Първа гост

Кой беше натъкмил тая чудновата комбинация и открил това съвпадение? Кой ум беше уловил в мрака тая светулка, тая необяснима игра на случая? Неизвестно. Такива явления новите хора ги наричат "каприз на случая"; старите ги наричат "орисия".

Тъй предразсъдъкът обяснява, когато разсъдъкът се отказва...
Мичо Бейзадето обясни двойния смисъл на тая шарада. Марко провери самичък.

Той просто занемя от удивление, нищо не отговори.

Мичо гледаше победоносно. В черните му пламтящи очи блестеше гордо самодоволство; а в тънката иронична усмивка, с която гледаше зашеметения Марка, се четеше и съжаление към неговото малодушно неверие, и тържество, и щастие, и възторг... Гаче тоя поглед и тая усмивка говореха на Марка: "Хай говори сега де, хай да чуем твоето мнение: Мартин Задекът лош -що ще кажеш на това, другото? Разбра ли ти Бейзадето кой е?"

Додето произхождаше разговорът между двамата първенци, бяха влезнали, без да привлекат вниманието им, и няколко членове от комитета. Те също пътем бяха наминали да видят тополивницата на белочерковския Круп. Скоро влезнаха и други, все по същия случаен начин. Така щото всички членове бяха налице, с изключение на Дима Безпортев.

-Капасъзът не можа да се намери днес -доложи Илия Странджов; -трябва да се е натряскал в някоя кръчма.

-Лошо нещо е смукателството без мярка -забележи поп Димо, като навири плоската.

-Момчета -обърна се подпредседателят, -ние на Зеления трап ли бяхме рекли да ходим?

-Там, там -да вървим!...

-А бе тъй и тъй се сбрахме тука, не бива ли и тук да си направим заседанието? Тука, ако питате, и по му мяза сега... при тая мечка...

Всички одобриха тая щастлива мисъл на подпредседателя.

-Тогава, насядайте.

-Ами вие къде ще седнете?

-Ето моя престол -каза бай Мичо и седна на гърба на топа.

И заседанието се започна.
НОВАТА МОЛИТВА НА МАРКА

Марко излезе твърде умислен от впечатлението на онова, що беше чул и видял в Калчовата тополивница.

-Кой знае... -пошушна си той, като тръгваше през зеленчуковите градини, които захващаха оттам.

Той вървя тъй до реката, на изток от Бяла черкова, която се спуща с многобройни скокове от Балкана... Там хвърли поглед на градината си и в нея на пъна, останал от черешата, и се усмихна под мустак; после се отби и тръгна изново през градини и ливади, за да влезе през главната улица в града, из която отиваше пътя за К. Като премина и колибите на чергарите, заложени на прашната полянка на края на града, пред него се озова голямо хоро. Някой сиромах крайчанин имаше сватба и в нея участвуваха всичките махленци, види се, защото хорото беше безконечно дълго.

-Ето какво е светът -помисли си той; -там готвят топове, тук се женят и нито му мислят за утре...

Но той веднага се убеди, че и тук не липсваше революционният елемент: хорото се предвождаше от Безпортева, който, макар малко хром, беше знаменит играч. Той махаше бяла кърпа в ръка и играеше твърде лудешки и ексцентрично и даваше на безкрайната жива верига, която го следеше, най-капризните криволения и фигури: ту хорото заприлича на безукоризнено правилен полукръг, ту се завие около себе си като заспал смок и пак се развие и преобърне в права линия, или пък изображава разни фантазии. Широкото дъно на потурите му се развяваше победоносно при всяко ново засиляне напред.

Полека-лека Марко наближи до самото хоро, което беше в разгара си, и тогава той видя, че Безпортев беше твърде пиян и той се така силно хвърляше и рипаше, и с него цялата гъвкава колона, като че той я води на пристъп въз някоя крепост. Ентусиазмът на Безпортева беше се съобщил и на най-последнята брънка на опашката на колоната, която съставляваха петгодишни дечица. По негова заповед музикантите бяха млъкнали и самите хороиграчи и хороиграчки заедно с играта и пееха. Според гласа на песента, хорото отиваше на повръщулки. Пътем Марко зачутия стихове от песента:
Надяваш ли се, Калино,

бачо ти Колю да доде?

Бачо ти Колю да доде,

армаган да ти донесе?

За бяла шия -герданче,

за тънко кръстче -коланче,

за руса коса -шамия,

за малки крачка -кондурки?

Марко се спря под стряхата на ковачницата, за да почине и да погледа веселото зрелище.

Веднага Безпортев го съгледа. Той се откъсна от хорото и се затече насам, като продължаваше да маха кърпата и да подскача по такта на песента. По бялото му длъгнесто, кокалесто лице, с малки червени мустаци и сини играещи очи, беше отпечатана някаква свирепа радост и животински възторг, който произвежда пиянството, пиянство, предизвикано от някоя безумна съкрушающа тревога на душата.

-Да живееш, бай Марко, и България да живее, па и славните български синове да живеят... Бай Марко, заръчай едно вино... Благодаря. Вива! Да живее, който налива!... Прощавай, бай Марко, пиян съм като возелница... но пак си знам ума... аз пия виното, а не то мене... Да, като чувствителен българин... Защото народът страда и аз викам: доста робство и пиянство! По-добре да измрем, нежели такъв позорен живот... Па щели да кажат: начукал се като руски сапожник... Който каже, предател е... Мене сърцето ме боли за България, тая бедна турска робиня... Искаме правдини, човешки правдини!... Не щем ний богатство, не щем ний жени... Ама ще кажеш: хората се женят, и то кога? А аз ще ти отговоря: това е народ... а утре, като му кажеш: марш, напред, запали къщи и хай в Балкана!... Който се бои от птичките, просо не сее... Ти разбираш от една дума само... Да живеят подобни патриоти! Аз тям им целувам и ръцете, и краката!... Но Юрдана чорбаджи... с кремик ще му дерем кожата... А пък Стефчов? Но да спи куче под камък... късо... Думата ми е, че аз съм пиян като едно, като едно... Народната любов ме прави да съм пиян... Часът е близко. Днес ако съм жив, утре ставам дух, нищо, сянка... Магарешки свят, с една реч... И който умре за народа, той ще бъде жив на веки веков... Вива! България да е жива!... А аз какво съм? -Едно магаре, което се бои от бистра вода...

Ненадейно Редакторът се прекъсна, защото видя, че минуваше един турчин, яхнал на кон, нещо станало рядко напоследък. Той запя, като показваше към турчина:
Боят настава: тупат сърца ни,

ето ги близо наште душмани.

Кураж, дружина вярна, сговорна,

ний не сме веке рая покорна!

Турчинът се обърна, видя Безпортева, че тича към него, и се спря. В двайсетина разкрача Редакторът го стигна и му извика:

-Читак, къде отиваш? Как дерзаеш да тъпчеш тая света земя?... Тая земя е българска, а твоята е в азиатските пустини, там се поразявай! Долу, скот, да целуваш тая свещена земя... Ако не, ще вземат дяволите твоя султан, и сланите му, и харемлиците му...

Турчинът не разбра какво му говори Безпортев, но видя, че е твърде пиян; той се посмути, бутна коня си и тръгна пак. Безпортев се спусна и хвана коня му за юздата.

-Какво ми искаш, чорбаджи? -попита турчинът слисан.

-Долу! Или ще ти изпия кръвта! -изрева свирепо Безпортев, като си изтръгна лъскавата кама.

Турчинът имаше някакво оръжие на пояса, но той го забрави, потрепера и се спусна с покорен вид от коня.

-Какво искаш, чорбаджи? -попита той уплашен от свирепия вид на Редактора.

-Къде отиваш, читак?

-За К.

Турчинът се изгуби съвсем; гласът му заглъхна в гърдите и той едвам прошушна.

-Чорбаджи, остави ме.

-Хай да пътуваме за Мека заедно -извика Безпортев; -чакай да те яхна. Ти си яхал хилядо години българите!... -И Безпортев пъргаво се метна на гърба му и си уви ръцете около врата му. -Крачи напред за Мека! -викаше той.

И пред очите на целия сбор, и при викове и смехове, турчинът, чушнат с Безпортева, тръгна нататък.

Конят меланхолически тръгна след господаря си.

-Кой знае, кой знае!... -мълвеше си Марко, като отиваше към тях си, още недошъл в себе си от учудване и прехласване от онова, което преди малко видя. Той беше живял петдесет години на тоз свят; запомнил бе времето, когато на българина бе запретено зеления цвят и беше заповядано да слазя от коня при срещане турчин; той сам беше видял, преживял, изпитал, преглътнал толкова унижения като рая, щото сега не вярваше очите си. Той видя, че насред сбора, пред хилядо зрители, един турчин слезна от коня си, по заповед на един хром и пиян българин, че тоя турчин забрави селяха си и османлъка си и му се подложи като животно, да му се качи Капасъзчето и да го носи пред всичкия свят! И това стана тъй просто, тъй ненадейно, да, тъй страшно ненадейно! И то не беше току-тъй, случайно, или от пиянство -вчера и завчера то не можеше да стане, днес става и всичкият народ се смее и ръкоплещи, като че става нещо най-естествено... Какво е това време? Отде тая дързост у раята и тоя страх у господаря?... Или вече, наистина, часът е ударил на тая империя и Бейзадето има право, и младежите имат право?

-Кой знае, кой знае!...

В замислюването той се спрепна в децата, които се връщаха от училището. Те бяха учениците на Мердевенджиева и съставяха една дълга колона, по две на ред. Те вървяха в такт, като войници, под командата на десетници, които вървяха отстрана, и на генерала, който вървеше отпреж... Марковият Асен дигаше пръчка с една червена кърпица: това беше знамето!

Марко остана поразен.

-Та то всичко полудяло: от старци до бозайници -помисли си той, -тя се е залюляла...

Той хвана за ухото Асенча и му каза усмихнато:

-Какво носиш бре, малко муле?

Тук с благодарение си помисли, че неговите по-стари синове са остали немолепсани, че той не бе забелязал у тях размирния дух, който бе прихванал всичките и самаго него даже.

-Нека баре те да останат настрана, да стоят вън от тая каша, дето и аз затънах. Аз съм вече взел-дал. Те да останат живи...

После горчива мисъл му дойде и той прибави намусено:

-Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите... Базиргяни ли съм ги народил... Не, по-добре, нека стоят настрана... Един от къщата стига...

Слънцето беше къде обед.

Той стигна у тях си безпокоен и сърдит, влезна в собата, прегледа пищовите, които висяха на стената в кобурите си, отвори после един килер, който беше скрит зад вратата, с намерение да тури кремици на два вехти пищова, остали от прадяда му и захвърлени от много години в праха. Килерът беше тъмен и служеше за скривалище. Той побара напосока вътре, но се договеди и взе свещ, за да види по-хубаво. Кога поднесе светилото в килера, колко се почуди! Вместо двата стари пищова, видя наплъстен цял арсенал пушки, пищови и револвери. Това беше цяла оръжейница! Тая оръжейница бе в същото време и нещо като гардероб: в единия ъгъл висяха изкачени чанти, цървули, навуща, чудновати френски дрехи, обточени и нашарени с гайтани, и други неща, странни и подозрителни.

Той се развика към баба Иваница, която се подаде:

-Мале, мале, кой е отварял скривалището! Кой е вписал тия маскарлъци тука?
Баба Иваница го изгледа слисана.

-Че кой го е отварял, аз ли?... Всичките: Васил, Димитър, Киро, бърникат тук час по час и обират паяжините... Кой ги знае какво дирят в тъмнината!

Марко се разлюти:

-Хай да ги вземе дяволът с хайдутаци -каза той, като се чешеше в тила.

-Лудите, лудите -те да са живи!...

И затвори пак врачката.

Па отиде пред куностаса и зачини ниски поклони пред божия образ. Той мълвеше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му... Той се молеше за България!...

Наистина, заедно с напредването на пролетта и революционното кипение напредваше гигантски. Цяла Западна Тракия -главната му област -приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити - да ги чуят - един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота. Една дълга върволица от предтечи - сеятели беше прегазила вече духовната нива на България и хвърлила там семето на самосъзнанието. Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий -един калугер, и се заключваше с Левски -един дякон -два светци, -беше засеяла и наторила вече нивата и първият беше я благословил от височината на Атон, последният -от височината на бесилото.

Преди двайсетина години Раковски, като бе загатнал в едно село за въстание, едвам бе се спасил от пайванта на селяните, с помощта на женски дрехи. Сега народът, като чуеше, че иде апостол, вместо потери, пращаше му депутации да го приемат. И той слушаше, и той гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло кристална струя. Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш! -черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си. Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко -и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха. Даже и чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им. Наистина, те, съразмерно, слабо участие взеха в патриотическото движение, но и не му пречиха -защото го не издадоха. Издайствата и подлостите, отвсякъде и от всички, дойдоха подир катастрофата, нейни всегдашни изчадия... Напразно някои пристрастно искат да монополизират това въодушевление само в полза на оная част от народа, на която краката обуваха цървули, в ущърб на историческата истина. Напразно. Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани и университанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели. Както във всичките прогресивни борби на България, науката и кръстът, сиреч духът, стоеше на първи ред. Мартирологът на новите български мъченици явно доказва това. Истина, че главният контингент, и напред, и сега, даде масата народна, но тя даде онова, което беше в силата й: числото.

Трябваше интелигенцията да му даде смисъл и душа...

народът порасте на няколко века...

Ще се удивлява потомството -що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха -отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, в "чревото адово", както бе казал някога Марко Иванов, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма -плява, която пламва и гасне, и илюзията -призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...

Ние особено натъртихме на тая прелюдия на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една велика идея, възприета от благоприятна почва. Самата борба, която последва, не заслужава името си...

Ние и нямаме мисъл да я описваме. Разказът ни по нужда се натъкна на един епизод от нея, епизод, който следва нататък и който илюстрира революцията, тоя чудовищен "крах" на най-светлите надежди...

На сутрешния ден от оня, в който ние проследихме Марка Иванова от Калчовата тополивница до техния арсенал, Ганковото кафене димеше и гърмеше от весели кикотения.

Всеобщият кикот оглушаваше кафенето.

Един Кандов, който все мълчаливо стоеше в ъгъла, не се изсмя. Сякаш той не видеше и не чуваше що става около му. Вероятно, умът му беше унесен в други предели. По мършавото му, бледно, замислено лице беше разляна още по-силна меланхолия и тъга, нещо болезнено, неизразимо болезнено, и то съставяше пълен контраст с безгрижните и разтегнати от смеха физиономии наоколо.

Смеховете се уталожиха, защото в това време черкова бе пуснала и всички присъствующи зазяпаха през прозорците, та изглеждаха пременените минувачи и минувачки на улицата.

Тя беше облечена в черно и скромно. Бузите й разцъфтели като два божуря от вътрешно благополучие. Тя привлече всички погледи; много от тия погледи не бяха благосклонни; имаше и презрителни, защото тия дни за Рада обикаляше един твърде неприятен слух.

Истината беше, че някой бил случайно съгледал Огнянова, кога излазял от Радини, без да го познае. Дошъл до ухото на калугерицата тоя слух, тя се постара да го разгласи из метоха.

Тя беше погълната от щастието си и нито в погледите на съседките, нито в лукавите поусмихвания на други тя не можеше да угади жестоката клевета, на която беше жертва.

Току-що Рада минаваше край кафенето, Стефчов се наведе и пришъпна с ехидна усмивка нещо на Мердевенджиева. Псалтът се извърна, изгледа отминалата мома и смигна лукаво. Шепотът се предаде по-нататък и извика злобни ухилвания. Тържествующият Стефчов не се задоволи с това: той изрече иронически известния стих от бунтовната песен: "Къде си, вярна ти любов народна?" и се изкашля безочливо.Мнозина разбраха къде биеше брадвата му и се спогледнаха знаменателно. Стефчов изкусно подхвърли тема за разговор. Подбийшегите и язвителните остроти заваляха на сметка на нещастната девойка.

Кандов, който досега търпеливо слушаше, не можа да се удържи повече.

-За кого подхвърляте тия подигравки, за Рада Госпожина ли? -попита той Стефчова.

В кафенето се възцари тишина.

-Що питаш? Па и да е за Рада Госпожина, какво? -отговори Стефчов упорито.

-Ако за нея разбираш, то аз ти казвам, че си клеветник и низък челяк! -извика студентът, като стана запъхтян.

-Аз ли съм низък или ти -това да съди публиката. Колкото за клеветник на Рада Госпожина -ти прощавай. Питай и кучетата... и те знаят... Аз те съветвам да не вземаш труд на себе си да браниш една позорна мома... Не ставай смешен кавалер.

Кандов кипна. Той пристъпи насред кафенето и каза бледен и разтреперан:

-Ти нападаш грубо една беззащитна девица... Вземи си думите назад!

-Докажи ми, че преди една неделя твоята девица не е приемала скришом гост... Една мома, която...

Стефчов не можа да довърши.

-Тоя скришен гост беше Бойчо Огнянов, годеникът й, мерзавецо! -кресна Кандов, като му залепяше една плесница.

Звънливият плясък по бузата екна из кафенето.

Но присъствующите ги разтърваха. Кафенето се изпълни с глъчка. Извън любопитни се трупаха на стъклата. Стефчов изскокна из кафенето със зачервеняла буза, побеснял от ярост, и се запъти право към конака, решен тоя път да отмъсти и на Кандова, и на Рада. Той щеше да накара бея да тури под изпит и двамата по повод на Огнянова; и да се изскубнеше студентът с отказвания, девойката щеше да бъде окончателно опозорена; тя и беше причината на днешния скандал.

Но на улицата го срещна слугата му и му обади, че пловдивският доктор пристигнал, който беше викан за Лалка, зле болна. Тогава Стефчов тръгна към тях си.
КАНДОВ

Думите, с които Кандов придружи плесницата си, поразиха присъствующите. Най-много Стефчова. Те паднаха като гръм от ясно небе. Но увлечението на горещия студент нема лоши последствия за него.

Между това, някои прозорливци съобразиха,че Кандовото пламване имаше по-дълбоко причината си, отколкото в едната рицарска подплата на характера. Такъв неудържимо страстен гняв, който го доведе до крайности, и по повод на една чужда нему личност, не беше естествен, ако нямаше и други по-лични побуждения. И по това обстоятелство, и по други признаци -по-после винаги уловими за внимателния наблюдател -разбраха, че сам Кандов не бе хладнокръвен към Рада Госпожица.

И не се излъгаха.

Кандов беше влюбен в Рада.

Как беше се случило това?

Съвсем просто.

Младият студент беше една от ония страстни натури, които намират смисъла на живота само в поклонение на някой идеал. Такива натури могат да дишат само в увлечението на страстни, силни привързаност...

Млад, горещ, идеалист, Кандов дойде в България, зашеметен от крайни теории и принципи, великодушни в една честна душа, грозни в едно развалено същество.

Първата среща с живота разклати дълбоките убеждения на религията му. Той видя, че тук е съвсем чужда почва за нея... Той не можеше да се кланя вече на един пукнат кумир.

И потърси нов -той го имаше готов -в лицето на България...
Но преди да види България, в душата му се беше наместило друго божество: той беше видял Рада.

Това се случи скоро подир Огняновото избягване лани из Бяла черква. Това чувство, от най-напред слабо, зарасте и занаедря бързо в душата му. То го обхвана цял, то стана страст. Кандов полека-лека се отчуждаваше от средата си и от интересите й, избягваше шума и падаше в мечтателна апатия, която оживяваше само виждането на Рада. Това се продължаваше до тая пролет, когато един ден той се стресна, окопити, възмути от себе си. Тая страст му се видя подла -подла към Огнянова -негов приятел, престъпна към България, на която беше длъжен да се посвети.

Той се уплаши сам от себе си и побърза да заглуши с време, да убие в душата си демоническото чувство. Той помисли, че само едно друго по-страшно, по-демоническо вълнение може да го спаси и възроди. Той реши да се хвърли всецяло в борбата, която се готвеше, и в премеждията, и в неизвестността й; да се потопи в нейните заглушителни и буйни вълни; да се нагълта и опие с горещата атмосфера на лудото въодушевление и революционното кипение... Той поиска да изгони Луцифера чрез Велзевула.

Тогава го видяхме, че ненадейно се явява при Соколова с молба да го приемат член в комитета и с предложение да убие Стефчова.

Именно, убийството на предателя, убийството -работа нова за него и съпряжена със страшни безпокойства, но благородна в случая, го най-пленяваше. Той разчиташе на това убийство, то беше горнилото, през което душата му щеше да излезе нова и бодра;
ударът, който щеше да нанесе смърт на предателя, щеше да я нанесе в душата му и на друг страшен враг -обаятелния образ на Рада.

Да, най-напред убийството -кръщение в кръвта и в революцията... Страшна, но решителна крачка към избавление...

И той още тогава, когато се зароди тая мисъл в тревожната му душа, преди да я съобщи на председателя, той няколко нощи я сам гали, котка, милва страстно, като майка обожаемото си дете... В дългите си безсънници той мечтаеше, той кроеше плана за унищожението на Стефчова, а тия пламенни размишления го поглъщаха цял, обладаваха всичкия му духовен мир и не даваха достъп на друго чувство, на друг интерес. Кандов си спомни за Разколникова: и героят на Достоевски също бе замислил убиването на лихварката за благото на човечеството, и той беше тъй симпатичен и трогателен! Те се намериха и двамата в еднакво положение. Това случайно съвпадение ободри, обая, възхити Кандова... Разколников му се изпречваше като един светъл и ободрителен образец, като идеал. Той даже прегърна и начина на Разколникова, по който бе убита бабичката: щеше да пришие извътре на дългото си палто, под мишницата, една връв, за краищата само, така щото да може да провеси на нея брадвата за желязото й. Тъй нямаше никой да познае, че той носи смъртоносното оръдие.

За щастие или за нещастие, това се отложи и Кандовият план рухна като една кула от картони. Той беше в отчаяние... Но революцията стоеше отпреде му, настръхнала и огнена като апокалиптически звяр, и това го поутеши за нещастието му... Ала борбата в душата му траеше, нарастваше. При всичката страстност, с която се бе отдал на делото на революцията, Споменът за Рада го не оставяше. Нейният образ предателски се мяркаше зад образа на отечеството; той беше по-дълбоко, по-навътре, имаше самоуверен вид и гледаше със съжаление на тоя временен гост, влезнал в дома, дето тя стопануваше.

Да би можала поне душата му да храни, да побира и двете тия привързаности, едната наложена от ума и волята, другата от природата, да ги съгласи, уравновеси, да отслаби едната чрез другата!... Той се чудеше на Огнянова как може да люби с еднаква пламенност и България, и Рада, да се раздели така и пак да бъде бодър и силен, да се чувствува спокоен и дори щастлив! Каква беше тая натура, едра и богата, която дишаше тъй свободно под бремето на две велики страсти, които армонизираха помежду си и й даваха ново мъжество, и я окриляваха!...
Как той завиждаше на смешната страстчица на Мердевенджиева, която един мечешки рев бе изцерил!

Днес, когато даваше плесницата, Кандов почувствува, че се намери в странно положение. Той се беше отдал на България, а влюбил в Рада. И по самата сила на нещата той имаше вече в Огнянова -другаря си по мисия -един противник. Идеята го привързваше към него, страстта го отдалечаваше...

С доблестната си буйност, като наказваше оскърблението, нанесено на Радината чест, той отмъщаваше и за Огнянова!

Противоречие страшно. Но борбата, макар жестока, не биде дълга. Сърцето удържа победа. Сиреч, природата -над другия духовен мир. Кандов се предаде цял на новата си любов.

Слезнал ненадейно от университетската скамейка в житейското море, той беше като човек, паднал от небето на земята. С душа доверчива и със сърце неначето от изпитанията на живота, той се намери неприготвен Да ги посрещне. Първото, що му прати злата съдба, беше тая любов. Той се предаде на нея със същата беззаветна разпаленост, както по-преди -на идеалите на социализма Разликата беше само, че там действувате мозъкът, а тук сърцето, вироглавец, комуто ни разсъдъкът, ни опитът, ни мъдростта на всичките философи не дохаждат дохаки.
Друг е въпросът, щеше ли да найде взаимност тая страст, сиреч: щеше ли Кандов да намери благополучие, равно с големината й. Или най-люто разочарование, най-свирепи страдания щяха да отровят живота му...

Никой влюбен не си е поставял това питане. Ако си го поставяше -той не бе такъв.

В граматиката на любовта няма въпросителни знакове.
При това Радиното сърце не беше свободно и той знаеше това. Но той не видя това, и продължи да гори. Любовта е сляпа.

Не залудо старото гръцко изкуство често изображава крилатия й бог с вързани очи.

От най-напред Рада се учуди и смути; после се престори, че нищо не сеща -кой знае, -това даже погъделичка приятно нейното самолюбие; и най-после се стресна от растящата сила на тая гореща привързаност. Но свенлива, каквато беше, тя нема смелостта да я охлади грубо или да затвори вратата на поклонника си, толкоз деликатен, колкото и искренен. Това я обезоръжаваше съвсем.

Куражът за плесница можеха да й дадат само хора като Стефчова.
Рада не знаеше какво да стори. И тя продължаваше да бъде приветлива към Кандова, като Бойчов приятел, още, като човек благороден. Тя мислеше, горката, че с това облекчава копнежа му, степента на който не подозираше, като го посрещаше любезно и лекуваше с огъня на черните си очи. Лош лекар. Ни тя, ни Кандов не знаеха, че едничкият спасителен цяр за тоя вид болести е раздялата.

"Очи, дето се не виждат -забравят се", казва и българската поговорка.