Как се определя престацията?

Как се определя престацията?

Престацията обикновено се определя чрез волеизявление или от волеизявление. Но и законът, и нормативният акт като източник на правото също е волеизявление. Следователно като мислим за волеизявление в случая мислим за волеизявление на страните, но мислим и за нормативен акт, както и за други актове, за волеизявления понякога и на трети лица.

1. 
   Обикновено, най-често значение за определянето на престацията има волята на страните (договорът), респ. едностранните сделки, когато от тях възникват облигационни отношения (страните определят свободно задълженията си, както и последиците от изпълнението на договора и следователно и престацията).
   

2. 
   В много случаи обаче, престацията се определя от нормативен акт - когато облигационното отношение не възниква от договора, задължението не възниква от договора. Напр. в чл.51 е определена престацията на деликвента.
   

По същия начин чл.82 определя престацията на неизправния длъжник, когато срещу него се претендира договорна отговорност:

Но отново законът определя тази престация, защото става въпрос за едно вторично договорно задължение, което е последица от неизпълнение на уговореното между страните задължение, на престацията, чието съдържание е определено от волята на договарящите.

Разбира се страните биха могли да определят и съдържанието на престацията при неизпълнение - вместо чл.82 да определят размер на неустойка. Това всъщност ще бъде определяне по договорен път съдържанието на задължението за обезвреда, предварително.

По същия начин могат да се разгледат неизпълненията на всички извъндоговорни задължения - gestor, dominus и т.н.

Законът обаче не свършва с това, че прави определяеми престациите в редица случаи. Когато страните сключват договора и чрез него определят съдържанието на дължимото, предмета на задължението, престацията те биха могли да пропуснат доста неща, така че престацията да не е достатъчно определена, дори до степен на определяемост, или пък не може лесно да се определи.

Тези непълноти законът ги доуточнява съдържайки допълващи диспозитивни норми. Ако договорът е достатъчно пълен, ще важи договорът, но това на което страните не са дали отговор в договора чрез своята воля законът се е постарал да го допълни, напр.:

На пръв поглед чл.63 говори за начина на изпълнение, но то ще даде отражение и върху съдържанието на това, което се дължи, защото ще се стигне до извода, че макар да е постигнат някакъв резултат, това не е истинския облигационен резултат, защото той би бил по-различен, ако би се изпълнило задължението по друг начин.

Така че законът при определянето на престацията има двойна роля:

• 
  определя я сам;
  

• 
  съдържа диспозитивни правила, които имат за цел да доизяснят отношенията между страните, тогава когато те не са казали достатъчно относно определянето на престацията.
  

Понякога престацията се определя от неща, които не са нито закон, нито договор, нито волеизявления.

3. 
   Понякога някои фактически положения (каквито са обичаите в практиката - не правните обичаи), юзансите пряко определят някои престации, напр. В чл.51 ТЗ:
   

Самият закон в случая препраща към търговския обичай, към юзанса.

4. 
   Престацията се определя и от други нормативни актове - напр. индивидуален административен акт. Когато се разглеждат последиците на едно отчуждаване на имот относно последиците при обезщетяването - понеже обезщетението се определя също с частен, индивидуален административен акт може да се каже, че той определя съдържанието на дължимата престация.
   
5. 
   Съдебни и арбитражни актове - когато те заместват частноправното волеизявление (договора):
   
   • 
     превръщането например на един предварителен договор в окончателен - при този случай ще се има предвид това, което страните са определили като съдържание, но правопроменящия ефект и възникването на самото задължение ще дойде от съдебното решение.
     
   • 
     изкупуването на неподеляем жилищен имот по чл.288 ГПК (изплащането на дяловете ще се определи от съда).
     
   • 
     съдът ще определи по справедливост обезщетението за неимуществени вреди, което означава, че ще определи по този начин престацията на деликвента:
     

ГПК чл.130 Когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице.

Напр. предявил съм иск и от фактите следва, че аз имам да вземам някаква сума от лицето, което съдя, но не е установен безспорно размерът на тази претенция - тогава, за да може да уважи претенцията съдът ще определи сам размерът и или с помощта на вещи лица. Тези дейности на съда обаче представляват определяне на съдържанието на престацията по един вече възникнал правен спор, спор по защита на права. Увреденият си търси обезщетението от деликвента, защото деликвентът не го е обезщетил за вредите, които му е причинил доброволно. Аз искам да изкупя неподеляемият недвижим имот, защото не сме постигнали спогодба с останалите съделители, каквато спогодба ако бяхме постигнали щяхме да си определим сами цената на изкупуването. С други думи съдът няма обща компетентност да разрешава неправни, икономически спорове - не можем да го попитаме колко струва една вещ, за да се споразумеем за цената и да попълва по този начин празнини в договорите, респ. да изменя съдържанието на договорите.

С последните изменения на Закона за международния арбитраж обаче (чл.1/2) изрично се посочва, че може да съществува и икономически арбитраж (същата роля ще играят и съществуващите институционни арбитражи, напр. този при Търговската палата), който ще може да попълва празнини в договорите, т.е. да решава евентуални преддоговорни спорове, както и да приспособява договори към изменили се условия, т.е. да съобразява правилото за уговорката за неизменни условия - clausula rebus sic stantibus. Това обаче е по международни дела.

Независимо от всички по принципите на облигационното право следва възможността да се уговори между страните едно трето лице да решава някои неправни спорове между страните (за правните също е възможно когато са имуществени) - напр. цената на една вещ да се определи от едно трето лице. Това не го пише в днешния закон, но го пише в стария и общо взето се смята за допустимо. Волята на това лице ще има значение за договора, защото страните така са пожелали.

Ако резюмираме:

1. 
   Договорът (волеизявлението на страните)
   
2. 
   Диспозитивните норми на закона, когато волеизявлението на страните е непълно или неясно
   
3. 
   Законът, когато условно е източник на задължението, при което разбираме не, че то следва пряко от закона, а не от юридически факт, който не съдържа сделка, не съдържа волеизявление, насочено към създаването на тези последици.
   
4. 
   Съдебни актове
   
5. 
   Арбитражни актове
   
6. 
   Административни актове
   
7. 
   От волеизявлението на едно трето лице