С упование в бога

Явно доказателство

С романа „Оливър Туист“, издаден през 1837 г., Чарлз Дикенс привлича вниманието на британската общественост към неволите и нерадостната участ на сираците. В книгата той отправя редица критики към Закона за социалното подпомагане от 1834 г., който вестник „Таймс“ оспорва като „възмутителен инструмент… за тормоз над несретните вдовици, като средство да се отнеме и коричката хляб от гладните сираци и те да се затварят в трудово-изправителни зандани, а девойките, останали без приятели и закрила, да се тласкат към проституция“

Основната цел на новия закон е да прекрати социалното подпомагане, което допълва надниците на работниците с помощи, така че да достигнат жизнения минимум, и да отмени подпомагането в трудоснособна възраст. Съгласно този закон никой трудоспособен няма да получава помощи, докато не влезе в трудови приюти, които приличат по-скоро на места за лишаване от свобода. Условията в тези приюти са срам и позор за нацията, а децата, затваряни там, бързо се развращават от неподходящото съжителство с изтерзаните възрастни.

През 1835 г. Лия и Хариет Кълифорд живеят в Бристол. Лия е на пет, а Хариет – на девет години. Родителите им са бедни и както мнозина свои съвременници умират от туберкулоза. Медицината е безсилна да им помогне: бъдещето не вещае нищо добро на клетите Лия и Хариет. Те не могат да разчитат на помощи от държавата, а обществото като цяло е зле настроено към сираците.

През 1835 г. сиропиталищата, издържани от частни благотворителни организации, се броят на пръсти. Доктор Барнардо основава първото си сиропиталище през 1866 г., през 1869 г.

Спърджън последва неговия пример. През 1869 г. е основан и Националният детски дом, а през 1870 в тази дейност се включва и Фиган. През 1881 г. е основана Църквата на обществото на английските деца (по онова време известна като организацията „Безпризорни деца“). През 1835г. частните сиропиталища са смятани за революционен експеримент.

По онова време в цяла Англия и Уелс има десетина сиропиталища, създадени през 30-те години на ХІХ век и по-рано. Всички те са малки и нито едно не е в Бристол. Осем от сиропиталищата са в Лондон, а другите четири – в графствата около столицата. Дори да живееха близо до Лондон, сестрите Кълифорд нямаше да бъдат приети в сиропиталищата. Вратите щяха да бъдат затворени за тях най-вече заради високите такси, възлизащи на суми от сто до двеста и петдесет лири стерлинги. Второ, нямаше да ги приемат и поради изискването за произход: в правилниците на почти всички сиропиталища пише недвусмислено, че приемат „деца на родители от средната класа… които приживе са били в състояние да осигурят достатъчно образование на депата си“, или „деца с добро потекло“. Един от правилниците самодоволно отбелязва: ,,Много от депата в заведението са сираци на свещенослужители, офицери и занаятчии… не се приемат кандидати, чиито родители не са заемали уважавано обществено положение и това, дали ще бъдат приети, зависи от благонадеждността на починалите родители.“ В условията за прием на друго сиропиталище четем: „Не се приемат деца на домашни прислужници, ратаи и амбулантни търговци.“

За щастие през последните месеци на 1835 г. съдбата на осиротелите деца, която се е превърнала в един от най-наболелите обществени проблеми на Великобритания, започва да привлича вниманието на гражданите на Бристол. През 1826 г., докато е следвал в университета в Хале, Мюлер е живял два месеца в едно, от големите сиропиталища, създадени в края на ХVII век от германския пиетист Август Херман Франкe, професор по староеврейски в Лайпцигския университет. Още пази спомена оттогава и от края на 1835 г. все повече се замисля за делото на Франке. В дневника на Мюлер откриваме следните записки:

Мюлер прекарва часове наред в молитви за сиропиталището. Обмисля подбудите си и се съмнява дали тази идея не е породена от желанието да прослави себе си. Обръща се към Хенри Крейк с молба да изпита мотивите му.

- Не виждам в тях нищо недостойно – отвръща неговият приятел. – Насърчавам те да продължиш начинанието.

Мюлер е загрижен за тежката орис на сирачетата в Англия повече от година преди Дикенс да насочи вниманието на обществеността към клетите деца в „Оливър Туист“. Без съмнение този проблем е истинско бедствие и загрижеността на Мюлер е напълно чистосърдечна. Когато пристига за пръв път в Бристол, той е трогнат до сълзи от малчуганите, които просят по улиците, а когато те почукват и на неговата врата, му се приисква от все сърце да им помогне. През октомври 1834 г. е записал в дневника си колко е покрусен, когато научава за „бедно сираче, посещавало известно време едно от училищата ни, където се замислило за пръв път сериозно за вечната участ на душата си… след време го отведоха в един от приютите за бедни на няколко километра от Бристол“. Записките завършват с изречението: „Милостиви Боже, ако е Твоята воля, помогни ми да задоволя ежедневните нужди на бедните дечица. Заради бремето на мизерията клетото момченце бе принудено да напусне нашето училище!“

Има още една не по-маловажна причина Мюлер да обмисля създаването на сиропиталище: той иска да докаже на света, че Бог наистина съществува. Докато посещава вярващите от двете си паства в Бристол, Мюлер установява, че хората непрекъснато имат нужда вярата им да бъде укрепвана. Веднъж отива при човек, който работи по шестнадесет часа в дюкяна си.

Здравето му е разклатено, а християнската вяра значи малко за него.

- Ако работиш по-малко – убеждава го Мюлер, – ще бъдеш но-здрав и ще разполагаш с повече време, през което да четеш Библията и да се молиш. Тогава ще имаш истинска духовна радост.

- Ако работя по-малко – възразява занаятчията, – няма да печеля достатъчно, за да издържам семейството си. Въпреки че работя до изнемога, парите все не стигат. Надниците са много ниски, длъжен съм да работя неуморно, за да посрещам нуждите ни.

„Той не уповава на Бога – мисли си Мюлер. – Не вярва в думите на Христа: „Първом търсете Неговото Царство и Неговата правда и всичко това ще ви се прибави“ После му отговаря:

- Скъпи братко, не работата, а Господ издържа твоето семейство. Той е хранел теб и семейството ти, когато изобщо не си могъл да работиш, понеже си бил болен. Безспорно ще се погрижи за теб и за челядта ти, ако, за да се нахраниш духовно, работиш по-малко и отделящ време за почивка. А сега какво – започваш работа сутрин, след като си се молил набързо, а вечер, щом се прибереш и решиш да почетеш малко от Словото Божие, не си ли твърде изтощен, за да се зарадваш? Не ти ли се случва често да заспиваш над Св. Писание или когато си коленичил, за да се молиш ?

Докато чака отговор, Мюлер се вглежда в лицето на своя приятел. Вижда, че е съгласен и приема съвета за разумен. Въпреки това в изражението му се долавя и съмнение. Занаятчията все още не е готов да повярва докрай в Словото Божие.

- Как ще се справя? Ще оцелея ли, ако се вслушам в съвета ти?

Мюлер не е подразнен. По-скоро се натъжава. Казва си: „Как ми се ще да разполагам с нещо, което да посоча на този брат! Нешо, което да бъде явно доказателство, че нашият Бог и Отец е все същият верен Бог, какъвто е бил винаги. Той е живият Бог, желаещ да изяви силата си и днес за всички, които уповават на Него“

Случва се Мюлер да среща предприемачи, които в дейността си далеч не са почтени и съвестта им се измъчва от угризения. Те се оправдават с жестоката конкуренция или свития пазар и изтъкват, че ако работят в духа на Библията, никога няма да преуспеят. Малцина уповават на Бога – на пръсти се броят хората, решени да се осланят във всичко на Всевишния. На тях Мюлер копнее да докаже, че Бог не се е променил и ще възнагради онзи, който не би „гледал в сърцето си благоприятно на неправда“ (Псалм 66:18). Той е опитал Бога в собствения си живот и се стреми всячески и другите да имат същата радост.

,,Смятах, че съм длъжен – пише той – да служа на Христовата Църква най-вече в това, че по милост Господна мога да приема Неговите думи и да уповавам на тях.“

Чувства, че Бог използва срещите му с християни, на които им липсват увереност и дръзновение в живота, „за да разпали в сърцето ми желанието да представя пред Църквата и пред света доказателство, че Той не се е променил ни най-малко. Струваше ми се, че най-добрият начин да постигна това е да основа сиропиталище. Трябваше да бъде нещо, което да се вижда с просто око“.

Мюлер е решил да се впусне в начинание, много по-дръзко и предизвикателно, отколкото невероятния мост, който Брунел се заел да строи при Клифтън. Ето как описва той това предизвикателство:

Щом аз, беднякът, само с молитва и вяра, без да моля никого (курсивът е на Мюлер), съм се сдобил със средствата да основа и да издържам сиропиталище, то това Божие благословение може да засили вярата на чедата Божии и да свидетелства на съвестта на невярващите за реалното присъствие на Бога.

Кое в крайна сметка тласка Мюлер да основе детски дом – желанието да облекчи съдбата на сираците или опитът да докаже, че Бог е близо до нас?

Една вечер през същия декември на 1835 г. Мюлер е изумен от думите в Псалом 81:10: „Отвори широко устата си и ще ги изпълня. “ До тази вечер се е молил дълго, обмислял е всички „за и „против“ основаването на детски дом, но не се е молил Бог да му осигури необходимите средства. След като прочита този псалом, Мюлер решава да приложи Св. Писание за нуждите на сиропиталището.

„Милостиви Боже, моля Те, направи така, щото да получа сграда, хиляда лири стерлинги и да намеря подходящ персонал, който да се грижи за дечицата!“

Мюлер се е научил да се осланя само на Бога, когато става въпрос за собствените му нужди и за нуждите на неговото семейство. Сега вече Го моли да подслони, да нахрани и облече много но-голямо и нуждаещо се семейство – дръзва да поиска от Бога нови доказателства за Неговата грижа и любов.