Проницателят

8
Погледах го известно време, обмисляйки отговора, после кимнах и потънах в тъмнината да му донеса ко̀ла. Върнах се с две кутийки и му подадох едната.
— Не си я разклатил предварително, нали? — усмихна се старецът.
После видя, че аз все така упорито отказвам да отвърна на усмивката му, въздъхна и добави:
— Боже, боже… Костелив орех си ти.
Отвори ко̀лата и седна по турски в пясъка.
— Добре — рече и отпи дълга глътка от червената алуминиева кутийка. — Да започваме тогава.
— Какво да… започваме? — попитах равнодушно.
Джоунс остави напитката и отвърна:
— Време е да прозрем някои неща. Да надникнем в сърцето ти.
Да натрупаме малко различни гледни точки.
— Не знам дори за какво говориш — отбелязах аз. — Не знам изобщо кой си ти.
— Добре де, имаш право — усмихна се Джоунс. — Ами виж…
Как да ти обясня?
Той се наведе бързо към мен:
— Колкото до това кой съм аз, можеш да ми викаш Дж…
— Това вече ми го каза — прекъснах го аз. — Имах предвид…
— Да, знам какво имаше предвид. Имаше предвид откъде идвам и разни други подобни въпроси.
Кимнах.
— Ами, специално тази вечер идвам от ей там, от оня край на плажа.
Аз въздъхнах и завъртях очи. Старецът отново се засмя тихо и вдигна ръце в престорен протест:
— Чакай. Виж сега. Не се сърди на стария Джоунс. — После добави по-меко: — Няма да ми се сърдиш, нали?
Аз кимнах, а той продължи:
— Аз съм проницател. Това е дарбата ми. Някои хора могат да пеят или да тичат много бързо, а пък аз виждам разни неща, които другите пропускат. Прозирам ги. А повечето от тези неща изобщо не са скрити, ако искаш да знаеш.

9
Джоунс подпря ръце в пясъка зад гърба си, отпусна се назад и вдигна лице нагоре.
— В различните случки и у всеки човек аз виждам такива подробности, които хвърлят нова светлина върху нещата. Дават нова гледна точка. Всъщност на повечето хора им липсва точно това —
гледна точка, по-широк поглед върху цялата картина. Така че аз им осигурявам по-различен поглед… Давам им възможност да премислят,
да си поемат въздух и да започнат живота си наново.
Няколко минути двамата седяхме мълчаливо, зареяли поглед над топлите вълни на Мексиканския залив. Чувствах странно спокойствие в присъствието на стареца, който в момента бе легнал настрани в пясъка, подпрял главата си с ръка. След малко той отново се обади, но този път ми зададе въпрос:
— Значи твоите родители са починали, така ли?
— Откъде знаеш? — парирах аз.
Джоунс сви лекичко рамене, сякаш казваше: Че това всички го
знаят. Аз обаче отдавна бях разбрал, че това не е вярно, че на никого изобщо не му пука за моите родители.
Разтревожих се, че този непознат знае толкова много за мен, но се отърсих от това плашещо чувство и отговорих:
— Да, и двамата умряха.
Старецът сви устни.
— Е, това също си е въпрос на гледна точка.
Погледнах го въпросително и той продължи:
— Има голяма разлика между „умрял“ и „починал“.
— За мен няма никаква разлика — изръмжах аз.
— Е, ти не си починал.
— Много си прав — отвърнах горчиво. — Аз съм тоя, дето остана.
Бях готов да се разплача, затова нахално избърборих:
— Та каква е гледната точка към този факт? А?
Джоунс внимателно попита:
— Ти как смяташ, защо си тук? Искам да кажа, защо си в това положение… на това място?
— Защото сам избрах така — изстрелях в отговор. — Това е резултат от моите погрешни решения. От отношението ми към нещата.

10
Втренчих се в стареца:
— Видя ли? Знам всички верни отговори. Няма нужда ти да ми ги казваш. За всичко сам съм си виновен, ясно ли ти е? Нали това искаш да кажа?
— Не — спокойно отговори старецът. — Просто исках да видя дали си имаш някаква своя гледна точка по въпроса.
— Ами не, нямам си — казах. — Израснах с оня стар рефрен за това как Бог поставя всеки човек там, където Той пожелае. Е, мене е пожелал да ме сложи под някакъв кей, нали така? — Изпсувах и добавих: — Между другото, за разликата между „умрял“ и „починал“.
Твърде много недели съм прекарал в слушане на проповеди в църквата, така че ми е ясно за какво намекваш. Само че тия приказки вече не ми минават.
— Е, засега достатъчно — рече Джоунс успокоително. — Каза,
каквото имаше да казваш. Разбирам защо се чувстваш по този начин.
Но чуй ме и ти… Аз нищо не продавам. Запомни: аз съм тук само заради…
— За новата гледна точка, разбрах.
Старецът млъкна и по някое време се зачудих дали съм бил достатъчно груб, че да го накарам окончателно да си затвори устата.
Но не, случаят не беше такъв. Това бе само една от многото възможности, които аз дадох на Джоунс да се откаже от мен и да ме зареже. Но той не се отказа.
— Младежо — обърна се към мен Джоунс и отметна кичур бяла коса от очите си, — какво ще си помислиш, ако ти кажа, че да, твоите грешни решения са изиграли известна роля за това да се озовеш под този кей, но в същото време тук е точното място, на което трябва да се намираш, за да може за теб да започне такова бъдеще, каквото в момента не можеш дори да си представиш?
— Не разбирам — отвърнах. — А дори и да разбирах, не смятам,
че бих ти повярвал.
— Ще разбереш — каза Джоунс. — Сигурен съм. Един ден ще разбереш. — После изведнъж се усмихна и продължи: — Сега, синко,
ще ти обясня къде хората по принцип грешат в разбирането на стария израз, който ми цитира преди малко. Защо всички си мислят, че когато кажат „Бог поставя всекиго там, където Той пожелае“, то Бог ще постави точно тях на върха на планината или в някоя голяма къща,

11
или пък на първия ред? Помисли… Всеки иска да е на върха на планината, но както добре знаеш, там има само камъни и е много студено. На върха на планината нищо не расте. Да, гледката е страхотна, но за какво ти е тази гледка? Тя само открива пътя по- нататък, показва ни следващата цел. Но за да достигнем тази цел,
трябва да слезем от планината, да прекосим долината и да започнем да се изкачваме по следващата височина. Но тъкмо в долината, докато бавно напредваме през гъстата трева и плодородната пръст, научаваме онова, което ни позволява да изкачим следващия връх на живота,
съзряваме за изкачването на този връх. Та мисълта ми е, че в момента ти се намираш точно там, където трябва да си.
Старецът загреба бял пясък с двете си шепи и го остави да изтече между пръстите му.
— Всичко тук може да ти изглежда като пясък, синко, но,
повярвай ми, не е така. Когато си легнеш тази вечер, знай, че се намираш върху плодородна почва, помни ми думата. Мисли. Учи се.
Моли се. Планирай, мечтай. Защото скоро… ще съзрееш.
Онази вечер, преди да си тръгне, Джоунс отвори куфара си и като внимаваше любопитният ми поглед да не падне върху съдържанието му, извади от него три малки книги с оранжеви твърди корици.
— Четеш ли? — попита той.
Аз кимнах, а той добави:
— Не те питам дали можеш да четеш. Питам те четеш ли по
принцип.
— Да — отвърнах. — Повече списания и разни такива, но да,
чета.
— Добре — каза Джоунс. — Прочети тези.
Взрях се в полумрака, за да видя какво ми подава. Заглавията бяха имена. „Уинстън Чърчил“. „Уил Роджърс“
[2]
, „Джон Вашингтон
Карвър“
[3]
Вдигнах очи към стареца:
— Исторически книги?
— Не — отвърна той и очите му блеснаха, — книги за приключения! Успех, провал, любов, интриги, трагедия и триумф, а най-хубавото от всичко е, че всяка дума в тези истории е истина!
Помни, младежо, личният опит не е най-добрият учител. Най-добрият

12
учител е опитът на другите. Когато четеш за живота на великите хора,
може да успееш да разгадаеш тайната на това какво ги е направило велики.
Четох „Уинстън Чърчил“ до сутринта. Беше доста успокоително да открия, че на света е имало човек, който през живота си е бил по- отхвърлян и е преживял по-тежки трагедии от мен. Забелязах също, че
Чърчил е постигнал успехи, равни по мяра на преживените трагедии.
Джоунс се бе сбогувал с мен малко след като започнах да чета.
Май дори не бях забелязал кога точно си е тръгнал, но на сутринта ми се прииска да се бях държал по-мило със стария човек. Бях смутен,
малко се срамувах от себе си, но не се чувствах толкова отчаян,
колкото бях предната вечер. До вечерта довърших „Джордж
Вашингтон Карвър“ и вече бях толкова уморен, че спах непробудно до следващата сутрин.
През деня мих яхти на пристанището, като непрестанно мислех за онова, което бях прочел. Оглеждах се да зърна Джоунс, но той не се мяркаше никакъв. Джийн, управителят на пристанището, ми каза, че познавал Джоунс много добре. Каза още, че старецът идвал в града от години.
— Всъщност — каза Джийн — Джоунс си беше старец по времето, когато аз бях момче. А сега съм на петдесет и две.
През следващите двайсет и четири часа прочетох „Уил
Роджърс“, но новият ми приятел се появи за втори път чак няколко дни по-късно. Хвърлях мрежа във водите на лагуната, за да наловя скариди и малки рибки, които да продавам после за стръв, когато старецът изведнъж се появи зад гърба ми.
— Как върви? — попита той.
— Здрасти, Джоунс! — възкликнах. — Не те чух да идваш! Къде беше? Знаеш ли, прочетох книгите!
Той попари ентусиазма ми. (В интерес на истината аз самият малко се изненадах, че толкова се радвам да го видя.)
— По-полека, по-полека! Дай да видим — той се усмихна широко, — не ме чу да идвам, защото вдигаш такъв шум, като пляскаш с тази мрежа във водата, че нямаше да ме чуеш дори и да пристигнех с шейната на Дядо Коледа. Колкото до това къде съм

13
бил… Бях наоколо. Даже те видях няколко пъти, но не исках да те притеснявам. Радвам се, че си прочел книгите. Харесаха ли ти?
— Да, господине! — ентусиазирано отвърнах аз. — Харесаха ми много!
— Чудесно. Прочел си ги вече значи, и аз така помислих. Дано нямаш нищо против… Преди малко минах край квартирата ти под кея и си ги прибрах. Оставих ти обаче три нови.
— Наистина ли? — изненадах се аз. — Благодаря.
— Няма защо. Вземам ги от библиотеката. Избирам ги специално за теб.
Джоунс вдигна ръка. Стискаше найлонова торбичка.
— Гладен ли си? Донесох нещо за обяд.
— Аз винаги съм гладен — отвърнах. — Напоследък карах на режима „ядене веднъж дневно“. Това мама го наричаше поведение на
„гладник опортюнист“.
— Ами хайде тогава — подкани ме Джоунс. — Излизай от водата. Ще си направим пир.
Оказа се, че „пирът“ ще се състои от виенски наденички и сардини. Аз наистина бях гладен и ядох, но не ми беше вкусно и
Джоунс разбра това. По-късно се зачудих дали не бе донесъл храната точно по тази причина.
Настанихме се под един дъб, израснал на върха на висока дюна.
Пред очите ни се простираше плажът, а зад гърба ни синееха водите на лагуната. Аз бях гол до кръста, обут с изрязани до коленете сини джинси и едни стари гуменки. Джоунс пак си беше с предишните дрехи, само на главата си бе вързал синя кърпа. Цветът й сякаш караше очите му да сияят още по-ярко. От мястото си чувахме шума на прибоя. Подухваше лек вятър — достатъчен да ни охлажда в летния ден.
— Я ми кажи какво ядеш? — попита Джоунс и ме погледна с усмивка.
Аз вдигнах очи объркано. Изтрих си устата с опакото на ръката,
преглътнах и казах:
— Моля? Много добре знаеш какво ям. Ям същото, каквото и ти.
— Наистина ли? — подразни ме старецът с хитра усмивка. —
Съмнявам се. Дай да видим…

14
Той се наведе, погледна към яденето ми и вдигна пак очи към мен:
— Кажи ми и къде го ядеш?
Видял, че съм по-объркан от всякога, Джоунс добави кротко:
— Не те подвеждам. Просто ми отговори на въпросите.
Вдигнах вежди и отвърнах:
— Ами… — Вдигнах ръце, сякаш казвах: Все още не разбирам

Изтегляне 1.2 Mb.

Сподели с приятели: