Прeoговор



страница1/7
Дата18.06.2018
Размер1.54 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7

ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТА

Реймънд Мууди

ПРEOГОВОР

Преди двайсет и пет години книгата на Реймънд Мууди „Живот след живота" предизвика промяна в све­товен мащаб на разбирането за смъртта. Изследва­нията на д-р Мууди постепенно станаха известни по це­лия свят и немалко спомогнаха за сформирането на мо­дерните представи за това какво ни очаква след смърт­та — тунелът, бялата светлина, присъствието на на­ши отдавна починали близки хора, които ни очакват от „другата страна". Имайте предвид, че преди двайсет и пет години това не бяха обичайните представи, свърза­ни с преживяването на смъртта. Д-р Мууди вдьхнови първото поколение от изследователи, посветило се на на­учното разбиране за човешкото съзнание и смъртта — изследователи, които на свой ред създадоха нова наука за преживяванията на прага на смъртта. Брус Грейсън, про­фесор по психиатрия в университета на щата Вирджиния, твърди, че след публикацията на изследванията на Мууди пред нас се разкрива „цял един нов свят". Промя­ната в нашия колективен светоглед беше толкова дълбо­ка, че вече ни е трудно да си спомним културните усло­вия, съществували преди 1975 г., когато се появи първото издание на тази книга.

Преди публикуването на „Живот след живота" тер­минът „преживявания на прага на смъртта" дори не съществуваше. Лекарите употребяваха наименованието „синдромът на Лазар", намеквайки, че тези преживявания са в резултат на медицинска патология. Пациентите не употребяваха специална дума за случващото се на прага

на смъртта, тъй като най-често си мислеха, че то се дължи на душевно заболяване или на халюцинации, при­чинени от опиати или от кислородния глад на мозъка. Щом д-р Мууди си даде труд да изслушва хора, преживели сърдечен удар, изучавайки по този начин техните преживявания преди смъртта, нашето общество като че ли колективно възкликна „аха!" и започна да осъзнава, че когато умираме, ни се случва нещо много духовно. Макар че според проучванията на Джордж Галъп 5 % от цяло­то население е имало преживявания на прага на смърт­та, хората избягваха да говорят за тях, страхувайки се да не им се присмеят. Но далеч по-често самите те се съмняваха в истинността на онова, което им се е слу­чило.

Книгата „Живот след живота" имаше огромен успех, защото насочи вниманието ни към два главни проблема на западната цивилизация на XX век: (1) изчезването на колективните обществени митове, свързани с умиране­то и смъртта; (2) систематичното обезценяване на всич­ко, свързано с духовната страна на човешките същест­ва. Произведението на д-р Мууди ни напомни, че по сама­та си същност ние сме духовни същества и фактът, че когато умрем, ни посреща любяща светлина, е доказател­ство за това. След като умрем, нашият живот не се оценява и интерпретира според това колко пари сме спе­челили или според завоювания престиж и общественото положение, а според количеството любов, което сме спо­делили с другите през живота си. В един период, когато ходенето на църква и присъединяването към традицион­ните организирани религии са достигнали най-ниската си точка за всички времена, „Живот след живота" отно­во ни внушава разбирането за важността на духовното във всекидневния ни живот. Много подходящо е това, че първото издание на „Живот след живота" беше представено от Елизабет Кюблер-Рос, пионерка в изследване­то на смъртта и умирането. Макар че в продължение на хилядолетия хората са възприемали смъртта като естес­твена част от живота, в края на миналия век настъпи драстична революция в нашите представи, свързани със смъртта. Смъртта стана нещо неестествено, мръсно, медицинско, скрито от обществото. Докато през XIX век повечето хора умираха у дома, към средата на XX век повечето хора умираха в болниците. Агресивните интер­венции за спасяване на живота, които медицинската на­ука направи възможни, доведоха до това, че умиращият губеше достойнството си и контрола върху живота си. В края на XX век дори Американската медицинска асоциа­ция стигна до заключението, че умиращите пациенти са подложени на унизителни и ненужни медицински интер­венции, лишаващи пациента от всякакво достойнство в процеса на умирането.

През 19в5 г., когато Елизабет Кюблер-Рос написа своя­та книга „За смъртта и умирането", смъртта бе нещо, което не се обсъждаше. Умиращите пациенти бяха осъ­дени на „любящата лъжа". Не им казваха истината за тяхното медицинско състояние, тъй като смятаха, че тя е прекалено травмираща и ще ги лиши от надежда. Социолозите, разбира се, са документирали, че умиращи­те пациенти в такива случаи винаги са знаели, че ще ум­рат. „Любящата лъжа" само е спомагала за изолирането на медицинската професия и на обществото от реал­ността на смъртта.

Д-р Кюблер-Рос си позволи да говори направо на уми­ращите пациенти за техните чувства. Това породило много силни враждебни настроения сред медицинския персонал в нейната болница в Чикаго. Например една сес­тра гневно я попитала дали й доставя удоволствие да казва на пациентите, че им остават само няколко сед-

мици живот. Д-р Кюблер-Рос открила, че такива паци­енти вече знаят, че им остават само няколко седмици живот, и страдат от самотата и изолацията, наложе-ни им поради нашия обществен страх от смъртта. Ма­кар че д-р Кюблер-Рос отиде още по-далече, като даде свой собствен принос за духовното разбиране на оно­ва, което ни се случва, когато умираме, в своята първа книга тя разглежда само емоционалните фази на смърт­та. Те Включват отхвърляне, изолиране, гняв, пазарене, депресия и приемане. Нашето общество се удиви дори на тези трезви наблюдения. Установяването на факта, че умиращите въобще изпитват някакви чувства, ка­то че ли разгневи и вбеси една здравна институция, пос­ветила се на спасяването на живота, а не на улеснява­нето на смъртта. Макар че в средата на в0-те години в САЩ имаше сексуална и политическа революция, смъртта не се обсъждаше като тема, а виденията на умиращите и духовните преживявания на смъртното легло бяха забранена тема.

Измина още едно десетилетие, преди да се появи под­ходящ климат за публикуването на „Живот след живота". Д-р Кюблер-Рос бе представила „шокиращата" кон­цепция, че умиращите изпитват предсказуеми чувства, свързани със смъртта, и много често дори я приемат. Десет години по-късно д-р Мууди обясни защо. Той дока­за с факти, че вместо да представлява просто прекъсва­не на живота, смъртта е време на духовна динамика с преобразяващи живота прозрения. Същите тези прозре­ния са трансформирали и нашето общество. Един ин­дикатор за огромното въздействие на „Живот след живота" е публикуването на множество книги с подобни заглавия след нея. Сред тях са „живот преди живота", „живот при смъртта", „живот между живота" и моя­та любима книга „Елвис след смъртта". „Живот след живота" се е превърнала в културна икона, защото тя от­кликна на духовната нищета на нашето общество по онова време.

По ирония същата тази медицинска технология, коя­то допринасяше за създаването на деградиращите и унизяващи условия, при които умираха пациентите, ни поз­воли успешно да съживяваме хора, които да могат да ни разкажат за своите преживявания на прага на смъртта. Към началото на 70-те години медицинската технология бе напреднала до такава степен, че съживяването на па­циенти след спиране на сърдечната дейност бе нещо оби­чайно. Макар че винаги са се разпространявали истории, описващи живота след смъртта, преди наши дни рядко се случваше някой да оцелее след клинична смърт. Благо­дарение на съвременната интензивна медицина и екипи­те за Бърза помощ да измамиш смъртта стана нещо ру­тинно. Д-р Мууди пръв установи, че същите тези паци­енти могат да допринесат за проумяването на послед­ните няколко минути от живота.

Влиянието на д-р Мууди върху една първа, а сега и втора генерация от учени, е толкова важно, колкото и самата книга. Преди хиляда години книга от рода на „Живот след живота" не би била необходима, тъй като всички са били запознати с духовните аспекти на умирането. През 1975 г. вече не беше достатъчно да се документира фактът, че умиращите имат видения от друг живот; освен това трябваше да се докаже, че тези видения са реални, а не просто халюцинации на умиращия мозък. Двайсет и пет години по-късно на практика всеки съз­нателен изследовател и учен медик, работещ в тази об­ласт, смята, че тези преживявания представляват реална и естествена част от процеса на умирането.

Първата генерация от изследователи на преживявани-ята на прага на смъртта включва д-р Кен Ринг, профеcop no психология в университета в Кънектикът, д-p Брус Грейсън, професор по психиатрия от университе­та във Вирджиния, и невропсихиатъра Питър фенуик от Британския кралски колеж по психиатрия. Те използваха официалните научни изследователски техники и по съ­щество достигнаха до същите заключения като д-р Мууди. Тези и безброй други изследователи доказаха докумен­тално, че прежибяВанията са реални, а не резултат от халюцинации или мозъчна патология.

Работата им на свой ред доведе до създаването на вто­ра генерация от учени като мен. В сиатълската детска болница ние проведохме контролирано клинично проуч­ване на преживяванията на прага на смъртта при деца и отново доказахме документално, че тези преживявания представляват реална част от процеса на умирането и не са причинени от опиати или от липсата на кислород в мозъка. Децата, които бяха твърде малки, за да се стра­хуват от смъртта или да знаят какво е „преживяване на прага на смъртта", разказваха същите истории като възрастните, описани в книгата „Живот след живота".

И което е още по-важно, д-р Джеймс Уинъри от Наци­оналния институт по военно дело създаде експериментал­на техника, с помощта на която преживявания на прага на смъртта могат да бъдат предизвиквани в контроли­рана среда. Той изучавал пилотите на изтребители, кои­то са на прага на смъртта, когато ги поставят в гиган­тска центрофуга. Имал за цел да проучи силите на гра­витацията, на чието въздействие са подложени пилоти­те на изтребители, когато летят на високоскоростни реактивни самолети. Така открил, че тези пилоти имат преживявания на прага на смъртта, когато са подложени на натоварванията в центрофугата. Вълнуващо е, че д-р Мууди, психиатър от Джорджия, д-р Уинъри, хирург от военновъздушните сили, и аз, педиатърът от Сиа-тъл, работейки независимо един от друг, стигнахме до

едни и същи заключения за преживяванията на прага на смъртта.

Когато излезе първото издание на книгата на д-р Му­уди, учените медици се изсмяха и отрекоха преживява­нията на прага на смъртта, приемайки ги за халюцинации. Двайсет и пет години по-късно науката е на стра­ната на д-р Мууди. Не се сещам за нито един учен из­следовател от основните направления в науката, кой­то да не е стигнал до подобни заключения. През послед­ните седем години в научната литература имаше три основни прегледа на преживяванията на прага на смърт­та и всички те съвпадат с първоначалните открития на д-р Мууди. Наличието на скептици и на враждебен интелектуален климат, който трябваше да понасят пи­онери като Елизабет Кюблер-Рос и д-р Мууди, доведоха до днешното положение, при което в най-главните на­учни списания излизат десетки статии за преживявани-ята на прага на смъртта. Д-р Мууди създаде настоящия климат, при който стотици специализанти получават високи научни степени, изучавайки преживяванията на прага на смъртта. В повече от половината медицински колежи в страната се провеждат курсове по духовни­те аспекти на умирането.

Днес никой не е подложен на присмех, нито се смята за душевноболен само защото е имал щастието да изпи­та преживяванията на прага на смъртта. „Живот след живота" доказа документално, че преживяванията на пра­га на смъртта могат позитивно да преобразят онези, ко­ито са ги изпитали. Сдържаният гняв и личностният тип А, които водят до сърдечен удар, като че ли се сто­пяват под въздействието на духовната светлина, коя­то човекът вижда на прага на смъртта.

Международната асоциация за изследване на преживява­нията на прага на смъртта (МАИППС) — организация,

даваща консултации и подкрепа на хората, имали тези преживявания, възприе тези изследвания и това послание и създаде международна организация, допринесла за преобразяването на нашето общество. МАИППС активно на­сърчава и подпомага научните изследвания. Съществуват стотици поделения на МАИППС в САЩ и още стоти­ци по целия свят. И отново именно Реймънд Мууди и „Живот след живота" директно допринесоха за форми­рането на организацията.

Самият Реймънд Мууди си остана пионер в тази об­ласт през последните двайсет и пет години. Обикнове­но учените с подобен невероятен принос, какъвто има той с „Живот след живота", почиват на лаврите си и посвещават останалата част от кариерата си на усъвър­шенстването и разпространяването на оригиналните си прозрения. Ала д-р Мууди заслужено получи катедрата Бигелоу по изследване на съзнанието в университета на Лае Вегас, Небада, и определено работи и в тази област, ка­то същевременно чете лекции пред аспиранти и първокурсници за преживяванията на прага на смъртта и оно­ва, което науката знае за живота след смъртта.

Но кариерата на д-р Мууди след публикуването на „Живот след живота" основно е белязана от по-нататъш­ните му проучвания в областта на съзнанието. Той си остава в авангарда на научните изследвания и винаги ще бъде с около двайсет и пет години преди всички нас.

През 1995 г. той създаде техника за предизвикване на преживявания на прага на смъртта, без човек да е дейс­твително близо до смъртта. Той прилага техника, коя­то подпомага възможностите за контактуване с мърт­ви роднини и близки хора. Изследвайки произхода на пре­живяванията на прага на смъртта в дребна Гърция, д-р Мууди преоткри използването на камерата за медитация, наречена „психомантеум", която гръцките лекари са прилагали успешно при лечебните си ритуали. Той създаде свой собствен Театър на ума, както нарече модерния пси­хомантеум, и успешно го изпробва при стотици клинич­ни изпитания. Днес в САЩ съществуват повече от ду­зина работещи психомантеуми. Независимо от д-р Муу­ди, психомантеумът е бил открит от руския физик Иван Дмитриев и успешно използван от руския психиатър Олга Каритиди за предизвикване на усещане за излизане от соб­ственото тяло и преживявания от предишен живот.

След преоткриването на психомантеума д-р Мууди продължи да изследва начините за овладяване на преживява­нията на прага на смъртта в нашия всекидневен живот. Веднъж ме попита: „Защо трябва да чакаме да умрем, за да изпитаме тези невероятно преобразяващи преживявания?". В настоящия момент той работи върху методи за предизвикване на преживяванията чрез специфични тех­ники на медитиране, неизискващи специалното оборудване на психомантеума. Доста интригуващо е, че чувството за хумор често е важна част от настоящите му изслед­вания за разбирането и предизвикването на духовни пре­живявания.

Що се отнася до мен, д-р Мууди директно спомогна за моя принос към проучването на преживяванията на пра­га на смъртта. За първи път се срещнах с д-р Мууди, ко­гато подготвях научна работа върху изследването на мо­зъка във Вашингтонския университет. По начало аз се интересувах от въздействието на радиацията и проти-вораковите препарати върху мозъка. Току-що бях публи­кувал статия за преживяванията на прага на смъртта при деца, основаваща се на случаите, с които се бях сблъс­кал, работейки допълнително като лекар в интензивно отделение.

Нашият изследователски екип в сиатълската детска болница третираше проучването върху преживяванията

на прага на смъртта като страничен източник, хвърлящ допълнителна светлина върху и без това претоварената ни медицинска работа. Аз нямах трайни интереси в тази област и публикувах първите си студии върху про­учването на преживяванията на прага на смъртта главно за да прибавя още един солиден научен труд към твор­ческата си биография. Смятах тези преживявания за „фасциномни", което означаваше, че са интересни, но без вся­какво значение.

Срещата ми с д-р Мууди промени всичко това. Той бе прочел първите ми студии за преживяванията на деца на прага на смъртта и пожела да се запознаем. Прекарахме цели три дни в непрекъснати разговори за преживяванията на прага на смъртта. Ясно си спомням, че през този период ме извикаха в болницата, за да върна към живот много тежко ранен пациент. Д-р Мууди ме придружи до болницата и ние продължихме нашата дискусия в крат­ките промеждутъци, докато се грижех за пациента, а след това — и по пътя обратно.

Той ме подтикна да мисля критично за преживявания-та и тяхното значение за разбирането на природата на човешкото съзнание, фактът, че умиращият коматозен мозък е в състояние да възприема и осъзнава заобикаля­щата го действителност, както и да си взаимодейства с друга духовна действителност, има дълбоки последст­вия за разбирането на мозъчната дейност. Той предрече, че именно изследванията ми върху преживяванията на пра­га на смъртта ще създадат репутацията ми на учен нев­ролог, а не обещаващите изследвания на рака, с които се занимавах по онова време.

Джоузеф Кембъл писа, че образът на смъртта стои в основата на митологията. От своя страна, именно на­шите митове ни карат да се чувстваме част от общес­твото на живите, както и наследници на мъртвите, ко­ито са били тук дълго време преди нас и ще бъдат тук

дълго след като нас ни няма. Митовете на човечество­то дават смисъл на индивидуалния живот и ни помагат да проумеем събития от рода на смъртта, които не мо­гат лесно да бъдат разбрани с „нормални" средства.

Съвременното човечество е отхвърлило традиционна­та връзка между смъртта и обществото, съществувала хиляди години. Дори съвременните погребални обичаи от­разяват това, наред с въвеждането на ирационалното балсамиране на мъртвите едва преди около сто години. Нашето общество страда от липсата на връзка един с друг и от колективната липса на смисъл в живота ни. Бездомниците, депресираните, наркоманите, алкохолици­те, престъпниците и насилниците — всички те дълбоко в душите си страдат от липса на духовна мъдрост.

Книгата на Реймънд Мууди „Живот след живота" от­ново ни свърза с непреходната мъдрост за смъртта. Ние не просто умираме; смъртта е нещо много по-сложно. Ние умираме в съзнание, с едно по-широко прозрение за тази реалност и по-дълбоко разбиране на собствения си живот. Разбирайки преживяванията на прага на смъртта, ние се свързваме с мъдростта на племенните шамани, с прозренията на Тибетската книга на мъртвите и с произхода на великите религии на света. Книгата на д-р Мууди „Живот след живота" отново ни свързва с наша­та собствена духовност, дремеща в нас. Книгата ни да­ва духовните средства, които ще ни помогнат да разбе­рем собствения си живот. Това е вечна книга, която ще бъде жизненонеобходима и след двайсет и пет години, как­вато е била и преди двайсет и пет години.

Мелвин Морз,

доктор по медицина
ПРЕДИСЛОВИЕ

Имах изключителното право да прочета сигналния ек­земпляр на книгата на д-р Мууди „Живот след живота" и се радвам, че този млад учен има смелостта да събере своите открития в едно издание и да предоста­ви на обществото това изследване от нов тип.

Тъй като през последните две десетилетия работих с безнадеждно болни пациенти, аз отделям все повече и по­вече време на проучването на самото явление „смърт". Ние научихме много за процеса на умирането, но все още има множество въпроси, свързани с момента на смърт­та и преживяванията на нашите пациенти, след като ме­дицината ги обяви за мъртви.

Именно изследвания от рода на тези, представени от д-р Мууди в неговата книга, ще просветлят мнозина и ще потвърдят онова, на което са ни учили в продължение на две хиляди години — че има живот след смъртта. Макар той да не твърди, че е изучавал самата смърт, от откритията му става ясно, че умиращият пациент продьлжава да съзнава заобикалящата го действителност и след като медицината го е обявила за мъртъв. Това (про­тивно на нашите очаквания и често за изненада на ня­кои твърде издигнати, известни и несъмнено ерудирани лекари) в много голяма степен съвпада с моите собстве­ни проучвания, направени въз основа на разказите на па­циенти, които са умрели и след това отново са се вър­нали към живота.

Всички тези пациенти са преживели плавното отде­ляне от собственото си тяло, свързано с Великото усещане за мир и пълнота. Повечето от тях са осъзнавали и присъствието на някой друг, който им е помагал при преминаването в друга плоскост на съществуването. По­вечето от тях били посрещнати от близките си, умре­ли преди тях, или от религиозна фигура, която е била важна в живота им и която по естествен начин съвпадала с религиозните им вярвания. За мен е истинско просвет­ление да прочета книгата на д-р Мууди тъкмо когато съм готова да изложа на хартия данните от моите собстве­ни проучвания.

Д-р Мууди ще трябва да се подготви за много кри­тики, идващи главно от два източника. Единият са представители на духовенството, които ще бъдат раз­строени от факта, че някой е дръзнал да прави изслед­вания в област, смятана за табу. Представители на една секта вече разкритикуваха правенето на подобни изслед­вания. Един свещеник го нарече „продажба на евтино ми­лосърдие". Други просто смятат, че въпросът за живот след смъртта трябва да си остане обект на сляпата ни вяра и не бива да бъде подлаган на съмнение от ни­кого. Втората група от хора, за които д-р Мууди може да очаква да откликнат с тревога на неговата книга, са учените и лекарите, смятащи такива изследвания за „ненаучни".

Според мен обществото е навлязло в нова ера на про­мяна. Трябва да имаме смелостта да отворим нови вра­ти и да признаем, че съвременните научни инструменти са неподходящи за много от тези изследвания, и аз смя­там, че книгата ще отбори тези нови врати за свободомислещите хора и ще им даде надежда и кураж да оце­нят нови области на научното изследване. Те ще уста­новят, че откритията на д-р Мууди са верни, защото са публикувани от истински и честен изследовател. Те са подкрепени от собствените ми изследвания и от откритията на други сериозни учени, изследователи и пред­ставители на духовенството, имащи смелостта да изу­чават това ново поле на науката с надеждата да помог­нат на хората, които пс-скоро искат да знаят, откол­кото да вярват.

Препоръчвам книгата на всеки непредубеден читател и поздравявам д-р Мууди за смелостта да публикува сво­ите открития.

Елизабет Кюблер-Рос,

gokmop no медицина

Флостуър, Илинойс
ВЪВЕДЕНИЕ

Тази книга, написана от човешко същество, естествено отразява компетентността, възгледите и предразсъдъците на своя автор. Ето защо, макар че се постарах да бъда възможно най-обективен и честен, някои факти за самия мен могат да ви бъдат полезни, за да оцените невероятните твърдения, които следват.

Първо, аз самият никога не съм бил близко до смърт­та, ето защо това не са сведения от първа ръка за преживявания, които самият аз съм имал. Същевременно не мога да претендирам за пълна обективност на тази основа, тъй като съм емоционално обвързан с проекта. Изслушвайки разказите на толкова много хора за неве­роятните преживявания, обект на книгата ми, се чув­ствам така, сякаш лично съм преживял всичко това. Мо­га само да се надявам, че тази позиция не представлява компромис с рационалността и балансираността на моя подход.

Второ, аз пиша като човек, който не е основно за­познат с огромната литература, посветена на паранор­мални и окултни явления. Не казвам това, за да ви обезкуража, и съм сигурен, че ако бях по-запознат с нея, щях да разбера по-добре изучаваните от мен случки и съби­тия. Всъщност смятам да се запозная по-обстойно с ня­кои от тези произведения, за да разбера до каква сте­пен моите открития потвърждават проучванията на други хора.

Трето, религиозното ми възпитание заслужава извес­тен коментар. Моето семейство посещаваше презвитерианската църква, но родителите ми никога не се опит­ваха да наложат своите религиозни вярвания или идеи на децата си. Докато растях, те, общо взето, се ста­раеха да насърчават наклонностите ми и да ми дадат възможност да ги следвам. Ето защо аз израснах с „ре­лигия", която не представлява набор от фиксирани док­трини, а no-скоро интерес към различни духовни и ре­лигиозни доктрини, учения и въпроси. Вярвам, че Всич­ки големи религии на човечеството могат да ни кажат много истини; вярвам, че никой от нас не притежава всички отговори на дълбоките и фундаментални исти­ни, с които се занимава религията. Що се отнася до ре­лигиозната организация, в която членувам, тя е мето­дистката църква.

Четвърто, моите академични и професионални поз­нания са донякъде разнообразни, някои биха казали — раз­покъсани. Изучавах философия във Вирджинския универ­ситет и получих докторска степен през 19в9 г. В об­ластта на философията проявявам специален интерес към етиката, логиката и философията на езика. След като в продължение на три години преподавах филосо­фия в един университет в източната част на щата Се­верна Каролина, реших да постъпя в медицински колеж и възнамерявам да стана психиатър и да преподавам фи­лософия на медицината в медицински колеж. Всички тези интереси и досегашният ми опит естествено спомог­наха за оформянето на подхода към това проучване.

Надеждата ми е тази книга да привлече вниманието към явление, което едновременно е много широко раз­пространено и много добре скривано, и в същото вре­ме да спомогне за създаването на по-голям обществен отзвук. Защото съм твърдо убеден, че това явление е от огромно значение не само в множество академични и практични сфери — особено психологията, психиатрията, медицината, философията, теологията и рели­гията, — но и за начина, по който живеем всекидневния си живот.

Нека да ви кажа от самото начало, че по причини, ко­ито ще ви обясня доста по-късно, не се опитвам да до-кажа, че има живот след смъртта. Нито пък смятам, че в момента е възможно съществуването на подобно „доказателство". Отчасти по тази причина избягвам из­ползването на конкретни имена в моите истории и про­меням някои подробности, указващи самоличността на участниците, като оставям съдържанието непроменено. Това се оказа необходимо и за да бъдат защитени тайни­те на отделните заинтересовани личности, а и в много случаи — за да получа разрешение да публикувам случките, свързани с мен на първо място.

Ще се намерят мнозина, които ще сметнат за неве­роятни твърденията в тази книга, и първата им реак­ция ще бъде направо да ги отрекат. Нямам никакви ос­нования да ги обвинявам, само преди няколко години аз щях да реагирам по същия начин. Не искам от никого да приеме съдържанието на тази книга и да й повярва само бъз основа на моя авторитет. Всъщност като ло­гик, който отхвърля пътя към вярата, преминаващ през лишени от смисъл позовавания на нечий авторитет, особено настоявам никой да не го прави. Само моля он­зи, който не повярва на прочетеното тук, заради себе си да се порови в проблема. Мнозина, които приеха да направят това и бяха скептично настроени отначало, впоследствие споделиха моето удивление от тези случ­ки и събития.

От друга страна, не се съмнявам, че мнозина чита­тели ще изпитат огромно облекчение, защото ще от­крият, че не са единствените с подобни преживявания. Именно на тях (особено ако, както става често, са скри-

ли своята история от всички, освен от няколко близки и доверени хора) мога да кажа само следното: надеждата ми е, че тази книга може да ви окуражи да говорите малко no-открито, за да бъде по-ясно осветлен един изключително интригуващ аспект на човешката душа.


ПЪРВА ГЛАВА
  1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница