95.
Очите на Лангдън не се бяха откъсвали от компютърния екран от началото на търсенето. Пет минути. Само два отговора. И двата не вършеха работа.
Започваше да се безпокои.
Памела Гетъм беше в съседната стая и приготвяше
топли напитки. Робърт и Софи неразумно бяха попитали дали не могат да получат и кафе и ако се съдеше по звуците на микровълновата фурна, молбата им щеше да бъде възнаградена с нескафе.
Накрая компютърът щастливо изписука.
- Май излезе още нещо - извика от другата стая Ге-тъм. - Какво е заглавието?
Лангдън погледна екрана.
„Алегорията на Граала в средновековната литература Проучване за сър Гавин и Зеления рицар"
- Алегория за Зеления рицар - отвърна той.
- Не става - каза Гетъм, - В Лондон не са погребани много митологични зелени великани.
Робърт и Софи търпеливо седяха пред екрана и проследиха още два подобни отговора. Когато компютърът отново изписука обаче, резултатът бе неочакван.
Die OPEREN von RICHARD WAGNER
- Оперите на Вагнер ли? - изненада се Софи. Гетъм надникна на прага с пакет нескафе в ръка.
- Странно попадение. Вагнер бил ли е рицар?
- Не - внезапно заинтригуван, отвърна Лангдън. -Обаче е бил известен франкмасон. - „Наред с Моцарт, Бетховен, Шекспир, Гершуин* Худини и Дисни." Бяха изписани томове за връзките между масоните и тампли-ерите, Ордена на Сион и Светия Граал. - Искам да го погледна. Как да отворя целия текст?
- Не ви трябва целият текст - извика Гетъм. - Клик-нете хипертекстовото заглавие. Компютърът ще ви покаже откритите ключови думи, наред с контекста.
Той кликна върху заглавието. Отвори се нов прозорец.
... митологичен рицар на име Парсифал, който... ... метафорично търсене на Граала, което... ... лондонската филхармония през 1855 г... ... гробницата на Вагнер в Байройт, Германия...
- Пак нищо - разочаровано въздъхна Лангдън. Въпреки това се удивляваше от лекотата, с която се използваше системата. Ключовите думи и контекстът бяха достатъчни, за да му припомнят, че Вагнеровата опера „Парсифал" е посветена на Мария Магдалина и потомството на Иисус Христос, под формата на разказ за млад рицар, търсещ истината.
- Просто имайте търпение - отвърна Гетъм. - Оставете машината да си работи.
През следващите няколко минути компютърът откри още няколко отговора, сред които текст за трубадурите и менестрелите. Лангдън знаеше, че те са били пътуващи слуги на Църквата на Мария Магдалина и са използвали музика, за да разпространяват историята за свещената женственост сред обикновения народ. До ден днешен трубадурите пееха песни във възхвала на „нашата дама" -загадъчна красива жена, на която завинаги се вричаха. Той нетърпеливо кликна хипертекста, ала не откри нищо. Компютърът за пореден път изписука.
„Рицари, валета, папи и пентаграми Историята на Светия Граал чрез картите таро"
- Нищо чудно - каза професорът. - Някои наши ключови думи са като имената на картите. - Той посегна към мишката, за да кликне хипервръзката. - Не съм сигурен дали когато сте играли на таро, дядо ти е е споменавал за това, Софи, но тази игра всъщност е алегория за изгубената невеста и нейното покоряване от злата Църква.
Софи го погледна смаяно.
- Нямах представа.
- Тъкмо това е била целта. Като учели чрез метафоричната игра, последователите на Граала скривали посланието си от зоркия поглед на Църквата. - Робърт често се чудеше дали съвременните картоиграчи подозират, че четирите бои - пики, купи, спатии и кари - са свързани с Граала символи, пряко произлизащи от четирите бои на таро.
След четири минути, когато Лангдън вече започваше да се бои, че няма да намерят за каквото са дошли, компютърът откри нов отговор.
„Теглото на гения Биография на един съвременен рицар"
- „Теглото на гения"? - прочете той на глас. - „Биография на един съвременен рицар"?
Гетъм надникна в стаята.
- Колко съвременен? Само не ми казвай, че това е вашият сър Руди Джулиани*. Всички бяха отвратени от това решение.
Лангдън също се отвращаваше от посвещаването на сър Мик Джагър, но моментът изобщо не беше подходящ да спорят за политиката на съвременното британст-во рицарство.
- Да хвърлим един поглед. - Той отвори хипертексто-вите ключови думи.
... почетен рицар, сър Исак Нютон...
... в Лондон през 1722 г. и...
... неговата гробница в Уестминстърското абатство...
- Предполагам, че „съвременен" е относително понятие - извика Софи на библиотекарката. - Книгата е стара и се отпася за сър Исак Нютон.
Гетъм пак надникна на прага.
- Нютон е погребан в Уестминстърското абатство, седалището на английското протестантство. Сметана и захар?
Софи кимна.
- Робърт? - попита англичанката.
Сърцето на Лангдън бясно туптеше. Той откъсна поглед от екрана и вдигна глава.
- Сър Исак Нютон е нашият рицар.
- Какви ги говориш? - възкликна Софи.
* Бивш кмет на Ню Йорк, посветен в рицарство от кралица Елизабет II. - Б. пр.
- Нютон е погребан в Лондон - отвърна професорът. - Неговите трудове поставили началото на новите науки, които си навлекли гнева на Църквата. И е бил велик магистър на Ордена на Сион. Какво повече можем да искаме?
96.
Сила се стресна.
Нямаше представа какво го е събудило, нито колко време е спал. „Сънувал ли съм?" Той седна на рогозката си и се заслуша в тишината на центъра на Opus Dei, нарушавана само от шепота на някой, който се молеше в стаята под неговата. Тези звуци му бяха познати и би трябвало да му действат успокоително.
И все пак изпитваше внезапно и неочаквано безпокойство.
Албиносът се изправи и отиде при прозореца. „Дали са ме проследили? - Площадчето долу пустееше, точно като на идване. Пак се заслуша. Тишина. - Тогава защо не съм спокоен?" Отдавна се беше научил да'вярва на интуицията си. Тя то бе спасявала като дете по улиците на Марсилия много преди затвора... много преди да се прероди с помощта на епископ Арингароса. Той отново надникна навън и видя бледи очертания на син автомобил. На покрива имаше полицейска лампа. Дъсченият под в коридора изскърца. Отвори се врата.
Сила реагира инстинктивно - метна се в другия край на стаята и застана зад вратата точно в момента, в който тя рязко се отвори. Първият полицай влетя вътре, като въртеше пистолета си наляво-надясно към привидно празната стая. Преди онзи да се усети, Сила блъсна с рамо вратата в лицето на полицая, който влизаше след него. Докато първият се завърташе, за да стреля, албиносът се хвърли към краката му. Отекна гърмеж, куршумът изс-вири над главата му и в.следващия миг Сила го събори на земята. Мъжът силно удари глава в пода. Вторият полицай се изправи, ала гигантът заби коляно в слаби-
ните му, прескочи гърчещото му се тяло и изхвърча в коридора.
Полугрл, той се затича надолу по дългото стълбище. Знаеше, че е предаден, но от кого? Стигна до фоайето. Отвън прииждаха още полицаи. Сила се обърна и се втурна в обратната посока. „Към женския вход. Всяка сграда на Opus Dei има заден вход." Профуча през кухнята и ужасените готвачи се запрепъваха, за да направят път на голия албинос, който, събаряйки съдове и прибори, изчезна в мрачния коридор при сервизното помещение. И тогава видя вратата, която търсеше. Над нея светеше знак за изход.
Без да забавя скорост, Сила изскочи под дъжда и със закъснение видя влизащия отвън полицай. Двамата се сблъскаха и широкото голо рамо на албиноса със смазваща сила се заби в гърдите на полицая и той падна по гръб на паважа. Сила тежко се стовари отгоре му. Пистолетът на полицая изтрополи настрани. Сила чу, че по коридора тичат хора, претърколи се и грабна оръжието в мига, в който полицаите се появиха на прага. Отекна изстрел и той усети пареща болка точно под ребрата си. Обзет от ярост, албиносът откри огън по тримата полицаи и във всички посоки полетяха кървави пръски.
Изневиделица зад него се появи тъмна сянка. Гневни ръце сграбчиха голите му рамене, сякаш изпълнени с мощ от самия дявол.
- Недей, Сила! - изрева в ухото му мъжът.
Сила се извъртя и стреля. Погледите им се срещнаха. Албиносът ужасено изкрещя, докато гледаше как епископ Арингароса пада на земята.
97.
В Уестминстърското абатство са погреба-ни над три хиляди души. В огромната каменна сграда почиват тленните останки на крале., държавници, учени, поети и музиканти. Запълващи всяка ниша, техните гробници са от най-царствени мавзолеи - този на кралица Елизабет I, чийто
саркофаг заема самостоятелен апсиден параклис, - до най-скромни, вградени в пода плочи с изсечени надписи, изтрити от вековете, така че човек може само да гадае кой почива под тях.
Проектирано в стила на великите катедрали в Амиен, Шартър и Кентърбъри, Уестминстърското абатство не се смята нито за катедрала, нито за енорийска черква, а е под личното разпореждане на владетеля. От коронясването на Вилхелм Завоевателя на Коледа през 1066 година поразителният храм е станал свидетел на безкрайна върволица кралски и държавни церемонии - от канонизирането на Едуард Изповедник до погребението на Хенри V или венчавката на лейди Даяна и принц Чарлз.
Въпреки това в момента Робърт Лангдън не проявяваше интерес към древната история на абатството, освен към едно-единствено събитие - погребението на британския рицар сър Исак Нютон..
„Във Лондон този рицар спи до днес."
Робърт и Софи бързо прекосиха величествения портик и бяха посрещнати от охраната, която любезно ги преведе през най-новата придобивка на абатството -. голям детектор за метал, каквито напоследък имаше в повечето исторически сгради в Лондон. Двамата минаха през портала, без да задействат алармата, и продължиха към входа.
Когато прекрачи прага, Лангдън усети, че външният свят мигом изчезва. Нямаше автомобилен рев. Нямаше дъжд. Само оглушителна тишина, която отекваше от стена в стена, сякаш сградата сама си шепнеше.
Подобно на почти всички посетители, двамата незабавно вдигнаха погледи нагоре, където покривът като че ли избухваше високо над тях. Сиви каменни колони се издигаха като секвои и потъваха в сенките, описваха изящни арки над шеметни бездни и после се стрелваха надолу към каменния под. Широката пътека към северния трансепт приличаше на дълбок каньон между вертикални стени от витражи..В слънчеви дни подът на абатството се покриваше с пъстри петна пречупена светлина. Днес дъждът и сумракът придаваха на грамадното прос-
транство призрачен вид... по-скоро на крипта, каквато всъщност представляваше.
- Почти няма хора - прошепна Софи.
Лангдън бе обзет от разочарование. Бе се надявал да има много повече хора. „По-оживено обществено място." Не му се щеше да се повтори преживяното в пустия „Тем-пъл". Беше очаквал известно чувство за сигурност в този популярен туристически обект, ала спомените му от многолюдните лондонски навалици бяха от кулминацията на летния сезон,. Днес бе дъждовна мартенска сутрин. Вместо тълпи и искрящи витражи, виждаше само мрачен гол под и тъмни пусти ниши.
- Минахме през детектори за метал - очевидно усетила опасенията му, напомни Софи. - Никой не може да влезе с оръжие.
Той кимна, но не се успокои. Бе предложил да съобщят в лондонската полиция, но Софи не знаеше кой от местните власти може да е замесен. „Трябва да си вземем крип-текса - беше настояла тя. - Той е ключът към всичко."
Имаше право естествено.
Ключът към спасяването на Лий.
Ключът към Светия Граал.
Ключът към разкриването на онзи, който стоеше зад всичко това.
За нещастие, единствената възможност да си върнат ключовия камък, изглежда, бе тук... при гроба на Исак Нютон. Онзи, в когото беше криптексът, трябваше да дойде, за да разшифрова последната парола, и ако вече не си бе отишъл, Софи и Лангдън възнамеряваха да му устроят капан.
Двамата се запътиха наляво, за да излязат на открито, и продължиха по една сумрачна странична пътека зад редица пиластри. Робърт не можеше да се отърси от мисълта за Лий Тибинг, пленник в собствената си лимузина. Човекът, който беше заповядал да убият ръководителите на Ордена на Сион, нямаше да се поколебае да очисти всеки, който му се изпречеше на пътя. Каква жестока ирония, че Тибинг, един съвременен британски рицар, .беше заложник в търсенето на своя сънародник сър Исак Нютон.
- Накъде? - попита Софи. Професорът нямаше представа.
- Трябва да потърсим екскурзовод и да попитаме. Лангдън разбираше, че не бива безцелно да се мотаят
из сградата. Уестминстърското абатство представляваше хаотичен лабиринт от мавзолеи, странични помещения и гробни ниши. Също като лувърската Голяма галерия, то имаше само един вход - вратата, през която бяха влезли. Посетителят лесно можеше да влезе, но трудно можеше да излезе. „Буквално капан за туристите", както го беше нарекъл един заблудил се колега на Лангдън. Подобно на повечето катедрали, хоризонталният план на абатството имаше формата на огромен кръст. За разлика от повечето катедрали обаче, входът му бе отстрани, вместо през нартекса в дъното на наоса. Нещо повече, към него беше пристроен огромен манастир. Само една погрешна стъпка и човек се изгубваше в хаоса от дворове, заобиколени от високи стени.
- Екскурзоводите са в тъмночервени дрехи - каза Робърт и тръгна към центъра на черквата. Погледна настрани към високия позлатен олтар в края на южния тран-септ и зърна неколцина души да пълзят на четири крака. Такова поклонение бе често срещана гледка в Ъгъла на поетите, макар че далеч не беше толкова свещено, колкото изглеждаше. „Туристите правят отпечатъци от надгробните плочи."
- Не забелязвам екскурзоводи - рече Софи. - Не можем ли сами да намерим гроба?
Без да каже нито дума, Лангдън я поведе към центъра на абатството и посочи надясно.
Когато видя цялата дължина на главния кораб на сградата, Софи сепнато ахна, после въздъхна:
- Добре, да потърсим екскурзовод.
В този момент до величествения гроб на сър Исак Нютон зад паравана на хора на стотина метра от тях стоеше самотен посетител. Учителя вече от десетина минути разглеждаше паметника.
Гробницата на великия учен представляваше масивен саркофаг от черен мрамор, върху който беше изваяно
полегналото тяло на сър Исак Нютон, гордо облегнат на купчина от собствените му книги - „Божественост", „Хронология", „Оптика" и „Philosophiae Naturalis Principia Mathematica"*. B краката му стояха две крилати момченца със свитък в ръце. Зад тялото му се издигаше пирамида. Въпреки че и самата тя изглеждаше странно, изобразената в средата на стената й гигантска фигура привличаше цялото внимание на Учителя.
Кълбо.
Той размишляваше върху озадачаващата гатанка на Сониер. „Кълбото там го няма..." Грамадната сфера беше издялана в барелеф и символизираше всички небесни тела - съзвездия, зодиакални знаци, комети, звезди и планети. Над нея имаше изображение на богинята на астрономията под звездно поле.
„Безброй кълба."
Преди да дойде тук Учителя бе смятал, че щом открие гробницата, лесно ще разпознае липсващото кълбо. Вече не беше толкова сигурен. Пред него имаше сложна небесна карта. Дали липсваше някоя планета? Или в някое съзвездие бе изпусната астрономическа сфера? Нямаше представа. Въпреки това подозираше, че решението ще се окаже находчиво чисто и елементарно като във всички предишни случаи. „Какво кълбо търся?" Естествено за откриването на Светия Граал не можеше да се изискват задълбочени познания по астрофизика, нали?
„... за плод в утроба ни мълви, за Роза..."
Размислите му прекъснаха неколцина приближаващи се туристи. Той пъхна криптекса в джоба си и предпазливо изчака. Посетителите отидоха при една близка маса, оставиха дарение в чашата и се запасиха със средства за отпечатване на надгробни плочи, оставени от абатството. Въоръжени с въглен и големи листове тежка хартия, те тръгнаха към предната част на сградата, навярно към популярния Ъгъл на поетите, за да отдадат почит на Чосър, Тенисън и Дикенс, като яростно драскат върху гробовете им.
* „Математически принципи на естествената философия" (лат.). —'Б. пр.
Отново останал сам, Учителя се приближи към гробницата и.я разгледа отдолу догоре. Започна с лапите под саркофага, продължи към Нютон, научните му книги, двете момченца с математическия свитък, лицето на пирамидата, гигантското кълбо със съзвездията и накрая покрития със звезди таван на нишата.
„Какво кълбо липсва?... - Той докосна криптекса в джоба си, като че ли изсеченият от Сониер мрамор някак си можеше да му разкрие отговора. - Само пет букви ме отделят от Светия Граал."
Отиде до ъгъла на паравана, дълбоко си пое дъх и надникна към олтара в далечината. Погледът му се спусна от позлатата към тъмночервените дрехи на екскурзовода, на когото махаха с ръце двама много добре познати му посетители.
Лангдън и Нево.
Той спокойно се върна зад паравана. „Бързи са." Очакваше американецът и криптографката да разшифроват значението на стихотворението и да дойдат при гроба на Нютон, но те се появяваха по-рано, отколкото предполагаше. Учителя отново дълбоко си пое дъх и обмисли възможностите. Беше свикнал да се справя с изненади.
„Криптексът е в мен."
Той бръкна в джоба си и докосна втория предмет, който му вдъхваше увереност: миниатюрния револвер. Естествено, когато бе минал през портала, детекторите за метал бяха сигнализирали. И също толкова естествено охраната го беше пропуснала, когато възмутено бе показал картата си за самоличност. Общественото положение винаги внушаваше нужното уважение.
Макар че отначало се беше надявал сам да разгадае загадката на криптекса и да избегне повече усложнения, сега разбираше, че появата на Лангдън и Нево всъщност е щастлива случайност. Като се имаше предвид неуспехът мус „кълбото", може би щеше да успее да се възползва от техния опит. В края на краищата, щом професорът бе раЗшифровал стихотворението, за да намери гробницата, имаше голяма вероятност да знае нещо и за кълбото. И ако Лангдън знаеше паролата, просто трябваше да приложи малко натиск.
„Не тук, разбира ce.
Някъде на спокойствие."
Учителя си спомни табелката, която беше видял на идване към абатството. Идеалното място да ги примами.
Въпросът беше само... какво да използва за примамка.
98.
Лангдън и Софи бавно се приближава-
ха по северната пътека, като се движеха
в сенките зад дебелите колони, които я
разделяха от открития наос. Въпреки че бяха изминали
повече от половината му дължина, все още не виждаха
разположената в ниша гробница на Нютон,
- Там поне няма никой - прошепна Софи.
Робърт облекчено кимна. Цялата част от наоса около гроба на Нютон пустееше.
- Аз ще отида пръв - каза той. - Ти остани скрита, в случай че някой...
Младата жена вече беше излязла от сенките и прекосяваше откритото пространство.
- ... наблюдава - въздъхна Лангдън и забърза след нея.
Мълчаливо пресякоха църковния кораб по диагонал и гробницата най-после се появи пред тях - черен мраморен саркофаг... лежаща статуя на Нютон... две крилати момченца... голяма пирамида... и огромно кълбо.
- Ти знаеше ли за това? - сепнато попита Софи. Също изненадан, Робърт поклати глава.
- Като че ли по кълбото са изваяни съзвездия - прибави тя.
Когато наближиха нишата, сърцето на Лангдън се сви. Гробницата на Нютон беше осеяна с кълба - звезди, комети, планети. „Кълбото там го няма..." Все едно да търсиш липсващ стрък трева на игрище за голф.
- Астрономически тела - загрижено рече Софи. - При това много.
Професорът се намръщи. Единствената връзка между планетите и Граала, за която се сещаше, бе Венера*, а на път за „Темпъл" той вече беше опитал с тази парола.
Софи бързо тръгна към саркофага, но Лангдън изостана няколко крачки, за да вижда какво става наоколо.
- „Божественост" - наклонила глава, започна да чете тя заглавията на книгите, върху които се облягаше Нютон. - „Хронология". „Оптика". „Philosophiae Naturalis Principia Mathematica"? — Криптографката ce обърна към него. - Да ти говори нещо?
Робърт се приближи и се замисли.
- Доколкото си спомням, „Principia, Mathematica" имаше нещо общо с притеглянето на планетите... които са кълба, естествено, но това ми се струва доста изсмукано от пръстите.
- Ами зодиакалните знаци? - Тя посочи съзвездията по сферата. - Нали говореше ,за Риби и Водолей?
„Краят на дните" - помисли си Лангдън.
- Твърди се, че краят на Риби и началото на Водолей били историческият момент, в който Орденът на Сион се готвел да разкрие документите от Сангреала на света. - „Само че хилядолетието дойде без инциденти и историците нямат представа кога ще бъде разкрита истината."
- Плановете на Ордена може да са свързани с последните думи - каза Софи.
„За плод в утроба ни мълви, за Роза, плът и род." Лангдън потръпна.
- Ти ми каза, че моментът, в който Орденът се готвел да разгласи истината за „Розата" и нейната плодородна утроба, бил пряко свързан с разположението на планетите - които са кълба.
Забелязал материализиращите се бледи очертания на вероятна възможност, професорът утвърдително кимна. Въпреки това интуицията му подсказваше, че астрономията не е ключът. Всички предишни решения на великия магистър бяха притежавали красноречиво символично значение - Мона Лиза, Мадоната на скалите, СОФИЯ.
* Venus (англ.) — Б. пр.
Такова красноречие определено липсваше в концепцията за планетните сфери и зодиака. До този момент Жак Сониер ги бе водил към Граала само с грижливо съставени шифри и Лангдън смяташе, че последната парола -тези пет букви, които щяха да отключат най-голямата тайна на Ордена - не само ще е символично адекватна, но и кристално ясна. Ако приличаше на другите, щом го разкриеха, това.решение щеше да е очевидно до болка.
- Погледни! - ахна Софи и го задърпа. По уплахата й Лангдън реши, че някой се приближава, но когато се обърна към нея, видя, че тя ужасено зяпа черния мраморен саркофаг. - Някой е бил тук - прошепна младата жена и посочи изпънатия десен крак на Нютон.
Отначало Робърт не разбра какъв е проблемът. Някакъв небрежен турист беше оставил въглен за отпечатване на надгробни плочи върху капака на саркофага. Той се пресегна да го вземе, ала когато се наведе, светлината падна върху полирания черен мрамор и професорът се вцепени. Внезапно видя защо се е уплашила Софи.
Върху капака на саркофага в краката на Нютон лъщеше едва забележим надпис с въглен:
Тибинг е при мен.
Минете през Катедралния съвет
и излезте през южния изход в обществената
градина.
Лангдън препрочете съобщението. Сърцето му туптеше бясно.
Софи се обърна и погледна към наоса.
Въпреки тревогата, обзела го при вида на надрасканите с въглен думи, Робърт си каза, че това е добра вест. „Лий още е жив." И не само това.
- И те не знаят паролата - прошепна той.
Софи кимна. Иначе защо щяха да разкриват присъствието си?
- Може би искат да разменят Лий за паролата. т А може да е капан.
Робърт поклати глава.
- Едва ли. Градината е извън стените на абатството.
Доста оживено място. - Веднъж бе ходил в прочутата Колидж Гардън - малка градина с овошки и лечебни растения, останала от дните, когато монасите бяха отглеждали фармакологични средства. Колидж Гардън можеше да се похвали с най-старите живи овощни дървета във Великобритания и туристите обичаха да се разхождат там. - Мисля, че като ни викат навън, искат да спечелят доверието ни. За да се чувстваме в безойасност. Софи не изглеждаше убедена.
- Искаш да кажеш навън, където няма детектори за метал, нали?
Лангдън се намръщи. Тя имаше право.
Американецът пак огледа осеяната с кълба гробница. Искаше му се да има поне бегла представа за паролата на криптекса... нещо, с което да води преговори. „Аз забърках Лий в тази история и ще направя каквото трябва, за да му помогна."
- Пише да минем през Катедралния съвет към южния изход - каза Софи. - Може би от изхода ще се разкрива изглед към градината. Така ще преценим положението преди да излезем и да се изложим на евентуална опасност.
Идеята беше добра. Лангдън смътно си спомняше, че Катедралният съвет е голяма осмоъгълна зала, в която се бе събирал някогашният английски парламент преди да бъде построена днешната сграда. От години не беше ходил там, ала знаеше, че първо се минава през манастира. Той отстъпи няколко крачки от гробницата и погледна към отсрещния край на черквата.
Там имаше сводест изход с голяма табела:
КЪМ:
Манастир
Музей
Дарохранителница
Параклис „Сейнт Фейт"
Катедрален съвет
Лангдън и Софи тичешком минаха под табелата, прекалено бързо, за да забележат малката обява, на която
абатството се извиняваше, че някои сгради са затворени за реставрация.
Озоваха се в манастира - двор с високи стени. Над тях виеше вятърът и издаваше звук като тихо свирене от гърло на бутилка. Когато влязоха в тесните галерии около двора, Лангдън изпита познато безпокойство, каквото го обземаше винаги в затворени помещения.
Той се съсредоточи върху края на тунела пред тях и като се ориентираше по табелите, се насочи към Катедралния съвет. Дъждът се бе засилил и в галерията беше влажно и студено. По пътя се разминаха q друга двойка, която бързаше в обратната посока да се скрие от лошото време. Манастирът изглеждаше пуст - най-непривлекателната част от комплекса на абатството на този вятър и дъжд.
Четиридесетина метра .нататък по източната галерия от лявата им страна се появи сводестият вход, който търсеха. Но бе преграден с въже и табела:
ЗАТВОРЕНО ЗА РЕСТАВРАЦИЯ Дарохранителница . Параклис „Cейнт Фейт" Катедрален съвет
Дългият пуст коридор зад въжето беше осеян със ске- ' лета и строителни материали. В непосредствена близост от двете страни Лангдън видя входовете на дарохрани-телницата и параклиса „Сейнт Фейт". Входът на Катедралния съвет обаче се намираше много по-навътре, в дъното на галерията. Тежката му дървена врата зееше отворена и просторната осмоъгълна зала бе окъпана в сивкава светлина от многобройните грамадни прозорци, гледащи към Колидж Гардън. „Минете през Катедралния съвет и излезте през южния изход в обществената градина."
- Това е краят на източната галерия, така че южният изход към градината трябва да е отдясно в онази зала -каза Робърт.
Софи вече прескачаше въжето.
Докато бързаха по тъмния коридор, воят на вятъра и
плисъкът на дъжда във вътрешния двор зад тях постепенно заглъхваха. Катедралният съвет беше нещо като допълнителна сграда - пристройка в края на дълга галерия, осигуряваща спокойствието на парламентарните заседания.
- Изглежда огромен - прошепна Софи, когато се приближиха.
Лангдън беше забравил колко е голяма тази зала. Отвън се виждаха шеметните прозорци в отсрещния край на осмоъгълното помещение - издигаха се към високия сводест таван. Оттам определено щеше да се вижда градината.
Когато влязоха, трябваше да присвият очи. След мрачните галерии Катедралният съвет им се струваше като солариум. Бяха влезли доста навътре, когато разбраха, че обещаната врата я няма.
Бяха попаднали в капан.
Скърцането на тежката врата зад тях ги накара да се обърнат. Резето падна с металически звън. Човекът, който стоеше на прага, спокойно бе насочил малък револвер към тях. Беше набит и се подпираше на алуминиеви патерици.
За миг Лангдън си помисли, че сънува.
Беше Лий Тибинг.
Сподели с приятели: |