С б о р н и к съдебна практика по приложението на закона за защита от дискриминация
Решение № 8063 от 31.07.2003 г. по адм.д. 2654/2003 г. на Върховен административен съд
Изтегляне 6.17 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 7.Решение № 689 от 02.07.2008 г. по адм.д. № 1672/2007 г. на Административен съд – Пловдив
6. Решение № 8063 от 31.07.2003 г. по адм.д. 2654/2003 г. на Върховен административен съдПетчленен състав съдия докладчик Здравка Шуменска10 Дискриминация на основата на признак увреждане Неравно третиране при упражняване на правото на достъпна медицинска помощ Чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България; Чл. 14 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи Чл. 3 от Кодекса за задължително обществено осигуряване (заглавие изменено) Отказът да бъдат предоставяни средства за профилактика и рехабилитация на лицата, получаващи лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест, които се намират в т.нар. „дефинитивни състояния”, нямат възможност за пълно или частично възстановяване на работоспособността и инвалидността им е определена пожизнено, противоречи на забраната за дискриминация. Нормативно предвидената невъзможност за получаване на средства за профилактика и рехабилитация, представлява нарушение и на чл. 3 от КЗОО (заглавие изменено), уреждащ основните принципи, въз основа на които се осъществява държавното обществено осигуряване и по-конкретно този за равнопоставеност на осигурените лица, който от своя страна представлява израз и на конституционното право на българските граждани на равенство и недопускане ограничаване на правата им на основание раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждение, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние, съгласно чл. 6 от Конституцията на Република България. Производството е по реда на чл. 23, във връзка с чл. 5, т. 1 от Закона за Върховния административен съд. Образувано е по жалба на Д.П.П., в качеството му на управител на Фондация АЕИПЧ, чрез процесуалните й представители адв. М.Е. и адв. К.Б., срещу Инструкция № 1 от 10 януари 2002 г. на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт за условията и реда за разходване на средствата от бюджета на държавното обществено осигуряване, определени като парични помощи за профилактика и рехабилитация (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.). В жалбата се навеждат доводи за нищожност на обжалвания акт поради издаването му от орган, който, освен че няма материална компетентност за това, но не съществува в правния мир и това е председателят на Националния осигурителен институт. В разпоредбата на чл. 34 от Кодекса за задължителното обществено осигуряване са посочени кои са органите за неговото управление и това са Надзорният съвет, управителят и подуправителят му. Освен това правната норма, а именно чл. 17 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2002 г., която е посочена като правно основание за издаването на този акт, делегира правомощие за това само на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт. Според жалбоподателя, при издаването на обжалваната инструкция са допуснати и съществени нарушения на административнопроизводствените правила и по-конкретно нарушена е нормата на чл. 3, ал. 3 от Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите (отм. – бел. ред.). С нея е създадено специално законово изискване, според което, приемането на нормативни актове, които се отнасят до хора с увреждания, да става след предварително становище на Националния съвет по рехабилитация и социална интеграция. След като такова становище не е взето, интересите на хората с увреждания се явяват незащитени от този специализиран орган. Жалбоподателят излага и доводи за незаконосъобразност на разпоредбата на чл.2 от Инструкция № 1 от 10 януари 2002 г. на НС на НОИ (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.). В нея са изброени лицата, които имат право на парични помощи за профилактика и рехабилитация, като чрез ал.1, т.4, б."в" от нея, от кръга на тези правоимащи са изключени хората с дефинитивни състояния, които нямат възможност за пълно или частично възстановяване на работоспособността и инвалидността им е определена пожизнено. Според жалбоподателя, посочената разпоредба представлява юридически израз на фактическата абдикация на държавата от нейните конституционни задължения, като се стига до противоречие с разпоредбите на чл.51, ал.1 и на чл.51, ал.3 от Конституцията на Република България, според които гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане, а лицата с физически и психически увреждания се намират под особена закрила на държавата и обществото. Съдържанието на тази разпоредба предпоставя разглеждането на „рехабилитацията” единствено като средство за възстановяване на работоспособността, а не като средство за постигане и запазване на оптимално физическо и психическо, интелектуално и социално равнище на дейност. По този начин се стига и до противоречие с чл. 14, във връзка с чл. 1 от Протокол 1 към Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, понеже помощта за рехабилитация като парично средство може да бъде обект на правото на собственост, а неговото упражняване съобразно цитираната норма от Конвенцията не следва да се осъществява чрез дискриминация, основана и на „.... друг признак”, какъвто се явява това физическо състояние на някои български граждани. Нарушени се явяват и разпоредбите на чл. 3 от посочената Конвенция и чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България, понеже никой не може да бъде подлаган на унизително или унижаващо отношение. Същата противоречи и на чл. 8 от Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите, която разпоредба от своя страна урежда конкретно правото на социална рехабилитация и формулира нейното законово съдържание, както и на разпоредбата на § 1, т. 1 от Допълнителната разпоредба на закона, която дава легално определение на понятието „рехабилитация” според него. Жалбоподателят констатира противоречие и със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2002 г., който включва консолидирания бюджет на ДОО, бюджетите на фондовете и на НОИ, като в разходните части на тези бюджети са предвидени няколко групи разходи, една от които е „Група Б - Дейност 511: „Социални помощи и обезщетения”. В нея е включено перо „парични помощи за профилактика и рехабилитация”, като разходите по него са съобразени с броя на хората, които се очаква да придобият и/или осъществят правото на помощи за профилактика и рехабилитация. Понеже законодателят в Кодекса за задължителното обществено осигуряване и в Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2002 г. не е предвидил разграничаване между лицата със и без дефинитивни състояния, подзаконовият нормативен акт на практика изключва за една категория хора възможността да получават помощите, които се отпускат за профилактика и рехабилитация, съгласно изискванията и предвижданията на тези нормативни актове от по-висок ранг, в нарушение на основния принцип, въз основа на който се осъществява държавното обществено осигуряване, а именно равнопоставеност на осигурените лица. По многостранно изложените съображения от правно естество жалбоподателят моли Върховния административен съд да отмени обжалвания пред него подзаконов нормативен акт - Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.) в неговата цялост, като незаконосъобразен, респективно да се прогласи неговата нищожност или в условията на алтернативност иска да се отмени разпоредбата на буква „в” на чл.2, ал.1, т.4 от него, също като незаконосъобразна. Ответната страна по жалбата - Националният осигурителен институт, чрез процесуалния си представител юрисконсулт С.Г., оспорва същата, като излага становище, че жалбата е процесуално недопустима, а разгледана по същество - и неоснователна. Доводът за нейната недопустимост се обосновава с липсата на интерес от подаването на жалбата, понеже нейният вносител е фондация с общественополезна дейност и същата като такава следва да бъде сезирана със сигнал или искане за оказване на помощ от заинтересовани лица по смисъла на Закона за Върховния административен съд, а не да бъде подавана чрез управителя й. Освен това този интерес в случая е опосреден, понеже обжалваният акт има за адресат само физически лица, които са осигурени за определени социални рискове съгласно разпоредбите на Кодекса за задължителното обществено осигуряване. Процесуалната недопустимост според ответната страна по жалбата следва да бъде преценена и с оглед неговата правосубектност като орган, във връзка с разпоредбата на чл. 92, ал. 2 от Закона за съдебната власт и на чл. 5, т. 1 от Закона за Върховния административен съд, които посочват актовете на кои органи подлежат на обжалване пред този съдебен орган. Последният довод за недопустимост е този за просроченост на жалбата, поради изтичане на срока за обжалване, съгласно чл. 13, ал. 2 от Закона за Върховния административен съд. Възраженията по нейната неоснователност се свеждат до липса на конкретни материалноправни норми, по отношение на които може да се установи по категоричен начин, че обжалваният административен акт или негова разпоредба противоречат. Застъпва се становището, че жалбоподателят не отграничава функцията на НОИ по повод реализиране на профилактиката и рехабилитацията на лицата по смисъла на Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. , от осъществяваната рехабилитация по смисъла на § 1, т.1 от ДР на Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите от държавните органи и организациите по чл.6 от цитирания закон. Именно поради това същият се позовава и на нарушаване на конституционни норми, както и на норми от международни актове, като Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Върховният административен съд, петчленен състав, след като прецени доводите на страните и представените доказателства, приема следното: Жалбата е процесуално допустима. Предмет на съдебния контрол за законосъобразност по реда на чл. 23, във връзка с чл. 5, т. 1 от Закона за Върховния административен съд (ЗВАС) е подзаконов нормативен акт, като в конкретния случай това е Инструкция № 1 от 10 януари 2002 г. на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт за условията и реда за разходване на средствата от бюджета на държавното обществено осигуряване, определени като парични помощи за профилактика и рехабилитация (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.). Съобразено с разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Закона за нормативните актове (ЗНА), която определя характера и съдържанието му на нормативен акт, той е и акт на висшестоящ орган, който дава указания до подчинени нему органи относно прилагане на нормативен акт, който той е издал или чието изпълнение следва да обезпечи. В изпълнение на разпоредбата на чл.2, ал. 1 от ЗНА, този акт като нормативен е издаден от орган, предвиден от закон, съгласно чл. 33 и чл. 34 от Кодекса за задължителното обществено осигуряване (КЗОО) и на основание чл. 17 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване (ЗБДОО) за 2002 г., която разпоредба конкретно го посочва и определя предмета и обема на неговите правомощия. По възражението за правилно преценяване на административната правосубектност на органа, който е издал обжалвания сега акт, във връзка с чл. 92, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) и чл. 5 от ЗВАС, които пък разпоредби определят актове на кои органи подлежат на обжалване пред Върховния административен съд на Република България, т.е. неговата инстанционна компетентност, така както е формулирана в първата посочена разпоредба и конкретизирана във втората посочена разпоредба, следва да бъде преценена във връзка с установената негова компетентност и по чл. 23 от ЗВАС, да се произнася по законосъобразността и на нормативни административни актове, в изпълнение на конституционното му задължение да осъществява върховен съдебен административен правораздавателен контрол, доколкото не е налице законово ограничение за това. Националният осигурителен институт (НОИ) е създаден по силата на Закона за фонд „Обществено осигуряване” (отм., ДВ, бр.110/17.12.1999 г.), а съгласно чл. 33 от КЗОО държавното обществено осигуряване се управлява от него. Той е юридическо лице със седалище София и отчита своята дейност пред Народното събрание (чл. 33 от КЗОО). Управителят и подуправителят му, като негови органи за управление се избират от Народното събрание (чл. 33 и чл. 37 от КЗОО). Така той, освен че има качеството на осигурителен орган по силата на КЗОО, се явява и държавен орган, понеже управлява държавното обществено осигуряване (ДОО), който по изключение има нормотворческа компетентност, която от своя страна му се предоставя от нормативен акт, издаден от друг държавен орган, и такъв акт е съответният закон, приет от Народното събрание като орган на законодателната власт. В процесния случай това е чл. 17 от ЗБДОО за 2002 г. Както вече беше посочено, тази правна норма определя обема и предмета на правомощията на посочения в нея орган. Те, от своя страна, дефинират освен нормативната характеристика на процесния акт, но и неговата подзаконовост. Последният е издаден в изпълнение и за приложение на законова норма, понеже следва да се уредят „други отношения по материята”, освен тези уредени в закона, съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗНА. Тези две изисквания за делегирана нормативна компетентност, която има подзаконово съдържание и предназначение, предпоставят и оспорваната подсъдност на Върховния административен съд, още повече че тя не е изключена по силата на закон. Следва да се отбележи, че същият има и характеристиката на административен нормативен акт, понеже неговият издател, макар и орган със статут, посочен по-горе, има и административна правосубектност и една от проявните й форми е по повод изпълнение на възложените му със закон (КЗОО) функции по изпълнение на бюджета на държавното обществено осигуряване като част от управлението на ДОО. Сега обсъжданият акт е с неограничен кръг адресати, поради което правен интерес от обжалването му имат всички физически и юридически лица, които считат, че противоречи на норми от по-висок ранг, без да е необходимо да се доказва наличието на пряк и непосредствен, личен интерес. В тази връзка изложеното относно предмета на дейност на жалбоподателя като юридическо лице, който се проявява в оказване на правна помощ и защита на гражданите, не рефлектира върху правото му на жалба, понеже същият по закон не е задължен да търси публичноправна съдебна защита на чужди права или интереси, която пък от своя страна трябва да се предшества от засегнат личен интерес. Възражението, че е изпуснат срокът за обжалване, е неоснователно, понеже определеният срок в разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от ЗВАС се отнася за индивидуалните и общите административни актове, а съгласно ал. 1 от същата разпоредба подаването на жалба срещу нормативен акт е без ограничение във времето. В настоящото производство е налице такова обжалване. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. Общественото осигуряване е част от социалната политика на държавата за гарантиране на социалната сигурност на нейните граждани. Правото на обществено осигуряване е основно, конституционно установено, неотменимо право на всички български граждани съгласно чл. 51, ал. 1 от Конституцията на Република България. Основанието за възникване на общественото осигуряване е загуба на материални средства или поява на нови разходи за гражданите в резултат на настъпили законово определени осигурени социални рискове, при наличието на които осигурителният орган е длъжен да извърши плащане. За да бъде реализирано, то е необходимо неговите субекти да имат качеството осигурени лица, а това са тези лица, които са дължали или за които са били дължими осигурителни вноски. Същите, както и приходи от други източници, например от държавата за някои рискове, формират специални фондове, които по съдържанието и предназначението си са източници за осигурителните обезпечителни плащания. Последните имат поначало контрибутивен характер и покриват загубени поради настъпването на осигурените социални рискове доходи и винаги се определят в конкретен, нормативно определен размер по отношение на всички осигурени лица. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 2, б. „б” от КЗОО, осигурените за всички осигурени социални рискове лица имат право на парични помощи за профилактика и рехабилитация. Така в Кодекса за задължителното обществено осигуряване, като нормативен акт, който урежда държавното обществено осигуряване (задължителното) при изчерпателно изброяване на осигурените социални рискове (чл. 1), и допълнителното задължително пенсионно осигуряване, е регламентирано и правото на парична помощ за профилактика и рехабилитация. Въведеният критерий за неговото упражняване е този за осигуреност за всички социални рискове на евентуално бъдещите негови носители. Конкретно това право е уредено и в чл. 12, ал. 1, т. 2 от КЗОО по отношение осигурените за трудова злополука и професионална болест, като с изменението на КЗОО със ЗИДКЗОО (ДВ, бр.1/2002 г.) така възприетото изискване е последователно приложено и е премахнато това право по отношение на категорията лица, осигурени само за рисковете трудова злополука и професионална болест. Сама по себе си паричната помощ за профилактика и рехабилитация, като вид парично осигурително обезпечение за временна неработоспособност поради настъпване на осигурените социални рискове общо заболяване, трудова злополука и професионална болест, има еднократен и краткотраен характер. При реализирането именно на посочените рискове се изплащат осигурителните помощи от средствата на съответния осигурителен фонд „Пенсии”, фонд „Трудова злополука и професионална болест”, фонд „Общо заболяване и майчинство”, в зависимост от вида на осигурения случай. Тук именно се установява връзката между повдигнатия пред настоящия съдебен състав спор за законосъобразност на обжалвания нормативен административен акт и направеното по-горе изложение. Съгласно чл. 1 от него, тази инструкция регламентира условията и реда за разходване на паричните помощи за профилактика и рехабилитация от средствата на ДОО, обособени в 1. фонд „Общо заболяване и майчинство”; 2. фонд „Пенсии”; 3. фонд „Трудова злополука и професионална болест”. В тези самостоятелни осигурителни фондове, както и останалите, установени в чл. 18 от КЗОО, се натрупват и изразходват паричните средства на държавното обществено осигуряване, като всеки един от тях се характеризира със спецификата на източниците за събирането им и целите, за които те се изразходват, и е недопустимо отклоняване на средства и постъпления от един от тях за целите на друг и обратно. Тази особеност на финансовото устройство на ДОО, както и бюджетната уредба и определеност на неговите паричните средства са в основата на управлението на ДОО от НОИ, което се осъществява в изпълнение на чл. 33 от КЗОО. Тук под управление се разбира организиране събирането, съхраняването и разходването на тези средства, като конкретно законово формулираните негови компоненти са установени в ал.3 на цитираната разпоредба от КЗОО. От друга страна, орган на управление на НОИ е надзорният му съвет, като той е колективен орган, изграден на трипартитен принцип. Сега обсъжданата инструкция е издадена именно от този орган, въз основа на законовата делегация, дадена му с разпоредбата на чл. 17 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2002 г. (ДВ, бр.111 от 28.12.2001 г., в сила от 1.01.2002 г.). Съгласно изречение второ от нея тя се обнародва в „Държавен вестник”. От представената по делото административна преписка, включваща и протокол № 3 от заседание на Надзорния съвет, проведено на 10 януари 2002 г., по безспорен начин се установява, че той, на основание чл. 11 от ЗБДОО за 2002 г., е приел проект на този административен акт и е възложил на управителя на НОИ да го изпрати за обнародване по посочения начин. От направената констатация по брой 13 на "Държавен вестник" от 05.02.2002 г., както и по брой 118 от 20.12.2002 г., когато е публикувана Инструкция за изменение на Инструкция № 1 от 10.01.2002 г., се установява, че в първия брой за Председател на Надзорния съвет на НОИ е посочен Е.М., член на същия съгласно цитирания протокол, а във втория брой е посочен Председател на Надзорния съвет Л.Ш. Съгласно чл. 39, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от ЗНА, нареждането за обнародване се прави от органа, който е издал акта, а когато той е колективен - от неговия председател, като към нареждането се прилага заверен препис от оригинала на нормативния акт. При съобразяване с тази разпоредба и изискванията на чл. 10, ал. 1 от Закона за „Държавен вестник” за полагане на подпис на ръководителя на органа, чийто акт се предлага за обнародване, или от упълномощено от него лице, под искането за обнародване на текста на съответния акт такъв е положен и това е този на председателя на Надзорния съвет съобразно чл. 35, ал. 7 от КЗОО. Така основният довод на жалбоподателя по повод оспорване на компетентността на органа, издал Инструкция № 1 от 10 януари 2002 г. на НС на НОИ за условията и реда за разходване на средствата от бюджета на държавното обществено осигуряване, определени като парични помощи за профилактика и рехабилитация (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.), се явява неоснователен и недоказан. Както е отбелязал и процесуалният представител на ответната страна по жалбата, допуснатата неточност в някои правни програмни продукти, не може да обоснове некомпетентност на органа, издал административния акт, който се обжалва. Така обжалването в тази част на спора се явява не само правно неиздържано, а и професионално несериозно по изложените доводи на процесуалните представители на жалбоподателя. По отношение на възражението в жалбата за допуснати нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на обжалвания нормативен акт и по-точно нарушаване на нормата на чл. 3, ал. 3 от Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите (ЗЗРСИИ), настоящият съдебен състав на Върховния административен съд намира, че то е неоснователно. Посочената разпоредба изисква всички нормативни актове за инвалиди да се приемат след предварително становище по тях от Националния съвет по рехабилитация и социална интеграция (НСРСИ) към Министерския съвет. Обжалваният акт не е такъв за инвалиди по смисъла на цитираната норма. В параграф 1, т. 3 от ДР на ЗЗРСИИ е дадено легално определение за понятието „инвалид” по смисъла на този закон и това е всяко лице, независимо от възрастта му, с физическо, сетивно или умствено увреждане, което затруднява социалното му интегриране и участие в обществения живот, възможностите му за общуване и обучение или трудовата му реализация. След като законодателят е дал определение за инвалид, като е дефинирал и понятието „рехабилитация” (параграф 1, т. 1 от ДР на ЗЗРСИИ) по смисъла на същия нормативен акт, очевидно целта е била да се определи предметният обхват на обществените отношения, които се регулират от него, и това са тези по повод правото на рехабилитация и социална интеграция на инвалидите, тяхната защита и произтичащите от това задължения за държавните и обществените органи, стопанските и обществените организации в страната (чл. 1 от ЗЗРСИИ). Обжалваният нормативен акт е издаден в изпълнение и за осъществяване на управителните и контролните правомощия на Надзорния съвет на НОИ, които, както беше посочено по-горе, са изчерпателно изброени в чл.36, т.1 до т.11 от КЗОО и нямат консултативен характер. Същият урежда по определения в ЗБДОО за 2002 г. начин обществените отношения по изпълнение на консолидирания бюджет на ДОО и по-конкретно бюджета на фонд „Трудова злополука и професионално заболяване”, в неговата разходна част, в група Б „Социални помощи и обезщетения”, по перо „Парични помощи за профилактика и рехабилитация”. По делото не се оспорва, че предвидените средства за профилактика и рехабилитация са пряко свързани с намаляване разходната част на консолидирания бюджет на ДОО поради хронични и продължителни заболявания, свързани с изплащане на обезщетения за временна неработоспособност и пенсии за инвалидност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест. Следователно в процесния спор няма идентичност между обществените отношения, които двата нормативни акта регулират, още повече че те са от различен ранг, като е различен и установеният метод за това, а именно властническият, поради административноправния характер на обжалваната инструкция. Различна е и нормативно определената цел, която те преследват, формулирана в чл. 1, ал. 2 от ЗЗРСИИ (да осигурява условия за социална интеграция на инвалидите и за тяхното пълноценно и равностойно участие в обществото) и в чл. 1, ал. 2 от Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. на НС на НОИ (целта на профилактиката и рехабилитацията е намаляване на разходите за парични обезщетения и пенсии за инвалидност от средствата на ДОО). Освен това обжалваният акт като такъв е издаден в изпълнение на законова норма, която се съдържа в бюджетен закон, какъвто е ЗБДОО за 2002 г., за който има предварителна процедура, която се изразява в съгласуване на законопроекта с Министерския съвет, заедно с тези за държавния бюджет и за бюджета на НЗОК. Поради това и не би могло да се постави изискване постановяването му да става след становище на консултативен орган на МС, какъвто е НСРСИ. Изложеното дотук обуславя извода, че именно разликата в придадените функции на посочените два нормативни акта в областта на социалната политика на държавата прави изискването за тяхната координираност по посочения от жалбоподателя начин неприложимо. По изложените съображения не се констатират твърдените нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на обжалвания акт. По възражението за незаконосъобразност на разпоредбата на б. „в” на чл. 2, ал. 1, т. 4 от Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. на НС на НОИ за условията и реда за разходване на средствата от бюджета на ДОО, определени като парични помощи за профилактика и рехабилитация (ДВ, бр.13/2002 г., изм. ДВ, бр.118/2002 г.). Както беше посочено в изложените мотиви по-горе относно характера и съдържанието на осигурителното право на парични помощи за профилактика и рехабилитация, негови носители са осигурените лица за всички осигурени социални рискове съгласно чл. 11, ал. 1, т. 2, б. „б” от КЗОО. В посочената разпоредба на инструкцията и по-конкретно тази на ал.1 са изброени отделните категории такива лица (т. 1 до т. 4), като общият критерий при формирането на тези четири групи в нея е вече посоченото им качество осигуреност, а разграничителният, определен също в четири групи, е реализирано осигурително право като правото на пенсия, но само по отношение на два вида пенсии - за осигурителен стаж и възраст (т.4, б."б") и социална пенсия за инвалидност (т. 4, б. „г”). Без право на такава помощ за профилактика и рехабилитация се явяват лицата, навършили възраст за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст (т. 4, б. „а”), и лицата с дефинитивни състояния, които нямат възможност за пълно или частично възстановяване на работоспособността и инвалидността им е определена пожизнено (т. 4, б. „в”). Доколкото разпоредбата не се обжалва в нейната цялост, настоящият съдебен състав не обсъжда съотношението между посочените ограничителни критерии с общото изискване, визирано в първата част на нормата (т. 4), а именно, че същите неправоимащи лица следва да получават лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест. Това се обуславя и от недобре приложената нормотворческа техника. При преценяване на възражението трябва да се има предвид, че няма легално определение на понятието "дефинитивно състояние", като в обжалваната норма то се свързва с невъзможността за пълно или частично възстановяване на работоспособността на лицата и инвалидността на същите е определена пожизнено. Така при тълкуването й се стига до извода, че нямат право на парична помощ за профилактика и рехабилитация лица, получаващи лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест, т.е. такива с установена неработоспособност (независимо нейния процент) от органите на медицинската експертиза по чл. 15 от КЗОО, като тя е пожизнено определена и същите лица са в дефинитивно състояние, което най-общо означава, че няма вероятност за подобряване на това им състояние. След като в разпоредбата на чл. 99 от Наредбата за експертизата на работоспособността е предвидено посочването на такива състояния със знак "*" в Приложение № 1 към нея, без възможност за пълно или частично възстановяване на работоспособността и медицинският експертен орган е задължен да определи пожизнен срок на инвалидността, то той действа в условия на обвързана компетентност. При това лицата, които се намират в това състояние, очевидно няма да могат никога да упражняват осигурителните си права в пълния им обем. По този начин се установява противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 2, б. „б” от КЗОО, която както беше посочено урежда правото на парична помощ за профилактика и рехабилитация без разделянето на субектите му на лица със и без дефинитивни състояния. По отношение на твърдяното противоречие между тази разпоредба и ЗБДОО от 2002 г., то такова не се установява именно с оглед нормативно определената цел на Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. на НС на НОИ (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, 118/2002 г., в сила от 1.12.2002 г.). По повод възражението за неоснователност на жалбата, което се обосновава с изтичането на финансовата година, през която е действал ЗБДОО за 2002 г., въз основа на чл. 17, от който е издаден процесният административен акт, следва за точност да се отбележи, че на основание чл. 17, от ЗБДОО за 2003 г. Надзорният съвет на НОИ чрез инструкция също определя реда за разходване на паричните помощи за профилактика и рехабилитация, като тя е Инструкция за изменение на Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. (ДВ, бр.13/2002 г., изм. ДВ, бр.118/2002 г., в сила от 1.12.2002 г.) и тя като единен нормативен акт съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗНА е предмет на обжалване пред настоящата съдебна инстанция. Петчленният състав на Върховния административен съд намира, че обжалваната разпоредба на буква „в” на чл. 2, ал. 1, т. 4 от Инструкция № 1 от 10.01.2002 г. на НС на НОИ (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г., в сила от 1.12.2002 г.) е незаконосъобразна като постановена в нарушение и на чл. 3 от КЗОО, уреждащ основните принципи, въз основа на които се осъществява ДОО и по-конкретно този за равнопоставеност на осигурените лица, който от своя страна представлява израз и на конституционното право на българските граждани на равенство и недопускане ограничаване на правата им на основание раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждение, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние, съгласно чл. 6 от Конституцията на РБългария. Доколкото възприетият подход при създаване на тази правна норма формално е свързан преди всичко с фискалната характеристика на подзаконовия нормативен акт, в който се съдържа и неговата насоченост към намаляване на разходната част на бюджета на ДОО, в изпълнение на закона въз основа на който е приет, то същият не може да оправдае нарушаване на основни конституционни права като посоченото по-горе право, както и конкретно на правото на обществено осигуряване. По отношение на твърдяната незаконосъобразност, преценена във връзка с норми от Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите (чл. 8, § 1, т.1 от ДР на закона), следва да се има предвид, че ползването на общи понятия не обосновава противоречие, след като са налице обществени отношения от различен вид, които са предмет на регулиране от отделни правни отрасли, а именно обществено осигуряване и социално подпомагане. С оглед на изложеното настоящият петчленен състав на Върховния административен съд намира, че Инструкция № 1 от 10 януари 2002 г. на НС на НОИ за условията и реда за разходване на средствата от бюджета на държавното обществено осигуряване, определени като парични помощи за профилактика и рехабилитация (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.), е незаконосъобразна в обжалваната част - буква „в” на чл. 2, ал. 1, т. 4, като противоречаща на нормативен акт от по-висок ранг, а именно чл. 3, т. 3 и чл. 11, ал. 1, т. 2, б. „б” от Кодекса за задължителното обществено осигуряване, и като такава следва да се отмени. Водим от горното и на основание чл. 23, ал. 1 от Закона за Върховния административен съд, Върховният административен съд, петчленен състав, РЕШИ: ОТМЕНЯ като незаконосъобразна разпоредбата на буква „в” от чл.2, ал.1, т.4 от Инструкция № 1 от 10 януари 2002 г. на Надзорния съвет на Националния осигурителен иститут за условията и реда за разходване на средствата от бюджета на държавното обществено осигуряване, определени като парични помощи за профилактика и рехабилитация (ДВ, бр.13/2002 г., изм., ДВ, бр.118/2002 г.). ОТХВЪРЛЯ жалбата в останалата част. Решението не подлежи на обжалване и влиза в сила от деня на обнародването му в „Държавен вестник”. 7.Решение № 689 от 02.07.2008 г. по адм.д. № 1672/2007 г. на Административен съд – ПловдивХV състав 11 Поддържане на недостъпна архитектурна среда Дискриминация, произтичаща от бездействие на администрацията Дискриминация по признак „увреждане” чл. 5 от Закона за защита от дискриминацията чл. 74, ал. 2 от Закона за защита от дискриминацията Изграждането и поддържането на недостъпна за хора с увреждания архитектурна среда, представлява дискриминация по признака „увреждане” и нарушение на специалната разпоредба на чл. 5 от Закона за защита от дискриминацията. Отговорността на местните органи на власт за вреди от неравното третиране следва да бъде реализирана по реда на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, към който препраща разпоредбата на чл. 74, ал. 2 от Закона за защита от дискриминацията. Производството е по реда на чл. 74 ал.2 от Закона за защита от дискриминацията /изм., ДВ бр. 59 от 20.07.2007 г./ във вр. с чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /изм., ДВ бр. 33 от 21.04.2006 г./ и чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Предявени са обективно съединени искове от К.И.К., ЕГН 0000000000, с адрес: гр. П., ул. "Х.К." № 0, ет. 0 срещу Община П. на осн. чл.71, ал.1 във вр. с чл. 74, ал.2 от Закона за защита от дискриминацията /ЗЗД/ с цена на исковата претенция - 3 000 лв. и законна лихва. В исковата молба се сочи, че ищецът е български гражданин, живее в гр. П. и има пожизнено определена 100 % загубена работоспособност. Единствената възможност на ищеца за придвижване е с помощта на инвалидна количка. Придвижването му е изключително затруднено, поради недостъпната градоустройствена среда в гр. П. Посочени са конкретните задължения на ответника - Община П. - във връзка с реализирането на достъпна за хора с увреждания среда, а именно изискването на параграф 6 от ПЗР на Закона за интеграция на хора с увреждания /ЗИХУ/, съгласно което в срок до 31.12.2006 г. до обществените сгради и съоръжения-държавна и общинска собственост, да се осигури свободен достъп за хората с увреждания, като се преодолеят съответните архитектурни, транспортни и комуникативни бариери. Тези изисквания, според ищеца, не са изпълнени. Изброени са изрично обществените сгради, улиците, тротоарните бордюри, автобусите и тролейбусите, които остават недостъпни за хора с увреждания. Според ищеца неизпълнението на законовите задължения на Община П. го превръща от човек с физическо увреждане в социален аутсайдер и представлява дискриминация по смисъла на чл. 5 от ЗЗД. Според ищеца вредите, които търпи от неправомерното бездействие на Община П., се проявяват във всички аспекти на неговия живот, поради което за него възниква правен интерес да търси имуществена репарация за причинените му морални вреди. Претендира, на основание чл. 71, ал.1, т.2 от ЗЗД, Община П. да бъде осъдена да заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. /три хиляди/ лева. Обезщетението се претендира за периода от 31.12.2006 г. до датата на завеждане на исковата молба - 12.10.2007 г., като се претендира и законната лихва върху присъдените суми, считано от 31.12.2006 г. до датата на окончателното им изплащане. Ответникът - Община П., чрез процесуалния си представител, оспорва изцяло предявения иск по основание и размер, не излага подробни съображения в тази насока. Не се претендират направените по делото разноски. Заинтересованата страна Комисията за защита от дискриминация, чрез процесуалния си представител, намира исковата претенция за основателна. Окръжна прокуратура - П. намира, че искът следва да се уважи до степента на неговото доказване. Относно допустимостта на исковете. Предявените обективно съединени искове са допустими с оглед правилото на чл.74, ал.2 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗД/, което препраща към процесуалния ред на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, а съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ, исковете по ал. 1 се разглеждат по реда, установен от Административнопроцесуалния кодекс. Относно фактите. От Експертно решение № 0000 от 20.01.2003 г. на ТЕЛК за Община П. е видно, че КИК е със сто процента загубена работоспособност и с потребност от чужда помощ пожизнено, определена му е първа група инвалидност. С Решение № 31 от 11.07.2006 г. на Комисията от защита от дискриминация е направено предписание до всички министри, областни управители на области в Република България, общински съвети, кметове на общини, райони, населени места, кметски наместници да предприемат необходимите мерки за привеждане на архитектурната среда на стопанисваните от тях сгради в съответствие с изискванията на параграф шести от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за интеграция на хората с увреждания, включително и за финансовото обезпечаване на дейностите за осигуряване на свободен достъп на хората с увреждания до управляваните от тях сгради. Определен е и едномесечен срок от съобщаването на предписанието, в който адресатите по него следва да уведомят КЗД за предприетите от тях мерки за изпълнението му. С писмо с изх. № 1015 от 12.07.2006 г. е уведомен Областният управител на Област П. за Решение № 31 от 11.07.2006 г. Писмото е получено на 14.07.2006 г., видно от известие за доставяне с № 687/10 /л.38/. Приети по делото са следните писмени доказателства: писма с вх. № № 1000-6120/19.10.2005 г. на район "Източен", 1000-6120/6/23.11.2005 г. на район "Тракия", 1000-6120/4/18.11.2005 г. на район "Западен", 1000-6120/3/15.11.2005 г. на район "Централен", 1000-6120/2/09.11.2005 г. на район "Южен", всички райони при Община П., Решение № 121/15.10.2002 г. на кмета на Община П., Протокол от 06.12.2006 г., Решение № 159, обективирано в протокол № 14 от 29.05.1998 г. на Общински съвет - П., Заглавната страница на Програма за осигуряване на равноправен достъп и привеждане на главни и второстепенни транспортни възли и кръстовища за хора с увреждания, конкурсни документи, относно изграждане на достъпна обществена среда - гр. П. - направа на рампи, парапети, ръкохватки, скосявания на тротоари на кръстовища за лесен достьп на хора с увреждания по проект "Красива България" - 2003 г. В писмо с № 1000-6120/19.10.2005 г. на район "Източен" се сочи, че са извършени следните мероприятия: скосени са тротоарите по главните улични кръстовища на територията на района. Извършени са ремонти на светофарни уредби на бул. "6-ти септември" - бул. "Цариградско шосе" - бул. "Освобождение" с цел поставяне на звукови устройства за сигнализиране на незрящи хора. В сградата на районната администрация на ул. "Лев Толстой" № 2 е направена маркировка в "жълто" по цялата стълбищна клетка. Изпълнени са вертикални неравности /полегнали полицаи/ по ул. "Вратцата" до комплекса на слепите. В десет училища на територията на район "Източен" са изпълнени естакади за достъп на хора с увреждания. В район "Тракия" са боядисани в жълт цвят, по устно искане на ръководството на Съюза на слепите, следните места: пред входа на кметството в район "Тракия", стъпалата на витата стълба в сградата на кметството, външните стъпала пред служба "ГРАО" в кметството, стъпалата пред пощата в района и пред гара "Тракия". В писмото на район "Западен" се сочи, че районната администрация е изисквала при реконструкцията на бул. "Пещерско шосе" да се изпълнят на всички кръстовища рампи за слизане на пешеходните пътеки за осигуряване на достъпна архитектурна среда. Такива рампи са изпълнени на кръстовищата на бул. „Пещерско шосе” и улиците: "Перущица", "Царевец", "Орфей", "Елин Пелин". Изпълнена е рампа и на пешеходния светофар на ул. "Солунска" - пред СОУ "Св.св. Кирил и Методий". Към входовете на сградата на районната администрация са изпълнени три рампи за осигуряване на достъп на инвалидни колички. През 2004 г. към стълбищната клетка на СОУ "Св.св. Кирил и Методий" е одобрен проект, издадено е разрешение за строеж и е изградена пристройка за асансьор за цялата височина на сградата - 5 етажа, пригоден за ползване от инвалидна количка, приложено е Разрешение за строеж № 92 от 30.07.2004 г. на Главния архитект на Район "Западен", Община П.. При разглеждане и одобряване на проектна документация за нови обществени сгради от Районната администрация се изисква да се изпълнят условията на Закона за интеграция на хората с увреждания и Наредба № 6/2003 на МРРБ, МЗГ,МТСП, МЗ, за изграждане на достъпна среда в урбанизираните територии, издадена по реда чл. 169, ал.3 от Закона за устройство на територията. В писмото на район "Централен" се сочат следните мероприятия: на всички регулирани със светофарни уредби кръстовища са понижени тротоарите и са изградени рампи с подходящ наклон - от уличното платно до нивото на тротоара. В двора на район "Централен" е изградена същия вид рампа, осигуряваща достъп, а така също и в двора на Първа поликлиника. Всяка година, при плановите ремонти, когато се засягат участъци от тротоари при кръстовище, се прави задължително понижение на бордюри и се изгражда рампа за инвалидни колички. От 2002 г. до 2005 г. са направени на следните улици: "Лютиче" -2 бр., "Дондуков" -1 бр., А. Тайнер" - 2 бр., "Жан Жорес"-1 бр., Светофарна уредба на ул. "Преслав" - 5 бр., "Петко Д. Петков"- 9 бр., "Хр. Г.Данов" -1 бр., "Л.Каравелов" - 3 бр., "П.Ю. Тодоров" - 1 бр., "Ламартин" -1бр., "Родопи" – 2 бр., "Борислав" – 1 бр., "Плевен"-1бр., "Асен Селимински" 1 бр., "М.Такев – 3 бр., "Антим I" 1 бр., "Гео Милев" – 1 бр., "Гр.Игнатиев" – 1 бр., "Май" – 3 бр., "Елиезар Калев" -1бр., "Цар Ив. Шишман" -1 бр., "А. Кънчев" - 1 бр., "Ламартин" – 1 бр., бул. "В.Априлов" пред РПУ - 2 бр., бул. "Шести септември" /северен тротоар/, бул. "Руски" -1 бр. Направен е водещ бордюр за слепите на ул. "Лютиче" с начало от спирката на бул. "Шести септември" до входа на сградата на Съюза на слепите в България. Район "Южен" посочва в писмо с вх. № 1000-6120/2/09.11.2005 г., че е изградена рампа за инвалиди до I-ви етаж в НУ "Св. Климент Охридски"- ул. "Пере Тошев" № 2А, също и в Основно училище " Яне Сандански" - ул. Кичево" № 2, монтирана е подемна платформа до I-етаж в СОУ "Братя Миладинови" - ул. "Т. Александров" № 14, монтиран е зумер на светофарна уредба на кръстовище между ул. " Д.Груев" и бул. "Македония". Снижаване на тротоарната настилка има в следните участъци: по ул. "Д.Талев" в отсечката между ул. "Калиакра" - ул. "Т.Кондолов", по ул. "Кичево" в отсечката между ул. "Т.Александров" и ул. "Братя Бъкстон", кръстовище на ул. "Т. Далев" и ул. "Ал. Стамболийски". С Решение № 00000 от 15.10.2002 г. Кметът на Община П. открил процедура за възлагане на обществена поръчка за изграждане на места за преминаване на инвалиди на сигнализирани кръстовища в Община П. Протокол от 06.12.2006 г. е за завършени строителни работи и е подписан от възложителя - Община П. и изпълнителя- "И" АД гр.П. С Решение № 159, обективирано в Протокол № 14 от 29.05.1998 г. на Общински съвет – П. е приет и утвърден статутът, структурата и щатът на персонала на диспечерска служба за транспортно обслужване на трудно подвижни лица в структурата на Общинска фирма "Г.Т." ЕООД. Диспечерската служба се изгражда на основание изпълнение на пилотен проект ФАР В 930804 и Наредба № 6 на МТ от 12.12.1997 г. /ДВ бр. 7 от 1998 г./ Предметът на дейността се състои в реализиране на диспечиране и транспортно обслужване на трудно подвижни лица на територията на Община П., по предварително разработена от службата оперативна схема. От "Програмата за осигуряване на равноправен достъп и привеждане на главни и второстепенни транспортни възли и кръстовища за хората с увреждания", която е към Проект "Красива България", е видно, че същата касае направа на рампи, парапети, ръкохватки, скосяване на тротоари на кръстовища за лесен достъп на хора с увреждания. В обяснителната записка към архитектурния проект е посочено, че проектът разработва Детайл-А за монтиране на парапети-ръкохватка към стена за: пешеходен подлез "Централна гара-Автогара "Родопи", пешеходен подлез "Площад Съединение", проектът разработва Детайл- Б за монтиране на парапети: поща ЖК "Тракия", поща № 3 и № 9, на стълбите пред Централни гробища. В пешеходен подлез при кръстовище "Цар Борис III" и "6-ти септември" парапетите са съществуващи и не се налага монтирането на нови. Сградите на Община П. и на ДТ-П. са паметници на архитектурата, това налага изработването на парапети по специфичен художествен детайл, което излиза извън формата на Проект "Красива България". Свидетелските показания на Т.Д.К., които Съдът кредитира като непротиворечащи с останалите доказателства по делото, са в насока, че ищецът е неподвижен и напълно зависим от съпругата си. Сам не може да се придвижва, защото тротоарите са високи, без снижавания. Свидетелката не знае, дали ищецът има информация за специализирания превоз на Община П.. Свидетелските показания на К.- съпруга на ищеца, са свързани с пълната неподвижност на К. и с невъзможността му сам да се придвижва с инвалидната количка, поради това, че улицата, на която живее е малка, тротоарите са високи, а там където има рампи, същите са стръмни и самата тя се нуждае от чужда помощ. Твърди, че знаят за специализираните микробуси на Община П., но не са ги ползвали. Съдът кредитира свидетелските показания на К. като непротиворечиви с другите приети по делото доказателства. По делото е прието Становище от ОП "Организация и контрол на транспорта" с изх. № 239/02.06.2006 г., относно обезопасяване тротоарите, минаващи под Тунелите, съгласно съществуващите архитектурни норми, с цел обезопасяване преминаването на хора с инвалидни колички. Писмо на СНЦ "Съюз на инвалидите"-дружество –П. с изх. № 30 от 03.10.2007 г. до ОП "ОКТ" и до кмета на Район "Централен" Община П., относно поставени сигнално-охранителни колчета около новата сграда на ТУ-С.-филиал П., в което са изложени подробни съображения относно обстоятелството, че част от сигнално-охранителните колчета възпрепятстват пътя на специализираните общински бусове за трудноподвижни лица, които навлизат откъм скосения тротоар на достъпната зона срещу входа на университета и се качват на тротоара с цел да не задръстват движението. В момента това е невъзможно и се създава предпоставка за ПТП. В писмо от СНЦ "Съюз на инвалидите" с изх. № 07/29.01.2008 г. до заместник-кмета на Община П. са изброени подлези, които са изградени в разрез с изискванията за архитектурно достъпна среда. Не е изпълнен задължителният 6-градусов наклон за безпрепятствено преминаване на подлез с инвалидна или с детска количка. Изброени са конкретни предложения за преодоляване на трудностите, възникнали пред хората, ползващи инвалидни колички. Прието е писмо от Комисията за защита от дискриминация с изх. № 16-30-14 от 31.01.2008 г. до областния управител на Област П., както и писмо от Комисията за защита от дискриминация с изх. № 16-15-189 от 31.01.2008 г. до кмета на Община П.. С писмо изх. № 37006150/28/18.03.2008 г. на Община П. е дадена конкретна информация на КЗД относно осигуряване на свободен достъп на хора с увреждания до обществени сгради, общинска собственост. Всъщност е изнесена информация относно достъпа до детски ясли в район "Централен", "Южен", "Северен", "Източен", "Западен" и район "Тракия", както и информация за болнични заведения. По делото са изслушани съдебно-технически експертизи, изпълнени от вещото лице С.А.З., като същите не са оспорени от страните и Съдът ги кредитира като обективни, компетентни и безпристрастни. За да стигне до заключителни констатации вещото лице е извършило наблюдения на автобусни спирки, разположени в близост до адреса на ищеца /спирката пред хотел "Марица" и спирката на бул. "България" - пред ОББ, около Съдебната палата, "Сточна гара" и в близост до Синдикален дом - бул. "Руски". Вещото лице установява, че обслужващите автобуси имат знак за инвалидност, като същите са с "нисък под", но без подемници или помощни платформи. Автобусите за обществен транспорт на територията на Община П., по маршрутни линии, означени с № 1, № 9, № 27 не са приспособени за самостоятелно ползване от хора, придвижващи се с инвалидни колички и други помощни средства. Автобусите по маршрутни линии с № 12 и № 16 могат да обслужват теоретично хора, придвижващи се с инвалидни колички. 25% от автобусите, обслужващи маршрутни линии, означени с № 4 и с № 6, са теоретично приспособени за самостоятелно ползване от хора, придвижващи се с инвалидни колички. Под "теоретично приспособени" се има предвид, че автобусите са произведени с "рампа". Теоретично е използването, поради факта, че голяма част от автобусите са без специален знак за инвалидност в предната част на автобуса и/или без система за обездвижване на инвалидната количка. Деформации по рампите предполагат невъзможността да се експлоатират нормално. Констатирано е още, че няма тролей или автобус на фирма "Градски транспорт", който да е приспособен за самостоятелно ползване от хора, придвижващи се с инвалидни колички. На територията на Община П., по няколко маршрута, се движат автобуси на частни превозвачи с табела "инвалиди", но в повечето случаи се касае за "нисък под" - т.е. самостоятелно могат да се ползват от инвалиди с патерици, но не могат самостоятелно да се използват от хора, придвижващи се с инвалидни колички. В СТЕ свързана със специализираната служба за трудно подвижни лица към Община П. вещото лице е констатирало, че към Община П. действа "Служба за транспортни услуги на трудно подвижни лица" с автопарк от три микробуса /два напълно оборудвани и един без специални средства за инвалидни колички/. Двата микробуса "Mersedes" са с възможно най-високо ниво на оборудване /подемен механизъм, обезопасителни колани, радиотелефон, подвижно предно дясно стъпало, наличие на аптечка/. От служителите вещото лице е получило неофициална информация, която сочи, че се обслужват месечно средно около 700-800 заявки, при потенциални клиенти над 4000 човека с инвалидност, съответстваща за ползването на тази специализирана служба. Напускането на границите на гр. П. е допустимо само с разрешението на кмета на Община П. В СТЕ свързана със съществуващи "архитектурни бариери" на административните сгради на Община П., /Район Централен, Район Западен, Район Северен, Район Тракия/, както и със съществуването на достъп на хора с увреждания до обществени тоалетни на територията на Община П., наличие на скосявания на тротоарните бордюри на улиците в гр. П., вещото лице констатира следното: за район "Централен" - до сградата може да се стигне единствено чрез стъпала. Описаната в т. 2 на л. 47 от делото рампа на стойност 18 680,00 лв. представлява парапети, ръкохватка към стена и няма никакво отношение към лица, ползващи инвалидна количка. За район "Тракия" - сградата е разположена в жилищен блок и достъпа до същата е единствено чрез стъпала, без да съществува помощно средство. Район "Северен" не може да бъде самостоятелно посетен от лице в инвалидна количка, поради факта, че наклонът на рампата пред входа е такъв, че не може да бъде преодолян и от велосипедист. Район "Западен" - административната сграда е достъпна за лица, ползващи инвалидна количка, но входната врата не е съобразена с възможностите на тези хора. Тоалетните в административните сгради са с тясна врата, през която не може да мине инвалидна количка. Констатирано е още, че обществените тоалетни не са достъпни за лица с инвалидни колички. С инвалидна количка са достъпни специално оформените според изискванията тоалетни за инвалиди в магазините "Практикер" и "Техномаркет". В район "Северен" са изпълнени скосявания на тротоари по няколко "лъча". Налични са кръстовища с добро изпълнение на скосяванията на бордюрите, но са налични и такива наклони, че същите облекчават единствено велосипедисти и детски колички. За район "Южен" вещото лице е констатирало че няма логична връзка между снижаванията на тротоарите. Улица " Димитър Талев" е с нова настилка и тротоари. Изпълнението на скосяванията с по-голям наклон на някои места от допустимия 10% наклон, при регламент по 5% наклон. Съществуват и участъци от тротоара, заети от стопанска дейност, при което не може да премине инвалидна количка. Скосяване на тротоара по ул. "Кичево" между ул. "Калиакра" и ул. "Г. Кондалов", както е посочено в писмо с № 1000-6120/2/09.11.2005 г. на Кмета на Район "Южен", не е изпълнено. В. л. заключава, че са направени множество скосявания на тротоарите на бордюрите на улиците в гр. П., като същите, с единични изключения, не могат да бъдат преодолявани комфортно и безопасно от лице, самостоятелно ползващо инвалидна количка, не отговарят на наклоните и размерите, регламентирани в Наредба № 6 от 26.11.2003 г. за изграждане на достъпна среда в урбанизираните територии и не са изпълнени, съгласно приложените по делото проекти. С изключение на район "Северен" и частично район "Западен", скосяванията на тротоарните бордюри са направени хаотично, без да се следва "транспортната линия" или логика до обект за посещение. Изпълнени са скосявания на големи кръстовища, но до тях не може да се достигне с инвалидна количка, поради отсъствие на скосявания на околните пресечки. Налични са кръстовища със скосявания, преодолими с инвалидна количка, разположени до значими обществени сгради, но в сградите не е възможно да се достигне с инвалидна количка. Налични са и сгради с перфектен достъп за лица, ползващи инвалидна количка /Окръжен съд –П./, но повечето са сгради, до които не може да се достигне с инвалидна количка, поради липса на скосявания на пресечките, разположени между автобусните спирки и сградите. Изложените факти и обстоятелства съдът прие за безспорно установени, въз основа на годните, относими и безпротиворечиви писмени доказателства, обективните гласни доказателства и кредитираните експертни заключения на техническите експертизи, изготвени добросъвестно. Изложената фактическа обстановка дава основание на съда да изведе следните правни изводи: Относно доказателствената тежест. В настоящия казус съдът взе предвид формулираното в чл. 9 от ЗЗД правило за разпределение на доказателствената тежест в производството за защита от дискриминация - страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, следва да докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. Относно правото: Съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона за защита срещу дискриминацията забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или международен договор, по който Република България е страна. С разпоредбата на чл. 4 от ЗЗД се забранява императивно всяка пряка или непряка дискриминация, основана на различни признаци. В разпоредбите на ал. 2 и ал. 3 на чл. 4 от ЗЗД се съдържа определение на понятията "пряка дискриминация" и "непряка дискриминация", като и в двата случая санкционираният от закона резултат се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези. ЗЗД цели установяване и отстраняване на всяко неравностойно третиране според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗД, какъвто е признакът "увреждане" или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. С аналогично значение са и нормите на § 1, т. 3 и т. 4 от Допълнителната разпоредба на Закона за интеграция на хора с увреждания /ЗИХУ/, определящи пряката дискриминация, като поставяне на лице на основата на увреждане в по-неблагоприятно положение в сравнение с друго лице, което е било, е, или би могло да бъде поставено в сравними сходни обстоятелства, а непряката дискриминация, като поставяне на лице на основата на увреждане в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица, чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на законова цел, несвързана с увреждането и средствата за постигането й, са подходящи и не надхвърлят необходимото за постигането й. Спорът се концентрира върху твърдението на ищеца, че Община П. с бездействието си го поставя в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица като не му осигурява достъпна архитектурна среда. Следователно съдът е длъжен да провери дали е налице хипотезата на чл. 5 от ЗЗД, според която тормозът на основа на признаците по чл. 4, ал. 1 , сексуалният тормоз, подбуждането към дискриминация, преследването и расовата сегрегация, както и изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, се смятат за дискриминация. В разпоредбата на т. 1 от § 1 на ДР на ЗЗД е дадено определение на понятието "Тормоз" - всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. По делото безспорно е установено, че ищецът е със сто процента загубена работоспособност и с потребност от чужда помощ пожизнено, определена му е първа група инвалидност. От приетите по делото СТЕ се установи, че автобусите за обществен транспорт на територията на община П. по маршрутни линии, означени с № 1, № 9, и № 27 не са приспособени за самостоятелно ползване от хора, придвижващи се с инвалидна количка. Автобусите за обществен транспорт по маршрутни линии, означени с № 12 и № 16 са основно теоретично приспособени за обслужване на хора, придвижващи се с инвалидна количка. Изводите за маршрутни линии № 4 и № 16 са аналогични. В Община П. няма тролей или автобус на фирма "Г.Т." АД, който да е приспособен за самостоятелно ползване от хора, придвижващи се с инвалидна количка. Установено е, че към Община П. действа "Служба за транспортни услуги на трудноподвижни лица", която разполага с автопарк от три микробуса, от които два са напълно оборудвани, а третият е без специални средства за инвалидни колички. Установено е, че достъпът до административни сгради от хора, придвижващи се с инвалидни колички е изключително затруднен. Единствено сградата на район "Западен", Община П. е достъпен за такива лица, с изключение на входната врата, която не е съобразена с възможностите за придвижване на хора с инвалидна количка. На територията на Община П. няма обществена тоалетна, която да е достъпна за посочената по-горе категория хора. Установи се, че скосяванията на тротоарните бордюри са направени без логическа последователност, която да даде възможност на хората с инвалидни колички да се придвижат спокойно от една точка в града до друга. Скосяванията са извършени на тротоари около големи кръстовища, като същевременно не е осигурена възможност за придвижване през съответните пресечки. Същите не могат да бъдат преодолявани комфортно и безопасно от лице, самостоятелно ползващо инвалидна количка, тъй като не отговарят на нормативно определените наклони и размери, съобразно Наредба № 6/ 26.11.2003 г. От свидетелските показания се установи, че ищецът е напълно обездвижен и е лишен от възможността самостоятелно да се придвижва в градската среда, защото тротоарите са високи, а административните сгради са лишени от рампи, удобни за самостоятелно придвижване. Ангажираните от Община П. доказателства не опровергават по категоричен начин твърдението, че правото на равно третиране спрямо ищеца е нарушено. В подкрепа на това е обстоятелството, че някои от фактите, посочени в писмените доказателства на Община П., бяха опровергани в хода на съдебното производство, като това, касаещо достъпа до район "Централен" - до сградата може да се стигне единствено чрез стъпала. Описаната в т. 2 на л. 47 от делото рампа на стойност 18 680,00 лв., представлява парапети, ръкохватка към стена и няма никакво отношение към лица, ползващи инвалидни колички. Район "Северен" не може да бъде самостоятелно посетен от лице в инвалидна количка, поради факта, че наклонът на рампата пред входа е такъв, че не може да бъде преодолян и от велосипедист. Община П. представи доказателства за извършени скосявания на тротоари по улици и кръстовища, но по делото се установи, че са извършени без логическа взаимовръзка помежду си и не осигуряват възможност за самостоятелно придвижване в градската среда на хора с инвалидни колички. Освен това са извършени при неспазване на изискванията на Наредба № 6/26.11.2003 г. Вярно е, че на територията на Община П. функционира "Служба за транспортни услуги на трудноподвижни лица", разполагаща с автопарк от три микробуса, от които два са напълно оборудвани, а третият без специални средства за инвалидни колички. Но тази служба не е в обективна възможност да задоволи потребностите на всички лица, придвижващи се с инвалидна количка, а и не може да измести задължението на Община П. да поддържа архитектурната среда така, че да не затруднява достъпа на лица с увреждания до обществени места. Извозването на трудноподвижните лица със специализиран превоз (очевидно с брой на автомобилите, недостатъчен за град с население от около 400 000 ж.), не осигурява реална възможност за самостоятелно придвижване на тези лица. С писмо изх. № 37006150/28/18.03.2008 г. на Община П. е дадена конкретна информация на КЗД относно осигуряване на свободен достъп на хора с увреждания до обществени сгради, общинска собственост. Всъщност е изнесена информация относно достъпа до детски ясли в район " Централен, "Южен", "Северен", "Източен", "Западен" и район "Тракия", както и информация за болнични заведения и за предстоящи мероприятия, но от тази информация не може да се направи извод, че Община П. е изпълнила задължението си за осигуряване на достъпна архитектурна среда за хора, придвижващи се с инвалидни колички. Освен това ответникът не представи доказателства в посока, че кметът на Общината като орган на местното самоуправление е изисквал от превозвачите да спазват изискванията за оборудване на автобусите на "Г.Т." АД със специално оборудване, позволяващо самостоятелното придвижване на хора с увреждания. За да е налице проява на дискриминация по смисъла на ЗЗД, е необходимо да са осъществени всички елементи от фактическия състав на приложимата специална правна норма, както от обективна, така и от субективна страна. Неправомерният диференциран подход към отделни лица трябва да е обвързан, да е продиктуван от признак по чл. 4 от ЗЗД /в конкретния казус от увреждане/. В този смисъл не е достатъчно да се установи различно третиране на определени лица в конкретен случай, а е необходимо да се докаже още, че това третиране е извършено по някой от признаците, очертани в чл. 4 от ЗЗД, като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, която при всички случаи следва да се изразява в признак по цитирания чл. 4 от закона. При анализа на доказателствата по делото съотнесени към приложимите правни норми, настоящата съдебна инстанция счита, че са налице обстоятелствата, визирани в чл.5 от ЗЗД. Община П. е изградила и поддържа архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места и конкретно затруднява достъпа на ищеца, следователно той е поставен в условията на непряка дискриминация, защото е в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална практика. Съществуващата архитектурна среда в Община П. затруднява самостоятелното придвижване на ищеца и е причина за претърпените от него морални вреди, изразяващи се в изолираност от обществения живот и тормоз. Съгласно чл. 32 от Закона за интеграция на хората с увреждания /ЗИХУ Обн., ДВ, бр. 81 от 17.09.2004 г., в сила от 01.01.2005 г./ държавните органи и органите на местното самоуправление организират устройството и изграждането на урбанизирани територии за населението, включително за хората с увреждания, при условия и по ред, определени в Закона за устройство на територията. А съгласно чл. 169 ал.2 от ЗУТ строежите се проектират, изпълняват и поддържат в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания, определени с наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Ръководителите на централните изпълнителни органи и кметовете на общините ежегодно разработват програми с мерки за привеждане на урбанизираната територия и на съществуващи отделни сгради и съоръжения в нея в съответствие с изискванията за достъпна среда и предвиждат средства за тяхното реализиране. Кметът на Община П. по силата на закона е задължен да организира устройството на урбанизираната територия в общината по начин, че да не затруднява хората с увреждания, безспорно тази организация се извършва по властнически начин като се има предвид, че кметът на общината е орган на местното самоуправление и администрира чрез властнически актове. За възникване правото на обезщетение за вреди и ангажиране имуществената отговорност на ответника по чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /изм., ДВ бр. 33 от 21.04.2006 г. ЗОДОВ/, към който ред препраща нормата на чл.74, ал.2 от ЗЗД, е необходимо кумулативното осъществяването на следните предпоставки на фактическия състав: незаконен акт - действие или бездействие, на орган или длъжностно лице, при или по повод изпълнение на административна дейност, нанесена вреда на физическо лице (в случая ищецът по делото) и причинна връзка между вредата и незаконния акт. Законът не поставя изискване за наличие на вина у прекия причинител на вредите и поради това, при изпълнение хипотезата на горепосочения фактически състав, се ангажира безвиновната имуществена отговорност на държавата, респективно на общината. За да се ангажира отговорността на ответника, на основание чл. 1 от ЗОДОВ, следва да се установят елементи от фактическия състав на посочената по-горе разпоредба - чл. 32 от ЗИХУ и незаконните действия или бездействия, извършени от длъжностни лица на ответника, които да представляват административна дейност, претърпяна от ищеца вреда и причинна връзка между незаконните действия и вредата. Административна дейност е тази, която се осъществява от органите на държавната и местната власт във връзка с управлението на страната и се характеризира с властнически правоотношения. От изложената по-горе фактическа обстановка се стига до извода, че кметът на Община П. не е изпълнил задължението, вменено му по силата на чл.32 от ЗИХУ, поради което, с бездействието си, е създал и поддържа недостъпна за хора с увреждания градска среда. За това противозаконно бездействие следва да се приеме, че Община П. е изградила и поддържа архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, следователно е налице дискриминация спрямо ищеца. С оглед на горното исковата претенция на ищеца за преустановяване на дискриминационното му третиране, изразяващо се в изграждане и поддържане на недостъпна архитектурна среда от страна на Община П., е основателна. Исковата претенция за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди е доказана по основание. Спрямо ищеца са реализирани действия, които могат да се определят като "тормоз" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗД, защото на основата на признака "увреждане" имат за резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна и застрашителна среда. Това накърняване на достойнството е от категорията на неимуществените вреди и поради естеството си, са неизмерими с пари, затова размерът на следващото се за тях обезщетение се определя на принципа на справедливостта. А той е свързан с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които се взеха предвид от съда при определяне на обезщетението. Такива обективни обстоятелства са степента на личностно засягане, начин на дискриминационно въздействие, настъпилия вредоносен резултат, възрастта на ищеца. Съобразно изброените критерии Съдът намира, че претендираното обезщетение следва по справедливост да бъде определено в размер на 2000 лв. за периода 31.12.2006 г. до 12.10.2007 г., а за претендирания размер над тази сума, в останалата част искът следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Неоснователна и недоказана е и претенцията за присъждане на лихви. Лихвата по своята същност е обезщетение за вредата, произтичаща от забавеното изпълнение на задължение, имащо за предмет определена сума пари, а в случая такава сума пари не е предмет на съдебното производство. Вземане на парична сума възниква в полза на ищеца едва с настоящото решение и то след влизането му в сила. Въпросът за присъждане на лихва би могъл да бъде поставен при изпълнение на съдебното решение. Съобразявайки горните съждения, съдът намира, че на осн. чл. 74 ал.2 от Закона за защита от дискриминация /изм., ДВ бр. 59 от 20.07.2007 г./ във вр. с чл.4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди Съдът
Решението може да бъде обжалвано в 14-дневен срок от получаване на съобщението за неговото изготвяне пред Върховния административен съд. Каталог: progress2009 2010 -> images -> stories -> products stories -> Решение на Съда (трети състав) от 5 март 2009 г stories -> Международните и европейските правни стандарти за борба с изразяването на расизъм” products -> Прогрес (2007-2013) Комисия за защита stories -> Неофициален превод от английски на български език! Hri/gen/1/редакция 7 Изтегляне 6.17 Mb. Сподели с приятели:
|