Първо издание превод Николай Анастасов



страница5/11
Дата24.07.2016
Размер1.48 Mb.
#3436
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Страхотна новина, довиждане, Америка, здравейте, топли пясъци на пустинята!

4. ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА БРАК НА

ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИНИ

Какво щастие да се завърна в Мека, в солидната каменна къща на дядо! Наслаждавах се на безгрижния живот, отмерван единствено от хода на слънцето и на обгърнатите в черно женски силуети, които безшумно се плъзгаха по тротоарите. Вашингтон наистина не ми липсваше. Знам, че сигурно не съм видяла и хубавата му страна, прекарвайки по-голямата част от времето заточена във вилата или училището. Каквото и да е, тук се чувствах добре и бях щастлива да забележа, че майка ми отново се усмихва.

Не изглеждаше баща ми да й липсва. Той често й телефонираше - предимно да даде нареждания и се увери, че тя следва предписанията му и се държи разумно. Никога не питаше за мен, нито пък искаше да ме чуе. Нищо не казвах, но това безразличие дълбоко ме засягаше. Иначе пък баща ми редовно пращаше по пощата играчки и всевъзможни игри. Големи безмълвни пратки, които с равнодушие отварях, понеже знаех, че в тях няма никакво послание за мен - нито дума, нито снимка, нито рисунчица, нито една пощенска картичка. Само някакъв предмет, който никога не съм си пожелавала и който не означаваше нищо за мен. Разбира се, играех с тези играчки, но те ми бяха безразлични и не докосваха никаква струна в мен, дори не ми напомняха за липсата на баща ми. Те нямаха душа, имаха само търговска стойност.

Все по-често при чичо Фарид и леля ми намирах нежността, която ми липсваше от татко. Тяхната обич и внимание изцяло заместваха бащиното отсъствие и когато след година той се завърна от САЩ, аз го посрещнах като чужденец. Нещо в мен се скъса още повече, когато след няколко седмици научих, че ще се местим в Джида - голямото търговско пристанище на Саудитска Арабия, където слизат и всички поклонници на път за Мека. Бях много тъжна, че се разделям с чичо и леля, че ще заместя моя град с друг, който не познавах. Знаех, че Джида е само на няколко десетки километри от Мека, че близките ни понякога ще ни посещават, но въпреки всичко не можех да престана да мисля за онова потискащо чувство на самота, което ме владееше във Вашингтон. Но нещата стояха така: Джида е търговски център и деловите отношения изискваха след приключване на обучението си в САЩ баща ми да замине за там.

* * *

Друг град, друг декор. Джида е модерен град. Сега живеехме в обширен апартамент в нова сграда. Хубаво е, но аз съжалявах за големите, грубо дялани камъни на дядовата ни къща и просторните й помещения...



В Мека аз и сестра ми бяхме свикнали да танцуваме като луди във вътрешния двор на къщата. Баща ми нищо не знаеше. Той ни забраняваше да пускаме музика. Някакъв чичо по майчина линия скришом ни бе подарил един стар магнетофон. Бяхме го пъхнали под леглото и щом излезеше баща ни, се втурвахме към него. Пускахме звука до край и лудувахме под звуците на последните американски, арабски и индийски мелодии. Един ден се случи беда: при едно по-рязко кълчотене сестра ми получи силни болки в бъбрека. Трябваше да бъде заведена в болница и да признаем на баща си причината за злополуката. Страхувах се от реакцията му, но той нищо не каза. Даже, струва ми се, съжаляваше за забраната и се почувства виновен. Фанатизмът му струваше скъпо на децата му.

Бяха хубави времена, въпреки че можехме да се забавляваме по-малко в апартамент, отколкото в къща. Все пак баща ни ни остави магнетофона.

Макар да ни налагаше строго религиозно възпитание, той допускаше и някои отклонения, в това число и в начина ни на обличане. Тази търпимост вероятно бе придобил по време на пребиваването си в САЩ. Когато един ден си играех, търкаляйки се върху килима пред баща ми, майка ми изтича към мен, за да свали полата ми и да прикрие белите ми гащички. Баща ми я спря с жест:

- Остави я да си играе и не се грижи за поведението й. Чак след няколко години ще трябва да се внимава за нея. Не се знае какъв мъж ще й се падне!

Тогава не разбрах за какво става дума. Сега вече зная.

По онова време, на десет години, отношенията с момчетата не ме затрудняваха. Естествено, в училище нямаше смесени класове. Но у дома споделях игрите с малките си братовчеди под зоркия поглед на баща ми, който бдеше да няма подозрителни жестове. Това възпитание остави трайна следа у мен. В деня на сватбата ми то щеше да тегне върху ми и аз трудно щях да се откъсна от него, когато трябваше да направя решителната крачка със съпруга си по време на първата ни брачна нощ.

Разделението между момчета и момичета в училище бе напълно естествено, то бе съставна част от нашето възпитание и ние не го възприемахме като принуда и несправедливост. Впрочем така е било дълго време и във Франция, без някой да се е засягал от това. Чак през шестдесетте години на двадесетия век са били въведени смесените класове, в чиято правилност някои се съмняват и днес.

Истинският проблем в Арабия беше изпращането в училище на момичетата, което не бе присъщо на нравите. Немалка смелост се изискваше от крал Фейсал, за да го наложи сред народа през седемдесетте години. И момчетата на училище не беше често срещано явление, та какво остава за момичета... Това бе неприемливо, това противоречеше на всички схващания за възпитание и се считаше, че ще наруши добрия семеен тон! Предопределението на жената бе да се омъжи, да роди и отгледа деца, да се грижи за дома. И нищо повече. Нужно ли е да знаеш да четеш и да пишеш, за да изтриеш дупетата на децата си и да месиш тестото? Посещението на училище бе още по-голямо чудо невиждано, при положение че през 1970 г. едва 9% от населението бе грамотно. Предложената от крал Фейсал реформа бе съпроводена от скърцане на зъби. Повечето родители не я разбираха. Отказваха да прилагат наредбите, пренебрегваха ги и криеха момичетата по домовете си. Училището не бе сред приоритетите за момчетата, още по-малко за момичетата. От краля се изискваше желязна воля и безпощаден авторитет, за да промени манталитета на хората и се наложи решението.

Години по-късно, през 1994 г., 61,8% от населението бе ограмотено, от които 70,6% мъже и 47,6% жени*. Това не бе достатъчно, но каква сериозна крачка напред! През 1997 г. срокът на училищното обучение за момчетата бе десет години, а за момичетата - девет. Бяхме почти равнопоставени. Не разполагам с цифри, но ми се струва, че понастоящем сме постигнали, а вероятно и надминали тази равнопоставеност, защото много от момичетата са смели, интелигентни и отдавна са схванали, че тяхното спасение, свобода и самостоятелност до голяма степен зависят от степента на образованост, а интелектуалната еманципация е необратим процес в страна, която няма да може вечно да живее единствено от изобилието на петрол. За двадесет години брутният вътрешен продукт в Саудитска Арабия вече е намалял трикратно. Все повече жени работят, за да успеят да вържат семейния бюджет. През 1995 г. те са били 8%, но се смята, че посочената цифра вероятно се е удвоила, без това да е потвърдено официално.

* Данните са официално представени от саудитското правителство. - Бел. авт.

Що се отнася до образованието на братята ми и на сестрите ми, както и до моето, не можем да се оплачем даже през деветдесетте години. Напротив! Родителите ми винаги са ни тласкали към училищната скамейка, дори ако се е налагало и с ритници по задните части, когато ентусиазмът не е достигал.

В семейството ми образованието е традиция. Дядо ми беше грамотен, говореше девет езика, имаше книжарница в Мека. През петдесетте години една от лелите ми отвори първото частно училище за момичета в Джида. Най-високопоставени лица от града й поверяваха своето потомство. При тези условия нямаше как и баща ни да не бъде благосклонен към изискванията на крал Фейсал. Дотолкова бе благосклонен, че хиляди пъти съм проклинала неговото старание. Повечето родители се мръщеха, когато изпращаха децата си на четмо и писмо, докато двама бурно ръкопляскаха на проекта на монарха и това бяха моите! Да си призная, никак не ценях наредбите и загрижеността на Фейсал да ме научи да смятам. Откровено казано, учението не бе моята стихия. Още от десетгодишна възраст предпочитах тайничко да слушам програмите, излъчвани на арабски по радио "Монте Карло", отколкото да залягам над уроците. Това не бе редно, но има и по-лошо. Като поотраснала разполагах със самостоятелна стая, в която можех да правя каквото ми душа поиска. Всяка вечер слагах транзистора до възглавницата и със слушалка в ухото го откарвах до един часа през нощта с последните хитове. Абсолютно неразумно за някой, който има занятия на следния ден. Зная... Така че, докато сестра ми, която заемаше съседната стая, винаги скачаше от леглото жизнерадостна и искряща при първия зов, налагаше се майка ми да идва и ме разтърсва енергично, докато се събудя, мърморейки. Понеже понякога категорично отказвах да мръдна, пристигаше и баща ми. Тогава получавах някой и друг шамар, което не пречеше на следващата нощ отново да се включа на същите вълни. Колкото повече ме насилваха, толкова по-малко ми се ходеше на училище. Случвало се е даже да направя кръгом пред сградата и да се върна у дома. Общо взето, баща ми бе бързо уведомяван и аз съответно си плащах за лудорията. Той никога не е бил нежен и тъй като никога не сме си разменяли чувства, този бунт започна да ми харесва, съзирайки в него форма на предизвикателство към неговия авторитет. В Арабия не е прието момичето да възразява на баща си, но аз бях твърде малка, за да си давам сметка за това. Характерът ми се проявяваше, без да го осъзнавам.

Въпросното опълчване се отнасяше по-скоро до училищната институция, отколкото до начина на преподаване. Не бях лоша ученичка, обичах да чета и дори бях много добра по арабски, но бях мързелива, недисциплинирана и мислех само за забавления. В клас превъзхождах всички в изкуството да организирам междучасия със сладкиши, на които канех даже учителите. Защото всяка сутрин майка ми пъхаше в чантата тонове сладкиши от всякакъв вид, от страх да не липсва нещо на мен и на сестра ми. С тая храна спокойно можехме да изхранваме докерите на пристанището! Малките ми училищни другарки скоро свикнаха с нашите глезотии, присъединяваха се и преподаватели, така че сладкишите на сестрите Ал-Баз станаха обичайна практика. Аз влизах перфектно в ролята си на млада домакиня, в която област се представях най-добре.

Колкото училището ме отблъскваше, толкова музиката ме привличаше. Не само тази, която излъчваха по радио "Монте Карло", но изобщо. Твърде млада се научих да свиря на електрическо пиано и на арабска китара, на лютня, на която свиря еднакво добре както с лявата, така и с дясната ръка. Не чаках дълго да ме молят да седна пред клавишите в паузата между две игри със сестрите ми. Родителите ми обаче ме виждаха като лекар. Повтаряха ми го непрекъснато, предимно баща ми:

- Много трябва да се трудиш в училище, за да станеш докторка...

Всички богати саудитски семейства мечтаеха за дъщеря лекар. Трябваше някой да се грижи за жените, защото е забранено да се разголваш пред мъж, пък бил той и лекар. Именно за да се избегне това сериозно неудобство, младите момичета бяха подтиквани към изучаване на медицинските науки.

Бъдещето, което баща ми рисуваше, ми се струваше толкова далечно, че не му обръщах внимание. Защо да не стана доктор, щом това ще му достави удоволствие! Не се и съмнявах, че е бил съвсем сериозен, когато ми е говорел за тази професия, но аз не можех да съм послушна и да изпълнявам плановете му. Лекарка ли? Има още време дотогава, все още съм дете, не съм узряла за света на големите, нека ме оставят да играя на воля, да си мечтая като всички малки момичета...

Казах "малко момиче". Поне така си се възприемах, докато един ден майка ми ме уведоми:

- Един мъж те иска за съпруга!

Бях точно на единадесет години.

Новината ме смаза. Не повярвах на майка ми, сигурна бях, че се шегува, макар това да не бе в нейния стил. Почервенях като божур, като разбрах, че не се шегува, и я помолих да повтори. Видях, че и тя е смутена, когато каза сухо:

- Ами да, скоро ще станеш жена, нормално е мъжете да се интересуват от теб. На твоите години баба ти е получавала сума предложения за брак...

Имах усещането, че земята се изплъзва изпод краката ми. Невъобразими картини нахлуха в главата ми. Някакъв мъж ме искал за съпруга... Женитба? Само допреди малко самата аз бях шаферка по сватби! Какво ще рече това "един мъж"? Та това не е момче на моите години! Един мъж е татко, чичо ми Фарид. Не мога да бъда тяхна съпруга, мога само да съм им дете, племенница...

Нищо не разбирах, гледах отчаяно майка ми, сигурна, че ще избухне в смях и ще каже, че се е пошегувала... За жалост, не беше шега. Действително един мъж поискал ръката ми от татко. Пилот от самолетна компания в Джида. Баща ми проучвал предложението, което му се струвало приемливо. Затова майка ми трябвало да ме подготви за новината.

Скоро престанах да се съмнявам дали това е истина, но реших да не отдавам никакво внимание на предложението, тъй като не го проумявах. На единадесет години е невъзможно да си представиш брака. Вярно е, че жените от Ориента по правило се обвързват в брак по-млади от тези на Запад. По времето на баба ми някои мъже са се женили за малки момиченца, но сега възрастта за сключване на брак вече бе около седемнадесет или осемнадесет години. Тогава защо да нарушаваме правилото? Дали баща ми не иска да се отърве от мен? Не може да бъде, нещо ми убягва...

На следващия ден след училище отидох направо в стаята си, където след малко влезе майка ми. Отново спомена предложението:

- Този брак ще бъде добър за теб, имаш голям късмет. Представяш ли си? Бъдещият ти мъж е пилот. Често няма да си е вкъщи, много-много няма да го виждаш, няма да има нужда да готвиш, ще правиш каквото си щеш!

Започнах да схващам, че нещата са сериозни, но пак не разбрах. Очевидно майка ми имаше право: перспективата да не виждам често мъжа си ме устройваше. Явно животът ми няма да се промени много - ще продължавам да посещавам училище, а може би ще запазя и стаята си у дома... Би било страхотно, но, от друга страна, защо при тези условия ще трябва да ме омъжват? Щом няма да виждам съпруга си, щом нито моят, нито неговият живот ще се променя - нека ме оставят на мира, да си порасна на спокойствие със скъпата ми сестра и приятелките... Тук мислите ми се оплетоха.

Още не бях подредила мислите в главата си, когато ден по-късно майка ми сложи край на терзанията. Прибирайки се от училище, преди даже да съм оставила чантата си, тя каза:

- Баща ти отклони предложението за женитба. Край, въпросът е приключен.

Шокът бе също толкова голям както при съобщението за брак. Радостна вълна нахлу в мен, заля ме, задави ме. За да съм сигурна, поисках да науча подробности:

- Какво е станало? Пилотът ли направи нещо, което не е харесало на татко? Да не е излъгал?

- Не, баща ти се е излъгал: мислел, че си на дванадесет години. Когато му казах, че си на единайсет, той промени мнението си. Много си малка, още не си жена, трябва да се изчака малко.

Да се чакало малко... Бързо сметнах, че имам година отсрочка. Което ми дава възможност да се подготвя. Доста кратко е, но все пак е нещо.

Междувременно още веднъж отбелязах доколко баща ми се интересува от мен: не знаел рождената ми дата, което можеше да промени младините ми!

Майка ми изглеждаше щастлива от разрешението на въпроса и аз бях сигурна, че е откровена. От известно време тя бе отворила малко магазинче в града, където кроеше, шиеше и продаваше дрехи. Тази нова дейност поглъщаше доста време и й пречеше да поддържа предишния изряден ред в дома. За нея, която изискваше всяко нещо да бъде на мястото си и всяка прашинка да бъде избърсана - това бе катастрофа, непоносима тежест. Затова ми прехвърли правата си.

Вкъщи имахме двама прислужници и сутрин присъствах, когато майка ми им даваше нареждания какво има да се свърши през деня. Едва върнала се от училище, трябваше да проверя дали работата е свършена както трябва, дали всичко е изпълнено. Следях заръките до най-малката подробност, защото знаех, че на свой ред и майка ми ще инспектира и горко ми, ако нещо куцаше!

Този спартански режим благоприятства за израстването ми като домакиня, научих се да приготвям ястия за цялото семейство. Готвенето бе също част от задълженията ми, но не се оплаквах. Откакто се научих да готвя с баба, за мен бе истинско удоволствие да се навъртам около печката. Е, не всяко ястие ми се удаваше и тогава майка ми не си спестяваше забележките. Търпях и възприемах, не осъзнавайки как постепенно се вмъквам в кожата на омъжената жена, която вече трябваше да съм.

* * *

С течение на времето все по-очевидно ставаше: не ми остава много време да момувам. Трябваше да свиквам с тази мисъл и да се готвя за съпружеския живот. Едва навършила дванадесет години, и заваляха предложенията. Не можех да се появя на прием или на някакъв празник, без да привлека мъжките погледи. Изглежда ме харесваха! Майките се надпреварваха да искат ръката ми за синовете си! Както чувах да казват, те се възхищавали не само от физическите ми достойнства, но и от качествата ми на домакиня. Този успех пораждаше идеи у баща ми. Той, който бе готов да ме задоми едва единадесетгодишна, осъзна, че представлявам превъзходна партия и че няма да срещна никакви затруднения при намирането на съпруг, и ставаше все по-взискателен... Вече не ставаше и дума да се бърза, понеже щяла да ми се снижи цената, а изчакваше най-изгодната сделка и вдигаше залога. Аз представлявах една сигурна и търсена ценност, която трябваше да се изтъргува както се полага!



Между тринадесет и петнадесет години предложенията направо рукнаха. Всеки четвъртък - традиционен ден в Арабия за посещения - майките дефилираха у нас, за да ме проучат до най-малките подробности. Несъмнено така е във всички саудитски семейства, но очевидно мнението за мен бе високо, защото нито една от посетителките не си тръгваше, без да подхване разговор за сватосване. Майка ми от своя страна предаваше предложенията на баща ми за проучване. Ако му допадаха, той уреждаше среща с кандидатите и бащите им.

Когато след няколко дни ги приемаше, ритуалът бе следният: двамата мъже се настаняваха в салона, седнали във фотьойли срещу баща ми, който ги подканяше да изложат искането си, докато той внимателно ги наблюдаваше. Прослушването бе щателно, вземаше се под внимание и най-малкият детайл. Достатъчно бе претендентът да е дошъл по сандали или да кръстоса крака по време на разговора, за да бъде отхвърлен. Доброто поведение за баща ми бе от първостепенно значение. След приключване с излагането на аргументите аз влизах в салона, за да сервирам плодов сок на тримата мъже. Върху косите си носех кърпа, но лицето ми се виждаше. Ако ме одобряха, мълчешком ми връчваха гривна, часовник или друг накит, за да потвърдят намеренията си. След това аз напусках, също без да кажа думичка. Баща ми вземаше решение и в зависимост от това дали е положително, питаше и за моето мнение.

В началото тези визити ме забавляваха. Девойката, в която се превръщах, се чувстваше поласкана. Криех се по стаите, за да наблюдавам обожателите си и да им поставям оценка. Мисълта за женитба не ме въодушевяваше, но не ме и плашеше, след като бе неминуема. Но колкото повече четвъртъци се редуваха, толкова повече започвах да се отегчавам от тези игрички. Понякога се затварях в тоалетната, отказвайки да изляза и се сбогувам с посетителите. Баща ми не се гневеше, само ме упрекваше, без да отива по-далеч. Можех да бъда спокойна до мига, в който пред него не застане мъжът, подходящ за мой съпруг.

Освен това, откакто майка ми започна работа, аз бях тази, която поддържа реда в дома и баща ми знаеше това. Заминаването ми би създало празнота, тъй като все още нямаше кой да ме замени в ръководенето на домакинството. По-малката ми сестра не бе достатъчно опитна, нямаше моя усет, нямаше да има авторитет сред прислугата.

Възползвах се от този отдих, докато един ден ни посети неочаквано важен член на фамилията. Знатна личност, придружен от жена си, сина и дъщерите им... Цяла делегация. Без много увъртане той поиска ръката ми за своя син. Обичайната церемония започна. Но този път баща ми бе очарован! Виждайки неговото задоволство, аз напуснах стаята - едно, за да го засегна и, второ, защото тези хора не ми допадаха. Сметнах ги за лицемерни. Когато баща ми ме откри в моята стая и ми съобщи, че ще "бъда доволна, понеже се е спрял на идеалния хубав, богат и интелигентен съпруг", аз директно отказах, изтъквайки първата дошла ми наум причина:

- Има белег на носа си!

Белегът не ме вълнуваше, но го изтъкнах като аргумент, за да се противопоставя на баща ми. Казах "не!" и това бе окончателно. Щом искат мнението ми - моля, заповядайте, което те трябваше да приемат. Ликувах и ежедневието продължи спокойния си ход.

Щастливо си живеех между училището, където не блестях с прилежание, и многобройните сбирки с приятелките ми, които ценях все повече. Тук разцъфвах, чувствах се в кожата си, забавлявах се като луда... Прекалено! Докато един ден попаднах в клопка.

По време на една от сбирките ни две непознати дотогава жени ме загледаха. Намериха ме хубава, весела, искряща. Дотук нищо нечувано. Само че те имаха брат, който си търсел жена...

5. ЕДНО СИЛНО ЖЕЛАНО

МЛАДО МОМИЧЕ

Майка ми бе леко смутена, когато двете жени учтиво й се представиха посред веселбата, искайки да се убедят, че съм нейна дъщеря. Започнаха да я уверяват, че ще съм най-подходящата съпруга за техния брат. Майка ми ги изслуша и обеща да предаде предложението на баща ми. Предпазлива, тя все пак не даде адреса ни, само каза да им оставя телефонния ни номер, на който техният брат Жамал би могъл да се обади, ако пожелае среща. Предчувствайки нов обожател и отегчена от досегашните претенденти, съобщих им грешен номер.

На излизане майка ми разкри измамата пред двете жени. Тя не смееше нито да ме поощрява, нито да ме кори, защото както казах, не минаваше и седмица без появата на нов кандидат. Така че един повече или по-малко не бе голяма работа.

На хоризонта отново се появи "моят" пилот, но баща ми не даде ход на неговото предложение. Все се надяваше да намери някой по-подходящ! Въздържах се да казвам мнението си, защото засега за мен бе важно да печеля време. След като кандидатурите бяха отхвърлени, нямаше от какво да се опасявам. Родителите ми ясно бяха казали, че в крайна сметка аз ще бъда тази, която ще решава съдбата си, която ще приеме или отхвърли кандидата, който баща ми е одобрил. По този начин те се опитваха да спазват предписанията на исляма, където (противно на някои твърдения!) едно предписание на Пророка постановява, че мъж не може да се ожени за жена без нейното съгласие.

Уви, има и такива случаи, когато патриархалната култура прекрачва този текст и обръща смисъла му. Знам, че има такива семейства, в които не се иска съгласието на момичето да сключи брак с избран от баща й жених. За съжаление!

Похвално бе поведението на баща ми да не настоява да приема неговия избор. Все пак не бях сигурна дали ще възприеме евентуален втори отказ от моя страна. Не можех да си представя как мънка пред избрания кандидат: "Съжалявам, но споразумението ни отпада, защото не се харесвате на дъщеря ми. Нищо не мога да сторя, тя решава в края на краищата." Убедена бях, че повторният ми отказ ще се възприеме като кръвна обида и недопустимо посегателство на авторитета му. В такъв случай мнението ми няма да има тежест. Баща ми ще ме остави да избирам само ако моят избор съвпада с неговия. И тъй като само той може да направи "добър" избор, свободата ми има твърде относителна стойност и предчувствах, че играта ще загрубее при ново несъгласие.

За момента конфликтът бе потушен. Забавлявах се да противореча на майка ми, за да я нервирам, когато тя ми предлага "интересен" според нея кандидат, пък аз го намирам за неподходящ. Тази малка игра - тя го счита хубав, а аз грозен; или интелигентен, а за мен е глупав, я ядосваше и колкото по-гневна ставаше, толкова по-доволна бях аз. С баща ми това не би минало! И дума не можеше да става за игрички - истински сблъсък щеше да е. Не си представях как ще се развият нещата и докъде може да се стигне.

Все още разсъждавах по въпроса, когато Жамал след шестмесечни упорити дирения намери телефонния ми номер и по препоръка на сестрите си звънна на баща ми. Започналата на шега история ми се стори забавна. Не мислех, че това момче ще постоянства! Нещата се навързваха по един невероятен начин и аз бях доста любопитна да зърна лицето на кандидата.


Каталог: library -> svetski -> chuzdiclasica
chuzdiclasica -> Поредица ние обичаме животните
chuzdiclasica -> Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова
chuzdiclasica -> Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част
chuzdiclasica -> [Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър
chuzdiclasica -> Старогръцки легенди и митове н и колай кун
chuzdiclasica -> Хенрик Сенкевич
chuzdiclasica -> Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница