Първо издание превод Николай Анастасов

- Напускам Рашид.

На лицето му се изписа смущение. Обясних на баща ми какво се е случило и тревожно зачаках реакцията му, но за голямо мое учудване той широко се усмихна.

- Настанявай се, това е най-хубавият ден в живота ми!

Щеше ми се да му кажа, че и за мен е най-хубавият ден, но той не ми остави време, обърна се кръгом и отстъпи място на майка ми. Чак по-късно щях да си дам сметка, че баща ми не е мислел за щастието ми, а е бил доволен, че повече няма да живея с африканеца. Майка ми, уведомена вече от брат ми, се втурна с въпроса:

- Горкичката, не се ли поправи този Рашид?

- Става от лошо по-лошо!

- Ами разведи се!

- Така съм намислила.

Три месеца минаха, през което време Рашид обсаждаше къщата както по времето, когато искаше да се оженим. Преследваше баща ми, умолявайки го да ме склони да се върна, обещавайки, че щял да бъде най-милият от съпрузите... Накрая баща ми склони. През прозореца видях Рашид: занемарен, дрехите му в безпорядък, жалка картина. И се пречупих, върнах се в апартамента ни. Но при условие мъжът ми да ме остави да живея както ми харесва. С един театрален жест баща ми предложи една от колите си, считайки, че така ще се облекчи животът ми!

Като че ли бях поела съдбата в ръцете си и вече можеше да се въведе ред. Разгулният живот на съпруга ми бе ми опротивял, но щом съм решила да се продължи съжителството, налагаше се да забравя, че Рашид няма никакви доходи, и аз да поема добросъвестно всички разноски по домакинството.

Няколко месеца всичко течеше нормално. Надявах се, че мъжът ми се е вразумил. Грешка! Малко по малко агресивността му се възвръщаше, върху ми се сипеха обиди и всичко започна отново. Веднъж пак посегна да ме удари, но за щастие предугадих замахването и успях да изтичам и се скрия в стаята си.

Обстановката се нагнетяваше... Разправиите ни зачестиха. Ударите също! Рашид ме упрекваше за популярността ми, но не смееше да иска да напусна работа, тъй като заплатата ми бе единственият ни източник на средства. Беснееше от положението и по най-малък повод търсеше кавгата. Не му отстъпвах, възразявах му! Тогава сънувах смъртта си, по това време написах и завещанието си...

Като не можеше да ме спре от работа поради очевидните финансови затруднения, Рашид искаше да контролира ангажиментите ми, пътуванията ми, настояваше да му се отчитам за всяка свободна минута. Забраняваше ми да се виждам с когото и да било извън работно време, в негово присъствие дори не можех да телефонирам на приятелките си. Стараех се да пазя спокойствие в името на семейството, но положението ставаше нетърпимо, натрапчивата ревност на Рашид стигаше до лудост. Плашех се...

И страховете ми се потвърдиха: от разправия на разправия се стигна до фаталния 4 април 2004 година, когато заради обикновен телефонен разговор и за три разменени думи с приятелката ми последва непоправимото. Той ме удари свирепо в лицето. Окървави ме, обезобрази ме, преди да ме захвърли на тротоара пред една болница, смятайки ме за мъртва.

* * *

Защото не специфичният начин на живот на арабската жена трябва да бъде порицаван, а условията на живот на всички жени по света, подложени на подобен тормоз. Не желаех страната ми да се превърне в жертвен агнец, в изкупителна жертва на цялата мюсюлманска общност - твърде лесно би било! Деянието на Рашид трябва да се разглежда в друг аспект - като патологичен случай на ревност. Тези неща за мен имаха първостепенно значение. Позицията ми беше да търся справедливост, а не отмъщение.

Поведението ми към Рашид след неговото буйство свидетелства за това. Въпреки отчаянието ми и огромната мъка по загубеното си лице аз се борех прошката да надмогне омразата, да разбера човека, вместо да го осъдя. Бях наясно, че болестната проява на ревност отключва неконтролирани реакции. Аз не само не желаех смъртта на този, който искаше да ми я причини, но се опасявах той да не посегне на своя живот, ако осъзнае стореното.

Още щом като се предаде на полицията, както вече споменах в началото, уведомих прокуратурата, че напълно прощавам на Рашид. Дадох показания, че той не би постъпил така с мен, ако е бил в нормално състояние. Знаех, че Рашид рискува десет години затвор и сто удара с камшик, които можеха да му бъдат наложени на публично място. Подобна възможност смразяваше кръвта ми. Мислех за децата ни... Тази моя намеса позволи да бъде намалена присъдата първоначално на шест месеца затвор, а стоте удара с камшик щяха да бъдат нанесени не на обществено място.

В края на краищата Рашид се отърва с малко благодарение на мен: получи три месеца затвор, а камшикът му бе спестен. Последва едно "взимане-даване" с мъжа ми, като в съда направих своего рода пазарлък: в замяна на моята прошка получих пожизнено право на опека върху децата ни. Те нямаше да се върнат на осемгодишна възраст при баща си, както повелява законът на Корана, прилаган към всички деца на разведени родители. Това за мен бе най-голямата награда. Този двубой не предполагаше предварителна победа, дотолкова образът на всемогъщия баща е силен в страната ми. Трябваше да се боря с всички сили, за да получа моралното удовлетворение, което ми донесе огромно облекчение. Какво би ми дал камшикът в сравнение с щастието да осигуря възпитанието на децата си по свой вкус? Това значеше много повече за мен, отколкото да знам, че мъжът ми си е получил заслуженото наказание.

Семейството на съпруга ми остана на моя страна по време на това трудно изпитание. Всички се чудеха как да облекчат страданията ми, да ме накарат да забравя ужасната постъпка на Рашид, благодарейки за великодушието ми към него. И днес още поддържам редовна връзка с една от сестрите на бившия ми съпруг, която живее в Либия. След тази драма между нас се установиха приятелски отношения, тъй като държах да показвам уважение към бащата на моите деца. Затова всичките му роднини са ми признателни.

Преживяното обаче беляза живота ми във физическо и морално отношение. След като мъжът ми бе освободен от затвора, живях в страх, че може да се върне и отново да ме пребие, докато той тихо се приюти при една от сестрите си. Не можех да превъзмогна страха си, особено нощем. Три пъти виках полиция, защото ми се чуваха шумове. Естествено тревогата ми бе напразна, но за всеки случай един от полицаите оставаше на пост пред вратата ми до сутринта. Обземаше ме срам, но моите любезни пазачи никога не ме упрекнаха за безпокойството, което им създавах. Напротив, всяка вечер ми се обаждаха по телефона да се убедят дали нещата са наред. Трогателна беше тяхната съпричастност! Поставих си за цел моята бъдеща дейност да не бъде заслепявана от първосигнални аргументи, да не поставям всички мъже под общ знаменател, добре да определям приоритетите... Затова поканата на асоциацията "Нито проститутки, нито покорни" ме заинтригува още при получаването. Аз бях в състояние да отрека онова, което е неприемливо за нас, но което съществува и другаде, да внеса предложения за подобряване на положението. Същевременно си давах сметка за полъха на реформи, усещащ се в целия арабски свят...

Въпросният полъх дойде по-скоро от Бахрейн и Кувейт. На 16 май 2005 г., благодарение на една поправка на избирателния закон в Конституцията на тяхното емирство, кувейтските жени получиха право да гласуват и да бъдат избирани въпреки яростната съпротива на ислямистки и племенни депутати. Месец по-късно, на 20 юни, първата жена министър - Маасума ал-Мубарак, положи клетва пред парламента под дюдюканията на екстремистите, доказателство, че битката далеч не е спечелена. Все пак бе направена голяма крачка в правилна посока.

Изведнъж в Арабия някои жени също изявиха управленски амбиции. Някои от управниците ни гледат благосклонно на това, но има и такива, които пречат. Твърде дълго правителството ни толерира своеволията на ретроградно мислещите, крайно време е официално да се оповестят наложителните реформи.

На последните общински избори през пролетта на 2005 г. жените в Саудитска Арабия повярваха, че най-после ще могат да пуснат бюлетината си в урните. Това се коментираше оживено. Изборите бяха без особено политическо значение, но въпреки това в последния момент властта спря гласуването.

Правителството създаде обаче един Съвет за диалог. Съставен от министри, парламентаристи, интелектуалци, журналисти и учени, този съвет трябваше да се занимае с проблемите на обществото в страната и да разгледа желанията на народа. Да се даде правото на глас на женския пол бе първият голям жалон по този път...

Ежедневната дискриминация на жените е възмутително явление в наши дни и няма нищо общо с исляма. Не виждам в името на какво да не можем да имаме карта за самоличност или паспорт без съгласието на съпруга или на бащата! Защо подписът на един от двамата да фигурира задължително в тези документи? Обидно е!

Все още жената в арабския свят е пренебрегната, навсякъде господства мъжът. Даже ако в народните предания й е отредено достойно място, днес ние сякаш не съществуваме, ние сме само сянката на нашите бащи, братя и съпрузи...

Оскърбително е да се констатира, че в Саудитска Арабия сама жена не може да се движи по улицата, без да привлича мъжките погледи. За тях жената е тяло без душа, движещ се предмет, неспособен да разсъждава. На жените е забранено да изучават право, строително инженерство, да се докосват до "свещения" петрол... Значителен брой дейности са им забранени, за тях са затворени вратите на министерствата на външните работи, на промишлеността, на енергетиката, на транспорта...

Тези забрани ме отчайват, но не накърняват любовта ми към родината. Гордея се от смелостта и самотното благородство на бедуините, кръстосващи златистите пясъци на пустинята - никакво екологично замърсяване между морето и дюните! А отдалеча ли се от Джида, даже стипчивият вкус на нашето кафе ми липсва...

Откакто фотографиите ми обиколиха света и откакто станах пътуваща посланичка на мюсюлманките, кръгозорът ми се разшири. Пътуванията ме обогатяват, отварят очите ми за света, карат ме да го виждам различно.

Посещавайки различни страни на Магреб - Тунис, Алжир и предимно Мароко, където редовно ме канят да участвам в срещи, аз се възхищавам на огромната работа, извършвана от мюсюлманските жени в тези страни. Всички като мен дълбоко уважават исляма, което не пречи ежедневно да се борят религията да не ограничава свободата им. Тяхното поведение изисква смелост, тъй като тези жени придобиват популярност и са сочени с пръст в кварталите, където живеят. Без да имат официална подкрепа от властта, те се сражават сами. Поклон пред тях! Много добре си давам сметка на какъв риск се излагат... Моите бунтарски идеи повлияха и в собственото ми семейство. След години брак мама пожела да разчупи веригите, не желаеше повече да търпи съпружеската авторитарност и поиска развод. Доскоро не можех да допусна такъв обрат - дотолкова съдбата на майка ми изглеждаше бетонирана. Ако покорната съпруга, каквато бе тя, се е възпротивила, значи, че и други ще я последват. А аз, каквото и да става, ще продължа да се сражавам заради всички тях.

Може да се каже, че вече съм вкусила от съвсем новата за мен свобода. Откакто съм разведена, нямам финансови затруднения. На постоянна заплата съм, което ми дава възможност да отглеждам децата си, дори мога да си позволя личен шофьор. Имам изяви в една американска телевизия, излъчваща емисии на арабски.

Е, не всичко при мен е в розови краски. Все още съм под въздействието на стреса от упражненото насилие върху мен... Не съм сигурна какво ще стане с мен след година-две. Ако остана в сянка, някои могат да се опитат да ме накарат скъпо да платя за смелостта си в момента. Оценявам такава възможност, затова трябва да работя и да взема превес над онези, които изопачават исляма, налагайки собствени правила на жените.

През всичките ми житейски изпитания никога не изпаднах в униние. Оставам си оптимистка. Книгите, учението, участието ми в различни социални начинания ми дадоха много. Жената трябва да се бори за подобряване на положението си. Днес живея сама с децата си. Но съм свободна. На тридесет години се чувствам в цветуща, зряла възраст и толкова по-зле, ако някои ме пренебрегват...

Който обича Аллах, знае къде са границите на позволеното. И няма нужда от някой, който да го ограничава.

СЪДЪРЖАНИЕ

1. СМЪРТ НА ХОРИЗОНТА 7

2. ЦЕЛИЯТ СВЯТ СЕ МОБИЛИЗИРА 24

3. ПОКОРНА ЖЕНА 50

4. ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА БРАК НА

ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИНИ 64

5. ЕДНО СИЛНО ЖЕЛАНО

МЛАДО МОМИЧЕ 77

6. НА ШЕСТНАДЕСЕТ ГОДИНИ -

ПЪРВА ЖЕНИТБА 87

7. МАЙКА МИ, МОЯТА ПРИЯТЕЛКА 98

8. ТЕЛЕВИЗИОННА ЗВЕЗДА 116

9. ПОХИЩЕНИЕ НА СВОБОДАТА МИ 132

10. ДА СИ ЖЕНА В АРАБИЯ 151

* Свещен камък - пазен в малък параклис в Голямата джамия в Мека. - Бел. прев.

* * Магреб - общо название на страните, граничещи с Атлантическия океан, Западното Средиземноморие и Сахара: Мароко, Алжир и Тунис. - Бел. прев.

* * Данните са официално представени от саудитското правителство. - Бел. авт.