Принципът 80/20

1^ В моя списък със 17-те основни силови закона и техните групи разглеждам трите закона на Гаузе като една група, трите закона за движението на Нютон и закона за гравитацията като една група, както и специалните и общи закони за относителността на Айнщайн като една група. От друга страна, общият брой 93 отчита всички тези закони поотделно (например Гаузе има три силови закона).

2^ Новата наука за еволюционната психология предполага, че ние сме още „фа­брично програмирани и свързани“ с живота в саваната и че емоционалните ни реакции, макар и пригодени за начина на живот преди 200 000 години, до­ста противоречат на днешните нужди. И все пак съществуват доказател­ства, че можем да променим собствената си програма; вж. глава 4.

3^ Вж. Stephen Jay Gould (1977), „Onthogeny and Philogeny“, Belknap/Harvard, Кеймбридж, Масачузетс.

4^ Чарлс Дарвин, „Произход на видовете“, „Наука и изкуство“, С., 1987, пре­вод Станой Ковачев.

5^ Charles Darwin (1859) „On the Origin of Species by Means of Natural Selection“, John Murray, Лондон, глава 111. Моите цитати са от изданието на Penguin от 1985 г., Лондон, под редакцията на Дж. У. Бъроу: вж. с. 115е

6^ Вж. Adrian Forsyte и Ken Miyata (1984), „Tropical Nature“, Macmillan, Ню Йорк.

7^ Pete Seegar „Little Boxes“.

8^ Jane Jacobs (1992) „The Death and Life of Great American Cities“.

9^ Чарлс Дарвин, „Произход на видовете“, Глава X, с. 342 от изданието на Penguin.

10^ Пак там, Глава XIV, с. 459 от изданието на Penguin.

11^ Вж. Jane Jacobs (2000), „The Nature of Economies“, Random House, Ню Йорк. Това е прекрасно кратко проучване, изразено в дидактичен диалог, и аз съм заимствал много от неговите теми.

12^ Този процес се нарича „иновация на стойността“ и е изключително по­лезен, но не попада в обхвата на тази книга. За едно чудесно въведение вж. W. Chan Kim и Renee Mauborgne (1997) „Value innovation: the strategic logic of high growth“, Harvard Business Review, януари – февруари, c. 103-12

13^ Вж. The Economist, 3 януари 1998.

14^ Дарвин в крайна сметка възприема (погрешната) идея, че клетките в цяло­то тяло дават инструкции на репродук­тивните клетки, като по този на­чин позволяват белезите да се предават на потомството.

15^ Съответно аденин, тимин, цитозин и гуанин. – Бел. ред.

16^ Richard Dawkins (1976, revised edition 1989) „The Selfish Gene“, Oxford University Press.

17^ Вж. Lee Alan Dugatkin (1998) „Cheating Monkeys and Citizen Bees: The Nature of Co-operation in Animals and Humans“, Free Press, New York; Lee Alan Dugatkin и Jean-Guy J Godin (1998) „How females choose their mates“, Scientific American, април 1998, c. 56-61, и Lee Alan Dugatkin (предстоящо) „Guppy Love: Genes, Culture and the Science of Mate Choice“, Free Press, New York.

18^ Richard Dawkins (1995) „River Out of Eden“.

19^ Steven Rose (1997) „Lifelines“.

20^ Йозеф А. Шумпетер (1942) „Капитализъм, социализъм и демокрация“.

21^ R. Н. MacArthur (1958) „Popular ecology of some warblers of northeastern coniferous forests“, Ecology, c. 599-619.

22^ Bruce Henderson, цитиран по Carl W. Stem и George Stalk Jr. (1998) „Perspectives on strategy“, John Wiley and Sons, New York.

23^ Еволюционните психолози намекват (макар че често не се осмеляват да го кажат направо), че реалният проблем не е толкова жената от Каменната ера, колкото мъжът от тази епоха. В еволюционната психология се крие старомоден сексизъм, защото едно от нейните твърдения е, че и ролите на половете също са програмирани и не можем напълно да ги избегнем. Мачо природата на мъжа от Каменната ера е по-непригодна за днешните условия от по-пасивното и скромно поведение на жените. Ето защо, обективно по­гледнато, жените може би са по-подходящи за бизнес от мъжете. Но тъй като мъжете доминират в организациите и определят правилата, на жени­те може да им се стори трудно да се приспособят и да преодолеят препят­ствията за израстване в службата. Това може да обясни защо има много примери за успели жени предприемачи, но много малко жени начело на големи предприятия.

24^ Вж. Стивън Пинкър (1997), „Как работи умът“, „Изток-Запад“, София; Matt Ridley (1996), „The Origins of Virtue“, Viking/Penguin и Robert Wright (1994), „The Moral Animal“, Little, Brown, New York. Вж. също и невероятната ста­тия, от която са заимствани много от аргументите в тази глава: Nigel Nicholson (1998), „How hardwired is human behavior?“, Harvard Business Review.

25^ Robin Dunbar (1996), „Grooming, Gossip and the Evolution of Language“, Faber & Faber, London.

26^ Matt Ridley, „The Origin of Virtue“, cmp. 95.

27^ От „джинго“, „кланям се на Бог“, специфичен английски шовинизъм.

28^ Robert Townsend (1970), „Up the Organization“, Michael Joseph, London, cmp. 9.

29^ The Antidote, брой 19, 1999 г., c. 10. Статията излага възгледите на Сумант­ра Гошал и Кристофър А. Бартлет (1998), „The Individualized Corporation“, William Heinemann, London.

30^ Richard Pascale, „Managing on the Edge“, Simon & Schuster, New York.

31^ Чарлс Дарвин (1871), „Произход на човека и половият отбор“.

32^ Matt Ridley, „The Origin of Virtue“, cmp. 193.

33^ John Кау (1999), „Total war and managers from Mars“, Financial Times, 4-и август.

34^ Доклад от Конференцията на Обединението по стратегическо планиране, „Don’t try to minimize the risk“, Strategy, януари 1999 (Обединение по страте­гическо планиране, Лондон). Вж. също Thomas A. Stewart (1998), „Intellectual Capital: the New Wealth of Organizations“, Nicholos Brearley, London.

35^ Този пример и ефектът на дарението са взети от една очарователна книга: Karl Sigmund (1993), „Games of Life“, Oxford Univeristy Press, глава 7.

36^ Philip Cohen (1998), „Song lines: singing lessons could affect the evolution of whales“, New Scientist, 5 декември, c. 15 (https://www.newscientist.com/).

37^ Lee Alan Dugatkin и Jean-Guy J. Godin (1992) „Reversal of female mate choice by copying the guppy“, „Proceedings of the Royal Society“, 249:179-84. Вж. също и книгата на Дугаткин „Guppy Love: Genes, Culture and the Science of Mate Choice“.

38^ Вж. книгата на Jeffrey Schwartz и Sharon Begley „The Mindful Brain: a New Paradigm for Understanding How the Mind Rewires the Brain“. Вж. също и Josie Glausiusz (1996), „The chemistry of obsession“, Discover, юни, c. 36.

39^ Вж. „Small but perfectly formed“, The Economist, 3-mu януари, 1998.

40^ Робърт Акселрод е организаторът. Вж. Robert Axelrod (1984), „The Evolution of Co-operation“, Basic books.

41^ Matt Ridley, „The Origins of Virtue“.

42^ Adam Smith, „The Wealth of Nations“. – Вижте на http://4eti.me/adam-smith/

43^ Вж. Jared Diamond (1999), „How to get rich“, Edge 56.

44^ Вж. Richard Koch (1998), „The Third Revolution“.

45^ Вж. Robert Waterman (1994), „The Frontiers of Excellence“, Nicholas Brearly, при­ложение 2. В Северна Америка книгата е озаглавена „What America Does Right“.

46^ Заглавието на тяхната книга; вж. Barry J. Nalebuff и Adam М. Branderburger (1996), „Со-opetition“, Harper Collins.

47^ Eric S. Raymond (1999), „The Cathedral and the Bazaar“.

48^ Jared Diamond, в цитираното произведение.

49^ За отлично обяснение на причините защо конкуренцията е израстване и затвърждаване на толерантността вж. Ivan Alexander (1997), „The Civilized Market“, Capstone. Алекзандър коментира:
“Конкуренцията налага политически, икономически и демократически дебат за предимствата и недостатъците на промяната и реорганизацията. Това от своя страна означава преговори, компромиси и пазарене. Въздържаност­та създава навик за толерантност.
Нито един от тези процеси не е „естествен“, защото природата не е толе­рантна и не се пазари. [Този аргумент е подобен на аргумента на Ричард Докинс и Мат Ридли: човекът е еволюирал отвъд природата, ако под „приро­да“ разбираме останалата част от света на животните и растенията.] Но ако се контролира по съответния начин, конкуренцията в човешкото обще­ство и по-специално в бизнеса се превръща в средство за личностна и корпо­ративна цивилизованост.”

50^ Макар че дискусията за това попада извън обхвата на тази книга, Нютон е хипнотична личност, отчасти заради контраста между традиционната представа за него като най-влиятелния учен в историята на света. бащата на съвременната емпирична наука от една страна; а от друга – по-сложната реалност, че той е гениален синтезатор. но далеч не рационалист, човек, прекарал по-голямата част от последните си години в размисли за Библия­та. съчиняващ странни теологични фантазии и наглеждащ бълбукащи каза­ни. за да разкрие тайните на алхимията. За добро описание на традиционния възглед за Нютон вж. John Simmons („The 100 Most Influential Scientists“ [къде­то Нютон оглавява класацията]). Carol Publishing Group. New York; и по-популисткия и забавен Melvyn Bragg (1998). „On Giant’s Shoulders“. Hodder and Stoughton. London. За академично и много четивно описание на сложността на Нютоновата личност и интелектуални влияния вж. Michael Wite (1998). „Isaac Newton: The Last Sorcerer“. Fourth Estate. London.

51^ Вж. глава 11 за разглеждане на растящата възвръщаемост от мащаба и ролята ѝ в така наречената нова икономика.

52^ В моя разказ съм заимствал широко от много полезното есе за Айнщайн в „The 100 Most Influential Scientists“ на John Simmons (1996), Carol Publishing Group. Айнщайн е поставен под номер 2, след Исак Нютон и преди Нилс Бор (номер 3) и Чарлс Дарвин (номер 4).

53^ Mark F. Blaxilll и Thomas М. Haut (1987) „Make decisions like a fighter pilot“, в „Perspectives on Strategy“ на Carl W. Stem и George Stalk Jr. (1998), John Wiley, Ню Йорк, стр. 165.

54^ Писал съм по-подробно за това в главата за „Time Revolution“ в Ричард Кош (1998, редактирана версия) „The 80/20 Principle: the Secret of Achieving More with Less“, Nicholas Brealey, Лондон.

55^ „Fortune“, 7 юли 1997 г.

56^ Marshall McLuhan (1964, 1965), „Understanding Media: the Extensions of Man“, редактирана версия, McGraw-Hill, Ню Йорк.

57^ Изразът „наследствена нагласа“ идва от Boston Consulting Group. Вж. пре­красната книга на Philip Evans и Thomas S Wurster (2000), „Blown to Bits: How the New Economics of Information Transforms Strategy“, Harvard Business School Press. Коментар на Еванс и Вурстер: „Завещаните нагласи са още по-уязвимо място от наследените активи. Навярно е лесно да се разбере интелектуално този аргумент, но на практика той е коренно различен. Ме­ниджърите трябва да игнорират предположенията за предишния конкури­ращ се свят и да се конкурират съгласно съвсем нови бойни правила. Те трябва да вземат решения с различна бързина, много преди да разполагат с числа­та... Трябва да придобият съвсем нови технически и предприемачески уме­ния, напълно различни от това, което е направило успешна организацията им (и тях самите). Трябва да управляват с оглед на максималните възмож­ности, а не минималния риск. Трябва да прехвърлят вземането на решения на други, да внедрят различни структури за възнаграждение, а може би дори да създадат различни структури на собственост“. Успех!

58^ Начините, по които интернет ще промени бизнеса, попадат извън обхвата на тази книга, макар че в глава 11 са посочени няколко полезни съвета. Има три книги, които трябва да прочетете, за да разберете какво се случва: едната е книгата на BCG, цитирана по-горе. Другите две са на Alex Birch, Philipp Gerbert и Dirk Scheider (2000), „The Age of Е-tail“, Capstone; и на Evan I. Schwartz (1999), „Digital Darwinism: Seven Breakthrough Business Strategies for Surviving in the Cutthroat Web Economy“, Broadway/Penguin.

59^ Danah Zohar, Ian Marshall (1993) „The Quantum Society“, Bloomsbury, London.

60^ Дана Зохар (1997) „ReWiring the Corporate Brain“, Berrett-Koehler, San Francisco, cmp. 87.

61^ Да живее различието! (фр.)

62^ Цитирано в книгата „Chaos“ (1987) на James Gleick, Little, Brown, Ню Йорк.

63^ Henri Poincare (1908), „Science et MUtode“, Ernest Flammarion, Париж; цити­рано в „Chance and Chaos“ на David Ruelle (1991), Princeton University Press, Принсптьн, публикувана и от Penguin, Лондон (1993).

64^ Макар че бързо придобил популярност, трудът на Лоренц първоначално не бил публикуван, освен като прес­съоб­ще­ние за конференцията на Американ­ската асоциация за напредък на науката, където трудът бил представен на 29-и декември 1972 г. във Вашингтон. Трудът за пеперудата бил публикуван за първи път заедно с други лекции в Едуард Лоренц (1993), „The Essence of Chaos“, University of Washington Press, Сиатъл.

65^ Erik Durschmied (1999), „The Hinge Factor: How Chance And Stupidity Have Changed History“, Hodder & Stoughton, Лондон.

66^ Eric D. Beinhocker (1999), „On the origin of strategies“, McKinsey Quarterly, 4, cmp. 47-57.

67^ Всъщност Адам Смит определя няколко начина, по които икономиката се адаптира автоматично съгласно това. което днес бихме нарекли „механиз­ми за обратна връзка“. Той доказва,че високите цени стимулират производ­ството на тези стоки, а ниските цени го спират, с което доближават пред­лаганнто до търсенето. Също така доказва как цените на заплатите и ка­питалът предизвикват желани корекции.

68^ John Tyler Bonner (1988), „The Evolution of Complexity by Means of Natural Selection“, Princeton University Press, Принстън.

69^ John Horgen (1995), „From complexity to perplexity“. Scientific American, юни.

70^ Вж. невероятната книжка от Paul Krugman (1996), „The Self-Organizing Economy,“, Blackwell Publishers, Кеймбридж, Масачузетс.

71^ Кругман отбелязва, че законът на Зипф не действа толкова добре в държави с един изключителен „главен град”, който комбинира „нормалннта“ икономи­ческа роля е тази на политическия център; места като Лондон или Париж. Към очак­ваното „икономическо“ население трябва да прибавим и работата, осигурявана от бюрокрацията, и всички онези, които се струпват около власт­та. Следователно законът на Зипф действа при хипотетично адаптирано на­селение. Той дейст­ва и в повеччто държави. където няма главен град.

72^ Предговор към Arie de Geus (1997), „The Living Company: Growth, Learning and Longevity in Business“, Nicholas Brealey, Лондон.

73^ Peter М. Senge (1994) „The Fifth Discipline: the Art and Practice of the Learning Organization”. Doubleday, Ню Йорк.

74^ Вж. отличното описание в книгата на Michael Lissack и Johan Roos (1999), „The Next Common Sense“, Nicholas Brealey, Лондон.

75^ Източник: Майкъл Лисак и Йохан Роос (1999), „The Next Common Sense: Mastering Corporate Complexity Through Coherence“, Nicholas Brealey Publishing, Лондон. Препечатано c позволение.

76^ Diane Coyle (1997), „The Weightless World“, Capstone, Оксфорд.

77^ Изследователите са Bernardo Huberman и Lada Adamic; вж. New York Times, 21 юни 1999 г.

78^ „Chaos theory explodes Hollywood hype“, Independent on Sunday, 30 март 1997 г.

79^ Вилфредо Парето (1896/97), „Cours d’Economique Politique“, Лозански универ­ситет. За подробно обяснение на откритията на Парето и начина, по който могат да се използват, вж. Ричард Кош (1997, 1998), „Принципът 80/20: тай­ната да постигаме повече с по-малко усилия“, Никълъс Бриъли, Лондон.

80^ С възможното изключение на неговия съвременник W. Edwards Deming.

81^ Вж. глава 1. Теорията на Дарвин може да се сведе до три наблюдения: бор­бата за съществуване между създанията, която води до ранната смърт на повечето ембриони и братя и сестри (разработка на Малтус); измененията между и в рамки­те на видовете и наследяването на измененията. След това Дарвин прави прибързаното заключение, че измененията улесня­ват отбора. защото природата би могла да възнагради измененията, които са най-приго­дени към условията на живот. Ако беше започнал с принципа 80/20, Дарвин веднага би могъл да направи хипотезата, че в крайна сметка малка част от най-могъщите изменения ще запълнят повечето от техните видове; и че малко братя и сестри биха оставили много потомци. Следователно два от три от принципите в Дарвиновата теория са най-малкото загатнати в прин­ципа 80/20 (единс­тве­но наследствеността не се подразбира).

82^ Вж. бележката 79 за Вилфредо Парето. Ето едно прозрение в духа на 80/20 за това как да си дого­ворите увеличе­ние на заплатата. Най-вероятно 80 процента от отстъпки­те ще бъдат направени през последните 20 процента от време­то за прего­вори. Затова не поставяйте твърде рано максималните си изисквания. Ако срещата ви започне в 17.30 е., а знаете, че шефът ви трябва да си тръгне от работа в 18.30, критичните моменти ще настъпят около 18.20. Постарай­те се да не допускате нещата да се решат дотогава. Ако преди това бъдат направени предложения, си придайте недоволен вид и изчакайте със собст­веното си искане, докато наближи моментът, когато шефът ви трябва да си тръгне.

83^ Тук заимствам от новаторската работа, предприета от Центъра по стра­тегически мениджмънт Ashridge, и по-конкретно от един от неговите ди­ректори, Маркъс Алекзандър, за което съм много благодарен.

84^ Маркъс Алекзандър (1997), „Managing the boundaries of the organization“, Long Range Planning, 30 октомври (5), cmp. 787-9.

85^ Както изтъква Маркъс Алекзандър, „виртуален“ може да означава две раз­лични неща. Може да означава или липса на физическа близост, или, както тук, липса на собственост. Вж. статията, от която са взети моите приме­ри и която съдържа още много: Маркъс Алекзандър (1997), „Getting to grips with the virtual organization“, Long Range Planning, февруари, 30(1), cmp. 122-4.

86^ По непубликуван труд на Маркъс Алекзандър (1999), „The value in corporate alliances“, чернова, изготвена от Центъра по стратегически мениджмънт Ashridge за сингапурската търговска камара.

87^ Вж. например проучване на 39 средни германски компании: Gunter Rommel (1996), „Simplicity Wins“, Harvard Business School Press, Кеймбридж, Масачу­зетс.

88^ Създадох термина ВИМ въз основа на принципа 80/20 и за първи път пиша за него. ВИМ за всеки бизнес сегмент може да се определи като процентното изражение на общата печалба преди олихвяване и данъчно облагане (ППОДО), разделено на процента на общите мениджърски усилия (които в идеалния случай се измерват чрез цената на тези мениджърски усилия), което оста­ва, след като се погрижим за този бизнес сегмент.
И така. можем да изразим ВИМ аритметично по следния начин:

Изтегляне 0.79 Mb.

Сподели с приятели: