Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин



Pdf просмотр
страница13/96
Дата21.06.2023
Размер3.12 Mb.
#118119
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   96
Джон Р. Р. Толкин, Кристофър Толкин - Силмарилион-1

ГЛАВА 8
ЗА ПОМРЪКВАНЕТО НА ВАЛИНОР
Когато узнал Манве по какви пътища е поел Мелкор, сторило му се ясно, че врагът е решил да избяга към някогашната си твърдина в Средната земя; бързо се втурнали Ороме и Тулкас на север, за да го заловят, ала не открили ни слух, ни следа от него по бреговете на Телерите и сред неизбродната пустош, що стига чак до Ледовете. Подир туй удвоили стражата по северните предели на Аман; но било безполезно, понеже още преди да тръгне потерята, Мелкор се бил върнал назад и тайно отишъл далече на юг. Защото все още бил един от Валарите и като своите братя умеел да променя телесния си облик или да крачи съвсем без одежди, макар че скоро щял да изгуби навеки тая способност.
Тъй стигнал незабелязан до мрачната област Авасар. Тия тесни земи лежали южно от залива Елдамар, в източното подножие на Пелори и техните дълги, печални брегове се разстилали далече на юг неизследвани и неосветени. Там, между стръмните планински стени и студеното мрачно море тегнели най-гъстите сенки в целия свят; и там, в Авасар, тайно и незнайно за никого била изградила леговището си страшната Унголиант.
Елдарите не знаели откъде е дошла, ала някои казват, че в древни епохи била излязла от мрака над Арда, когато Мелкор за пръв път погледнал със завист Владенията на Манве; казват още, че била сред първите, които покварил, за да му служат. Ала скоро тя се отрекла от Господаря си, понеже искала сама да е господарка на своята алчност и да поглъща всичко, та тъй да запълни вътрешната си пустота; после избягала на юг от набезите на
Валарите и ловците на Ороме, защото тяхната бдителност вечно била насочена към севера, а южните земи дълго оставали неопазени. Оттам пропълзяла към блясъка на Блаженото царство, защото едновременно ненавиждала светлината и жадувала за нея.
В пропаст дълбока живеела и придобила облика на паяк с чудовищни форми, що тъчел черни мрежи в пролома между планините. Там изсмуквала всяка светлина, която успявала да намери и я бълвала преобразена на сенчести примки от задушлив мрак, додето накрая светлината престанала да достига нейното леговище; и глад страховит я обзел.
Дошъл Мелкор в Авасар да я подири; и отново надянал облика, с който властвал като тиран в Утумно — Мрачен владетел, огромен и страшен. Там, в черните сенки, невидими даже за Манве от високите му

чертози, Мелкор и Унголиант дълго кроили планове за мъст. Ала когато разбрала Унголиант що е замислил Мелкор, заколебала се между алчност и страх; плашели я бойците на Аман и гневът на страховитите Властелини, та не смеела да напусне леговището си. Затуй й рекъл Мелкор:
— Върши каквото ти кажа; и ако подир всичко още си гладна, ще ти дам каквото пожелаеш. Да, с двете ръце ще ти го дам.
Обещавал без колебание, както винаги правел, а в душата си тайно се смеел. Тъй големият крадец подмамил малкия с лъжовни думи.
И когато потеглили, Унголиант изтъкала около Мелкор наметало от мрак, или по-точно Несветлина, в която сякаш всичко чезнело и очите не можели да я прозрат, понеже била създадена от пустота. После бавно изплела своите мрежи: въже по въже от пролом до пролом, от издатина до зъбер; и тъй се катерела и лазела все по-нагоре, додето накрай достигнала върха на Хиярментир, най-високите планини в оная област далече на юг от великия Таникветил. Не бдели натам Валарите, понеже западно от Пелори се простирала пустош сред здрача, а на изток планините надвисвали над безбрежното море и само под забравения Авасар имало късче земя.
Но сега на планинския връх лежала Унголиант сред мрака; изплела тя въжена стълба и я спуснала надолу, а Мелкор се изкатерил и изправен до нея хвърлил взор към Опазеното царство. Стелели се под тях лесовете на
Ороме, а откъм запад искрели ливадите и полята на Явана, позлатени от високата пшеница на боговете. Ала Мелкор гледал на север и съзирал в далечината светлите равнини и сребристите куполи на Валмар, облени от смесените лъчи на Телперион и Лаурелин. Разсмял се тогава с пълен глас и хукнал стремглаво по дългите западни склонове; а Унголиант била до него и нейният мрак го прикривал.
Знаел добре Мелкор, че туй било време за празник. Макар че всички времена и сезони били по волята на Валарите и във Валинор нямало ни зима, ни смърт, все пак живеели те тогава сред царството на Арда, а то е само малка частица от чертозите на Еа, чийто живот се мери с цялото
Време от първата до последната нотка в Песента на Еру. И понеже обичали тогаз Валарите (както е разказано в „Айнулиндале“) да си избират одежди като тела на Чедата Илуватарови, трябвало също тъй да ядат и пият, затуй сбирали плодовете на Явана от Земята, що сътворили по волята на Еру.
Явана била отредила време за цъфтеж и плод на всичко, растящо из
Валинор; и при всяко сбиране на първите плодове Манве устройвал върху
Таникветил славен празник за възхвала на Еру и там всички народи на
Валинор изливали своята радост в музика и песен. Настанал бил този час и
Манве повелил празникът да бъде по-славен от всички други, откакто

пристигнали Елдарите в Аман. Защото макар бягството на Мелкор да вещаело бъдещи злочестини и скърби, та никой не знаел какви ли още рани ще нанесе на Арда, преди да го усмирят отново, все пак с този празник искал Манве да поправи злото, що се било надигнало сред Нолдорите; и всички били поканени в неговите чертози върху Таникветил, за да сложат край на ежбите между принцовете и да забравят навеки измамите на Врага.
Пристигнали там Ваниярите, дошли и Нолдорите от Тирион, сбрали се всички Маяри и Валарите се явили в цялата си величава хубост; запял народът пред Манве и Варда в необятните им чертози, затанцувал по зелените склонове на Планината, що гледала на запад към Двете дървета.
Опустели през онзи ден широките улици на Валмар и замлъкнали стълбищата на Тирион; и цялата страна дремела в мир и покой. Само
Телерите отвъд планините пеели още по бреговете морски; защото рядко се съобразявали те с годишните времена и не мислели ни за тревогите на
Повелителите, ни за черната сянка над Валинор, щом още не ги била докоснала.
Само едно помрачило замисъла на Манве. Феанор дошъл на празника, понеже нему единствено заповядали да се яви, ала Финве го нямало, както и други Нолдори от Форменос. Защото бил рекъл Финве:
— Додето трае присъдата син ми Феанор да не пристъпва до Тирион,
смятам се за низвергнат от кралската длъжност и не ще се срещам със своя народ.
А Феанор не дошъл с празнични дрехи, не носел ни накит, ни сребро,
злато или камък безценен; и за да лиши Валарите и Елдарите от гледката на
Силмарилите, оставил ги в стаята желязна сред Форменос. Все пак срещнал той Финголфин пред трона на Манве и се примирил с него на думи; а Финголфин вече смятал за дреболия ваденето на меча, затуй му протегнал десница и рекъл:
— Както обещах, тъй ще сторя сега. Прощавам ти и зло не помня.
Поел Феанор ръката му без да продума, но Финголфин добавил:
— Половин брат по кръв, ала истински брат по сърце ще ти бъда. Ти ще повеляваш, аз ще изпълнявам. И дано вече свада не ни раздели.
— Чух те — промълвил Феанор. — Тъй да бъде.
Не знаели те какъв смисъл ще придобият тепърва словата им.
Разказват, че както стояли Феанор и Финголфин пред Манве,
настанал часът, когато греели и Двете дървета, а лъчите им се преплитали и обливали безмълвния Валмар със сребристо и златно сияние. И в същия този час нахлули Мелкор и Унголиант през полята на Валинор като сянка на черен облак, понесен от ветровете над слънчевата земя; и стигнали пред

зелената могила Езелохар. Тогаз Несветлината на Унголиант придошла чак до корените на Двете дървета, а Мелкор скокнал върху могилата и с черното си копие пронизал Дърветата с рани дълбоки чак до сърцевината,
та бликнал сокът им като кърви и се разлял по земята. Изсмукала го
Унголиант, а сетне се запрехвърляла от Дърво на Дърво, впивайки черната си човка в техните рани, додето ги изцедила докрай и отровата на Смъртта се преляла от нея в техните тъкани, та съсухрила лист, клон и корен; и тъй погубила Дърветата. Ала все още била жадна, затуй отишла при Изворите на Арда и ги изпила до дъно, а от търбуха си бълвала черни пари и се издула тъй необятна и грозна, че даже Мелкор се изплашил.
Тъй паднал мрак черен над Валинор. Много е разказано за онзи ден в книгата „Алдудение“ на Елемире от Ваниярите, за която знаят всички
Елдари. Но ни песен, ни разказ може да побере всичката тогавашна скръб и ужас. Изчезнала Светлината; ала мракът, що я последвал, бил нещо повече от липса на светлина. В онзи час бил сътворен Мрак, който изглеждал не като пустота, а като нещо със свой собствен облик; защото бил създаден чрез злобна магия от самата Светлина и имал властта да пронизва очите, да прониква в душата и разума, та тъй да потиска свободната воля.
Погледнала Варда от Таникветил и съзряла Сянката да се извисява внезапно като огромни сумрачни кули; цял Валмар тънел в море от нощ дълбока. Скоро само Свещената планина се издигала като самотен остров сред потопения свят. Всяка песен замлъкнала. Настанала тишина над
Валинор и не се чувал ни звук, само вятърът носел през далечния планински пролом жалните вопли на Телерите като студения писък на чайки над вълните. Защото студен дъх повял в онзи миг откъм Изтока и необятните морски сенки се понесли срещу брега.
Но Манве от своя висок трон погледнал надалеч и само неговите очи пронизвали тъмата нощна, додето зърнали Мрак над мрака, непроницаем дори и за него, огромен, ала далечен; движел се този Мрак на север с бързина неуловима и разбрал Манве, че Мелкор е дошъл и си е заминал.
Почнала се тогава потеря; и земята трептяла под галопа на Манве и неговата дружина, а огънят, лумнал изпод копитата на Нахар, бил първата светлина, що се завърнала във Валинор. Но всеки път щом настигали
Облака на Унголиант, конниците на Валарите ослепявали, смут ги обземал и се разпилявали, без да знаят къде отиват; а песента на Валарома глъхнела и занемявала. Сам Тулкас бил като оплетен в черна мрежа сред мрака и стоял безсилен и напразно раздавал удари напосоки. А когато Мракът

отминал, било твърде късно; Мелкор си бил отмъстил и избягал накъдето желаел.



Сподели с приятели:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   96




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница