ли ни някакво съобщение от залата, сър?
— Да — кимна цар Давид и се обърна към Дейвид: — Моят син
Соломон седеше до мен. Изпраща ти поздрави.
— Благодаря! — Той се взря в публиката, но не видя Соломон.
— Обсъждахме различни варианти — продължи царят. — Синът ми настояваше на своя, който беше подкрепен и от мнозинството.
Убеден съм, че това е верният отговор, но тъй като обещах да ви третирам като равни, разрешавам ви да проведете дискусия.
— Колко благородно! — възкликна престорено Уинстън, но
Линкълн го изгледа накриво и той побърза да замаже гафа: —
Благодарим ви, сър. Какъв е отговорът, който предлага вашият мъдър син?
— Проявете самодисциплина — отговори цар Давид. —

Изтегляне 1.34 Mb.

Сподели с приятели: