Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

безплодно изпървом изглеждало злото дело. Но който сее лъжи, рано или късно събира богата жътва и тогаз се оттегля на отдих, додето други орат и сеят наместо него. Дори и Мелкор намирал уши, готови да го слушат, а някои езици охотно раздухвали жаравата на чутото; и лъжите му пълзели от приятел на приятел под булото на тайна, доказваща колко мъдър е онзи, що знае за нея. Горчиво щели да платят в идните дни Нолдорите за лудостта си да слушат с доверчиво ухо.
Когато видял как мнозина се скланят към него, Мелкор взел по-често да броди сред тях и паяжината на благите му слова ги оплитала тъй изкусно, че отпосле мнозина слушатели си припомняли всичко като свои собствени мисли. Умеел той да поражда в душите им видения за величави кралства на изток, где биха могли волно и могъщо да повеляват каквото си пожелаят; а сетне плъзнала мълва, че само от завист Валарите са довели
Елдарите в Аман, тъй като се бояли, че щом елфите се размножат и заселят земите на широкия свят, вече не ще има как да се овладее тяхната прелест и творческата мощ, що сам Илуватар им бил подарил.
И друго имало по онова време — макар Валарите да очаквали предстоящата поява на людете, елфите не знаели нищо за нея, защото
Манве още не им я бил разкрил. Ала усещайки как да очерни мълчанието на Валарите, Мелкор тайно нашепвал за идването на простосмъртните хора. А всъщност малко знаел за съществата човешки, понеже някога сред
Великата музика бил увлечен в свои собствени мисли и пренебрегнал
Третата песен на Илуватар; и все пак сред елфите се понесла мълва, че
Валарите разбирали колко по-лесно ще управляват немощните и тленни люде и тъй ще лишат елфите от наследството на Илуватар, затуй Манве ги държи в плен, та хората да заемат тяхното място из владенията на Средната земя. Лъжовно било всичко това, а и рядко са съумявали насетне Валарите да надвият волята човешка; ала мнозина от Нолдорите повярвали, макар и само отчасти, в злите слова.
Тъй не усетили Валарите как отрова разяжда покоя на Валинор.
Нолдорите почнали да роптаят срещу тях и мнозина се отдали на горделивост, забравяйки колко много от знанията и притежанията им са дарове на Валарите. Новият пламък на копнежа за свобода и необятни владения лумнал най-буйно в горделивото сърце на Феанор; а Мелкор се смеел потайно — нали тъкмо това целели лъжите му, тъй като люто ненавиждал Феанор и копнеел неуморно за Силмарилите. Но не му позволявали да пристъпи до тях; само на най-големи празници изваждал
Феанор тия безценни камъни да озари с тях челото си, а през останалото време ги държал под стража сред дълбините на своята съкровищница в

Тирион. Защото алчност се примесвала капка по капка в любовта му към
Силмарилите и той почнал да ги крие като скъперник от взора на всекиго освен своя баща и седмината си синове; вече рядко си спомнял, че светлината в тях не е негова.
Велики владетели били Феанор и Финголфин, двамата по-малки синове на Финве; всички в Аман ги почитали, ала гордостта разпалила в душите им ревност за права и притежания. Тогава Мелкор пръснал из
Елдамар нови лъжи и скоро стигнала до Феанор мълва, че с разрешение на
Валарите Финголфин и неговите синове плетат таен заговор, та да низвергнат от власт Финве и да лишат Феанор от старшинство; туй било,
нашепвала мълвата, защото Валарите искали Силмарилите да не се съхраняват в Тирион, а да попаднат в тяхно владение. До Финголфин и
Финарфин пък достигали други слова: „Пазете се! Не храни любов горделивият син на Мириел към чедата на Индис. Сега е станал могъщ и държи баща си в здрава хватка. Не след дълго ще дойде да ви прокуди от
Туна!“
И когато видял, че лъжите му тлеят и гордост и гняв са обзели
Нолдорите, Мелкор им заговорил за оръжия; от онези времена започнали
Нолдорите да коват мечове, топори и копия. Изработвали и щитове,
украсени със знаците на много родове и племена, що разпалвали съперничества помежду си; ала щитовете изнасяли на бял свят, а за оръжията не продумвали никому, защото всеки си мислел, че той единствен е бил предупреден. А Феанор съградил тайна ковачница, за която даже
Мелкор не знаел; там изковал люти мечове за себе си и своите синове, там създал и високи шлемове с алени пера. Горчиво оплаквал Махтан онзи ден,
в който споделил със съпруга на Нерданел всичките ковашки премъдрости,
що бил узнал от Ауле.
Тъй с лъжи, злокобни слухове и лъжовни съвети разпалил Мелкор вражда в сърцата на Нолдорите; и от техния раздор дошъл край на блажените дни във Валинор и помръкнала прежната слава. Защото Феанор вече изричал открито слова бунтовни срещу Валарите и гръмко обявявал,
че ще напусне Валинор и ще освободи от иго ония Нолдори, що решат да го последват из Отвъдните земи.
Тръгнал раздорът из Валинор и Финве се разтревожил; призовал той на съвет всички свои велможи. Ала дотичал тогаз в чертозите му
Финголфин, застанал пред него и рекъл:
— Кралю и татко мой, не ще ли усмириш гордостта на брата ни
Куруфинве, когото, уви, прекалено вярно наричат Дух на Огъня? С какво право говори от името на народа, сякаш е крал? Та нали ти сам някога си

убедил Куендите да послушат зова на Валарите. Ти си повел Нолдорите по дългия и опасен път из Средната земя към светлината на Елдамар. Ако и днес не се разкайваш за туй, имаш поне двамина синове, що почитат словата ти.
Ала преди да довърши Финголфин, в чертога нахълтал Феанор, сякаш за схватка готов — с висок шлем увенчан и с остър меч на пояса.
— Значи тъй било, както си мислех — продумал той. — Моят природен брат ме е изпреварил пред баща ми, както неведнъж вече е ставало.
А после се завъртял към Финголфин и изтеглил меча с яростен вик:
— Махай се и заеми мястото, що заслужаваш!
Поклонил се Финголфин на Финве и без да поглежда Феанор мълчаливо напуснал чертога. Но Феанор тръгнал подире и го спрял пред вратите на кралските покои; и към сърцето на Финголфин притиснал бляскавия си меч.
— Виж, полубратко! — рекъл той. — Туй е по-остро от твоя език.
Опитай само още веднъж да ми отнемеш старшинството и бащината обич,
пък може тогаз да отърва Нолдорите от такъв като тебе, що се мъчи всичко да овладее с лукавство.
Мнозина чули тия слова, понеже домът на Финве бил сред просторния площад под кулата Миндон; ала Финголфин пак не отвърнал, а минал безмълвно между тълпата и отишъл да подири брат си Финарфин.
Не можел да се укрие от Валарите раздорът между Нолдорите, но семената му били засети сред мрака; затуй когато Феанор заговорил открито против тях, решили, че той тласка цялото недоволство от високомерие и горделивост, макар че гордостта вече била обзела всички
Нолдори. А Манве се натъжил, ала само бдял и не продумвал. Елдарите били дошли във Валинор свободно и можели да си отидат; а Валарите,
даже и да го смятали за безумство, нямало да ги удържат. Но делата на
Феанор нямало как да се пренебрегнат и натегнали сърцата на Валарите от гняв и печал; призовали го да се яви пред портите на Валмар и да отговаря за всичко, що е изрекъл и сторил. Там призовали и всички съпричастни или знаещи нещо за тия дела; и щом Феанор застанал пред Мандос насред
Пръстена на Съдбата, повелили му да отговаря на всичко, за което го питат.
Тогаз най-сетне се разкрил коренът на лукавството Мелкорово; и Тулкас тозчас напуснал съвета, за да го хване и доведе отново на съд. Ала и
Феанор не бил признат за невинен, понеже нарушил покоя на Валинор и вдигнал меч срещу брата си; и Мандос му рекъл:
— За иго говориш, ала ако туй е иго, нийде не ще избягаш от него;

защото Манве е повелител не само на Аман, но и на цяла Арда. А делата ти са неправедни както в Аман, тъй и извън него. Затова чуй своята участ: за дванайсет години да напуснеш Тирион, где изрече заплахата. Сам от себе си потърси съвет през тия години и не забравяй кой си и що си. Мине ли срокът, делото ще се забрави и ще остане само спомен, ако другите ти простят.
Тогава Финголфин рекъл:
— Аз прощавам на брат си.
Но Феанор не отвърнал и стоял мълчалив пред Валарите. После обърнал гръб на съвета и напуснал Валмар.
С него заминали в изгнание седмината му синове и в най-северните краища на Валинор изградили сред хълмовете крепост могъща и съкровищница под нея; там, във Форменос трупали те безброй камъни безценни и ковели оръжия, а Силмарилите криели в желязна стая. От любов към Феанор там дошъл и самият Финве, а Финголфин останал да властва над Нолдорите в Тирион. Тъй лъжите на Мелкор привидно се сбъднали, макар че сам Феанор с делата си довел до това; а посятото от
Мелкор огорчение устояло и още дълго не изчезнало между потомците на
Финголфин и Феанор.
Когато разбрал, че хитрините му са излезли наяве, Мелкор се укрил и побягнал от място на място като облак между хълмовете; напразно го дирил
Тулкас. И се сторило на народите във Валинор, че по онова време помръкнали лъчите на Двете дървета, а всички сенки станали по-дълги и мрачни.
Казват, че Мелкор дълго не се мярнал из Валинор и нямало вести от него, додето изведнъж не се явил пред портите на Форменос да поговори с
Феанор. Дружба предлагал с лукави слова и пак го скланял към прежната мисъл за бягство от хомота на Валарите. Рекъл му още:
— Виж колко вярно излезе всичко, що ти думах; виж как си прокуден несправедливо. Но ако сърцето на Феанор още е волно и храбро както бяха словата му в Тирион, нека разчита на моята помощ, за да го отнеса надалеч от тия поробени земи. Та не съм ли и аз от Валарите? Да, заслужавам туй име даже повече от онез, що горделиво се пъчат из Валимар; и винаги съм бил приятел на Нолдорите — най-изкусен и храбър народ в цяла Арда.
Феанор, който още носел в сърцето си горчилка от унижението пред
Мандос, гледал Мелкор безмълвно и се питал дали ще може да му се довери в бягството от Валинор. А Мелкор като го видял, че се колебае и

като знаел как алчната страст по Силмарилите е оплела сърцето му, рекъл накрая:
— Здрава е твоята крепост и зорко я пазиш; ала не вярвай, че която и да било съкровищница може да съхрани Силмарилите, щом са в кралството на Валарите!
Но лукавството му надхвърлило целта си; словата улучили прекалено дълбоко и разбудили далеч по-буен пламък, отколкото възнамерявал; с огнен взор пронизал Феанор красивата външност Мелкорова и измамните воали около замислите му, та прозрял зад тях лютата алчност по
Силмарилите. Тогава омразата надделяла над страха и той проклел Мелкор и му наредил да се маха с думите:
— Върви си от моята порта, затворнико на Мандос!
После захлопнал вратите на своя дом пред лицето на най-могъщия от всички, що обитават Еа.
Тръгнал си Мелкор безславно, защото сам бил в опасност и виждал,
че още не е дошло време за мъст; ала сърцето му преливало от черна ярост.
А финве тръпнел от страх и тозчас пратил вестоносци при Манве във
Валмар.
Когато пристигнали вестоносците от Форменос, Валарите тъкмо се сбирали на съвет, понеже ги тревожело удължаването на сенките. Скокнали веднага Ороме и Тулкас, ала докато започвали гонитбата, дошли пратеници от Елдамар да кажат, че Мелкор е избягал през Калакирия и от хълма Туна елфите са го видели да минава свирепо като буреносен облак. Казали още,
че оттам е завил на север, защото Телерите от Алквалонде зърнали сянката му да минава край тяхното пристанище и да отива към Араман.
Тъй Мелкор напуснал Валинор и за дълго време Двете дървета отново сияели безметежно и изпълвали със своя светлик цялата страна. Но
Валарите напразно търсели вести за своя враг; и както бавно расне в далечината черен облак, тласкан от студения вятър, тъй и съмнението малко по малко помрачавало радостта на всички в Аман с тревога и страх от идващи незнайни беди.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: