Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

копнеел за храбри удари и сражения сред полето; а кралят все по-често се вслушвал в неговите съвети. По онова време елфите от Нарготронд изоставили предишните бойни похвати и почнали да излизат в открити сражения, а в подземията си сбрали големи запаси от оръжия; и по съвет на
Турин Нолдорите изградили могъщ мост над Нарог пред Фелагундовата порта, за да минават по-бързо войските им. Скоро изтласкали Морготовите слуги на изток от всички земи между Сирион и Нарог, а на запад стигнали до Нениг и пустинния Фалас; и макар че в кралския съвет Гвиндор винаги говорел против Турин, чиито постъпки смятал за неразумни, това му носело само неприязън и никой не го слушал, защото бил болнав и вече не препускал начело в сраженията. Тъй Нарготронд се разкрил за гнева и омразата на Моргот; но по молба на Турин истинското му име все още не се споменавало и макар че подвизите му се славели из цял Дориат и стигали чак до ушите на Тингол, мълвата говорела само за Черния меч от
Нарготронд.
През ония дни на надежда и кратък отдих, когато Мормегиловата доблест отблъсквала мощта на Моргот западно от Сирион, Морвен най- сетне избягала от Дор-ломин заедно с дъщеря си Ниенор и поела по дългия път към чертозите на Тингол. Там я чакала нова скръб, понеже узнала, че
Турин е изчезнал и в Дориат нямало вести за него откакто Драконовият шлем се загубил нейде на запад от Сирион; Морвен обаче останала в
Дориат заедно с Ниенор като почетна гостенка на Тингол и Мелиан.
Случило се тъй, че когато били отминали четиристотин деветдесет и пет години от първия изгрев на Луната, в Нарготронд напролет пристигнали двамина елфи, наречени Гелмир и Арминас; те били от рода на Ангрод, но подир Дагор Браголах живеели на юг при Кирдан
Корабостроителя. От своите далечни пътешествия носели вестта за голямо сборище на орки и други зли твари из Сирионския проход и в подножието на Еред Ветрин; разказвали още, че Улмо бил дошъл при Кирдан да го предупреди за голяма заплаха, надвиснала над Нарготронд.
— Чуй що рече Владетелят на водите! — казали те на краля. — Тия слова е предал по Кирдан Корабостроителя: „Злото от Севера оскверни изворите на Сирион и моята мощ се отдръпна от безбройните пръсти на планинските потоци. Ала още по-лошо ще става тепърва. Затуй кажете на владетеля на Нарготронд: затвори портите на крепостта и не излизай навън.
Захвърли камъните на своята гордост в шумната река, та пълзящото зло да не открие път към вратата.“

Смутил се Ородрет от мрачните слова на вестоносците, ала Турин за нищо на света не искал да чуе тия съвети, а най-малко желаел да разрушат големия мост; властен и горделив бил по нрав, та държал всичко да става според неговата воля.
Скоро подир туй Бретилският владетел Хандир загинал в битка,
когато орките нападнали земите му; не устояли на удара хората от Бретил и пак се укрили из горите. А през есента на тая година Моргот решил, че е настанал часът и пратил срещу Нарог огромната войска, която подготвял отдавна; и драконът Глаурунг минал през Анфауглит, а оттам слязъл към северните долини на Сирион, опустошавайки всичко по пътя си. В
подножието на Еред Ветрин осквернил Ейтел Иврин, подир туй се прехвърлил в Нарготрондското кралство и изпепелил цялата Охранявана равнина Талат Дирнен между Нарог и Теиглин.
Тогава бойците от Нарготронд излезли на бой; висок и страшен бил
Турин през онзи ден и всички сърца се възрадвали като го видели как язди отдясно на Ородрет. Ала Морготовата войска била далеч по-мощна,
отколкото разкрили нарогтрондските разузнавачи, а против връхлитащия
Глаурунг не можел да устои никой, освен Турин, защитен от своята джуджешка маска; и елфите трябвало да отстъпят, а орките ги притиснали в обръч из полята между Гинглит и Нарог. През онзи ден посърнала бойната гордост на Нарготронд; и Ородрет паднал съсечен в челните редици, а
Гвиндор, син Гуилинов, бил смъртно ранен. Но Турин му се притекъл на помощ и всички побягнали пред него; и като изнесъл Гвиндор от обръча,
той избягал към горските дебри и там го положил върху тревата.
Тогава Гвиндор продумал:
— Носих те някога, ето че със същото ми се отплащаш. Но за зла участ бе моето носене, а напразно е твоето; защото няма вече лек за посеченото ми тяло, та ще трябва да напусна Средната земя. И макар да те обичам, сине Хуринов, от душа проклинам деня, в който те изтръгнах от орките. Ако не беше твоята храброст и гордост, още щях да се радвам на живот и обич, а Нарготронд щеше да устои още малко. А сега, ако ме обичаш, върви си! Бързай към Нарготронд да спасиш Финдуилас. И това ще ти кажа накрая: само тя е преградата между теб и жестоката участ.
Изоставиш ли я, съдбата не ще те изостави. Сбогом!
Тогава Турин се втурнал към Нарготронд, сбирайки по пътя всички разпилени бойци, които срещал; и докато вървели, вихър ронел листа от дърветата, защото подир есента се задавала люта зима. Но драконът
Глаурунг и армията на орките ги изпреварили и нападнали изневиделица,
преди стражата да била узнала какво се е случило сред полята на Тумхалад.

Пагубен се оказал през онзи ден мостът над Нарог; защото бил голям и крепко изграден, та не успели набързо да го разрушат, та врагът спокойно прекосил дълбоката река, а Глаурунг обгърнат от огън налетял срещу
Фелагундовата порта, повалил я и нахлул в крепостта.
Когато се задал Турин, страховитото опустошение на Нарготронд вече отивало към края си. Орките били изклали или прогонили всички защитници и тъкмо плячкосвали просторните зали, унищожавайки всичко,
което не можело да се отнесе; а на терасата пред портата събрали ония жени и девойки, които още не били изгорени или съсечени, за да ги отведат в робство при Моргот. Сред тази скръбна разруха изведнъж налетял Турин и никой не можел да устои пред него; а и никой не дръзнал, защото той покосил всичко живо пред себе си, минал по моста и с меч си проправил път към пленничките.
Стигнал дотам съвсем самичък, защото малобройният му отряд се бил разбягал. В този миг Глаурунг излязъл от зейналата порта и легнал отзад, между Турин и моста. Сетне изведнъж злият дух в него проговорил:
— Здравей, сине Хуринов. Добра среща!
Завъртял се Турин и дръзко тръгнал насреща му, а острието на
Гуртанг пламнало като нажежено; но Глаурунг не ударил с огнен дъх, а само отворил широко змийските си очи се втренчил в храбреца. Без страх погледнал Турин право в тях, вдигайки меча за удар; и тутакси го надвила злата магия на драконовия взор, та застинал на място. Дълго стоял като вкаменен; и двамата били сами в безмълвието пред портите на Нарготронд.
Ала накрая Глаурунг проговорил и се подиграл на Турин с такива слова:
— Зло беше всичко, що стори, сине Хуринов. Неблагодарен храненик,
разбойник, убиец на своя приятел, крадец на чужда обич, натрапник в
Нарготронд, безразсъден военачалник и изменник на своя род. В Дор- ломин майка ти и сестра ти живеят под робство в мизерия и нищета. Ти се гиздиш с кралски одежди, а те ходят в дрипи; отколе жадуват да те зърнат,
ала ти нехаеш. Честит ще е баща ти да чуе какъв син е отгледал; и скоро ще го узнае.
А Турин както бил окован от магията на Глаурунг, изслушал тия слова, сякаш се зърнал в изкривено от злоба огледало и го обзела ненавист към онуй, що виждал.
Докато се терзаел тъй в плен на драконовия поглед, без сила да помръдне, орките повели своите пленнички, минали покрай Турин и поели по моста. Финдуилас била между тия клети жени и зовяла Турин; ала
Глаурунг го държал прикован чак додето писъците и риданията на робините заглъхнали далече по северния път и Турин не можел дори да

запуши уши, та да не чува този глас, който сетне го преследвал насън и наяве.
После Глаурунг ненадейно извърнал поглед и зачакал; а Турин бавно помръднал, сякаш се събуждал от грозен кошмар. И като се опомнил,
връхлетял срещу дракона с яростен вик. Но Глаурунг се изсмял и казал:
— Ако си дириш смъртта, на драго сърце ще те погубя. Но тъй надали ще помогнеш на Морвен и Ниенор. Безответни останаха днес воплите на елфическата девойка. Ще пренебрегнеш ли с лека ръка и гласа на кръвта си?
А Турин изтеглил меча и замахнал да прониже очите на дракона; но
Глаурунг се отдръпнал мълниеносно, извисил глава над него и рекъл:
— Не! Ти поне си далеч по-храбър от всички други, които съм срещал. Лъжат ония, що казват, че ние, драконите, не почитаме доблестта на враговете. Виж! Предлагам ти свобода. Иди при своя род, ако можеш.
Върви си! И ако оцелеят елфи или хора, та да разказват легенди за днешните дни, с гняв ще изричат твоето име, отхвърлиш ли този дар.
Тогава Турин, още замаян от драконовия поглед, повярвал в словата на Глаурунг, сякаш наистина имал работа с враг, който знае що е жалост;
обърнал се и побягнал по моста. Но докато се отдалечавал, Глаурунг злорадо подхвърлил зад гърба му:
— Бързай сега към Дор-ломин, сине Хуринов! Иначе току-виж орките пак те изпреварили. Тръгнеш ли да дириш Финдуилас, вече не ще зърнеш ни Морвен, ни сестра си Ниенор; и те ще те проклинат додето са живи.
Не отговорил Турин и продължил да тича на север, а Глаурунг пак се разсмял, защото бил изпълнил повелята на своя господар. После решил да се забавлява и с огнения си дъх изпепелил всичко наоколо. Всички плячкосващи орки пропъдил надалеч, като им забранил да вземат дори и най-дребния накит. След туй разбил моста и го съборил в пенестите води на Нарог; и като си осигурил безопасно убежище, събрал всички богатства от хазната на Фелагунд, струпал ги в най-дълбоката зала и легнал отгоре им да почива.
А Турин бързал на север през опустошените земи между Нарог и
Теиглин, и Лютата зима идвала насреща му; защото през оная година паднал сняг още в края на есента, а пролетта била късна и мразовита. И
докато вървял, все му се струвало, че чува как Финдуилас го вика по име през гори и бърда; неимоверна била неговата болка, но в сърцето му тлеели лъжите на Саурон и като си представял как орките опожаряват дома на
Хурин или измъчват Морвен и Ниенор, стискал зъби и продължавал по пътя, без да поглежда назад.

Накрая, изнурен от бързането и дългия път (защото бил минал четирийсет левги без нито миг отдих), с първите зимни слани стигнал до
Ивринските езера, що някога му дарили изцеление. Ала сега те били просто замръзнало мочурище и вече не можел да пие от тях.
Тъй след дълга и мъчителна борба срещу северните снегове Турин минал през проходите на Дор-ломин и отново видял страната на своето детство. Безрадостна и пуста била тя сега, а от Морвен нямало и следа.
Къщата стояла порутена, празна и студена; наоколо не се мяркала жива твар. Турин постоял малко и се отправил към дома на източния пришълец
Брода, чиято жена Аерин била сродница на Хурин; и там от един стар слуга научил, че Морвен и Ниенор отдавна са избягали от Дор-ломин, ала само
Аерин знае накъде.
Тогава Турин нахълтал в столовата на Брода, сграбчил го за гърлото и като изтеглил меча, запитал къде е отишла Морвен; и Аерин му казала, че е тръгнала за Дориат да търси сина си.
— Защото по онова време — рекла тя — Черния меч от Юга беше освободил тамошните земи от злото, ала сега се говори, че бил загинал.
Най-сетне прогледнал Турин и отърсил ума си от сетните примки на драконовата магия; и от болка, гняв срещу коварните лъжи и ненавист към потисниците на Морвен го обзела тъй черна ярост, че съсякъл Брода и всички негови гости. А после избягал сред зимните виелици като подгонен звяр; но малцината оцелели от Хадоровия род му помогнали, а и той бил свикнал с живота сред пущинаците, та успял да се добере през снеговете до едно разбойническо убежище по южните чукари на Дор-ломин. Оттам
Турин отново напуснал земята на своето детство и се завърнал в
Сирионската долина. Горчилка носел в сърцето си, защото бил навлякъл само още по-тежка участ на своите близки в Дор-ломин и всички се радвали на заминаването му; едничка утеха му оставала: че чрез подвизите на Черния меч бил отворен някога за Морвен пътят към Дориат. И често си казвал на ум: „Значи не за всички са донесли зло тия дела. А и да бях дошъл по-рано, нима нямаше да е по-зле за моите близки? Та нали ако
Поясът на Мелиан бъде разкъсан, ще загубят и последната си надежда. Не,
по-всичко личи, че тъй е било най-добре; защото сянка хвърлям подире си,
където и да отида. Нека Мелиан се грижи за тях. А аз засега ще ги оставя да живеят в покой, далече от сянката.“
И като слязъл от Еред Ветрин, той напразно търсил Финдуилас,
бродейки подивял и боязлив като звяр из горите в планинското подножие;

дълго дебнал в засада около пътищата на север от Сирионския проход. Ала бил закъснял, защото зимата изличила всички дири и ако все пак намирал следи, те се оказвали стари. Накрая Турин тръгнал на юг покрай Теиглин и се натъкнал на отряд бойци от Бретил, обкръжени от множество орки;
втурнал се напред и ги избавил, защото всички орки бягали от Гуртанг.
Представил се за бездомен горянин и бретилците му предложили да дойде при тях; той обаче отговорил че е тръгнал да търси дъщерята на Ородрет,
Финдуилас от Нарготронд. Тогава предводителят на отряда Дорлас му съобщил скръбната вест за нейната гибел. Защото след падането на
Нарготронд бретилците били устроили засада на вражеската войска край
Теиглинските бродове с надеждата да избавят робините; ала орките незабавно съсекли всички пленнички, а Финдуилас приковали с копие за едно сухо дърво. Тъй загинала тя и с последен дъх промълвила:
— Кажете на Мормегил, че Финдуилас е тук.
Затуй след битката я погребали близо до онова място и нарекли могилата над нейния гроб Хауд-ен-Елет, що означава могила на елфическата девойка.
Турин помолил да го заведат там и щом достигнал гроба, от скръб рухнал в несвяст само на косъм от смъртта. Тогава Дорлас разбрал по черния меч, чиято слава се носела даже из дебрите на Бретилския лес,
както и по скръбта за кралската дъщеря, че този горянин всъщност е
Мормегил от Нарготронд, за когото се говорело, че е синът на Хурин от
Дор-ломин. Затова горските люде го вдигнали и го отнесли в своето селище. То се намирало зад ограда върху едно възвишение сред гората и го наричали Ефел Брандир върху Амон Обел; защото войната била покосила мнозина от народа на Халет, а тогавашният вожд Брандир, син Хандиров,
бил куц по рождение и имал кротка душа, та смятал, че не с ратни подвизи,
а с търпение и потайност ще се спасят от могъществото на Севера.
Изплашил се той от вестите, що му донесъл Дорлас, а като съзрял Турин върху носилка от клони, мрачен облак се загнездил в сърцето му. Все пак,
затрогнат от страданието на клетника, Брандир го приел в собствения си дом и се погрижил за него, понеже бил изкусен целител. С наближаването на пролетта Турин се изтръгнал от мрака и оздравял отново; изправил се на нозе и повярвал, че като е укрит в Бретилския лес, ще може да се отърси от сянката и да скъса с миналото. Затова си избрал новото име Турамбар,
което на езика на Върховните елфи означава Повелител на съдбата;
помолил горските жители да забравят, че е чужденец и че някога е носил друго име. Обаче не се отказал докрай от битките; не позволявал на орките да се приближават до Теиглинските бродове или Хауд-ен-Елет и им

вдъхнал такъв ужас от тия земи, че ги заобикаляли отдалече. Ала черния меч скътал на тайно място и предпочитал да борави с лък и копие.
Напролет в Дориат най-сетне получили нови вести от Нарготронд,
тъй като при Тингол дошли да търсят подслон неколцина, които били успели да избягат от поражението и да преживеят някак Лютата зима; и граничните бранители ги отвели право при краля. Едни от новодошлите казвали, че всички врагове са се оттеглили на север, други възразявали, че
Глаурунг още се спотайва в чертозите на Фелагунд; трети твърдели, че
Мормегил е загинал, четвърти — че е омагьосан от дракона и стои като вкаменен пред портите на Нарготронд. Само за едно нямало спор: още преди да рухне крепостта мнозина в Нарготронд знаели, че Мормегил не е никой друг освен Турин, син на Хурин от Дор-ломин.
Тогава Морвен сякаш загубила разсъдък и без да слуша съветите на
Мелиан, препуснала сама из пущинака да дири сина си или поне вести за него. Тингол веднага изпратил Маблунг с отряд опитни следотърсачи да я пазят и да й помагат; на Ниенор обаче наредил да остане в двореца. Ала девойката била наследила безстрашието на майчиния си род; и за зла участ решила, че Морвен може да се завърне, като види дъщеря си да я придружава в премеждията, та се преоблякла като боец от войската на
Тингол и тръгнала с онзи обречен отряд.
Настигнали Морвен близо до бреговете на Сирион и Маблунг я помолил да се завърне в Менегрот; но тя била обезумяла и не искала да чуе.
Тогава се разкрило идването на Ниенор и въпреки майчината повеля девойката отказала да тръгне назад; волю-неволю Маблунг ги отвел при
Здрачните езера, където имало укрити лодки и тъй минали през Сирион.
След три дни път се добрали до Хълма на съгледвачите Амон Етир, който някога по заповед на Фелагунд бил издигнат с много труд на една левга от портите на Нарготронд. Там Маблунг оставил конна охрана при жените и им забранил да продължават напред. А сам той като не видял от хълма никакви признаци за близостта на неприятел, слязъл предпазливо с група разузнавачи към Нарог.
Но Глаурунг виждал всяка тяхна стъпка и свирепо налетял право в реката; вдигнали се огромни облаци от зловонни изпарения и сред тях отрядът на Маблунг се лутал заслепен и объркан. А Глаурунг минал на изток от Нарог.
Като видели набега на свирепия дракон, пазачите върху Амон Етир се опитали да отведат жените и час по-скоро да избягат на изток; ала вятърът

довял към тях непрогледната мъгла и конете обезумели от драконовото зловоние, та вместо да слушат господарите си, препускали слепешком насам-натам, докато едни загинали от блъскане в дърветата, а други избягали надалеч. Тъй изчезнали двете жени и в Дориат вече никога не узнали що е сполетяло Морвен. А Ниенор паднала от жребеца си, но не пострадала и тръгнала обратно към Амон Етир да изчака Маблунг; най- сетне се изкачила над гнусната мъгла и като се обърнала на запад,
погледнала право в очите на дракона, който бил положил глава върху хълма.
Изпървом волята й устояла на страховития му взор, ала Глаурунг напрегнал цялата си мощ и като разбрал коя е, заставил я да го гледа право в очите, а после хвърлил над нея магията на непрогледен мрак и пълна забрава, та да не помни нито какво е преживяла, нито собственото си име,
нито названието на каквото и да било; и дълги дни Ниенор не виждала, не чувала и нямала сили да помръдне по своя воля. Накрая Глаурунг я оставил да стои сама върху Амон Етир и се прибрал в Нарготронд.
А Маблунг, който с безумна храброст бил влязъл да разузнае из
Фелагундовите чертози, усетил идването на дракона и избягал обратно към
Амон Етир. Докато се изкачвал по хълма, слънцето залязло и настанала нощ, а горе не заварил никого, освен Ниенор, изправена сама под звездите като каменно изваяние. Не изричала нито дума и не показвала, че го чува,
ала когато я хванал за ръка, тръгнала покорно след него. С безмерна скръб я водел напред Маблунг, макар да му се струвало безсмислено; защото без помощ и двамата скоро щели да загинат сред пущинака.
Но не след дълго срещнали още трима от бойците на Маблунг и заедно се отправили бавно на североизток към границите на Дориат и охранявания мост близо до мястото, където Есгалдуин се вливал в Сирион.
С наближаването към Дориат силите на Ниенор постепенно се възвръщали;
но все още нито виждала, нито чувала и вървяла като слепец накъдето я поведат. Ала когато достигнали границата, изцъклените й очи най-сетне се затворили и тя заспала; спътниците й я положили върху тревата и тъй като били изтощени до смърт, също налягали да почиват, без да помислят какви заплахи ги дебнат. За беда скоро ги нападнала банда орки — една от многото, които напоследък често върлували досами границите на Дориат.
Но в този миг Ниенор си възвърнала слуха и зрението, събудила се от крясъците на орките и с ужас побягнала, за да не я заловят.
Тогава орките я подгонили, а елфите се втурнали подир тях и ги съсекли преди да й сторят зло. Ниенор обаче била обезумяла от страх и бягала по-бързо от сърна, раздирайки тичешком одеждите си, додето останала съвсем гола; тъй я видели за сетен път да тича на север и макар че

дълго дирили из пущинака, повече не открили следа от нея. Накрая отчаяният Маблунг се завърнал в Менегрот да разкаже какво е станало.
Опечалили се от тая вест сърцата на Тингол и Мелиан; подир туй Маблунг потеглил отново и дълго търсил вести за Морвен и Ниенор, но всичко било напразно.
А Ниенор бягала из горите додето загубила сетни сили, после паднала и заспала; като се събудила, било настанало ясно утро и слънчевите лъчи я зарадвали неимоверно, сякаш ги виждала за пръв път, а и всички други неща й се стрували нови и непознати, защото не знаела как се наричат. Не помнела нищо, освен мрака зад себе си и неясната сянка на ужаса; затова се прокрадвала боязливо като подгонен звяр и скоро огладняла, понеже нямала храна и не знаела как да си набави. Накрая стигнала до Теиглинските бродове, прекосила реката и подирила убежище под вековните дървета на Бретилския лес, тъй като се страхувала да не я настигне отново мракът, от който бягала.
Ала от юг налетяла страшна гръмотевична буря и ужасената Ниенор се проснала върху могилата Хауд-ен-Елет, притискайки ушите си с длани; а дъждът се леел немилосърдно и тя лежала под него мокра и разтреперана като смъртно ранено зверче. Там я намерил Турамбар, който отивал към
Теиглинските бродове, защото бил чул, че наоколо се навъртали орки; и сърцето му се свило, като си помислил, че в блясъка на мълниите вижда върху гроба на Финдуилас тялото на погубена девойка. Но горяните от неговия отряд вдигнали клетницата, а Турамбар метнал плаща си върху нея и я отнесли в една колиба наблизо, където наклали огън и нахранили
Ниенор. Щом видяла Турамбар, тя веднага се успокоила, защото й се сторило, че най-сетне е намерила нещо дълго търсено в мрака и вече никога не ще го загуби. Но когато той я запитал коя е, откъде идва и какво е преживяла, Ниенор се смутила и заплакала като невръстно дете, което разбира, че нещо го питат, ала няма представа какво може да е то. Тогава
Турамбар казал:
— Не се тревожи. Този разговор може да изчака. Но трябва да ти дам име и ще те назова Ниниел, тоест Просълзената.
Като чула името, тя поклатила глава, но послушно повторила:
— Ниниел.
Това била първата дума, която изрекла подир мрака и тъй получила името си между горяните.
На следващия ден я понесли към Ефел Брандир, но когато стигнали до Димрост, сиреч дъждовната стълба — мястото, където потокът Келеброс пада стремглаво към Теиглин — Ниниел се разтреперала цялата и затуй

оттогава онази местност била наречена Нен Гирит, що означава треперещата вода. Докато се доберат до селището върху Амон Обел,
клетата девойка пламнала от треска; дълго лежала болна, а бретилските жени се грижели за нея и я учели да говори като малко дете. Но преди да отмине лятото изкусният знахар Брандир я излекувал и тя започнала да разговаря; не помнела обаче нищо за времето преди Турамбар да я намери върху Хауд-ен-Елет. И Брандир я обикнал; ала нейното сърце било отдадено изцяло на Турамбар.
По онова време в Бретил настанал покой, тъй като орките не нападали горяните, а и Турамбар не ходел да ги търси. Закопнял той по
Ниниел и я помолил да му стане жена; тя обаче се колебаела, макар и да го обичала. Защото Брандир предусещал някаква незнайна беда и се мъчел да я удържи — не заради себе си или от ревност към Турамбар, а заради самата нея; разкрил й, че Турамбар всъщност е Турин, син Хуринов и въпреки че не разпознала това име, над душата й паднала сянка.
Но когато минали три години от падането на Нарготронд, Турамбар пак помолил за ръката на Ниниел и се заклел, че ако тя не му стане жена,
отново ще тръгне да воюва из пущинака. Този път Ниниел склонила на драго сърце и бретилските горяни устроили голям празник, когато двамата се венчали в средата на лятото. Ала в края на годината Глаурунг пратил към
Бретил пълчища орки; а Турамбар си седял вкъщи със скръстени ръце,
защото бил обещал на Ниниел, че ще тръгне на бой само ако домът им бъде нападнат. Горяните обаче губели битка подир битка и Дорлас горчиво го упрекнал, че не желае да помогне на ония, които са го приели като свой.
Тогава Турамбар станал, извадил отново скрития си меч и като събрал множество бретилски мъже, разгромил проклетите орки. Но до Глаурунг стигнала вест, че Черния меч е в Бретил и той се замислил дълбоко как да сътвори нови злини.
През пролетта на следващата година Ниниел заченала и започнала да линее от необяснима скръб; по същото време до Ефел Брандир за пръв път долетяла мълва, че Глаурунг е излязъл от Нарготронд. Тогава Турамбар пратил съгледвачи надалече из гори и поля, защото вече сам заповядвал каквото си пожелае и малцина слушали волята на Брандир. Когато лятото наближило, Глаурунг достигнал покрайнините на Бретилския лес и се спотаил край западния бряг на Теиглин; голям страх настанал сред горските люде, защото вече било ясно че Великия червей се кани да нападне земите им и да ги опустоши, а не само да мине оттам на връщане към Ангбанд, както се надявали дотогава. Затуй подирили съвет от
Турамбар; и той им отговорил, че ще е безполезно да излизат в открита

схватка, понеже само с хитрост и късмет може да бъде победен Глаурунг.
Решил сам да потърси дракона по границите на Бретилския лес, а на всички други заръчал да останат в Ефел Брандир, но да се готвят за битка. Защото ако и този път Глаурунг спечелел победа, най-напред щял да дойде да унищожи домовете на горяните и нямало капка надежда да го отблъснат; но ако успеели да се разпръснат из горите, мнозина можели да оцелеят, тъй като Глаурунг нямало да се засели в Бретил, а скоро щял да се върне в
Нарготронд.
После Турамбар запитал желае ли някой да го придружи в опасния поход; и Дорлас застанал до него, но всички други мълчали. Тогава Дорлас се разгневил и люто упрекнал мъжете, а най-вече Брандир, че е недостоен да бъде наследник на славната Халет; засрамил се Брандир пред своя народ и горчилка натегнала в душата му. Но един от Брандировите сродници на име Хунтор предложил да тръгне вместо него. Сбогувал се Турамбар с
Ниниел, а тя тръпнела от страх и предчувствие за беда, затуй раздялата им била печална; Турамбар обаче непреклонно повел двамата си другари към
Нен Гирит.
Клетата Ниниел нямала вече сили нито да се бори със страха, нито да чака в Ефел Брандир вести за съдбата на Турамбар; накрая не издържала и тръгнала подир него, а мнозина горяни решили да я придружат. Като видял това, Брандир се разтревожил още повече и опитал да разубеди Ниниел и нейните спътници от прибързаното решение, ала никой не го послушал.
Тогава той се отрекъл от власт и обич към тия люде, който го унизили и понеже не му оставало нищо друго освен копнежа по Ниниел, препасал меч и тръгнал подир нея; но тъй като бил куц, скоро изостанал.
А Турамбар стигнал до Нен Гирит по залез слънце и там разбрал, че
Глаурунг се спотайва по скалистия бряг на Теиглин и навярно ще излезе оттам щом падне нощ. Добра му се сторила тази вест; защото драконът се укривал в Кабед-ен-Арас, където реката минавала по дълбока и тясна клисура, над която лесно можел да скочи подгонен елен и Турамбар решил,
че чудовището няма да обикаля, а ще опита да мине над клисурата. Затуй решил да се промъкнат напред щом падне здрач, а през нощта да слязат в клисурата и да прекосят буйната река; после да се изкатерят по отсрещните канари и да нападнат дракона изотдолу.
Така замислял той, ала когато стигнали сред мрака до бесните води на
Теиглин, Дорлас загубил храброст и не посмял да предприеме опасното прекосяване, а тръгнал назад и прегърбен от срам се спотаил в гората.
Турамбар и Хунтор обаче минали отвъд реката без премеждия, тъй като грохотът на течението заглушавал всички други звуци и Глаурунг спял

непробудно. Но преди полунощ драконът се събудил и сред оглушителен трясък и пламъци прехвърлил шия над бездната и бавно повлякъл напред огромното си туловище. Едва издържайки на жегата и вонята, Турамбар и
Хунтор трескаво търсели път нагоре към Глаурунг; и Хунтор загинал от един грамаден камък, който бил изкъртен горе от драконовата тежест, та паднал и го запокитил в реката с разбита глава. Тъй намерил своя горчив край един от най-храбрите бойци в славния род на Халет.
Тогава Турамбар напрегнал смелост и воля и като се изкатерил самичък по канарите, излязъл точно под дракона. Изтеглил Гуртанг и с цялата мощ на омразата го забил чак до дръжката в мекия корем на Червея.
Ала когато усетил смъртоносното пробождане, Глаурунг надал оглушителен писък, преметнал в ужасен гърч туловището си отвъд клисурата и останал там да се мята в агония. Всичко наоколо пламнало и страховити удари дълго разбивали скалите, докато най-сетне огънят стихнал и чудовището се отпуснало неподвижно.
А Гуртанг се бил изтръгнал от десницата на Турамбар при страшния гърч на Глаурунг и останал забит в корема на дракона. Затова Турамбар отново прекосил реката да прибере меча си и да погледа ранения враг;
открил го изпънат на една страна, а дръжката на Гуртанг стърчала от корема му. Хванал я Турамбар, положил крак върху търбуха на дракона и викнал присмехулно, напомняйки за словата, изречени пред портите на
Нарготронд:
— Здравей, Червей на Моргот! Добра среща отново! Умри сега и дано мракът те погълне навеки! Тъй мъсти Турин, син Хуринов.
После изтеглил меча, но струя черна кръв плиснала върху ръката му и отровата го изгорила жестоко. Тогава Глаурунг отворил очи и погледнал
Турамбар с тъй люта злоба, че била като убийствен удар; и заедно с непоносимата болка от отровата този удар го повалил в несвяст като мъртъв, а мечът останал затиснат под тялото му.
Писъкът на Глаурунг отекнал над гората и стигнал до хората, които чакали в Нен Гирит; и като ги чули и зърнали в далечината огненото опустошение, те решили, че драконът е победил и унищожава нападателите. Ниниел седяла до водопада и треперела, а като чула гласа на дракона, отново я обгърнал мрак и нямала воля да помръдне сама от това място.
Тъй я заварил измореният Брандир, когато най-сетне докуцал до Нен
Гирит; а като узнал, че драконът е преминал реката и унищожил враговете си, сърцето му се свило от жалост към Ниниел. Ала си помислил така:
„Турамбар загина, но Ниниел е жива. Може би сега ще склони да дойде с

мен и аз ще я отведа надалеч, та заедно да се спасим от дракона.“ Затуй като изчакал малко, той застанал до Ниниел и рекъл:
— Ела! Време е да вървим.
Хванал я за ръката, а тя безмълвно станала и го последвала; и в тъмното никой не забелязал, че си отиват.
Но докато слизали по пътеката към Бродовете, луната изгряла и хвърлила бледи лъчи над земите, а Ниниел изведнъж запитала:
— Това ли е пътят?
Брандир отговорил, че не знае друг път, освен да избягат от Глаурунг и да търсят спасение сред горските дебри. Но Ниниел казала:
— Черния меч беше мой любим и съпруг. Тръгнала съм само за да го диря. А ти какво си мислеше?
И бързо побягнала пред него. Тъй наближила Бродовете и безмерен страх я обзел като зърнала Хауд-ен-Елет под ясния лунен светлик. С писък се завъртяла, захвърлила плаща си и хукнала на юг покрай реката, а бялата й дреха искряла сред полумрака.
Зърнал я Брандир от хълма и се втурнал да й пресече пътя, ала все още бил далече зад нея, когато стигнала до умиращия Глаурунг край ръба на Кабед-ен-Арас. Ниниел видяла огромното туловище, но не му обърнала внимание, защото до дракона лежал човек; хвърлила се към Турамбар и го повикала по име, ала не получила отговор. А като забелязала, че ръката му е изгорена, измила я със сълзи и превързала раната с парче от дрехата си,
после го обсипала с целувки и през ридания го замолила да се събуди. В
този миг Глаурунг се размърдал за последен път преди смъртта и със сетен дъх продумал:
— Здравей, Ниенор, дъще Хуринова. Ето че пак се срещаме преди края. Радост ти нося — най-сетне намери брат си. И сега ще го опознаеш:
убиец в нощния мрак, коварен към враговете, неверен към приятелите и проклятие за своя род — такъв е Турин, син Хуринов! Ала най-грозното от всичките му дела вече усещаш в утробата си.
После Глаурунг издъхнал, пелената на злата му магия паднала от
Ниниел и тя изведнъж си припомнила всеки ден от своя живот. Свела взор към Турин и се провикнала:
— Сбогом, о, дважди любими! А Турин Турамбар турун амбартанен:
повелител на съдбата от съдба повален! Блазе ти, че си мъртъв!
Тогава Брандир, който стоял поразен сред опустошението и чул всичко изречено, се втурнал към нея; ала обезумяла от ужас и омерзение, тя побягнала пред него по ръба на Кабед-ен-Арас, хвърлила се в бездната и изчезнала сред кипналите води.

Брандир пристъпил натам, погледнал надолу и боязливо извърнал глава; и макар че вече нямал за какво да живее, не посмял да подири смъртта в грохота на водната стихия. От онази нощ нито един човек не надникнал в Кабед-ен-Арас и вече нито звяр се заселил там, нито дърво израсло; и хората нарекли тая клисура Кабед Наерамарт, що значи скокът на страшната участ.
А Брандир се упътил назад към Нен Гирит да отнесе скръбната вест на своя народ; и в гората срещнал Дорлас, та го съсякъл — тъй пролял кръв за пръв и последен път през живота си. Стигнал накрая до Нен Гирит и хората се провикнали:
— Ниниел е изчезнала. Видя ли я?
А той отговорил:
— Ниниел изчезна завинаги. Драконът е мъртъв, Турамбар също; и това е добра новина.
При тия думи хората почнали да мърморят, че е полудял; Брандир обаче им рекъл:
— Изслушайте ме до края! Нашата обична Ниниел също е мъртва. Не желаеше повече да живее и се хвърли в Теиглин, понеже узна, че преди да потъне в забрава е била Ниенор, щерка на Хурин от Дор-ломин, а Турамбар е нейният брат Турин.
Но тъкмо бил казал това и хората заридали, когато самият Турин се задал към тях. Защото след смъртта на дракона припадъкът му преминал в дълбок сън. Ала нощният студ го измъчвал и дръжката на Гуртанг го подпирала в ребрата, та се събудил. Тогава видял, че ръката му е превързана и много се зачудил защо са го изоставили да лежи на студения камък; провикнал се и като не чул отговор, тръгнал да дири помощ, понеже бил изтощен и болнав.
Щом го зърнали, хората боязливо отстъпили назад, мислейки, че виждат неприкаяния му дух; а той им рекъл:
— Не, радвайте се; защото драконът издъхна, а аз съм жив. Ала защо пренебрегнахте волята ми и се подложихте на опасност? И къде е Ниниел,
нея искам да видя. Да не би да сте я оставили у дома?
Тогава Брандир му казал, че Ниниел е мъртва. Но съпругата на
Дорлас извикала:
— Не, господарю, той е полудял. Защото преди малко дойде да ни разправя, че си мъртъв и наричаше туй добра новина. А ти си жив.
Пламнал от гняв Турамбар и решил, че Брандир върши всичко това от злоба към него и Ниниел, понеже завижда на тяхната обич; и не се удържал, та го обсипал с ядни слова и го нарекъл сакат измамник. Тогава

Брандир разказал всичко, което бил чул, разкрил му, че Ниниел всъщност е
Хуриновата щерка Ниенор и накрая изкрещял срещу Турамбар последните думи на Глаурунг — че е проклятие за своя род и за всички, които го приютят.
А Турамбар обезумял от ярост, защото в тия слова дочул как го догонват стъпките на съдбата; и обвинил Брандир, че е отвел Ниниел на смърт и че с радост разнася лъжите на Глаурунг, или дори сам ги е измислил. После проклел Брандир, съсякъл го и избягал от хората в горските дебри. Но скоро безумието го напуснало и той отишъл, та седнал на Хауд-ен-Елет и дълго размишлявал над делата си. И през сълзи крещял на Финдуилас да му даде съвет; защото не знаел дали ще стори повече зло ако иде в Дориат да намери близките си или ако ги напусне навеки и тръгне да дири смъртта по бойните полета.
Както седял там, през Бродовете на Теиглин се задал Маблунг с отряд
Сиви елфи, разпознал Турин и го поздравил с искрена радост, че го намира жив; защото бил чул мълва, че сега Черния меч от Нарготронд живее в
Бретил. Идвал да предупреди Турин за опасността и да му помогне, ако се наложи; но Турин промълвил:
— Късно идваш. Драконът е мъртъв.
Смаяли се елфите и го обсипали с хвалебствени слова; той обаче не ги изслушал, а казал:
— Само за едно моля: разкажете ми за моите близки, защото в Дор- ломин узнах, че са забягнали в Потайното кралство.
Стъписал се Маблунг, но нямал друг изход, освен да разкаже на
Турин как Морвен изчезнала, а Ниенор била омагьосана, та загубила реч и разум и избягала на север от границите на Дориат. Тогава Турин най-сетне разбрал, че съдбата го е настигнала и че неправедно е съсякъл Брандир; тъй се сбъднали коварните слова на Глаурунг. Разсмял се той като безумец и викнал:
— Да, горчива е тая шега!
Сетне заръчал на Маблунг да си върви и да отнесе в Дориат проклятие над цялото кралство.
— И проклет да е пътят, по който стъпваш! — провикнал се Турин накрая. — Вече всичко свърши. Сега идва нощта.
После избягал по-бързо от вятъра, а те смаяно се зачудили що за безумство го е обзело; и тръгнали подир него. Но Турин ги изоставил далече зад себе си; стигнал до Кабед-ен-Арас, чул грохота на водопада и видял, че листата се ронят съсухрени от дърветата, сякаш била настанала зима. Там изтеглил меча, що единствен му бил останал и рекъл:

— Здравей, Гуртанг! Не знаеш ти ни господар, ни вярност, освен ръката, що те размахва. От ничия кръв не се отказваш. Ще приемеш ли тогаз и Турин Турамбар, ще ме погубиш ли бързо?
И в отговор от острието долетял студен глас:
— Да, с радост ще изпия кръвта ти, та дано забравя кръвта на своя господар Белег и кръвта на Брандир, когото посече несправедливо. Бързо ще те погубя.
Тогава Турин забол в земята дръжката на меча, хвърлил се върху
Гуртанг и черното острие му отнело живота. А Маблунг и другите елфи като дошли, погледнали туловището на мъртвия Глаурунг, после съзрели трупа на Турин и дълбоко се наскърбили; а още повече се слисали, когато бретилците дошли и им разкрили причината за безумието и гибелта на
Турин; и Маблунг продумал горчиво:
— Аз също бях замесен в участта на Хуриновите деца и тъй със собствените си слова погубих оногова, когото обичах.
После вдигнали Турин и открили, че Гуртанг се е строшил на две.
Заедно елфи и хора събрали купища дърва и изпепелили дракона върху огромна клада. За Турин изкопали гроб и му издигнали могила там, където бил паднал, а до него положили строшения Гуртанг. И когато всичко свършило, елфите запели жалейна песен за Хуриновите чеда, а върху могилата сложили грамаден сив камък и на него изсекли с дориатски руни:

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: