Прeoговор

Библията

Забележете, че u в двата пасажа има силно внушение, че ще стане съживяване на материалното тяло, а със­тоянието на физическа смърт отново е сравнено със

съня.

Все пак, както става очевидно от предходната гла­ва, малцина се позовават на определени библейски кон­цепции, когато се опитват да хвърлят светлина върху случилото се с тях или да ми го обяснят. Спомнете си, че един човек описа тъмното заградено място, през ко­ето преминал в момента на смъртта, като библейска­та „долина на сянката на смъртта". Двама души спо­менават, че Исус казал: „Аз съм светлината на света". Ясно е, че именно (поне отчасти) въз основа на този израз и двамата идентифицират светлината, която са срещнали, с Христос. Единият от тях ми каза: „Въоб­ще не видях някаква личност в тази светлина, но за мен светлината беше Христос — съзнание, единение с всичко, съвършена любов. Смятам, че Христос се е изразил бук­вално, когато е казал, че той е светлината на света".

Аз рекох: „Кой си Ти, Господине?". Той отговори: „Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и се изправи на нозете си; защото Аз затова ти се явих, за да те

поставя служител и свидетел на онова, що си Видял и каквото ще ти открия..."

Затова, царю Агрипа, аз се не противих на видение­то небесно... Когато тъй се защищаваше той, фест извика с висок глас „Полудял си, Павле. Многото уче­ние те докарва до лудост".

А той каза: „Не съм луд, достопочтени фесте, но говоря думи на истина и на здрав разум".

Този епизод явно наподобява донякъде срещата със съ­ществото от светлина при преживяванията на прага на смъртта. Първо, съществото притежава индивидуал­ност, макар че не се вижда материална форма, и от него се излъчва „глас", който задава въпрос и дава наставления. Когато Павел се опитва да каже за това на другите, те му се присмиват и го обявяват за „луд". Но видението променя целия му живот: оттук нататък той става во­дещият проповедник на християнството като начин на живот, предполагащ любов към ближния.

Разбира се, има и разлики. Павел не е на косъм от смърт­та, когато му се явява видението. Интересното е, че той съобщава и че е бил заслепен от светлината и после в продължение на три дни не можел да вижда. Това влиза в противоречие с разказите на онези, които казват, че макар светлината да е била неописуемо бляскава, въоб­ще не ги е заслепявала, нито им е пречела да виждат не­щата наоколо.

В следната дискусия за естеството на живота след смъртта Павел казва на онези, които оспорват христи­янската концепция за отвъдния живот, като питат как­во тяло ще имат мъртвите:

И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно... но Бог му дава тяло, каквото се иска, и на Всяко семе собственото му тяло... Има тела небес­ни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг — на земните... Тъй е и Възкресението на мъртви­те: сее се в тление — възкръсва в нетление; сее се в безчестие — възкръсва в слава; сее се в немощ — въз­кръсва в сила; сее се тяло душевно — възкръсва тяло духовно. Има тяло душевно, има и тяло духовно... Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж в един миг при последната тръ­ба: ще затръби, а мъртвите ще възкръснат нетленни.

Интересното е, че краткото описание, което прави апостол Павел на естеството на „духовното тяло", много добре съответства на разказите на напусналите телата си. Във всички случаи се подчертава нематериалността на духовното тяло — липсата на физическа същ­ност, както и липсата на ограничения. Апостол Павел казва, че докато материалното тяло е слабо и грозно, духовното тяло ще бъде силно и красиво. Това ни напом­ня за един от разказите за преживявания на прага на смъртта, в който духовното тяло е изглеждало цяло и завършено дори когато физическото тяло е било обезоб­разено, а и за друг разказ, в който духовното тяло не изглеждало да има определена възраст, т.е. да е подвласт­но на времето.

Платон

неговият учител Сократ е главен събеседник, както и малко на брой писма.

Платон силно е вярвал в ползата от разума, логиката и спора при постигането на истината и мъдростта, но само до един етап, защото освен това е бил и велик яс­новидец, който внушава, че в крайна сметка истината може да ни се яви единствено при едно почти мистич­но преживяване на просветление и прозрение. Той прие­ма, че съществуват нива и измерения на реалността из­вън осезаемия, материалния свят, и вярва, че материал­ната сфера може да бъде разбрана само като се позовава­ме на тези други, „no-висши" нива на реалността. В съ­ответствие с това той се интересувал главно от не­материалния, съзнателния компонент на човека — душа­та, и виждал физическото тяло само като временен но­сител на душата. Тогава никак не е учудващо, че той се е интересувал от съдбата на душата след физическата смърт и че няколко от неговите диалози, и особено „Ре­публиката", са посветени на тази тема.

Трудовете на Платон са изпълнени с описания на смъртта, съвсем подобни на онези, които обсъждахме в предишната глава. Например Платон определя смъртта като разделяне на безплътната част на живия човек — душата, от физическата част — тялото. Нещо повече — тази безплътна част от човека е обект на много по-малко ограничения от физическата част. Освен това Пла­тон изрично подчертава, че времето не е елемент от сфе­рите извън физическия, осезаем свят. Другите сфери са вечни и според поразителната фраза на Платон онова, което наричаме време, е само „движещото се нереално отражение на вечността".

В множество пасажи Платон разглежда как душата, ко­ято е отделена от тялото си, може да се срещне и да раз­говаря с мъртвите души на други и че духове водачи я нап­равляват при преминаването от материалния живот към

следващата сфера. Той споменава, че някои очакват след смъртта една лодка да ги вземе и да ги превози през вод­но пространство до „другия бряг" на тяхното същест­вуване след смъртта. Във „Федон" и цялостната поста­новка, и аргументите, и словата внушават идеята, че тя­лото е затворът на душата и че смъртта съответно представлява бягство или освобождение от този затвор. Както видяхме в първа глава, Платон описва (чрез Сократ) древната представа за смъртта като сън и забравя­не, но го прави само за да я отрече накрая и да я преобър­не на 180 градуса. Според Платон душата идва във физи­ческото тяло от една по-висша и по-божествена сфера на съществуване. Според него именно раждането представ­лява сън и забравяне, тъй като душата при раждането си в тялото преминава от едно състояние на велико осъзна­ване към по-малко съзнателно ниво и междувременно заб­равя истините, които е знаела в предишното си състоя­ние извън тялото. Както се подразбира, смъртта е събуждане и спомняне. Платон отбелязва, че душата, която е била отделена от тялото при смъртта, е в състояние да мисли и разсъждава дори по-ясно от преди и по-лесно може да разпознава истинската природа на нещата. Нещо повече — скоро след смъртта тя се изправя пред „съд", къ­дето божественото същество представя пред нея всич­ки неща — и лоши, и добри, — които е извършила през жи­вота си, и я кара да застане лице в лице с тях.

Най-поразителната прилика навярно може да се открие в книга X на „Републиката". Там Платон разказва мита за гръцкия войник Ер. Ер заминал, за да участва в битка, в която много гърци били убити, и когато сънародниците му отишли да приберат телата на загиналите, намери­ли и неговото сред другите. То било положено заедно с тях върху погребалната клада, за да бъде изгорено. След известно време трупът на Ер се сьживил и Ер описал как­во е видял по време на своето пътешествие в отвъдно-

то царство. Ер казал, че когато душата му напуснала тя­лото, той се присъединил към група духове и заедно отишли до място, където имало „отвори" или „прохо­ди", явно водещи от този свят към сферите на отвъд­ния живот. Тук другите души били спрени и съдени от божествени същества, които с един поглед като на сце­на виждали какво е правила душата по време на земния си живот. Но Ер не бил съден. Вместо това същества­та му казали, че трябва да се върне и да съобщи на хора­та от материалния свят какво представлява другият свят. След като видял още много неща, Ер бил изпратен обратно, но казал, че не знае как се е върнал във физичес­кото си тяло. Той просто се събудил и разбрал, че се на­мира върху погребалната клада.

Важно е да се знае, че според самия Платон описания­та на точните подробности от света, в който душа­та ще отиде след смъртта, са „в най-добрия случай близки до истината". Макар да не се съмнява, че има оцеляване след телесната смърт, той твърди, че опитвайки се да обясним отвъдния живот, докато сме в настоящия фи­зически живот, ние се сблъскваме с две пречки. Първо, на­шите души са затворени вьб физически тела и по този начин са ограничени от физическите си сетива в онова, което могат да преживеят и да научат. Зрение, слух, осезание, вкус и мирис — всяко от тези сетива по свой на­чин може да ни излъже. Очите ни могат да смалят един огромен предмет, ако се намира надалече; можем да чуем погрешно нещо, което са ни казали, и т.н. В резултат на всичко това ние можем да имаме лъжливи представи или мнения за естеството на нещата. Тъй че нашите ду­ши не могат да видят самата реалност, докато не се освободят от объркаността и неточността на физи­ческите сетива.

Второ, Платон смята, че човешкият език не може пря­ко да изрази висшата реалност. Думите no-скоро прикpubam, отколкото дa разкриват вътрешното естество на нещата. Оттук следва, че човешките думи не могат да направят нищо повече, освен да загатнат — по ана­логия, чрез митове и по други индиректни начини — за истинското естество на онова, което се намира извън материалната сфера.

Тибетската книга на мъртвите

Тази забележителна творба е била съставена от учения­та на мъдреците в праисторически Тибет, събирани в продължение на много векове, и съдържанието й е преда­вано от уста на уста през поколенията. Накрая то е би­ло записано, изглежда, през VIII век от н.е., но дори тога­ва книгата е била пазена в тайна.

формата на тази необикновена книга се определя от разнообразните й вътрешно свързани приложения. Пър­во, мъдреците, които са я написали, са разглеждали уми­рането като умение — нещо, което може да бъде напра­вено изкусно или пък по неподходящ начин в зависимост от това дали човек притежава необходимите познания, за да го направи добре. Ето защо книгата била четена ка­то част от погребалната церемония, както и на умира­щия в последните мигове от живота му. Така тя е била замислена да изпълнява две функции. Първата е била да по­могне на умиращия да запази в съзнанието си спомен за ес­теството на всяко ново чудно явление, което прежибява. Втората е била да помогне на живите около него да мислят позитивно и да не задьржат умиращия на този свят чрез любовта и емоционалната си привързаност, за да може той да влезе в следсмъртните нива в подходящо състояние на духа, освободен от телесните грижи.

За постигането на тези цели книгата съдьржа прост­ранно описание на различните етапи, през които преминава душата след физическата смърт. Аналогията между ранните етапи на смъртта, описани в нея, и разказано­то ми от онези, които са били на прага на смъртта, е направо фантастична.

Първо, в тибетското описание разумът, или душата на умиращия, напуска тялото. Известно време след то­ва душата му изпада в „несвяст" и той открива, че се намира в някаква пустота — пустота нематериална, притежаваща свои собствени ограничения, в която негово­то съзнание продължава да съществува. Той може да чуе тревожни и дразнещи звуци, описани като бучащи, гър­мящи, свирещи като вятъра, и обикновено открива, че е обгърнат от мъгливо, сивкаво озарение.

С изненада установява, че е напуснал физическото си тяло. Той вижда и чува как неговите роднини и прияте­ли оплакват тялото му и го приготвят за погребение­то, но когато се опитва да им се обади, те нито го чу­ват, нито го виждат. Все още не осъзнава, че е мъртъв, и се чувства объркан. Пита се дали е мъртъв или не и когато най-накрая разбира, че е мъртъв, се чуди къде тряб­ва да отиде и какво трябва да направи. Изпитва огром­но съжаление, отчаян е от състоянието си. За извест­но време остава близо до местата, които е познавал през материалния си живот.

Забелязва, че все още се намира в тяло, наречено „блес­тящо", което явно не е от материална субстанция. Та­ка той може да преминава през скали, стени и дори през планини, без да среща съпротивление. Придвижва се почти мигновенно. Щом поиска да отиде някъде, в миг е там. Мислите и възприятията му са по-малко ограниче­ни; умът му става много бистър, сетивата му изглеждат по-изострени и по-съвършени и по своята природа по-близки до божественото. Ако в материалния си жи­вот е бил сляп, глух или инвалид, с удивление установя­ва, че в неговото „блестящо" тяло всички сетива, как-

mo u възможностите на материалното му тяло, са въз­становени и усилени. Може да види други същества с та­кова тяло и може да се срещне с онова, което наричат „ясната" или „чистата светлина". Тибетците съветват умиращия да се старае да изпитва единствено любов и съчувствие към другите, когато се приближава към тази светлина.

В книгата е описано и чувството на бездънен покой и задоволство, което изпитва умиращият, а също така и нещо като „огледало", отразяващо целия му живот, всич­ките му дела, добри и лоши, за да могат той и същест­вата, които го съдят, да ги видят ясно. При това не може да има изопачаване; невъзможно е да излъжеш за жи­вота си.

Накратко, макар че Тибетската книга на мъртвите включва и множество по-късни етапи на смъртта, кои­то никой от моите досегашни обекти не е преживял, съвсем явно е, че има поразителна прилика между разказа­ното в този древен ръкопис и описанията, които съм слу­шал от съвременни американци.

Сведенборг е роден в Стокхолм и е живял от 1в88 г. до 1772 г. Той бил доста прочут по онова време и има зна­чителен принос в различни сфери на естествените нау­ки. Неговите трудове, първоначално ориентирани към анатомията, физиологията и психологията, му донесли признание. Но по-късно той преживял духовен обрат в живота си и започнал да разказва за предполагаемото си общуване с духовни същества от отвъдното.

По-късните му произведения са изпълнени с ярки опи­сания на живота след смъртта. И отново приликата между онова, което е написал за някои от духовните си

преживявания, и разказите на онези, които са били на ко­съм от смъртта, е невероятна. Например ето как Све­денборг описва състоянието, когато телесните функции дишане и кръвообращение се преустановят:

Човекът не е мъртъв, а само се е отделил от телес­ната част, която му е била от полза в този свят... Когато човек умре, той само преминава от един свят в друг.*

Сведенборг твърди, че самият той е изпитал първи­те етапи на смъртта и че е имал преживявания извън тялото си:

Изпаднах в състояние на безчувственост, що се от­нася до телесните сетива, и почти в състоянието на умиращ; но вътрешният живот на мисълта си оста­на цялостен, тъй че аз възприех и запазих в паметта си нещата, които ми се случиха и които се случват на хората, възвърнати към живот... Особено ми беше да­дено да разбера... че става издърпване и... изтегляне на... разума, т.е. на душата ми от тялото.

По време на това преживяване той среща същества, които определя като „ангели". Най-накрая те го питат дали е готов да умре:

Ангелите най-напред ме попитаха каква е мисълта ми, дали е като на умиращите, които обикновено мислят за вечния живот; а после казаха, че искат умът ми да задържи тази мисъл.

*Всички цитати от Сбеденборг са взети от „Компендиум на теологични­те и духовни трудове на Емануел Сведенборг" (Бостън: „Кросби и Никьлс", 1853 г.), стр. 1в0-197. - Б. а.

Но общуването между Сведенборг u духовете не е от земен, човешки вид. Това е почти директно предаване на мисли. Ето защо няма никаква вьзможност да се появят недоразумения.

Докато духовете разговарят помежду си на универ­сален език... Всеки човек веднага след смъртта разбира този универсален език... който е подходящ за неговия дух...

Разговорът на ангела или духа с човек е така звучен, както и разговорът на човек с човека; но въпреки то­ва стоящите наоколо не го чуват; причината е в то­ва, че говорът на ангела или духа преминава право в мислите на човека...

Току-що починалият не съзнава, че е мъртъв, защото все още се намира в тяло, наподобяващо физическото му тяло в няколко отношения.

Първоначалното състояние на човека след смърт­та е близо до състоянието му в този свят, защото там по подобен начин той е в материалното... Сле­дователно той не знае нищо друго, освен че все още е в този свят... Ето защо, след като са се учудили, че все още са в тяло и имат всичките сетива като в този свят... те изпитват желание да разберат какво е рай и какво е ад.

Но духовното състояние е с по-малко ограничения. Възприятията, мислите и паметта са по-сьвършени, а бремето и пространството вече не са пречка, как­то е в материалния свят.

Всички способности на духовете... са по-сьвършени, как­то и техните възприятия, мисли и чувства.

Умиращият може да срещне духовете на други почи­нали, които е познавал приживе. Те идват, за да му по­могнат при преминаването в отвъдното.

Духът на човека, наскоро напуснал този свят... е раз­познат от неговите приятели и от онези, които е поз­навал в този свят... след което те му дават указания за състоянието на вечния живот...

Изминалият му живот може да му бъде показан ка­то видение. Той си спомня всяка подробност от не­го и няма никаква възможност да излъже или да скрие нещо.

Вътрешната памет... е такава, че в нея са вписани всички конкретни неща... които човек е мислил, гово­рил и извършил... от най-ранното му детство до дъл­бока старост. Когато преминава в другия живот, чо­век носи със себе си всички тези неща и впоследствие трябва изцяло да си ги спомни... Всичко, което е казал и направил... е представено пред ангелите в ясна като ден светлина... и... на света няма нищо, което да е тол­кова добре скрито, че да не се разкрие след смъртта... като че ли видяно като изображение, когато духът се представя в небесната светлина.

Сведенборг описва и „светлината на Бога", която из­пълва отвъдното — светлина с неописуема яркост, коя­то самият той е зърнал; светлината на истината и раз­бирането.

Ето че в произведенията на Сведенборг, както по-рано в Библията, трудовете на Платон и Тибетската кни­га на мъртвите, откриваме поразителни аналогии със съв­ременните описания на преживявания на прага на смърт­та. Но естествено възниква Въпросът дали тези съответствия са чак толкова учудващи. Например някои мо­гат да предположат, че авторите на различните произ­ведения взаимно са си влияли. Подобно твърдение може и да е вярно за част от случаите, но в други не е така. Платон признава, че отчасти е взел някои свои прозре­ния от религиозния мистицизъм на Изтока, тъй че ве­роятно е бил повлиян от традицията, създадена от Ти­бетската книга на мъртвите. Идеите на гръцката фи­лософия на свой ред са оказали влияние Върху авторите на Новия завет и затова може да се спори дали дискусия­та на an. Павел за духовното тяло не се корени отчас­ти в трудовете на Платон.

От друга страна, в повечето случаи не е лесно да се установи дали е имало такова влияние. Всеки автор ка­то че ли внася няколко интересни детайла, които се сре­щат и в моите интервюта, но които не може да е за­имствал от по-ранни източници. Сведенборг е чел Биб­лията и е бил запознат с Платон. Обаче той няколко пъ­ти споменава, че току-що починалият известно време може и да не съзнава, че е мъртъв. Този факт се появява отново и отново в разказите на хората, били много близ­ко до смъртта, но очевидно не се среща нито в Библия­та, нито у Платон. Но на него се набляга много в Ти­бетската книга на мъртвите — произведение, което Све­денборг положително не е имал възможност да прочете. Всъщност до 1927 г. тя изобщо не е била преведена.

Възможно ли е разказите за преживявания на прага на смъртта, които аз съм събрал, да са били повлияни от обсъжданите no-горе произведения? Всички, с които съм разговарял, познаваха до известна степен Библията, а два-ма-трима знаеха нещо и за идеите на Платон. От друга страна, никой не знаеше за съществуването на езотерични произведения като тези на Сведенборг или Тибетска­та книга на мъртвите. Но множество подробности, лип­сващи в Библията или у Платон, постоянно се появяват

в събраните от мен разкази и те съответстват точно на явленията и събитията, споменати в по-необичайни­те източници.

Трябва да се признае, че съществуването на аналогии и съвпадения между писанията на древни мислители и раз­казите на съвременни американци, оцелели, след като са били на косъм от смъртта, си остава един поразителен и определено необясним факт. Как е възможно, бихме мог­ли да се запитаме с основание, ученията на тибетските мъдреци, теологията и виденията на апостол Павел, странните прозрения и митове на Платон и духовните разкрития на Сведенборг така добре да съвпадат — как­то помежду си, така и с разказите на наши съвременни­ци, били възможно най-близко до смъртта?

Не. Аз преподавам психиатрия и философия на меди­цината и много искам да направя кариера в областта си, а поддържането на една измама едва ли би ми помогнало за постигането на целта ми.

Освен това от собствения си опит знам, че всеки, кой­то усърдно и със симпатия разпитва собствените си поз­нати, приятели и роднини за наличието на подобни пре-живявания, много скоро ще види как се разсейват всич­ките му съмнения.

Но това не е ли нереалистично? Дали изобщо такива преживявания са нещо обичайно?

Аз съм първият, който ще признае, че поради неизбежната ограниченост на моята подборка от случаи не съм в състояние да дам статистически издържана преценка за разпространеността на явлението. Но много ми се иска да ви кажа следното: такива преживявания са нещо много по-обичайно, отколкото би предположил някой, кой­то не ги е изучавал. Изнесъл съм много публични лекции по темата пред най-различни по обем и Вид групи и все­ки път се намираше някой, който след това да дойде при мене и да ми разкаже своята история или, както стана в някои случаи, да я разкаже публично. Разбира се, всеки би могъл да твърди (и с право!), че хора с подобни преживявания са по-склонни да посещават лекции на такава тема. Но все пак в много от случаите, с които се сблъс­ках, хората не бяха дошли на лекцията заради темата. Например напоследък говорих пред група от трийсет човека. Двама от тях бяха имали преживявания на прага на смъртта, и двамата присъстваха там само защото бя­ха членове на групата. Никой не знаеше темата предва­рително.

Навярно има няколко причини за това. Първата и най-Важната според мен се корени Във факта, че в наше вре­ме обществото като цяло е настроено против диску­сии, посветени на възможното оцеляване след телесна смърт. живеем Във век, когато науката и техниката са направили огромна крачка напред в разбирането и поко­ряването на природата. Разговорите за живот след смъртта изглеждат някак атавистични за мнозина, кои­то може би смятат, че тази идея no-скоро принадлежи на нашето „суеверно" минало, отколкото на нашето „на­учно" настояще. И поради това хората, имали преживявания извън сферата на науката, както я разбираме днес,

са подложени на присмех. Съзнавайки това отношение, хората с трансцедентални преживявания естествено проявяват нежелание да разказват за тях открито. Убе­ден съм, че огромен материал лежи скрит в умовете на хора с такива преживявания, които се страхуват да не им сложат етикета „луди" или „с развинтена фантазия" и затова не разказват на никого за тях, освен на един-двама близки приятели или роднини.

Невежеството на публиката по отношение на тема­та за срещите на прага на смъртта като че ли се коре­ни отчасти в едно всеобщо физиологично явление, свър­зано с вниманието. Много от онова, което чуваме и виждаме всеки ден, остава нерегистрирано в нашия съз­нателен ум. Но ако нещо по драматичен начин привле­че вниманието ни, ние сме склонни да го забелязваме от­тук нататък. На мнозина се е случвало да научат зна­чението на някоя нова дума и през следващите няколко дни да я срещат във всичко, което решат да прочетат. Това, разбира се, не се обяснява с факта, че думата току-що се е разпространила в езика и затова се явява нав­сякъде. По-скоро думата си е била там, във всекиднев­ното ни четиво, но тъй като не сме знаели значение­то й, обикновено сме я подминавали несъзнателно.

По същия начин след лекция, която четох скоро, предложих дискусия и един лекар зададе първия въпрос: „От дълго време се занимавам с медицина. Ако тези преживя-вания са нещо обичайно, както вие твърдите, защо не съм чувал за тях?". Знаейки, че е вероятно в групата да има някой, който е срещал един-два подобни случая, аз веднага насочих въпроса обратно към публиката. Попи­тах: „Има ли сред вас някой, който да е чувал за нещо подобно?". В този момент съпругата на лекаря вдигна ръ­ка и разказа история за много близка тяхна приятелка.

Друг пример: мой познат лекар за първи път научил за подобни преживявания от статия в стар вестник,

посветена на моя лекция. На следващия ден един пациент му разказал за много подобно преживяване. Лекарят ус­тановил, че пациентът не е могъл да чуе или да прочете за проучванията ми. Всъщност пациентът доверил сво­ята история на лекаря, защото бил объркан и малко разтревожен от случилото се и търсел мнението на специ­алист. Много е възможно и в двата случая лекарите и по-рано да са чували за подобни преживявания, но да са ги смятали no-скоро за индивидуални странности, отколко­то за широко разпространено явление, и да не са им обър­нали особено внимание.

И накрая — когато става въпрос за лекари, има един допълнителен фактор, който би могъл да ни помогне да си обясним защо толкова много от тях като че ли не знаят за явленията на прага на смъртта, макар да се предполага, че именно лекарите би трябвало да се сблъс­кват с тях. В процеса на обучението непрекъснато се втълпява на бъдещите лекари, че трябва внимателно да преценяват какво казва пациентът за своето състо­яние. Лекарят е обучаван да се отнася много внимател­но към обективните „признаци" на болестния процес, но да приема субективните оплаквания („симптоми") на пациента с известни резерви. Много е разумно да се пос­тъпва по този начин, защото човек работи по-лесно с обективните факти. Но това отношение води и до скриването на преживяванията на прага на смъртта, за­щото малцина лекари са свикнали да питат за чувства­та и преживяванията на пациентите си, които спася­ват от клинична смърт. Предполагам, че именно пора­ди това отношение не е по-вероятно лекарите (които на теория би трябвало да принадлежат към групата, най-често сблъскваща се с преживявания на прага на смъртта) да научават за такива преживявания, откол­кото останалите хора. .

Изглежда, няма изобщо никакви разлики като съдържание и видове преживявания в зависимост от това дали са съобщени от мъже или жени. И мъже, и жени са ми описвали всеки от общите аспекти на близките срещи със смъртта, които сме обсъждали, и не съществува ни­то един елемент, който да натежи повече или по-малко в „женските" или „мъжките" разкази.

И все пак има разлики между обектите от мъжки и женски пол. Като цяло мъжете, имали преживявания на прага на смъртта, са много по-малко склонни да разказ­ват за тях, отколкото жените. По-често мъжете, от­колкото жените, са ми разказвали накратко за преживяванията си само за да не отговорят на писмата ми или по телефона, когато съм искал да последва по-подробно интервю. Много повече мъже, отколкото жени, са пра­вили забележки от рода на „опитах се да го забравя, да го потисна в себе си", намеквайки за страха си от нас­мешка или за чувствата си, свързани с преживяването, които са били прекалено необичайни, за да разказват за

тях.

Има и друг интересен факт — малко по-често, откол­кото бихме очаквали, подобни преживявания се явяват по време на бременност. И отново не бих могъл да обяс­ня защо е така. Може би защото сама по себе си в много отношения бременността представлява доста рисков физиологичен период, свързан с множество потенциални

медицински усложнения. Като прибавим и факта, че са­мо жените забременяват и че те са по-склонни от мъжете да говорят, това би могло да ни обясни честотата на тези преживявания по време на бременността.

Откъде знаете, че meзи хора просто не ви лъжат?

Много е лесно за хората, които не са слушали и наблюдавали разказващите за преживяванията си на прага на смъртта, да се придържат към хипотезата, че исто­риите са лъжа. Но аз се намирам в доста особено положение. Наблюдавал съм зрели, уравновесени възрастни хора — и мъже, и жени — да не издържат и да се разплакват, докато ми разказват за събития, случили им се, да речем, преди около три десетилетия. В гласовете им долавям искреност, топлота и едно чувство, което всъщност не може да бъде описано с думи. Така че за мен — по при­чина, която може да е невалидна за мнозина — идеята, че разказите може да са просто изфабрикувани измислици, е напълно неприемлива.

В допълнение към тежестта на моето мнение същес­твуват някои много силни аргументи против хипотеза­та за изфабрикуваните измислици. Как е възможно тол­кова много хора в продължение на осем години да идват и да ми разказват една и съща лъжа? Остава теоретич­ната възможност всички те да се се наговорили да го нап­равят. Наистина съществува възможност една мила въз­растна дама от Северна Каролина, студент по медици­на от Ню Джърси, ветеринар от Джорджия и много дру­ги хора да са се събрали като конспиратори и да са ми скроили този много хитър номер. Все пак не вярвам, че това изобщо е възможно!

Ако това не са явни лъжи, може би тези хора по някакъв много тънък начин изопачават нещата. Не е ли възможно npeз годините те да са разкрасили своите истории?

Въпросът ни насочва към добре познатото психологич­но явление, когато един човек може да започне със срав­нително просто описание на някакво преживяване или съ­битие и след време да го превърне в много сложен разказ. Всеки път говорещият прибавя по някой малък детайл и накрая сам започва да си вярва, докато не разкраси до такава степен историята, че тя почти да не прилича на оригиналната.

Но аз Все пак не вярвам, че този механизъм е действал в значима степен при изучаваните от мен случаи. Пър­во, разказите на хората, които съм интервюирал много скоро след преживяването — в някои случаи, докато все още са се възстановявали в болницата, — са от същия тип като разказите на онези, които са ми съобщавали за преживявания отпреди десетилетия. Нещо повече — в някои от случаите хората, които интервюирах, бяха записали описанието на своите преживявания скоро след случилото се и ми прочетоха записките си. И отново те­зи описания са също като другите, разказани по памет, след като са изминали години. Остава и фактът, че мно­го често аз съм бил първият или вторият човек, на кого­то е разказано преживяването, и то с голямо нежелание, дори когато е станало преди няколко години. Макар че е имало малка или почти никаква възможност за разкрася­ване, тези разкази отново не се различават като група от преразказваните по-често в продължение на години. И най-накрая, напълно е възможно в много от случаите да е имало не разкрасяване, а точно обратното. Онова, което психиатрите наричат „потискане", представлява умствен механизъм, при който се прави съзнателно усилие да се контролират нежелани спомени, чувства или мисли или да се изличат от съзнанието. Често по време на интервюто хората правят забележки, ясно подсказ­ващи, че е имало такова потискане. Например една жена ми разказа много подробно за преживяване по време на „смъртта" й: „Чувствам, че има още, но не мога да си спомня всичко. Опитах се да го потисна, защото знаех, че хората и така няма да ми повярват". Един мъж, кой­то оцелял след спиране на сърцето по време на операция на тежки рани, получени във Виетнам, разказва за емоци­оналния проблем, който са представлявали за него преживяванията извън тялото: „Дори сега, когато се опи­там да разкажа за това, гърлото ми се свива... Имам чув­ството, че много неща съм забравил. Стараех се да заб­равя". Накратко — имаме доста основания, струва ми се, да смятаме, че разкрасяването не представлява значим фактор в развитието на тези истории.

Дали тези хора са изповядвали някаква религия преди преживяванията? Ако е така, преживяванията не са ли оформени според религиозното им възпитание и вярвания?

Така е до известна степен. Както споменах по-рано, ма­кар описанието на съществото от светлина да е неиз­менно едно и също, то идентичността, която му се при­писва, явно е функция на религиозното Възпитание на ин­дивида. Но при всичките тези изследвания нито веднъж не чух някой да се позовава на рая или ада по начин, на­подобяващ обичайната картина, която ни предлага на­шето общество. Всъщност мнозина подчертават кол­ко различни са били преживяванията им от онова, кое­то би трябвало да очакват, основавайки се на религиоз­ното си възпитание. Една жена, която „умряла", разказва: „Винаги са ми казвали, че когато умра, ще видя и рая, и ада, но аз не видях нито едното, нито другото". Дру­га дама, която след тежко нараняване имала преживявания извън тялото си, твърди: „Странното е, че Винаги са ми Втълпявали като част от религиозното ми възпи­тание, че Веднага щом умре, човек застава пред онези кра­сиви, бисерни порти. Но аз просто се реех около моето физическо тяло и това беше всичко! Направо бях стъписана". Нещо повече — някои от случаите са разказани от хора, които нямат религиозно възпитание или въобще не са били вярващи преди преживяването, и описаното от тях не се различава по своето съдържание от разказите на хора със силна вяра. В няколко случая хора, които по-рано са попадали под влиянието на религиозни доктри­ни, но са ги отхвърлили, след преживяването изпитват дълбоки религиозни чувства. Други казват, че макар да са чели религиозни писания като Библията например, нико­га не са разбирали напълно някои неща в тях, докато не са имали преживяванията на прага на смъртта.

Нито един от тези случаи по никакъв начин не ми под­сказва, че прераждането е вьзможно. Все пак е важно да се знае, че и нито един от тях не изключва прераждане-то. Ако наистина има прераждане, вероятно има някак­во промеждутьчно пребиваване в други сфери между от­делянето от старото тяло и влизането в новото. Във всеки случай техниката на интервюиране на хората, ко­ито са били на косъм от смъртта и са оцелели, не би била подходяща за изучаване на прераждането. Възможно е да бъдат използвани и са били използвани други методи

за изучаване на прераждането. Например някои са опит­вали техниката на „регресия в далечното минало". Обек­тът се хипнотизира и му се подсказва мислено да се връ­ща все по-назад и по-назад в живота си. Когато достиг­не до най-ранните преживявания от сегашния си живот, които може да си спомни, му казват да се опита да се върне дори още по-назад! На този етап мнозина започват да разказват сложни истории за предишни животи в да­лечни времена и на далечни места. В някои случаи тези истории дават невероятно точна информация. Това ста­ва дори когато е установено, че обектът не е могъл да научи по някакъв нормален начин за събитията, личнос­тите и местата, описани от него с такава точност. Най-известен е случаят с Брайди Мърфи, а има и много други, някои от тях — още по-впечатляващи и по-добре документирани, но не толкова известни. Читателите, които биха искали по-подробно да проучат този въпрос, могат да се насочат към отличния труд на Иън Стивънсън, доктор по медицина, „Двайсет случая, подсказ­ващи, че има прераждане". Струва си да се отбележи и че в Тибетската книга на мъртвите, която така точно описва отделните етапи на близките срещи със смърт­та, се твърди, че прераждането наистина се осъщест­вява на по-късен етап след преживяванията, за които раз­казват моите обекти.

Интервюирали ли сте някога човек, който да е имал преживяване на прага на смъртта, свързано с опит за самоубийство? Ако е така, преживяването по-различно ли е било?

Наистина зная за няколко случая, при които опитът за самоубийство е станал причина за клинична смърт. Тези преживявания обикновено се описват като непри-

ятни. Както твърди една жена: „Ако оставиш тук ед­на измъчена душа, и там ще откриеш една измъчена ду­ша". Накратко — те разказват, че конфликтите, кои­то са се опитали да избегнат чрез опита за самоубийство, не са изчезнали със смъртта, а са станали по-сложни. В безтелесното си състояние те не са могли да направят нищо за решаването на своите проблеми, а е трябвало да видят и нещастните последици от своя акт.

Един мъж, който бил отчаян поради смъртта на съп­ругата си и се прострелял, „умрял", но бил Върнат към живота. Той твърди:

Не отидох там, където [съпругата ми] беше. Оти­дох на едно ужасно място... Веднага разбрах каква греш­ка съм направил... Помислих си: „Ще ми се да не бях го направил".

Други, преживели неприятното състояние в „преддве­рието на ада", отбелязват, че са имали чувството, че ще прекарат дълго време там. Това било тяхното нака­зание, че са „нарушили правилата", като са се опитали преждевременно да се освободят от онова, което в края на краищата е било тяхното „предназначение" — да пос­тигнат някаква цел в живота.

Тези забележки съвпадат с разказаното ми от няколко души, „умрели" по други причини, но твърдящи, че в това състояние им е било подсказано, че самоубийството е много нещастен акт, предизвикващ жестоко наказание. Един мъж, който е имал преживявания на прага на смърт­та след катастрофа, разказва:

[Докато бях там], имах чувството, че двете неща, които са напълно забранени, са да се самоубиеш или да

убиеш друг човек... Да извършиш самоубийство озна­чава да хвърлиш Божия дар в лицето Му... Да убиеш друг човек означава да се намесиш в Божиите намерения за този човек.

За подобни мнения и чувства са ми съобщавали в множесто случаи и те са идентични с най-древните теоло­гични и морални аргументи против самоубийството, по­явяващи се под най-разнообразни форми в трудовете на така различни мислители като свети Тома Аквински, Лок и Кант. Според Кант самоубийството означава да дейс­тваш против Божиите помисли, а, от друга страна, на самоубиеца се гледа като на бунтовник против Създате­ля. Тома Аквински твърди, че животът е Божи дар и че само Бог има право да си го вземе обратно.

Но като обсъждаме това, аз не издавам морална при­съда срещу самоубийството. Аз само съобщавам какво са ми казали други хора, имали такова преживяване. В мо­мента подготвям втора книга за преживяванията на пра­га на смъртта, в която тази тема, наред с някои други, ще бъде разгледана по-подробно.

Попадали ли сте на случаи с хора от различни национални култури?

Не. Всъщност една от причините да твърдя, че мое­то изследване не е „научно", е, че групата индивиди, кои­то съм изслушал, не представлява случайна подборка от човешки същества. Много ще ми е интересно да чуя за преживяванията на прага на смъртта на ескимоси, инди­анци от британска Колумбия, индианци навахо, племена от поречието на Нил и т.н. Но поради географски и дру­ги причини не съм успял да открия такива.

Доколкото знам, не. Все пак, тъй като бях изцяло за­ет със съвременни случаи, просто нямах време да изс­ледвам по подобаващ начин този въпрос. Затова няма да се учудя, ако открия, че за подобни случаи са разказ­вали и в миналото. От друга страна, имам силното по­дозрение, че преживяванията на прага на смъртта са не­що много по-обичайно през изминалите няколко десети­летия, отколкото в по-ранни периоди. Причината за това е, че едва в по-модерни Времена технологията на връщане към живота (ресусцитация) стана достъпна. Много от нашите съвременници, били на прага на смъртта и съживени, не биха оцеляли в по-ранни време­на. Инжекции с адреналин директно в сърцето, апарат за стимулация чрез електрошок, изкуствено сърце и апарати за поддържане на дишането са примери за напре­дъка на медицината.

Да, доколкото е възможно. При случаите, които бях поканен да проуча, медицинските картони подкрепят твърденията на обектите. В някои случаи поради дав­ност и/или смъртта на човека, който е съживил паци­ента, доказателствата не са налице. Разказите, за които липсва потвърждаваща документация, не се различават от тези, за които има такава. В много от случаите, когато медицинските доказателства липсваха, аз осигурявах сви­детелствата на други хора — приятели, лекари или род­нини на интервюирания — за това, че наистина е имало преживяване на прага на смъртта.

Повечето цифри и количества, цитирани от медицин­ската практика, представляват средни стойности и не могат да се приемат безусловно. Често цитираните пет минути представляват средна величина. Клинич­но правило е около пет минути след изпадането в кли­нична смърт да бъдат преустановени опитите за съживяване, защото в повечето случаи след това време настъпват мозъчни увреждания поради липсата на кис­лород. Но тъй като това е само една средна величина, човек би очаквал отделните случаи да се въртят около тази величина. Всъщност аз съм открил случаи, при ко­ито съживяването е станало двайсет минути след кли­ничната смърт и няма никакви данни за увреждания на мозъка.

Една от главните причини този въпрос да бъде тол­кова труден и объркващ е, че отчасти това е семанти­чен въпрос, касаещ значението на думата „мъртъв". Как­то разкриват последните разгорещени спорове върху трансплантацията на органи, дефиницията „мъртъв" в никакъв случай не е уточнена дори между професиона­листите от областта на медицината. Критериите за настъпила смърт са различни не само за лаика и профе­сионалиста, но и за различните лекари и в различните болници. Така че отговорът на Въпроса ще зависи от това какво имаме предвид под думата „смърт". Ще ни

бъде от полза да разгледаме три дефиниции поред и да ги коментираме:

1. „Смъртта" като липса на клинично усгановими признаци на живот

Някои биха казали, че един човек е „мъртъв", ако сър­цето му спре да бие и той престане да диша за продължително време; кръвното му налягане спадне толкова ниско, че да не може да бъде измерено; зениците му се раз­ширят; телесната му температура започне да спада и т.н. Това е клиничната дефиниция и тя е била използва­на в продължение на векове от лекари и лаици. Всъщност повечето хора са били обявявани за „мъртви" въз основа на тези критерии.

Няма никакво съмнение, че този клиничен стандарт е бил спазен в много от случаите, които съм изучавал. И сведенията на лекарите, и данните от медицинските кар­тони поддържат съответно твърдението, че в този смисъл наистина е настъпила „смърт".

2. „Смъртта" като липса на мозъчна дейност Развитието на техниката доведе до създаването на много чувствителни уреди за улавяне на биологичните процеси дори когато те са външно незабележими. Електроенцефалографът (ЕЕГ) е апарат, който усилва и запис­ва микроскопичните електрически потенциали на мозъ­ка. Напоследък насоката е потвърждаването на „реална смърт" да се основава на липсата на електрическа актив­ност в мозъка, определена чрез наличието на „прави" ЕЕГ-линии.

Ясно е, че всички случаи на съживяване, с които съм се сблъсквал, са били от изключителна спешност. Не е има­ло време да се включи ЕЕГ; клиницистите с право са би­ли заети да направят всичко възможно за връщането на пациента си към живот. Ето защо някои биха могли да

кажат, че никой от тези пациенти не е бил „доказано мъртъв".

Но все пак за миг си представете, че „прави" ЕЕГ-линии е имало при голям процент от хората, смятани за мъртви и след това съживени. Този факт ще бъде ли от голяма полза? Аз смятам, че не — по три причини. Пър­во, мерките за възвръщане на спряла сърдечна дейност и дишане винаги се правят в условия на спешност, трае­щи най-много около трийсет минути. Включването на ЕЕГ е много сложна техническа задача и в повечето слу­чаи един опитен техник трябва да е работил известно време с апаратурата, за да получи коректни записи, дори при оптимални условия. При спешен случай, съпътстван от обичайната суматоха, вероятно ще има повишена опасност от възможни грешки. Така че, дори да имаме ЕЕГ-запис с „прави" ЕЕГ-линии за човек, който е разказал за преживявания на прага на смъртта, все пак някой кри­тик би могъл да каже — и с право, — че изследването може да не е коректно направено.

Второ, дори вълшебната електрическа машина за изс­ледване на мозъка да е включена правилно, не ни позволя­ва безпогрешно да определим дали в даден случай е възможно съживяване. Прави ЕЕГ-линии са получавани при хо­ра, които по-късно са били съживени. Предозирането на наркотици, които са депресанти на централната нерв­на система, както и хипотермията (ниска телесна тем­пература) могат да доведат до това явление.

Трето, дори да представя случай, при който може да се установи, че ЕЕГ-апаратът е използван правилно, пак ще има проблем. Някой би казал, че няма доказателство, че съобщеното преживяване на прага на смъртта е ста­нало по време, когато ЕЕГ-линиите са били прави, а не преди или след това. Ето защо аз заключавам, че ЕЕГ не е от особена важност на този настоящ етап на изслед­ването.

3. „Смъртта" като необратима загуба на жизнени Функции

Други биха приели една още по-тясна дефиниция, твър­дейки, че независимо колко дълго време признаците на жи­вот са били клинично неустановими и колко дълго ЕЕГ-линиите са били прави, не можем да твърдим, че чове­кът въобще е бил „мъртъв", тъй като впоследствие е бил съживен. С други думи, смъртта може да бъде опре­делена като такова състояние на тялото, от което то не може да бъде Върнато към живот. Ясно е, че нито един от моите случаи не отговаря на тази дефиниция, защо­то всичките включват съживяване.

Видяхме, че отговорът на въпроса зависи от това как­во разбираме под думата „смърт". Човек трябва да има предвид, че макар спорът да е отчасти семантичен, резул­татът не е маловажен, защото и трите дефиниции съдържат важни прозрения. Всъщност аз бих се съгласил с третата, която в известна степен е най-стриктната. Дори в случаите, когато сърцето е спряло продължително време, тъканите на тялото, и особено мозъкът, се оро-сяват (снабдяват се с кислород и се хранят) през повече­то време. Не е необходимо да смятаме, че в някой от те­зи случаи е бил нарушен физиологичен или биологичен закон. За да е възможно човекът да бъде върнат към живот, в клетките на тялото трябва да е имало някаква остатъч­на биологична дейност, макар външните клинични признаци на тези процеси да са били неуловими чрез приложените методи. Все пак ми се струва, че днес е невъзможно точ­но да се определи точката, от която няма завръщане. Мо­же да е различна при различните индивиди, но по всяка Ве­роятност не е фиксирана, а представлява променлив ин­тервал в континуума. Всъщност преди няколко десе­тилетия нямаше да е възможно повечето от хората, с ко­ито съм разговарял, да бъдат съживени. В бъдеще може да

се появят техники, позволяващи да съживяваме хора, кои­то днес е невъзможно да бъдат спасени.

Тогава нека предположим, че смъртта представлява от­деляне на ума от тялото и че на този етап умът наис­тина преминава в други сфери на съществуване. Оттук следва, че съществува някакъв механизъм, чрез който душата или разумът се освобождава при смъртта. Но ние нямаме основания да предположим, че този механизъм зара­ботва точно в съответствие с онова, което в нашата ера малко произволно сме определили като точката, от която няма завръщане. Нито пък можем да приемем, че заработва идеално при всички случаи, както не можем да приемем, че всеки организъм винаги работи идеално. Това ще ни помогне да разберем разказите на хората, които са видели преглед на живота си, имали са преживявания извън тялото си и т.н., когато са били сигурни, че ще умрат дори преди още да е настъпило каквото и да е фи­зическо увреждане.

Ето всичко, което в края на краищата бих искал да заявя: където и да се намира точката на безвъзвратна­та смърт — независимо дали е в миналото, настоящето или бъдещето, — хората, с които съм разговарял, са би­ли много по-близко до нея, отколкото огромното мнозин­ство от останалите човешки същества. Затова дори са­мо по тази причина аз съм склонен да изслушам онова, ко­ето те имат да ми кажат.

Но в крайна сметка става съвсем безсмислено да се заяждаме на дребно за точната дефиниция на смъртта — безвъзвратна или не — в контекста на тази дискусия. Хо­рата, повдигащи подобни спорове за преживяванията на края на смъртта имат предвид нещо много по-основно. Те смятат, че докато съществува възможност за оста­тъчна биологична дейност в тялото, тази активност би могла да предизвиква и следователно да обяснява пре­живяванията.

Аз no-рано приех, че трябва да е имало някаква оста­тъчна биологична активност в тялото при всички слу­чаи. Ето защо Въпросът дали е имало „реална смърт" на практика се свежда до по-основния проблем дали оста­тъчната биологична функция би могла да е причината за наличието на тези преживявания.

Това на свой ред ни води към темата на следващата глава.