Проницателят

25
Четирийсет и пет минути по-рано Бари Хенсън беше излязъл от кантората на адвоката си. Всичко му беше като в мъгла. След двайсет и една години брак Ян беше подала молба за развод. Все още го обичала, но вече не го харесвала. Не се чувствала обичана от него —
това бяха точните й думи.
Бари беше президент на местния клон на най-голямата банка в щата. Печелеше добре и спестяваше разумно. Хенсънови не бяха кой знае колко богати, но нямаха дългове и живееха спокойно. Бари беше член на няколко граждански сдружения и активно се включваше в благотворителната дейност на църквата, към чието паство принадлежеше. Освен това беше прекрасен баща и отлично се грижеше за двете деца — четиринайсетгодишната Елизабет и десетгодишния Джаред.
Ян беше учителка, но спря да работи, когато Джаред се роди, и насочи цялата си енергия към Бари, децата и различни благотворителни каузи в района Ориндж Бийч. Беше слаба и елегантна, с късо подстригана тъмна коса. Всички в църковното настоятелство я обичаха, пееше и в хора на църквата.
Ян и Бари бяха връстници — и двамата на четирийсет и три.
Бяха следвали по едно и също време в един и същи университет, но за първи път се бяха срещнали на сватбата на техен общ приятел чак две години след дипломирането. Влюбиха се лудо, не можеха да си представят да прекарат и един час (какво остава за целия им бъдещ живот!) далеч един от друг и след година се ожениха.
Днес Бари просто не можеше да си представи какво точно се бе объркало. Той обичаше Ян. Беше я обичал през всичките тези години,
макар че от време на време се дразнеше, тъй като тя сякаш никога не повярва напълно в любовта му. Толкова често й бе казвал „Обичам те“
или „Толкова си красива“, но виждаше как очите й се присвиват подозрително или се разтварят широко, изпълнени с недоверие.
Всъщност дълбоко в себе си той се вбесяваше от това нейно отношение. Едновременно с това наистина я обичаше. А сега това?
Развод? Просто не можеше да повярва.

26
Беше почти обяд. Ян се въртеше из къщи, оправяше и прибираше това-онова, но очите й не се откъсваха от часовника. Отиваше да се срещне с Бари за обяд, може би последният им обяд заедно. Не, не можеше да е последният, каза си тя. Все пак трябваше да мислят и за децата. Беше казала на Бари, че иска развод преди два дни и от тогава нито той, нито тя бяха мигнали.
Ян си взе чантата и ключовете, излезе на верандата и заключи входната врата. Когато се обърна към стъпалата, за миг забави ход —
почти спря — и поклати глава към имеловия храст, който вече бе излязъл от двора и заплашваше да се разрасне над тротоара. Ян изтри сълзите си, стисна зъби и енергично се запъти към колата. Повече от година — цяла година — беше напомняла на съпруга си да подкастри този храст. Но той беше ли го подкастрил? Не. Съвсем не. Нито беше поправил задната врата, нито пък беше боядисал гаража, както го бе помолила.
Ян излезе на улицата на заден ход, включи на първа, настъпи газта и в следващия миг рязко удари спирачките. Насред платното се бе изправил възрастен мъж. Не го беше ударила, дори не го бе доближила, но той направо й изкара ангелите.
Старецът беше Джоунс, възрастният мъж, който от време на време се появяваше в града, а после пак изчезваше. От няколко дни работеше нещо по къщата на семейство Шиърсън, които живееха на същата улица, а Ян и по-рано го бе виждала да обикаля квартала.
Никога не беше разговаряла с Джоунс, но познаваше много хора,
които редовно си приказваха с него. Освен това, доколкото й беше известно, всички го обичаха.
— Толкова съжалявам — каза старецът и приближи към отворения страничен прозорец на Ян. — Не исках да ви изплаша.
Опитах се да привлека вниманието ви, докато карахте на заден ход.
— Божичко — ахна Ян, — и аз съжалявам! Явно просто не съм внимавала достатъчно. Аз просто… Други неща са ми на главата.
Мога ли да ви помогна с нещо?
— Ами да — усмихна се старецът. — Дали случайно не сте се запътили към плажа?
Ян колебливо кимна и той продължи:
— Не искам да ви се натрапвам, но бихте ли ме закарали дотам?
Боя се да не закъснея. Имам среща за обяд.

27
Джоунс замълча и видял колебанието й, наклони глава и каза с жален глас:
— Моля ви.
Обикновено Ян за нищо на света не би качила в колата си човек,
когото не познава. Но този старец не й се стори опасен.
— Добре — отвърна тя и се зачуди какво ли би казал Бари за решението й да вози някакъв непознат, но после си каза, че това вече няма никакво значение. — Качвайте се. Да сложим ли куфара в багажника?
— Не — побърза да отговори Джоунс и се настани на мястото до шофьора. — Той е малък. Ще си го държа в скута. Всъщност сме само на няколко минути път от ресторанта, в който отивам. Срещата ми е в „Морска пяна“, между другото. Да не би и вие да отивате някъде наблизо?
Ян опита да се усмихне, но нищо не излезе.
— Всъщност аз отивам в същия ресторант — изрече тя кратко.
— Ами чудесно! Чудесно! — зарадва се старецът. — Значи не ви създавам никакви трудности. В ресторанта имам среща с моя най- добър приятел.
Ян изсумтя нещо в отговор, но понеже усети, че трябва да поддържа разговора, попита:
— Вие сте господин Джоунс, нали?
— Без „господин“ — отвърна старецът. — Просто Джоунс. А вие сте Ян Хенсън, прав ли съм?
— Да — кимна тя и веждите й се вдигнаха от почуда. — Аз съм.
Срещали ли сме се преди?
— Не — засмя се Джоунс. — Не сме се срещали. Но вие сте съпруга на Бари. А Бари е моят най-добър приятел.
Ян замълча и влезе в паркинга пред ресторанта, но беше стъписана: Какво? Как е възможно този старец да е най-добрият

Изтегляне 1.2 Mb.

Сподели с приятели: