Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

Подир дълги години Улмо се вслушал в молбите на Финве и неговите
Нолдори, що скърбели по дружбата с изостаналите Телери и решил да отведе и тях в Аман, ако пожелаят. И те наистина пожелали, ала велика била тъгата на Осе, когато пристигнал Улмо край бреговете на Белерианд да ги отнесе към Валинор; защото царство на Осе били моретата на
Средната земя около бреговете на Отвъдните земи и скръб го обзела, че не ще чуе вече глас на Телери. Убедил някои от тях да останат и те били наречени Фалатрими — елфи от Фалас, които живеели в древните дни покрай заливите Бритомбар и Егларест, първи моряци и корабостроители в
Средната земя. Кирдан Корабостроителя бил техен владетел.
Мнозина близки и сродници на Елве Синголо също останали да го дирят из Отвъдните земи, макар че с радост щели да поемат към Валинор,
ако Улмо и Олве били изчакали още малко. Но Олве бързал да тръгне; и накрая главният отряд на Телерите се качил върху острова и Улмо го понесъл през вълните. А близките на Елве останали на брега и се нарекли
Еглати, що значи Изоставеният народ. Предпочитали да живеят из горите и хълмовете на Белерианд, защото гледката към вълните им навявала скръб;
ала копнежът по Аман останал навеки в сърцата им.
А когато Елве се пробудил от дългия унес, излязъл заедно с Мелиан от Нан Елмот и двамата заживели сред ония земи. Страстно копнеел той да види отново светлика на Двете дървета, ала по лицето на Мелиан съзирал като в смътно огледало лъчите на Аман и туй му стигало. Сбрал се наоколо неговият народ с радост и изумление, защото ако и да бил преди могъщ и прекрасен, сега го виждали като най-велик сред Маярите, по-висок от всякое друго Чедо на Илуватар и над сребърните му коси се реел вятърът на съдбовна слава.
А Осе последвал отряда на Олве и когато стигнали залива Елдамар
(наричан още Елфодом), призовал елфите с мощен глас; а те го чули и помолили Улмо да спре за малко пътуването. Вслушал се Улмо в молбата и по негова заръка Осе закотвил острова в дъното на морето. Тъй охотно се съгласил с елфите Улмо, понеже разбирал сърцата на Телерите и още пред
Съвета на Валарите бил се възпротивил срещу призива, смятайки, че ще е по-добре Куендите да си останат в Средната земя. Недоволни били
Валарите, щом узнали какво е сторил; скръб обзела Финве, че Телерите няма да дойдат, а още по-скръбен станал, когато узнал, че Елве е изоставен,
защото разбирал, че повече не ще го види другаде, освен в чертозите на
Мандос. А островът повече не помръднал и тъй си останал насред залива

Елдамар; и го нарекли Тол Ересеа, що значи Самотния остров. Там заживели Телерите на воля под звездния небосвод, ала от своите земи виждали Аман и безсмъртния бряг; и заради дългия престой на Самотния остров езикът им станал по-различен от този на Ваниярите и Нолдорите.
На тия последните били отредени земи във Валинор. Но дори и под лъчезарните цветове на Двете дървета копнеели те понякога да зърнат звездите; затуй бил изсечен проход сред величавите стени на Пелори и там,
в дълбоката долина, що слизала към морето, издигнали Елдарите висока зелена могила и я нарекли Туна. От запад я огрявал светликът на
Дърветата; а на изток, где падала нейната сянка, гледала към залива
Елфодом и Самотния остров сред Сенчестите морета. А през Калакирия,
що значи Проход на Светлината, се леели лъчите на Блаженото царство,
обливали мрачните вълни със сребро и злато, додето накрай достигали
Самотния остров и правели западните му брегове зелени и прекрасни. Там за пръв път разцъфнали цветя източно от Планините на Аман.
Върху Туна издигнали елфите град Тирион с бели стени и тераси; и най-висока сред него била кулата на Ингве — Миндон Елдалиева, чиято сребърна лампа греела надалеч над мъглите морски. Малцина от простосмъртните люде са стигали с ладии чак дотам, та да зърнат нейните бледи лъчи. В Тирион върху Туна дълго живели задружно Нолдори и
Ванияри. И тъй като от всичко във Валинор най-много обичали Бялото дърво, Явана им сътворила друго дърво, досущ като умален образ на
Телперион, само дето не греело със своя зарница; Галасилион се наричало то на синдарински език. Засадили го на терасата под Миндон и там разцъфтяло и дало още много издънки из Елдамар. По-късно една от тия фиданки била отнесена в Тол Ересеа и израсла като могъщо дърво,
наречено Келеборн; а подир време, както е разказано другаде, от нея дошло и потеклото на Нимлот, Бялото дърво в Нуменор.
Манве и Варда обичали най-много Ваниярите, Прекрасните елфи;
Нолдорите пък били любимци на Ауле и той често идвал при тях със своята свита. Велики познания и умения придобили от него; ала още по-ненаситна ставала жаждата им за знание и често надминавали своя учител.
Непрестанно се менял езикът им, защото били страстни любители на словото и вечно търсели най-уместни названия за онуй, що виждали или измисляли. И тъй се случило, че зидарите от рода на Финве търсейки из хълмовете камък за строеж (защото с голяма радост строяли високи кули),
първи открили безценните камъни и изкопали несметни богатства; а сетне измислили и инструменти, с които да ги извайват и режат в най-различни форми. Ала за себе си нищо не пазели, а раздавали щедро и със своя труд

обогатили цял Валинор.
По-късно Нолдорите се завърнали в Средната земя и тъй като в нашия разказ ще става дума най-вече за техните дела, редно е тук да изброим имената на техните владетели тъй, както са ги изричали елфите в
Белерианд.
Финве бил крал на Нолдорите. Синовете му се наричали Феанор,
Финголфин и Финарфин; ала Феанор бил роден от Мириел Серинде, а майка на Финголфин и Финарфин била Индис от народа на Ваниярите.
От тримата братя Феанор бил най-учен и най-умел в занаятите и словесното изкуство; духът му горял като пламък. Финголфин бил най- доблестен, силен и храбър. Финарфин бил най-красив и най-мъдър в сърдечните дела; той завинаги си останал приятел със синовете на Олве,
владетеля на Телерите, а за жена взел неговата щерка Еарвен — лебедовата девойка от Алквалонде.
Седемте синове на Феанор били: Маедрос високия; славният певец
Маглор, чийто глас се разнасял далече отвъд планини и морета; Келегорм прекрасния и Карантир мрачния; майсторът Куруфин, който бил наследил бащината си сръчност; а най-малките Амрод и Амрас били близнаци,
напълно еднакви по дух и по тяло. В по-късни дни се прославили те като ловци из Средната земя; ловец бил и Келегорм, който във Валинор дружал с Ороме и често препускал подир звуците на неговия рог.
Синовете на Финголфин били двама — Фингон, който после станал крал на Нолдорите в северните земи и Тургон, владетел на Гондолин;
сестра им била Аредел Белоликата. Тя била най-малката, ала когато израсла на ръст и хубост, станала снажна девойка и обичала да препуска на лов из горите. Често я придружавали нейните братовчеди, синовете на Феанор, но никому не дарила сърцето си. Наричали я Ар-Фейниел, Бялата владетелка на Нолдорите, защото наистина имала белоснежно лице под гъстите тъмни коси и винаги се обличала в сребристо и бяло.
Синовете на Финарфин били Финрод непреклонния (когото по-сетне нарекли Фелагунд, Властелин на пещерите), Ородрет, Ангрод и Аегнор; и четиримата обичали като родни братя синовете на Финголфин. Имали и сестра — Галадриел, най-прекрасната девойка в целия род на Финве;
косите й греели като злато, сякаш в къдриците се таял блясъкът на
Лаурелин.
Тук трябва да кажем как Телерите най-сетне пристигнали в Аман.
Дълго живели те в Тол Ересеа, ала малко по малко сърцата им се

променяли и ги теглело все към светлината, що се стелела отвъд морето към Самотния остров. Разкъсвали се душите им между любовта към песните на вълните по техните брегове и копнежа да видят своите близки сред величието на Валинор; и накрая надделяла жаждата за светлина. Тогаз по волята на Валарите Улмо им пратил техния приятел Осе и макар че скърбял, той ги научил на корабните изкуства; а когато корабите били готови, пратил им за прощален дар огромно ято лебеди с крепки криле. И
тия лебеди тласнали белите кораби на Телерите през морето, где не подухвал ветрец; и тъй най-сетне последните пътници стигнали до Аман и бреговете на Елдамар.
Там се заселили те и ако искали, можели да съзерцават блясъка на
Дърветата, да крачат по златните улици на Валмар и да се изкачват по кристалните стълби на Тирион над зелената могила Туна; ала най-често плавали с ладии бързи по водите на залива Елфодом или бродели сред прибоя и косите им блестели под светлината, що долитала иззад хълма. С
купища камъни безценни ги дарявали Нолдорите в ония дни — опали,
елмази и бистри кристали — а те пръскали тия богатства по бреговете и в плитките заливи; вълшебни били плажовете на Еленде в ония дни. И много перли извлекли сами от дълбините; перлени били техните домове и чертозите на Олве в Алквалонде — Лебедовия пристан, озарен с безброй фенери. Защото Алквалонде бил техен град и пристан за техните кораби; а корабите си градели подобно на лебеди със златни клюнове и очи от злато и черен ахат. Портата на този пристан била скална арка, изваяна от вълните; и се намирала на границите на Елдамар, северно от Калакирия, где светлината звездна била ярка и чиста.
Подир време Ваниярите обикнали земите на Валарите и светлината на Двете дървета; напуснали Тирион и заживели по планините на Манве или из равнините и горите на Валинор и тъй постепенно се разделили с
Нолдорите. Но паметта за Средната земя под звездния блясък се съхранила в сърцата на Нолдорите и те останали да живеят в Калакирия или из хълмовете и долините, где се чувал прибоят на западните морета; и макар мнозина от тях да предприемали дълги пътешествия из страната на
Валарите, дирейки тайните на земи, води и живи създания, все пак в ония дни се сближили народите на Туна и Алквалонде. Финве царувал в Тирион и Олве в Алквалонде; но Ингве бил смятан за Върховен владетел на всички елфи. Той си избрал да живее при Манве на връх Таникветил.
Феанор и синовете му рядко се задържали на едно място, защото

предпочитали да бродят на длъж и шир из пределите на Валинор и в търсене на неизвестното стигали чак до границите на Мрака и студените брегове на Външното море. Често гостували в чертозите на Ауле; но
Келегорм предпочитал дома на Ороме и там узнал всички премъдрости за зверове и птици и се научил да говори на техен език. Защото всички живи твари, що са били и ще бъдат в пределите на Арда, освен злите и гнусни изчадия на Мелкор, живеели тогава по земите на Аман; а имало и много други, що никога не са виждани и навярно няма да бъдат видени в Средната земя, тъй като светът се е променил безвъзвратно.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: