При аналитика
Следователно посланията и информациите, които участникът предава на аналитика, са неверни, защото не съответстват на дълбинната му организация.
Освен това той се съсредоточава върху т. нар. симптоми (видимата част на айсберга), които са само една дребна частица от цялото.
Затова участникът (както и всеки от нас впрочем) нерядко заявява: „Непрекъснато си противореча! Самият аз не мога да се разбера..." - което е логично, защото (нека повторим, тъй като е изключително важно):
а) е приемал предимно противоречиви послания;
б) накърнил е вътрешната си организация, опитвайки се да се нагоди към тях;
в) нарушил е целостта на личността си, като е отделял внимание само на отделни нейни части (симптоми, комплекси и пр.).
Тогава аналитикът трябва да се постарае:
а) да възстанови реда и организацията на личността на участника;
б) да открие основното ядро, центъра, около който се върти тази личност, да я върне към отправната й точка, към същностната й „религия";
в) да възстанови „благородните" енергии, обезсилени и разпръснати по житейския й път;
г) да разбие вратите на затворите й, нарушавайки афективната й еднородност.
Всичко това би трябвало да доведе до положителната разрушителност, за която вече споменах.
Да резюмираме горното с една таблица:
В НАЧАЛОТО Психическа енергия
Откритост, гений, свободен Интелект; досег с надсъзнаваното
Подредена и организирана ефективност
Жизнена топлина
Афективно „налягане" Спонтанност Страст, откритост
Разнородност Съзидателност
Широки вътрешни перспективи
„Отскоци" на душата (движение на „молекулите на душата"...)
Свобода Любов
Отворена интелигентност Отвореност към другите.
|
ПО-КЪСНО...
Отслабване и блокиране на психическата енергия, комплекси
Фиксация върху несъзнаваното
Вътрешна дезорганизираност, хаос
Разпадане на жизнената топлина, афективен хлад
Спад на „налягането", депресия Скованост, затвореност, самота
Постепенно затваряне и блокиране
Еднородност, застой • „Правя", боря се срещу себе си
Подчинение на нормите, неосъществена адаптация към самия себе си
Инертност на душата (стагнация на „молекулите")
Роботизиране, страхове, тревожност, затвори
Неумение да обичаш и да бъдеш обичан
Ограничена интелигетност Егоцентризъм, инфантилност.
|
Мълчанията
По време на психоанализа някои говорят почти непрекъснато. Други, обратното, не са особено словоохотливи. Едните се страхуват от мълчанието, другите се оттеглят в него, като по този начин прикриват срама, който биха изпитали, ако разкрият тайните си. Известно е обаче, че при психоанализата няма място за срам и тайни. В живота ни са се случили някакви събития, но те не ни представят такива, каквито всъщност сме. Защо тогава да се отъждествяваме с тях?
Може в нас да съществува определен комплекс, но той не е нашата същност. Той се намира в някоя точка на окръжността, но никога не е неин център.
Някои хора прекарват цели сеанси в пълно мълчание. Сякаш чакат нещо. Но какво друго биха могли да чакат, освен да проникнат в света, чието съществуване отгатват в себе си и който ще се прояви чрез коренно различни от обичайните думи? С тази тишина не се „сблъскваме" - потапяме се в нея.
Мълчание ли е това или молитва? Не знаем.
При психоанализата, както при интензивния афективен живот, словото съществува само чрез мълчанието. Мълчанието е неразчленимо. Словото е разчленено. Мълчанието е хоризонтална крива, разположена в дълбочина. Словото е вертикална права, разположена на повърхността.
Мълчанието може да съществува без словото, но словото не може да съществува без мълчанието. Без мълчание няма слово. Мълчанието и словото вървят заедно, съдържат се едно в друго.
Когато словото прекъсне, настъпва мълчанието, в което се зареждат усещанията. При психоанализата, в дълбинния живот, в одухотворената любов мълчанието предхожда важните мигове.
Аналитикът „чува" мълчанието, когато между него и участника има голяма прилика. Тогава и двамата изпитват едно и също усещане.
Съществуват психологически „техники", при които мълчанието се хронометрира, а „психологът" преценява значението му според неговата продължителност.
Опростенческа и нелепа практика. Защото тъкмо мълчанието разбулва тайните ни. Екарт казваше: „Когато всичко потъна в дълбока тишина, от царския трон към мен се спусна една голяма тайна..."
Мълчанието е енергия. Словото е динамичното й проявление.
Кой от нас не познава паузите в истинската музика, зареденото с очакване мълчание на оркестъра? Велик музикант е онзи, който умее майсторски да съчетава паузите с музиката.
Защото истинското духовно сливане между хората се извършва единствено в силовото поле на мълчанието.
ДЕПРЕСИЯТА - ПЪТ В НОЩТА НА ПРЕОБРАЖЕНИЕТО?
В наши дни голям брой хора страдат от така наречената „потиснатост"; депресията леко ги докосва, без да се прояви напълно.
Но-понякога тя взема връх. Напрежението между това, което сме в действителност, и това, което сме принудени да бъдем, внезапно спада. Организмът вкарва в действие предпазните клапи. Вместо да се взриви, прегрелият кондензатор излиза от строя. Тогава се отдаваме на депресията телом и духом, както някои се отдават на любовта. Дали пък между двете не съществува връзка?
Някои проявяват и т. нар. „склонност към самоубийство". Но страстно влюбените също изразяват желание да „умрат заедно", за да се възродят в един преобразен свят. Не съществува ли и тук някаква връзка?
В разговорите с депресирани хора често усещаме, че у тях има предчувствие за обрат, очакване на радикална промяна в ценностите и пламенен стремеж към нов начин на живот.
Страдащите от депресия са хора на нощта. Но всички, които желаят да достигнат до ново съществуване, трябва да преминат през нощта и през тъмнината. Понякога това пътуване се нарича прекосяване на пустинята или път в нощта. Депресията също може да ни поведе по нощния път на преображението.
Както алхимията....
В началото на всяко обновяване на ума и на душата стои „смъртта" - окончателното скъсване със старите виждания, старите стойности, стария начин на живот.
Захвърляме абсурда и глупостта. Душата ни облича нова кожа.
Но докато не бликне ярка светлина, отказът от старото се възприема като нощ, като мрак.
Защото човек не може да тръгне към дълбоко стаеното си „ядро", ако преди това не се раздели с всичко, което не е жизнено важно за него и което не отговаря на вътрешното му устройство.
Алхимията също познава нощта. Черният цвят се появява след взаимодействието между сярата и живака. Това е фазата на „гниенето", но и на надеждата. След което камъкът постепенно побелява: това е възраждането. Черната материя губи чернотата си, преди да стане рубинено червена.
По същия начин „златото" на философския камък се крие в чернотата на душата - нощта обещава надежда...
Лице и опако
Склонни сме да смятаме страдащите от депресия за „анормални". Но наистина ли са толкова анормални, колкото ни се струва? Анормални по отношение на какво? На всекидневния живот? Тоест?
Дали това „опако" си няма „лице"? И дали „обратната страна", по която се движат тези хора, не е границата между съществуването им в дадения момент и напиращия в тях порив към бъдното? Да си зададем един на пръв поглед парадоксален въпрос: не са ли те по-нормални от мнозинството така наречени нормални хора?
Депресията напомня за състоянието на човека, докоснал се до смъртта и завърнал се в света на живите, след като е видял ослепителна светлина в края на тунела.
Определяйки депресираните като анормални, ние им лепваме етикет и ги тъпчем с лекарства, без да подозираме, че в тях има „нещо друго", което единствено те усещат. Някаква дълбока тайна, някаква огромна загадка.
Не е ли по-добре в такъв случай да разгледаме понятието „депресия" от друг ъгъл, както би следвало да направим с ред други неща?
Може би депресираните съвсем не са „долу", може би са по-близо до „горе" и само временно не могат да се издигнат дотам. И докато настъпи този момент, тяхната нощ е своебразно завръщане в майчиното лоно...
Какви точно са те?
Дали пък „анормалността" на депресираните не е по-скоро път към онова, което бих нарекъл „наднормалност"? Дали не е устременост към „нещо различно", непознато за повечето от нас? Другояче казано: не е ли депресията
канал, тунел към светлината, към някаква висша ценност, която преобладаващата част от хората не познават или изтласкват?
При съприкосновението с депресирани „здравите" изпитват учудване, дори страх да не се „заразят" от състоянието им. Понякога обаче човекът в депресия привлича така, както ни привлича смъртта. Но коя смърт?
Лично аз мисля, че ни привлича нищото, нощта, която може да ни преобрази. Привлича ни „смъртта на душата", афективната „кома", присъща на силната любовна страст, най-възвишеният пример за която са Тристан и Изолда.
Изкушавам се да кажа, че хората в депресия са „привилегировани", защото притежават „нещо друго", което е вътре в тях, дори ако временно са се изгубили в нощта. Те са в състояние на абстинениия: лишени са от себереализация, от себепретворяване, лишени са от любов и в крайна сметка от самите себе си.
Затова ги привлича нищото, тоест преобразеният живот, който сияе в края на тунела. И който ще открият, защото изплуват ли от депресията, ще бъдат коренно променени.
А светлината, както вече казах, предполага преминаване през мрака, разделяне със стария багаж и старите дрехи, смърт на старите възгледи.
Хората в депресия притежават онова, което търсят позналите мрака на душата, устремените към светлината: артисти, поети, самотни мореплаватели, всички пътешественици в света на душевното. Защото да тръгнеш по море означава да се разделиш с привидното и да се сблъскаш с голата истина за себе си.
Депресията крие една голяма опасност: да се приютиш в това завръщане към „майчиното лоно", в затвореното вегетиране, в еднородността, да престанеш да изпитваш влечение и интерес към каквото и да било, да изпаднеш в пълна апатия....
Нерядко битката е извънредно трудна. Но невъзможното съдържа възможното, тъй като не е нищо друго освен неговата обратна страна. Още повече, че корените на депресията не са никога там, където си мислим, че са...
Сън със змей
Това е повтарящият се сън на трийсетгодишната Люси, която беше изпаднала в депресия, придружена от обичайните симптоми. Сънят изглеждаше подозрителен не само заради „класическия" символ, а и заради твърде опростеното тълкуване, давано от сънуващата. Защото Люси, прочела отторе-отгоре някоя и друга психологическа публикациия, „отклоняваше" символиката на змея от правия път и тръгваше по лъжливи следи...
Сънят й се явяваше през равни интервали от време:
- Сънувам, че съм на поляна в голяма гора и се боря мълчаливо с огромен змей. За оръжие ми служи един клон Змеят неизменно се отдалечава в гората и се насочва към осветена къща. Там го чака някаква жена, която прилича на мен. Знам, че чудовището ще се върне.
Какви са асоциациите на Люси?
- Змеят: той „очевидно" олицетворява майка ми, ужасната поглъщаща майка, каквато беше моята. Въпреки това не изглежда страшен. При всяко негова завръщане ми се струва по-голям и по-силен... Не разбирам, още повече, че никога не е ранен. А и как може да е ранен, след като се боря срещу него с клон?
- Горска поляна: това е открито място, в центъра на което ме е привлякла майка ми, за да ме унищожи по-добре (всъщност, както ще видим, горската поляна е жизненият „център" на Люси).
-Гора: друг образ на опасността. Винаги изпитвам страх в гората. Прекалено много невидими присъствия ме наблюдават...
- Мълчаливо: винаги съм се борила мълчаливо; иска ми се да можех да викам, да крещя, да чупя, да руша... Бях позорът на семейството ми, но привидно се подчинявах....
Накратко:
- Люси е „възпитана" („дезинформирана", дезорганизирана...) в една абсурдно „еднородна" и затворена среда от родители-новобогаташи, налагащи безмилостно законите на клана си, с изкривени понятия, но с интелектуални претенции - полукултурната майка на Люси „приемала" всеки вторник и открито ненавиждала всички, които се различавали от нея (включително, разбира се, и артистичните натури).
- Родителите принудили Люси да се омъжи за мъж, който приличал на тях и чийто единствен идеал бил професионалната кариера.
- От него Люси имаше син (десетгодишен в началото на анализата).
- Възпитавала го по законите на клана, под ръководството на майка си и на една леля - „глава на рода".
- Била задължена да ходи по коктейли, вечери, модни ревюта, на луксозни курорти - все празни занимания.
- Трябвало непрекъснато да лъже себе си, като измамата срещала одобрението на останалите измамници.
Люси ми разказа следното:
- Станах истински терорист по душа; идеше ми да взривя всичко, което виждах. Но бях прекалено наплашена, за да се разбунтувам открито срещу лъжите, а и в края на краищата те се про-смукват в човека... Атмосферата около „тези хора" беше като отровна мъгла, която проникваше във всичко. Продължавах да се преструвам, а новопоявилият се, синът ми, олицетворяваше този прогнил свят и непрекъснато беше пред очите ми;растеше и виждах как и неговата душа постепенно се сковава...
После Люси премина към фантазмите си:
-Представях си, че убивам сина си, за да го спася от всичко това... Едно алтруистично убийство... Предствях си как се явявам в съда и как ме оправдават, а публиката ме акламира.
Вече изпаднала в „депресия", Люси сънува и друг сън:
-В Париж съм, под някакъв мост. Там има клошари и сред тях синът ми, вече зрял мъж. Облечен е в дрипи, изглежда нещастен. Клошарите се смеят. Синът ми ме сочи с пръст. Аз съм облечена по последна мода. Един клошар ми подава шише с вино и аз пия на големи глътки...
После продължи:
- Тогава си казах, че е време да се присъединя към бездомниците и да изпия виното им. За мен то бе светеното вино на свободата. Вкусът му бе неизмеримо по-добър от този на най-фините и отлежали вина от избите на познатите ми от моята предишна среда... Сега живея временно сама. Общувам с поети и с хора, отритнати от обществото. Работя колкото ми позволяват силите. Имах щастието да попадна на работодател, който проявява разбиране към моето физическо и морално изтощение. След като се възстановя напълно, ще взема сина си и ще го откъсна от училището за богаташи, където деформират хората и ги правят подобни на онези, с които окончателно скъсах. Не желая да виждам отново съпруга си, който впрочем е подал молба за развод. Чувствам, че свободата изгрява, но трябва да се науча да поемам отговорността за нея и да й се наслаждавам...
Положителна депресия?
Несъмнено. Разбира се, „виновни" бяха преди всичко хората от обкръжението на Люси, които са й изпращали „възпитателни послания", неотговарящи на същността й (всъщност неотговарящи на ничия същност).
Но реалността никога не е еднозначна. Люси, както обикновено се случва, се бе превърнала в неволен „съавтор" на вътрешното си безредие - тя бе неспособна да се утвърди в привидно твърде лекия си живот и изпитваше силен страх от самотата, от отхвърлянето, от свободата, чиято цена не бе в състояние да заплати.
И все пак я заплати - с депресията си. Афективното „налягане" внезапно бе спаднало и Люси бе потънала в мрака, в нощта на „преминаването през пустинята"...
Ето още един неин сън:
- Трябваше да отида на някакво уж загадъчно място, което бях сигурна, че винаги съм познавала. Паднала бе гъста мъгла, но съвсем бяла, искряща. Обгръщаше всичко наоколо. Усещах, че ще открия в нея собствения си свят, все още невидим за душата ми. След това се озовах пред огромно поле. Знаех, че трябва да го прекося, опитвах се да се ориентирам по картата. Но нямах никаква информация за посоката, в която да поема. В края на краищата тръгнах, водена единствено от интуицията си, с надеждата, че ще.срещна някого по пътя.
После Люси се засмя:
- И ето ме тук! Да продължаваме!
Колкото до змея...
Символиката на змея е универсална и е част от колективното несъзнавано. Тя е двузначна: змеят може да олицетворява вътрешното чудовище, „демоничните" наклонности на всеки от нас; но той е и пазителят на съкровището, пазачът на тайниците; символизира творческото начало, активния принцип, божествената сила. Змеят е също така и символ на „сътворението на света"... и в случая с Люси е олицетворявал представите й за вътрешно свободен и одухотворен свят. Вместо да се бори срещу змея - според нея символ на ужасната й майка, тя е трябвало да го слуша и да открие чрез него пламенния живот, който е бил толкова потискан, че е „избухнал" в депресия, една положителна депресия, ако се съди по окончателните резултати от терапията.
А и нали Люси е предусещала благотворния аспект на „своя" змей, след като се е борила с него, въоръжена само с едно клонче?
ВЕЗДЕСЪЩИЯТ „ПРЕНОС" ИЛИ ОСВОБОЖДАВАНЕТО ОТ ДВУСМИСЛИЕТО
Преносът е важен работен инструмент на психоанализата, както вече стана дума в книгата, посветена на методите й.
Но той присъства и във всички човешки отношения, обикновени или по-емоционални: в любовта, враждата, във връзката между родители и деца, както и в отношенията с околните.
Затова следва да се запитаме дали всяко човешко отношение не е поначало двусмислено, изкривено и дали можем да избегнем двусмислието, като освободим неизползваната си енергия?
Преносът присъства винаги и навсякъде. По негова „вина" ние никога не възприемаме другия такъв, какъвто е, защото му приписваме намерения и поведение, каквито няма и вероятно изобщо не е имал.
Тези, които са прочели някой и друг труд по психология, ще разпознаят в преноса механизма на „проекцията". Ще рече, проецираш, пренасяш, прехвърляш върху другия онова, което се съдържа в самия теб; пренасяш върху другия собствената си личност, собствените си символи, комплекси, минало; пренасяш върху другия (един прост пример) положителните или отрицателните символи на майката, бащата, а след това действаш или реагираш на действията на другия в зависимост от тези проекции.
Другият, естествено, прави същото, в резултат на което около човешките взаимоотношения се наплита гигантска мрежа от противоречиви и несигурни чувства, очевидно лишени от всякаква обективност.
Защото в края на краищата заради проецирането ние винаги виждаме в другия някой друг. Което е доста объркващо, ако се замислим. Вярваме, че получаваме от другия обективни „информации", а в същото време ги декодираме чрез информациите на собствения си организъм. И както можем да си представим, получава се хубава бъркотия. А какво става с чувствата, които проявяваме по време на психоанализа или просто във всекидневието?...
Тук възниква един въпрос: защо този механизъм се нарича „проекция" в ежедневния живот и „пренос" в психоанализата? Лично аз нямам представа. Може би аналитиците държат да се изразяват „по-изискано"? Или искат да отделят психоанализата от живота, да се чуди човек защо?
Странен сепаратизъм...
Изправени сме пред нещо учудващо: да си представим, че една жена обича един мъж. Ще кажем, естествено, че става дума за любов. И да си представим, че същата жена обича своя психоаналитик. В такъв случай ще говорим за „пренос". Ще обявим, че тя „си въобразява", че обича, докато всъщност просто проецира баща си или майка си, или дадена ситуация от детството и т. н.
В живота:
Жена
В психоанализата: Жена
Мъж = Любов Мъж = Пренос
Но защо любовта (или враждебността) да са истински в живота и неистински по време на психонализа?
Обратно, да си представим сега, че аналитикът обича някоя жена: заявяваме, че става дума за любов. Ако обаче същият този аналитик се влюби в своя „пациентка", тогава ще заговорим веднага за „контра-пренос".
Не е ли учудващо?
Любовта в живота се превръща в „пренос" в психоанализата. Но да уточним: става дума или за любов, или за пренос. Или няма истинска любов и имаме „пренос" и в живота, и в психоанализата, или няма пренос и става дума за любов.
Тук пренос, там любов. А ако двете неща са близнаци? Или просто синоними? Ако една любов, колкото и да е огромна и където и да се проявява, не е нищо друго освен „пренос" на нещо върху някого? Но пренос на какво?
Проекциите или преносите са факт за всички хора без изключение. Всеки „пренася" върху останалите цялото си минало, във всеки момент, при всякакви обстоятелства. Означава ли това, че сме неискрени към другите? И че след като чувствата не са нищо друго освен преноси, човечеството разиграва един гигантски фарс?
И все пак си казваме, че истината сигурно съществува някъде. Докъде трябва да слезем или да се издигнем, за да я открием?
Истинската любов е изключителна рядкост, без значение къде се проявява. Защото тя се ражда само и единствено от дълбоката прилика между душите. Или не се ражда изобщо. Нека си кажем, че всяка любов, достойна за това име, е винаги „религиозен пренос" на безкрая и на вечността върху любимия човек.
В заключение...
„Преносът" е част от живота. Човешките взаимоотношения гъмжат от проекции или от преноси, което е едно и също.
А аналитикът? Той трябва да се старае да не показва евентуалния си пренос... поне не прекалено! Трябва да съумее да го преустанови, да не афишира (прекалено) чувствата си, защото е очевидно, че и той прави преноси, та дори само като проявява добра воля, изслушва, съчувства, желае да помогне. Нужно е да дозира максимално външния израз на чувствата си. Защото и той изпитва симпатии, антипатии, безразличие, любов... Поради това по време на личната си психоанализа се е научил да осъзнава и да разнищва докрай собствените си проекции.
Впрочем ако „преносът" на аналитика стане прекалено видим, „пациентът" пръв ще го забележи и работата ще забуксува, ще се обърка с всички неминуеми усложнения.
Между впрочем...
В психоанализата съществува едно друго понятие, така наречената „добронамерена неутралност", която май е по-добре да оставим в музея на старата психоанализа. „Добронамерената неутралност" е била препоръчвана на всеки начинаещ аналитик. С други думи, да не показва чувствата си, да не се показва. Как обаче на практика да сме едновременно неутрални и добронамерени? Още повече, че понятието „добронамереност" намирисва на патернализъм, дори на снизхождение, което ни води далеч от неутралността.
Излиза също, че докато участникът „проецира", пренася върху аналитика различни чувства, аналитикът не бива да изпитва към него абсолютно нищо.
Вярно е, че ако аналитикът отговаря на агресивността с агресивност, на любовта с любов или с отказ, работата е обречена на провал. Същото важи впрочем и за всекидневния живот.
Къде е тогава разделителната черта?
Да се върнем на преноса
Това понятие напомня за транспорт, за преместване на нещо в посока към някого. Как стоят нещата не само при психоанализата, но и във всекидневието, когато непрекъснато проявяваме някакви чувства? Какво „пренася" един баща върху детето си и обратно, съпругът върху съпругата, и обратно, подчиненият върху началника и т. н.?
Няма жена, която да не търси, освен всичко друго, и баща, брат или син в мъжа, когото обича. Също както не съществува мъж, който да не търси майка, сестра, дъщеря в любимата жена. Ето как всеки от нас „пренася" върху другия своето минало, гъмжащо от несъзнавани желания, избледнели спомени, носталгии, съжаления, призиви за сливане и стремежи към онзи безкрай, за който копнее човешкото сърце. Ето какво ми разказа една жена:
- Всеки път, когато се разделях със съпруга си, дори само за да отида на кино, изневиделица ми се явяваше тревожно видение: представях си майка ми, вдовица (каквато беше всъщност), как седи самичка у дома си и изпитвах усещането, че съм я изоставила, за да се омъжа. Вярно е и друго - често имам чувството, че съпругът ми, който е много добър и ми вдъхва голяма сигурност, ми е нещо като майка; тогава ми се ще да се гушна в него, да ме люлее и успокоява...
Странно нещо...
По време на психоанализа участникът проявява безразличие, страст, любов, враждебност, непрекъснато преминава от едно чувство към друго. Освен това се оказва, че когато изпитват истински силно чувство, хората като че ли го насочват не към този, за когото си мислят, а към някой друг. Но към кого? Кои символи въплъщава този фантом? И кои символи пренасят родителите върху децата си и обратното, мъжете върху жените и обратното? И защо се променят чувствата, когато истинският човек престане да отговаря на символа, който е бил пренесен върху него?
Вечното завръщане
Всеизвестно е, че често изживяваме повторно, насочвайки ги към аналитика, минали емоционални ситуации или душевни процеси, от които са ни останали спомени, травми, в които са участвали хора-символи. Всеки психоаналитик знае това от практиката си. Но не става ли същото и във всекидневието ни, и то непрекъснато? Осъзнаването на това вечно завръщане към някогашните ни чувства, „пренесени" върху околните, би довело до лесно разбираем страх... но и до освобождаване на дълбинния ни „Аз", отърсил се от двусмислието, което изкривява отношенията ни с другите.
Така в психоанализата, както и в живота, връзката между две личности (особено ако чувството е силно, все едно дали е положително или отрицателно) често принадлежи към несъзнаваните фантазми и обикновено е повторение на изживявания от детството. Когато осъзнаем как става това, ние можем да стигнем до истинската причина за поведението си, което почти никога не отговаря на нашата дълбинна и истинска същност.
Сещам се за един пасаж от Готфрид5:
„Ето как за всички стана явно и очевидно, че предобродетелният Христос се върти като ве-тропоказател и се прегъва като парче плат. Нагажда се към сърцето на всеки, свиква и с искреността, и с измамата. Той винаги е това, което искаме да бъде..."
Сподели с приятели: |