Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

— Чух те — продумал той накрая. — Говориш като знатно джудже от древните времена; затова съм тъй изумен. Сега сърцето ми претръпна,
макар и да няма утеха за него; и ако желаеш, можеш да живееш в този дом,
защото аз ще платя обещания откуп.
Тъй се заселил Турин в потайния дом на Мим върху Амон Руд;
разхождал се по зелената морава пред пещерата и гледал на изток, запад и север. Колчем погледнел на север, съзирал Бретилския лес със зеления връх
Амон Обел по средата и сам не знаел защо взорът му все се стреми натам;
всъщност сърцето му предпочитало северозападната посока, където отвъд безбройни левги му се струвало, че различава в небесното подножие
Сенчестите планини, стените на неговия роден край. Но привечер Турин гледал на запад към залеза, докато червеното слънце бавно потъвало в мъглите над далечните брегове и долината на Нарог чезнела в дълбоки сенки.
По онова време Турин често разговарял насаме с Мим и седнал в някое уединено кътче слушал разкази за древни премъдрости или за дългия живот на джуджето. Защото Мим произхождал от ония джуджета, които в прастари времена били прокудени от великите градове на своите събратя в далечните източни области и още преди завръщането на Моргот бродели на запад към Белерианд; но с времето те загубили прежната сила и ковашкото си умение, свикнали да живеят потайно и да крачат с прегърбени плещи и боязливи стъпки. Преди джуджетата от Ногрод и Белегост да дойдат на запад от планините, елфите в Белерианд не знаели що за твари са туй, та ги преследвали и избивали; после обаче ги оставили на мира и ги нарекли
Ноегит Нибин, което на синдарински език означава калпави джуджета. Те не обичали никого освен себе си и макар да се страхували от ненавистните орки, също тъй ненавиждали и Елдарите, а най-много Изгнаниците; защото смятали, че Нолдорите са им отнели родните земи. Много преди крал
Финрод Фелагунд да дойде отвъд Морето, тия джуджета открили пещерите на Нарготронд и започнали да дълбаят из тях; и дълбоко под Голия връх
Амон Руд с бавен и търпелив труд разширили подземните зали през дългите години, когато живеели там, без да ги тормозят горските Сиви елфи. Но по времето на нашия разказ те съвсем западнали и накрая изчезнали от Средната земя, ако не се броят Мим и двамата му синове; а дори и за джудже Мим бил престарял неимоверно — престарял и забравен от всички. Отдавна не звънял чук в неговите ковачници, а бойните топори ръждясвали и имената им се помнели само в най-древните легенди на
Дориат и Нарготронд.
Но когато зимата наближила към средата си, откъм север налетял

незапомнен сняг и Амон Руд бил затрупан; говорело се, че зимите в
Белерианд ставали все по-люти откакто нараснала мощта на Ангбанд. Само най-храбрите дръзвали да излизат навън, настанал глад и мнозина се разболели. Ала през един сумрачен зимен ден сред разбойниците се появил някой, който изглеждал като могъщ мъж с бяло наметало и бяла качулка;
без да каже нито дума, пристъпил той към огнището. А когато изплашените хора наскачали, гостенинът се разсмял, отметнал качулката и измъкнал изпод плаща си голям вързоп; и в светлината на огъня Турин отново съзрял лицето на Белег Куталион.
Тъй Белег пак се завърнал при Турин и срещата им била радостна; а от Димбар носел със себе си Драконовия шлем на Дор-ломин, понеже се надявал с това да издигне мислите на Турин над дивия живот из пущинака начело на шайка разбойници. Турин обаче упорито не желаел да се завръща в Дориат; и обичта надделяла над разума, та Белег останал при Турин и положил много грижи за неговите разбойници. На ранените и болните давал лембас и те бързо оздравявали, защото макар Сивите елфи да не били тъй мъдри и изкусни като Изгнаниците от Валинор, все пак през дългия си живот в Средната земя успели да натрупали мъдрост, недостъпна за людете. И понеже Белег бил силен и издръжлив, надарен със зорък поглед и проницателен ум, разбойниците започнали да го тачат; ала ден подир ден растяла омразата на джуджето към този елф, който се бил натрапил в Бар- ен-Данвед и Мим често се оттеглял безмълвно в най-мрачните кътчета на жилището заедно със сина си Ибун. Турин обаче не му обръщал внимание;
а като минала зимата и дошла пролетта, разбойниците отново се захванали със стария занаят.
Кой ли познава черните замисли на Моргот? Кой би могъл да измери необятната мисъл на онзи, що някога бил Мелкор, най-могъщ певец сред
Великата мелодия на Айнурите, а сега седял като мрачен владетел върху мрачния си трон далече на север и със злобно лукавство обсъждал всяка нова вест, узнавайки тъй за делата на своите врагове много повече,
отколкото подозирал който и да било от тях, освен може би кралица
Мелиан? Към нея често отпращал мислите си Моргот, ала никога не успявал разгадае тайните й.
И ето че отново се раздвижила мощта на Ангбанд; като дълги пръсти на опипваща ръка тръгнали челните отряди от несметните му армии да разузнаят пътищата към Белерианд. През Анахския проход минали те и превзели Димбар, а подир туй и северните предели на Дориат. Продължили по древния път, който следвал дългото дефиле на Сирион, минавал край острова, където някога Финрод бил издигнал кулата Минас Тирит,

пресичал земите между Малдуин и Сирион, а сетне през Бретилския лес достигал до Теиглинските бродове. От там пътят навлизал в Охраняваната равнина; но засега орките не смеели да напредват по него, защото из пущинака ги дебнела нова невидима заплаха и от червения връх бдели зорки очи, за които никой не ги бил предупредил. Турин отново бил надянал Шлема на Хадор и на длъж и шир из Белерианд плъзнала мълва над гори, потоци и планински проходи, че в най-безнадеждния час отново се вдигат на бой Лъкът и Шлемът, що някога паднали в Димбар. Тогава мнозина прокудени и озлобени бездомници, които бродели без водач,
открили в сърцата си нова храброст и се стекли нататък да дирят Двамата военачалници. По онова време цялата област между Теиглин и западните предели на Дориат била наречена Дор-Куартол, сиреч Земя на Лъка и
Шлема; а Турин си избрал новото име Гортол, що означава Страховития
Шлем и в сърцето му се възродила прежната буйна дързост. Славните подвизи на Двамата военачалници се разчули до Менегрот, до подземните чертози на Нарготронд и даже до потайното кралство Гондолин; и в
Ангбанд също узнали за тях. Тогава Моргот се разсмял, защото чрез
Драконовия шлем отново му се разкрил синът на Хурин; и не след дълго около Амон Руд гъмжало от съгледвачи.
Към края на годината Мим джуджето и синът му Ибун излезли из пущинака около Бар-ен-Данвед да събират корени за зимните си запаси и били пленени от орките. Тогава Мим за втори път обещал на враговете си да ги отведе по тайни пътеки до своя дом върху Амон Руд; опитал се обаче да отложи обещаното, та помолил да не съсичат Гортол. А главатарят на орките се разсмял и му отвърнал:
— Уверявам те, че не ще съсечем Турин, син Хуринов.
Тъй бил предаден Бар-ен-Данвед, защото орките се прокраднали през нощта, водени от Мим. Мнозина от разбойниците били изклани насън;
някои обаче избягали по скритата вътрешна стълба към върха и там се сражавали до смърт, а кръвта им обагрила червения серегон по скалите. Но докато Турин се отбранявал, орките хвърлили мрежа върху него и тъй омотан го отвели в плен.
Когато накрая отново настанала тишина, Мим изпълзял от сенките на своя дом; и докато слънцето изгрявало от мъглите над Сирион, той стоял на върха между мъртъвците. Ала усетил, че не всички са мъртви; защото един от тях отвърнал на погледа му и Мим съзрял пред себе си очите на Белег.
Пламнала дълго трупаната му омраза, та пристъпил към елфа и дръпнал меча Англахел, който бил затиснат под тялото на съседния мъртвец; но
Белег намерил сили да се надигне, сграбчил меча и замахнал по джуджето,

а Мим като видял това, с ужас и жални вопли хукнал надолу по склона. И
Белег се провикнал подир него:
— Рано или късно ще те открие мъстта на Хадоровия род!
Макар и тежко ранен, Белег бил сред най-могъщите елфи на Средната земя, при това посветен в лечителските премъдрости. Затуй не умрял и силите му постепенно се възвърнали; а щом се изправил на нозе, дълго търсил Турин сред мъртъвците, за да погребе тялото му. Ала не го открил и разбрал, че Хуриновият син е жив и отведен в Ангбанд.
Почти без надежда, Белег напуснал Амон Руд и поел подир орките на север към Теиглинските бродове; после прекосил Бритиах и продължил през Димбар към Анахския проход. И вече догонвал враговете, понеже крачел без сън и почивка, а те не се бояли от потеря, та пътували бавно и често спирали да ловуват из равнините; дори сред зловещите дебри на
Таур-ну-Фуин не изгубил дирята им, понеже втори следотърсач като него нямало в цялата Средна земя. Но докато вървял една нощ през ония прокълнати земи, забелязал някой да спи под изсъхнало вековно дърво;
задържал се Белег до спящия и видял, че е елф. Тогава го събудил, дал му
лембас и запитал каква зла участ го е довела на това мрачно място; а елфът се назовал с името Гвиндор, син Гуилинов.
С дълбока скръб в сърцето го гледал Белег; защото сега Гвиндор бил само прегърбена и боязлива сянка от прежната сила и доблест на онзи благородник от Нарготронд, който по време на Нирнает Арноедиад с безумна храброст препуснал чак до портите на Ангбанд и там бил заловен.
Защото заради своите умения в ковашкия занаят и издирването на руди и скъпоценни камъни малцина от пленените Нолдори били убивани; тъй и
Гвиндор не загинал, а попаднал като роб в Северните рудници. Понякога елфите-миньори успявали да избягат по тайни тунели, известни единствено на самите тях; и така се стигнало дотам, че Белег открил нещастника да спи объркан и изнурен сред непроходимите дебри на Таур-ну-Фуин.
А Гвиндор му разказал, че докато се спотайвал между дърветата,
забелязал на север да се отправя голям отряд орки, придружени от вълци;
между тях крачел човек и орките немилосърдно го биели с камшици.
— Висок и снажен беше — добавил Гвиндор, — снажен като людете от мъгливите хълмове на Хитлум.
Тогава Белег му разправил защо е дошъл в Таур-ну-Фуин и Гвиндор се опитал да го разубеди от безумното начинание, като казвал, че тъй не ще постигне нищо, освен да придружи Турин в предстоящите мъчения. Но
Белег не искал да изоставя своя приятел и макар сам да бил отчаян, с пламенни речи разпалил нова надежда в сърцето на Гвиндор; и двамата

продължили напред подир орките, додето излезли от гората върху планинските склонове, слизащи към безплодните дюни на Анфауглит. А
орките като зърнали върховете на Тангородрим се успокоили, та по здрач спрели на бивак в една гола долчинка и като разположили наоколо вълча стража, насядали на гуляй. Могъща буря се задала от запад и над далечните
Мъгливи планини проблясвали мълнии, докато Белег и Гвиндор се прокрадвали към низината.
Когато целият лагер заспал, Белег извадил лъка си и в тъмнината безшумно застрелял вълците един по един. После с безумна храброст двамата се промъкнали през лагера и намерили Турин с оковани ръце и нозе, вързан за едно сухо дърво; от дънера около него стърчали дръжките на ножове, с които го замеряли орките, а самият Турин от изтощение бил потънал в мъртвешки сън. Елфите срязали въжетата и на ръце изнесли пленника от долчинката; ала не могли да го носят дълго и трябвало да спрат в близките трънаци. Там го оставили на земята; а бурята вече наближавала.
Белег изтеглил своя меч Англахел и с него разсякъл оковите на Турин; ала през оная нощ злата съдба била по-силна и острието се отплеснало, та наранило крака на Турин. Събудил се той изведнъж, обзет от ярост и страх,
а като зърнал някой да се привежда над него с гол меч в ръката, рипнал с див крясък, понеже смятал, че орките пак са дошли да го измъчват; и като се пресегнал през мрака, изтръгнал Англахел и съсякъл Белег Куталион,
когото мислел за враг.
Но както стоял вече свободен и готов скъпо да продаде живота си на въображаемите противници, изведнъж право над тях избухнала ослепителна мълния; и в нейната светлина съзрял лика на Белег. Тогава
Турин застинал вкаменен и безмълвен, гледайки тази ужасна смърт, защото чак сега разбрал що е сторил; и тъй страшно било лицето му под блясъка на небесните мълнии, че Гвиндор се захлупил по очи на земята и не смеел да вдигне глава.
Но ето че в низината под тях орките се събудили и из целия лагер се вдигнала врява; защото се бояли от западните гръмотевици и мислели, че им ги пращат великите Неприятели отвъд Морето. Налетял мощен вятър,
порой се посипал от мрачното небе и мътни реки връхлетели надолу по склоновете на Таур-ну-Фуин; и макар Гвиндор да крещял, че са в смъртна опасност, Турин не отговарял и продължавал да седи насред бурята до тялото на Белег Куталион — неподвижен и без нито една сълза.
Призори бурята отминала на изток над Лотлан и изгряло топло, ярко есенно слънце; но понеже мислели, че Турин отдавна е избягал и пороят е изличил следите му, орките набързо потеглили без да го дирят и Гвиндор ги

видял отдалече как крачат през димящите пясъци на Анфауглит. Тъй злите твари се завърнали при Моргот с празни ръце и изоставили зад себе си
Хуриновия син, който седял онемял и безумен върху склона на Таур-ну-
Фуин, прегърбен от невидим товар, по-тежък от техните окови.
Накрая Гвиндор помолил Турин да му помогне за погребението на
Белег и той се изправил като насън; заедно положили Белег в плитък гроб и сложили до него могъщия му лък Белтрондинг, що бил изработен от черен тис. Но Гвиндор взел злокобния меч Англахел като казал, че ще е по-добре това острие да мъсти на Морготовите слуги, отколкото да лежи без полза под земята; взел и запаса от лембас, за да се подкрепят из пущинака.
Тъй от ръката на онзи, когото най-силно обичал, загинал Белег
Крепколък — най-верен приятел и най-изкусен от всички следотърсачи,
бродили в Древните дни из горите на Белерианд; и тая скръб се запечатала навеки върху лицето на Турин. Но храбростта и надеждата се възродили в гърдите на елфа от Нарготронд и той повел Турин надалече от Таур-ну-
Фуин. Дълго бродили по опасни пътеки, ала Турин вече нито веднъж не проговорил и вървял сякаш без цел и посока, докато годината привършвала и зимата бавно се прокрадвала откъм северните земи. Гвиндор обаче неотстъпно крачел до него, за да го пази и упътва; и тъй се прехвърлили на запад през Сирион, та стигнали накрая до Ейтел Иврин под Сенчестите планини, откъдето извирал Нарог. И там Гвиндор рекъл на Турин:
— Събуди се сега, сине на Хурин Талион! Над езерото Иврин звъни вечен смях. Кристални планински извори го подхранват, а от оскверняване го закриля сам Владетелят на водите Улмо, който някога сътворил тукашната прелест.
Тогава Турин коленичил и отпил от водата; а после изведнъж рухнал на брега и сълзите му най-сетне се отприщили, за да го изцелят от безумието.
Там съчинил песен за Белег и я назовал „Лаер Ку Белег“, що означава песен за крепкия лък; и без да се бои от нищо, запял с пълен глас. А
Гвиндор подал Англахел в ръцете му и Турин усетил, че в този тежък и мощен меч се крие голяма сила; но черното острие не блестяло и изглеждало захабено. Тогава Гвиндор продумал:
— Странно е това острие, друго такова не съм виждал в Средната земя. То скърби за Белег също като теб. Успокой се сега; защото аз се завръщам при Финарфиновия род в Нарготронд, а ти ще дойдеш с мен да намериш там изцеление и нови сили.
— Кой си ти? — запитал Турин.
— Аз съм бездомен елф, беглец от робство, когото Белег случайно

срещна и утеши — отвърнал Гвиндор. — Ала някога в Нарготронд ме знаеха като благородния Гвиндор, син Гуилинов, додето не бях пленен в
Ангбанд по време на Нирнает Арноедиад.
— Значи си виждал доблестния Хурин, син на Галдор от Дор-ломин?
— запитал отново Турин.
— Не съм го виждал — рекъл Гвиндор. — Ала из Ангбанд се носи мълва, че и до днес волята му била непреклонна; а Моргот бил хвърлил проклятие над него и неговия род.
— Вярвам, че е тъй — промълвил Турин.
А после станали, обърнали гръб на Ейтел Иврин и тръгнали на юг покрай бреговете на Нарог, докато били заловени от група елфи- разузнавачи и отведени като пленници в потайната крепост. Тъй пристигнал Турин в Нарготронд.
Отначало дори и най-близките роднини не познали Гвиндор, който бил тръгнал на бой млад и силен, а подир преживените мъки и страдания се завръщал като прегърбен старец от човешкия род; но Финдуилас, дъщерята на крал Ородрет, веднага разбрала кой е и го посрещнала сърдечно, защото го обичала преди Нирнает Арноедиад, а и Гвиндор толкова обичал нейната хубост, че я нарекъл Фаеливрин, що означава слънчев блясък по езерото
Иврин. По молба на Гвиндор Турин бил приет заедно с него в Нарготронд и заживял там, почитан от всички. Но когато Гвиндор пожелал да каже името му, Турин го изпреварил и рекъл:
— Аз съм Агарваен, син на Умарт (а туй значело Окървавения, син на
Злочестия), ловец и скитник из горите.
И елфите от Нарготронд повече не го разпитвали.
След време Турин спечелил благосклонността на Ородрет и почти всички сърца в Нарготронд го обикнали. Защото бил още млад и едва сега възмъжавал наистина; а по облик бил същински син на Морвен Еледвен:
тъмнокос, белолик, със сиви очи и по-красив от който и да било простосмъртен през Древните дни. Речта и обноските му сякаш идвали направо от древното кралство на Дориат, та дори и сред елфите често го мислели за наследник на някой от най-благородните нолдорски родове;
затуй мнозина го наричали Аданедел, сиреч елфочовек. Мечът Англахел бил изкован наново от изкусните нарготрондски ковачи и макар да си останал черен, по ръбовете му искрял блед пламък; и Турин го нарекъл
Гуртанг, що означава смъртоносно желязо. Сам той проявил толкова доблест и бойно умение по границите на Охраняваната равнина, че станал

известен с името Мормегил, тоест Черния меч; и елфите казвали:
— Нищо не може да погуби Мормегил освен зла съдба или стрела отдалече.
Затуй му подарили джуджешка ризница да го пази; а веднъж като бил освирепял, открил в оръжейниците и джуджешка маска, цялата позлатена.
От тогава си я слагал преди бой и щом зърнели тая маска, враговете бягали презглава.
По онова време сърцето на Финдуилас охладняло към Гвиндор и без сама да желае, тя обикнала Турин; ала Турин не усещал какво става.
Разкъсвана тайно от скръб и болка, Финдуилас мълчала и линеела. Но
Гвиндор дълго седял унесен в мрачни мисли и накрая рекъл на Финдуилас:
— Дъще на рода Финарфинов, нека няма печал помежду ни; макар че
Моргот съсипа живота ми, аз продължавам да те обичам. Върви там,
накъдето те тегли сърцето; ала внимавай! Не подобава на Първородните
Чеда на Илуватар да се задомяват с Къснородените; пък и не е разумно, тъй като те са недълговечни и бързо си отиват, а за нас оставят скръбното вдовство до края на света. Самата съдба не ще позволи туй да се случи,
освен веднъж или дваж заради някоя висша цел, която ние не проумяваме.
Но този човек не може да мери ръст със славния Берен. Който има проницателен взор, вижда, че съдбата наистина го сочи с пръст, ала мрачна е тая съдба. Не пристъпвай към нея! Сториш ли го, обичта ще те тласне коварно към покруса и гибел. Чуй ме и запомни! Ако и с право да се нарича

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: