Проницателят

42
път, когато посегнеше към нея. Мисълта му вечно бе потънала сред безкрайните възможни проблеми, грешки, лични провали и професионални спънки. Напоследък той дори обмисляше да се самоубие.
Първата съпруга на Уокър, Кендра, го бе напуснала с обяснението, че не е в състояние повече да живее с мъж, чийто емоционален свят е взет назаем от магаренцето Йори от книжката за
Мечо Пух. Втората му съпруга Дебра при развода също бе направила асоциация с детска приказка: „Уокър“, тъжно бе казала тя, „небето не
пада. Надявам се все някога да разбереш това“.
Тази вечер Уокър отново бе потънал в обичайното си напоследък състояние на дълбока депресия. А и беше изморен.
Когато включи фаровете заради падащия мрак, тъкмо минаваше през първия мост в парка. Светлината падна върху човешка фигура —
един мъж седеше на няколко метра встрани от пътя. Изпаднал
скитник. Стар. Много стар. Мислите, които минаха през съзнанието на Уокър при вида на стареца, не бяха никак ласкателни. Нямаше желание да намали, още по-малко пък да спре, затова, когато все пак за своя изненада натисна спирачката, промърмори сам на себе си:
— Какво, за бога, правиш?
За момент Уокър остана седнал в спрялата насред пътя кола.
После въздъхна, поклати глава, хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и бавно потегли на заден ход, сумтейки:
— Идиот съм аз.
Когато колата се изравни със седналия край пътя старец, Уокър свали прозореца от своята страна и се вгледа внимателно в полумрака.
Старецът вдигна ръка за поздрав:
— Здравей.
— Имате ли нужда от помощ? — запита Уокър.
Старецът не отговори, но стана, вдигна от земята онова, върху което бе седнал, и се отправи към колата.
Докато наближаваше, Уокър затвори прозореца почти докрай.
Всяка фибра на тялото му настояваше да натисне газта и да се измъкне веднага от това страшно място и от цялата странна ситуация.
По някаква причина обаче не помръдна.
— Извинете — започна учтиво старецът, като се изправи до колата. — Попитахте ли ме нещо? Вече не чувам много добре.

43
— Ами… аз… — заекна Уокър и вдигна поглед към стареца,
чиито бели коси и сини очи искряха успокоително сред убитите цветове на околния сумрак.
— Повторете, моля ви… — подсказа старецът.
— Ами — отвърна Уокър, — чудех се дали не се нуждаете от помощ.
— Божичко! — въздъхна старецът и поклати глава, сякаш и той се чудеше същото. — Нима всички ние не се нуждаем от помощ? А?
Не мислите ли, че всички се нуждаем от помощ?
— Моля?
— О, млади човече, няма нужда да ме молиш — прекъсна го старецът. — Ще се кача и ще дойда с теб.
При тези думи старецът мина пред колата, влезе — с куфара в ръка — и се настани, преди мъжът зад волана да успее да каже и дума.
Уокър бе толкова шокиран, че не знаеше какво да стори — да се ядоса, да изгони натрапника или сам да слезе от колата. Освен това беше сигурен — или поне така си мислеше — че всички врати на автомобила допреди минута бяха заключени.
Но преди да успее да каже каквото и да било, непознатият подаде ръка:
— Джоунс — каза простичко. — Без „господин“.
После очите на стареца изведнъж широко се разтвориха, сякаш сега за първи път виждаше ясно мъжа зад волана, и той добави:
— Виж ти… Ами ти си Уокър Майлс. Извинявай, че не те познах веднага.
Уокър се смръщи:
— Аз, предполага ли се… Познаваме ли се?
— Нееее — проточи Джоунс. — Видях те в кабинета на доктор
Сурек миналата седмица. Ти не ме помниш, но докторът спомена името ти веднъж-дваж. Аз никога не забравям имена. Нито пък лицата, които носят тези имена.
Уокър все още бе изпълнен с подозрение. Наистина познаваше всички лекари в района, в това число и Крис Сурек, но рядко обръщаше внимание на пациентите по кабинетите. Почуди се дали мъжът в колата му не е болен от нещо.
— Та значи имате нужда от помощ? — каза Уокър.
Джоунс примигна невинно.

44
— Така ли съм казал? О, ами… Какво ще кажеш да ме закараш до Фоли? Нали натам си се запътил?
Уокър отпусна спирачката, светна лампата в купето и подкара,
без да изпуска от поглед странния мъж, седнал до него.
— Да, точно във Фоли отивам — отвърна и увеличи скоростта.
— На някое точно определено място ли искаш да те оставя?
— Не. Тази вечер определено не се чувствам точно определен.
— Джоунс се засмя на собствената си игра на думи, но веднага видя,
че мъжът на волана дори не се усмихна. Старецът опита друг подход:
— Една вечер бях в друг град — сега като се замисля, май беше
Чикаго — и видях на уличното платно човек, който тичаше след една шапка, която вятърът бе духнал от нечия глава. В следващия момент една кола го блъсна и го уби на място.
Уокър изгледа стареца с отвращение:
— Защо, за бога, ми разказваш това?
— Просто ми се струва странно — отвърна Джоунс, без да откъсва очи от предното стъкло, — как човек може да изгуби всичко,
докато преследва едно нищо.
Двамата замълчаха. Фаровете осветяваха парка, светлината им танцуваше по асфалта и проблясваше сред дърветата. Уокър караше привидно съсредоточен върху пътя напред, но вътре в него бушуваше мисълта само за изминатия в миналото път. Ръцете му здраво стиснаха волана и той промълви с въздишка:
— Аз правя това през целия си живот.
Джоунс се извърна към него и цъкна с език.
— Така е, всеки от нас го прави от време на време. Но защо пък цял живот?
Мисълта на Уокър препускаше. Той беше интелигентен, разумен и предпазлив. Не можеше да изтъкне дори една логична причина,
поради която бе спрял на пътя преди малко и бе качил в колата този непознат старец. Усещаше, че след миг ще му разкрие най- съкровените си мисли, макар че определено не желаеше да го прави.
Странно, чувстваше се така, сякаш сам е застанал някъде отстрани и гледа не себе си, а някой друг да разговаря със стареца. Здравият разум го предупреждаваше да мълчи, да не казва и дума повече, но някаква по-мощна сила го изпълваше с усещане за доброта, за

45
доверие. Уокър се отпусна и започна да разговаря с Джоунс така,
сякаш се познаваха от години.
Разказа му всичко — как бе израснал, най-малкият от три деца,
колко силна бе болката, когато стана ясно, че баща му е алкохолик.
Разказа му за двата си брака, за множеството работни места, които бе заемал до определен момент успешно, но след това бе напускал,
защото не умееше да изпитва радост от нищо. Говореше и говореше,
разкривайки душата си като пред стар приятел.
Когато Уокър най-после разказа историята си докрай, двамата с
Джоунс вече седяха пред четвъртото кафе в една закусвалня. За пореден път Уокър чувстваше изненадата от собственото си поведение
— ето го, седнал тук с този старец, но всъщност се чувстваше така,
сякаш отново е срещнал отдавна загубен приятел.
— Мисля, че в някакъв смисъл — каза Уокър — винаги съм се чувствал неудачник, защото баща ми беше алкохолик.
— Ами — невинно отвърна Джоунс — може би пък баща ти е бил алкохолик, защото ти си бил неудачник.
После се засмя и вдигна ръце, за да успокои Уокър, който се надигна от мястото си:
— Шегувам се. Шегувам се!
Уокър не знаеше дали да се обиди, или не.
— Виж, млади човече — започна Джоунс сериозно. — Баща ти и неговите проблеми вече са минало. Ами че човекът вече не е сред
живите, а ти продължаваш да приказваш неща от рода на „баща ми беше алкохолик“! Време е да спреш да позволяваш на миналото да контролира съдбата ти днес.
— Знам, знам. — Уокър затвори очи. — Това го знам. Знам, че не трябва да мисля толкова за миналото. Знам, че не бива да се тревожа.
Знам, че няма причина да се чувствам потиснат…
Той отвори очи и погледна Джоунс с всичкия яд, трупан през изминалите петдесет и три години. После с усилие заговори тихо,
макар че всъщност му се искаше да крещи:
— Наистина разбирам всичко това. Просто… не мога да престана да го правя. Тези чувства съсипаха живота ми.
Той замълча и добави със задавен шепот:

46
— Не знам какво да правя.
Джоунс се протегна, хвана ръката на събеседника си и леко я стисна. Уокър изведнъж се отпусна и започна да диша дълбоко.
— Погледни ме в очите, синко — каза старецът и Уокър вдигна поглед. — Не е нужно да предприемаш никакви драстични действия само защото се чувстваш по този начин. Както всички неща, които изглеждат много страшни… тия твои чувства съвсем не са толкова страшни. Разбра ли ме?
Уокър кимна.
Джоунс сякаш също малко се успокои. Той пое дълбоко въздух и заяви:
— Има две неща, които трябва да знаеш за начина, по който се чувстваш, и само едно, което трябва да направиш. Първото, което трябва да знаеш, е, че причината да се тревожиш непрекъснато — по- точно непрекъснато да усещаш смразяващ страх — е, защото си умен.
Лицето на Уокър се изопна и той се облегна назад.
— Чакай сега — продължи старецът, сякаш прочел мислите му.
— Не се опитвам да бъда снизходителен. Не искам да те разведрявам.
Това, което казвам, си е чистата истина… само че от малко по-друга гледна точка. Ти си един млад човек с логичен ум. Така че кротувай сега и слушай. Ще ти хареса.
Джоунс се усмихна, отпи от кафето и продължи:
— Както вече казах, ти се тревожиш непрекъснато, защото си умен.
Старецът се приведе над масата, сякаш за да не чуват хората наоколо, и добави:
— Глупавите хора не се тревожат много-много. Те не се страхуват от нищо.
Уокър смръщи чело в опит да разбере, а Джоунс обясни:
— Ето как стоят нещата, млади човече: умните хора имат много по-силно развито въображение от глупавите. Прав ли съм?
Уокър все още не можеше да схване накъде отива разговорът.
— Предполагам — отвърна той.
— Ами ето по тази причина умните хора затъват в тревоги и страхове. Тревогата… страхът… това са все погрешни употреби на въображението ни. Ние сме умни, въображението ни е богато и затова си въобразяваме всички неща, които биха могли да се случат, които

47

Изтегляне 1.2 Mb.

Сподели с приятели: