Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

А на сутринта, когато бурята отминала, Туор зърнал самотен елф да стои край стените на Винямар; и това бил Воронве, син на Аранве от
Гондолин — моряк от последния кораб, който Тургон изпратил към Запада.
Когато на връщане от дълбокия океан онзи кораб попаднал в страхотната буря пред самите брегове на Средната земя, Улмо поел Воронве и единствено него спасил от стихията, като го изхвърлил на брега край
Винямар; а щом чул какво е поискал Властелинът на водите от Туор,
Воронве се смаял и не отказал да го отведе до тайните порти на Гондолин.
Заедно потеглили от онова място и докато насреща им откъм север се задавала Лютата зима, двамата предпазливо се отправили на изток покрай подножието на Сенчестите планини.
След време пътят им ги отвел до Ивринските езера и те скръбно огледали тия прекрасни места, осквернени от минаването на дракона
Глаурунг; и докато стояли така, зърнали на север да бърза висок мъж с черни одежди и черен меч. Ала не знаели кой е той и какво се е случило из южните области; а човекът отминал край тях, без да изрече нито дума.
Най-сетне, подкрепяни от невидимата мощ на Улмо, двамата стигнали до потайната порта на Гондолин и били заловени от стражата.
Под строга охрана минали през тясната клисура Орфалх Ехор, преградена със седем врати и застанали пред Ектелион Бистроструйни, който охранявал могъщата порта в края на стръмния път; там Туор смъкнал плаща си и по доспехите, що носел от Винямар, всички разбрали, че наистина го изпраща Улмо. Сетне Туор погледнал надолу към прекрасната долина Тумладен, сгушена като зелен скъпоценен камък сред планинския пръстен; и далече върху скалистото възвишение Амон Гварет съзрял могъщия Гондолин, града със седемте имена, възпяван и до днес като най- славен и величав от всички елфически градове в Отвъдните земи. По заповед на Ектелион тръбачите засвирили от кулите на високата порта и песента на тръбите отекнала между хълмовете; и в отговор приглушени, но ясни, долетели звуците на фанфари откъм белите стени на града, обагрени в розово от изгряващата зора.
Тъй синът на Хуор прекосил Тумладен и стигнал до портите на
Гондолин; и като се изкачил по широките стълбища на града, най-сетне застанал пред Кралската кула и видял изображенията на Двете дървета от
Валинор. После го въвели в покоите на върховния нолдорски крал Тургон,
син Финголфинов и отдясно на краля стоял сестриният му син Маеглин, а отляво била принцеса Идрил Келебриндал; и всички, що чули гласа на
Туор, се зачудили дали наистина е простосмъртен човек, понеже не свои слова изричал, а словата на самия Улмо, който се бил вселил в него.

Предупредил той Тургон, че Прокобата на Мандос бързо отива към своя край, когато всички творения на Нолдорите ще се превърнат в прах;
заръчал му още да изостави своя прекрасен, могъщ град и да слезе покрай
Сирион към морето.
Дълго размишлявал Тургон над съвета на Улмо и в паметта му отново отекнали словата, чути във Винямар: „Недей да възлюбваш прекомерно онуй, що се роди от копнежа сърдечен и труда на ръцете ти; помни, че истинската надежда на Нолдорите лежи на Запад и идва откъм Морето.“
Ала Тургон се бил възгордял, а Гондолин изглеждал прекрасен като спомен за елфическия Тирион и кралят все още се уповавал на неговата потайност и непристъпност, та вярвал, че дори и Валар не ще може да го превземе;
освен туй след Нирнает Арноедиад народът на Гондолин вече не желаел нито да се меси в скърбите на елфи и люде от външния свят, нито да тръгва през ужаси и опасности обратно към Запада. Спотаени зад своите непроходими и омагьосани планини, гондолинците не позволявали никой да влиза при тях, та дори и да го преследвал гневът на самия Моргот;
смътни и непонятни достигали до тях вестите от далечни земи, а те не им обръщали внимание. Напразно ги търсели съгледвачите на Ангбанд;
мястото на града им било само мълва и неразгадаема тайна. Пред кралските съветници Маеглин винаги говорел против Туор и речта му изглеждала още по-убедителна, тъй като съвпадала с неизреченото желание на краля;
накрая Тургон отхвърлил заръката на Улмо и отказал да се вслуша в съвета му. Но в предупреждението на могъщия Валар чул отново словата,
изречени някога пред заминаващите Нолдори върху брега на Араман; и страхът от измяна се разбудил в сърцето на краля. Затуй по онова време било заповядано да се прегради самият достъп до тайната врата в
Пръстеновите планини; и занапред, докато съществувал Гондолин, никой не го напуснал, било то по мирни или военни дела. Само Торондор,
господарят на Орлите, донесъл вести за падането на Нарготронд, а по- късно за гибелта на Тингол и неговия наследник Диор и разрухата на
Дориат; ала Тургон не желаел да слуша скръбните слова от външния свят и се заклел вече никога да не застава рамо до рамо с когото и да било от
Феаноровите синове; а на своите поданици забранил да пристъпват отвъд планините.
И Туор останал в Гондолин, защото бил очарован от блажената красота на този град и мъдростта на неговия народ; станал могъщ по ръст и по мъдрост и дълбоко изучил древните познания на елфите-изгнаници.
Тогава в сърцето на Идрил пламнала обич към него, а и той изпитвал същото; и тайната ненавист на Маеглин се разгоряла още по-силно, защото

над всичко друго желаел да притежава нея — единствената наследница на гондолинския крал. Но тъй благосклонен бил кралят към Туор, че след като минали седем години, не му отказал дори ръката на дъщеря си; защото макар да не послушал съвета на Улмо, предчувствал, че съдбата на нолдорите е обвързана с неговия пратеник; а и не забравял словата, що изрекъл Хуор, преди войската на Гондолин да се оттегли от Битката на неизброимите сълзи.
Славна и радостна била тази сватба, защото Туор бил спечелил сърцата на всички в Гондолин, освен Маеглин и тайните му поддръжници;
тъй за втори път се обединили родовете на елфи и хора.
През пролетта на следващата година в Гондолин се родил Еарендил
Полуелф, син на Туор и Идрил Келебриндал; а това станало точно петстотин и три години след идването на Нолдорите в Средната земя.
Неописуемо красив бил Еарендил, ликът му сияел като ясен небосвод и от
Елдарите наследил хубост и мъдрост, а от древните люде — сила и храброст; и също както се случвало с неговия баща Туор, в душата му често звучала песента на Морето.
Все още дните на Гондолин били изпълнени с покой и радост; и никой не подозирал, че Моргот най-сетне е узнал мястото на Потайното кралство по онова време, когато Хурин стоял сред пущинака отвъд
Пръстеновите планини и като не намерил входа, в отчаянието си се провикнал към Тургон. От тогава мислите на Моргот се насочили неотклонно към планинските земи между Анах и горното поречие на
Сирион, където слугите му никога не били стъпвали; ала все още ни съгледвач, ни каквато и да било твар от Ангбанд не успявала да се добере дотам поради зорката стража на орлите и това осуетявало всички замисли на Моргот. Но Идрил Келебриндал била мъдра и прозорлива, а сърцето й се свивало и в душата й като мрачен облак плъзнало лошо предчувствие.
Затуй по онова време заръчала да издълбаят потаен изход, който да минава под града и равнината и да излиза далече отвъд стените, северно от Амон
Гварет; и сторила тъй, че само малцина да знаят за това и нито думица да не стигне до ушите на Маеглин.
По времето, когато Еарендил още бил малък, Маеглин ненадейно изчезнал. Защото, както разказват, от всички премъдрости той най-много обичал миньорското дело и издирването на метални руди; бил майстор и водач на ония елфи, които работели в планините далече от града, търсейки метали, за да коват както оръжия, тъй и инструменти за мирните занаяти.

Ала често Маеглин заедно с неколцина помощници минавал тайно отвъд планините и кралят не знаел, че заповедта му се нарушава; и тъй по волята на злата съдба Маеглин бил пленен от орките и отведен в Ангбанд. Той не бил нито слаб, нито страхлив, ала мъченията, с които го заплашили в страшната крепост, подкопали духа му и накрая откупил живота и свободата си като разкрил пред Моргот точното място на Гондолин и пътищата, по които може да бъде нападнат. В дива радост изпаднал Моргот и обещал на Маеглин не само да го направи свой наместник в Гондолин, но и да му даде Идрил Келебриндал, когато превземе града; и наистина, от копнеж по Идрил и омраза към Туор, Маеглин лесно се съгласил на предателство — най-гнусното в цялата история на Древните дни. Моргот обаче го пратил обратно в Гондолин, за да не заподозре някой измяната и за да подпомогне нападателите, когато му дойде времето; и Маеглин продължил да живее в кралските чертози с усмивка на лице и черни замисли в сърцето, докато в душата на Идрил се сбирали все по-мрачни предчувствия.
Най-сетне, когато Еарендил навършил седем години, Моргот бил готов и пратил срещу Гондолин своите пълчища от Балрози, орки и вълци;
заедно с тях тръгнали дракони от челядта на Глаурунг, а по онова време те били многобройни и страховити. В една празнична нощ Морготовата армия се прехвърлила през северните планини, които били най-високи и поради туй най-зле охранявани, докато всички в Гондолин очаквали по градските стени изгрева на слънцето, за да го посрещнат с приветствена песен;
защото идващият ден бил техният най-голям празник, наречен Врата на лятото. Ала не на изток изгряло червеното зарево, а над планините на север; и нищо не спряло вражата вълна, додето не стигнала под стените на
Гондолин и градът се оказал хванат в железен обръч. Много е разказано в песента „Падането на Гондолин“ за отчаяните и храбри подвизи на пълководците от знатните родове и техните бойци, сред които се отличил с доблестта си Туор — пее се в нея за схватката на Ектелион Бистроструйни с предводителя на Балрозите Готмог насред площада пред кралския дворец,
където двамата се съсекли до смърт; пее се и за доблестната кралска свита,
която отбранявала кулата на Тургон докато не останал камък върху камък;
страшно било рухването на тая кула и заедно с нея загинал Тургон.
Туор се опитал да спаси Идрил от нападателите, ала Маеглин вече бил сложил ръка върху нея и Еарендил; тогава Туор влязъл в схватка с него върху градските стени и му нанесъл такъв удар, че тялото на предателя три пъти отскочило от скалистите склонове на Амон Гварет, преди да се сгромоляса в пламъците далече долу. После Туор и Идрил събрали всички

оцелели от Гондолин, които успели да открият сред пожарището и ги повели по тайния проход; а военачалниците от Ангбанд нито знаели за този тунел, нито пък подозирали, че някой от бегълците ще дръзне да се отправи тъкмо на север, където планините били най-високи и най-близки до крепостта на Врага. Димът от пожара и изпаренията над прекрасните фонтани на Гондолин, пресушени от пламъците на северните дракони,
обгърнали в скръбни мъгли цялата долина Тумладен; и туй подпомогнало бягството на Туор и неговите спътници, понеже все още им предстоял дълъг път през открито поле чак до подножието на планините. Въпреки всичко те се добрали дотам и почти без надежда почнали да се катерят нагоре с много страдания и мъки, защото планинските висини били мразовити и страшни, а в групата имало жени, деца и мнозина ранени.
Имало един страховит проход, наречен Кирит Торонат или Орлова клисура, където тясна пътека се виела под сянката на най-високите върхове;
отдясно се издигала отвесна стена, а отляво зеела бездънна пропаст. По този тесен път бавно се влачела тяхната колона, когато орките ги нападнали от засада, защото Моргот бил разположил стража навсякъде из
Пръстеновите планини; и подир орките се задал Балрог. Ужас обзел бегълците и надали щяла да ги спаси дори храбростта на русокосия
Глорфиндел от знатния гондолински род Златоцвет, ако Торондор не им се бил притекъл на помощ.
Много песни са изпети за двубоя на Глорфиндел и Балрога върху един скален зъбер сред високите планини; накрая и двамата намерили гибелта си в бездната. Но тогава орлите връхлетели над прохода и нападателите с писъци избягали обратно; и всички орки били разкъсани или повалени в пропастта, тъй че едва подир много време стигнала до
Моргот вестта за бягството от Гондолин. После Торондор изнесъл от бездната тялото на Глорфиндел и спътниците му го погребали под каменна могила близо до прохода; зелена трева изникнала там, жълти цветя разцъфнали сред безплодните скали и ще продължават да цъфтят чак до свършека на света.
Тъй Туор, син Хуоров, превел оцелелите от Гондолин през планините и надолу към Сирионската долина; и бягайки на юг по трудни и опасни пътища, най-сетне се добрали до Върбовата страна Нан-татрен, защото могъществото на Улмо още се съхранявало във великата река и им помагало. Там си отпочинали и се изцелили от рани и умора; но за скръбта им нямало изцеление. И устроили тъжен пир в памет на Гондолин и всички загинали елфи — девойки, съпруги и кралски бойци; а за многообичния
Глорфиндел изпели безброй песни под есенните върби на Нан-татрен. Там

Туор съчинил за сина си Еарендил песен, в която разказвал как някога
Властелинът на водите Улмо излязъл край брега на Невраст; и отново се разбудил в гърдите му копнежът по морето, та обзел и неговия син. Затова
Идрил и Туор напуснали Нан-татрен и слезли покрай реката на юг чак до морския бряг; заселили се близо до устието на Сирион и народът им се слял със спътниците на Диоровата щерка Елвинг, която също наскоро била избягала натам. А когато в Балар пристигнала вестта за падането на
Гондолин и гибелта на Тургон, Фингоновият син Ерейнион Гил-галад бил обявен за върховен крал на всички Нолдори в Средната земя.
Моргот обаче смятал победата за постигната, без да си прави сметка за Феаноровите синове и тяхната клетва, която досега нито веднъж не му била навредила, а напротив — винаги се оказвала негов най-могъщ съюзник; смеела се черната му душа и не жалела за единствения загубен
Силмарил, защото изглеждало, че на тази цена последните останки от народа на Елдарите ще изчезнат от Средната земя и повече не ще го безпокоят. Дори и да знаел за селището край устието на Сирион, той търпеливо изчаквал да съзреят отровните плодове на лъжите и пагубната клетва. Ала от сливането на Дориат и Гондолин между Сирион и морето израсъл нов елфически народ; а от Балар към тях се присъединили моряците на Кирдан и всички заедно се посветили на морските вълни и строежа на кораби, като продължили да живеят по бреговете на Арверниен,
под могъщата сянка на Улмо.
Разказват още, че по онова време Улмо напуснал дълбините и отишъл във Валинор да разкаже на Валарите за страданията на елфите; призовал да им простят, да ги спасят от всемогъщата власт на Моргот и да си възвърнат
Силмарилите, в които единствено се съхранявала все още зарницата на
Блажените дни, когато Двете дървета сияели над Валинор. Но Манве не сторил нищо; и коя ли легенда може да каже що е било в сърцето му?
Мъдреците твърдят, че часът още не бил настъпил и душите на
Всемогъщите можел да затрогне само пратеник, дошъл да говори едновременно от името на елфи и хора, за да измоли прошка за миналата вина и жалост към днешната скръб; а Феаноровата клетва навярно даже и
Манве не можел да отмени преди да е стигнала до своя край и синовете му да извоюват Силмарилите, за които били дали обет да се борят безмилостно. Защото светлината в Силмарилите била сътворена от самите
Валари.
По онова време Туор усетил бавните стъпки на старостта, а копнежът

по морските дълбини се разгорял още по-силно в сърцето му. Затова изградил могъщ кораб и го нарекъл Еарраме, що означава морско крило;
един ден по залез слънце двамата с Идрил Келебриндал вдигнали платна и отплавали към далечния Запад, откъдето вече не се завърнали ни в легенда,
ни в песен. Но в по-късни дни се разказвало, че Туор единствен от всички простосмъртни люде бил приет сред древния народ и се обединил с
Нолдорите, които обичал всеотдайно; и съдбата му завинаги се отделила от участта човешка.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: