Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

Но Елвинг и нейните сирионски поданици не пожелали да отстъпят безценния камък, който бил извоюван от Берен, а сетне украсил шията на нежната Лутиен и станал причина за гибелта на доблестния Диор; още по- малко били склонни да го сторят докато техният владетел Еарендил плава по далечни морета, защото смятали, че именно на Силмарила дължат щастието и благословията над своите кораби и домове. Тъй се стигнало до последното и най-жестоко погубване на елф от елфа; и това била третата велика злина, породена от пагубната клетва.
Защото Феаноровите синове внезапно нападнали и изтребили последните изгнаници от Гондолин и Дориат. В онази схватка мнозина техни бойци останали настрани, а неколцина даже се разбунтували и загинали, защитавайки Елвинг от собствените си владетели (дотолкова били скръбни и объркани сърцата на Елдарите през ония дни); ала Маедрос и Маглор удържали победа, макар че само те останали от всичките
Феанорови синове, понеже Амрод и Амрас паднали в битката. Прекалено късно се притекли корабите на Кирдан и върховния крал Гил-галад да помогнат на елфите от Сирион; вече нямало и следа от Елвинг и нейните синове. Тогава шепата оцелели след нападението се присъединили към Гил- галад и заминали с него за Балар; и разказвали, че Елрос и Елронд били взети в плен, а Елвинг със Силмарила върху гърдите се хвърлила в морската бездна.
Тъй Маедрос и Маглор не успели да извоюват безценния камък; ала той не бил изгубен. Защото Улмо изнесъл Елвинг от вълните и я преобразил в бяла птица, а Силмарилът сияел на нейната гръд, докато летяла над водите да дири своя възлюбен Еарендил. И в една бурна нощ изправеният на кормилото Еарендил я видял да се задава като стремителен бял облак под луната, като оживяла звезда над морето, като блед пламък,
понесен от крилете на бурята. Древните песни разказват, че тя рухнала в несвяст върху палубата на Вингилот, полумъртва от бързане и изтощение, а
Еарендил я грабнал в прегръдките си; и на сутринта с почуда я съзрял до себе си пак в предишния облик да спи с разпилени по лицето коси.
Дълбока скръб обзела Еарендил и Елвинг за гибелта на Сирионските заливи, а най-вече за пленничеството на синовете им, защото се бояли, че може вече да са погубени; ала не било тъй. Маглор съжалил Елронд и
Елрос и бащински се погрижил за тях, а след време помежду им се зародила неподозирано силна обич; но страховитата клетва продължавала да мъчи и изтощава сърцето му.
Еарендил обаче не виждал вече нито капка надежда в Средната земя и с отчаяна твърдост решил да не се завръща, а заедно с Елвинг отново да

подири Валинор. Сега той почти непрестанно стоял до кормилото на
Вингилот, а Силмарилът бил прикрепен върху челото му; и колкото повече наближавали Запада, толкова по-ярко ставало неговото сияние. Мъдреците разказват, че именно заради могъществото на този свещен камък най-сетне успели да достигнат води, що не били виждали други кораби, освен тия на
Телерите; минали покрай Омагьосаните острови и устояли на техните вълшебства; после навлезли в Сенчестите морета, прекосили техните сенки и съзрели Самотния остров Тол Ересеа, но не се задържали край него; а накрая хвърлили котва в залива Елдамар и като зърнали този кораб да се задава от Изтока, Телерите се изумили, гледайки отдалече несравнимото сияние на Силмарила. Тъй Еарендил пръв от всички живи достигнал безсмъртните брегове; а освен Елвинг имал още трима моряци, които били пребродили заедно с него всички морета — Фалатар, Ерелонт и Аерандир били техните имена. И Еарендил им казал:
— Освен мен никой не ще стъпи на този бряг, та да не си навлечем гнева на Валарите. Върху себе си само ще поема тази заплаха и дано тъй помогна на Двата народа.
Но Елвинг му отвърнала:
— Тогава пътищата ни ще се разделят навеки; а каквото и да те заплашва, желая да го споделим заедно.
После скочила в бялата пяна и изтичала подир него; но Еарендил се натъжил, защото очаквал гневът на Валарите да се стовари върху всеки простосмъртен от Средната земя, който дръзне да прекоси преградите около Аман. Там се сбогували със своите спътници и повече никога не ги видели.
Сетне Еарендил рекъл на Елвинг:
— Почакай ме тук; понеже само един може да отнесе посланието, що ми е поверила съдбата.
След тия думи тръгнал сам напред по брега, навлязъл в Калакирия и клисурата му се сторила пуста и безмълвна; защото също както някога били сторили Моргот и Унголиант, Еарендил идвал в празничен ден и почти всички Елфи се били сбрали във Валимар или в чертозите на Манве върху
Таникветил, та само малцина останали на стража по стените на Тирион.
Ала все пак тия малцина го съгледали отдалече заради ярката светлина, която носел и тозчас се отправили към Валимар. А Еарендил се изкачил по зелената могила Туна и не видял жива душа; сетне тръгнал из улиците на Тирион и ги заварил пусти; и сърцето му се свило от страх да не би някаква беда да е сполетяла Блаженото царство. Вървял по безлюдните друмища на Тирион, а по дрехите и обувките му се трупал елмазен прах,

тъй че целият заблестял, докато изкачвал безкрайните бели стълбища.
Гръмко зовял на всички човешки и елфически езици, ала нямало кой да отговори. Затуй накрая се обърнал и поел пак към морето; но щом стъпил върху обратния път, някой му извикал с могъщ глас откъм могилата:
— Здравей, Еарендил, най-прославен от всички моряци и най-очакван сред всички скъпи гости, що идва накрая незабелязан! Здравей, Еарендил,
носител на светлина отпреди Слънцето и Луната! Блясък на Земните чеда,
звезда в нощния мрак, безценна искра сред залеза и предвестник на ясното утро!
Туй бил гласът на Еонве, вестителя на Манве, който идвал от
Валимар да призове Еарендил пред Властелините на Арда. И Еарендил тръгнал през Валинор, влязъл в чертозите на Валимар и кракът му вече не стъпил върху земите на простосмъртните люде. Тогава Валарите се сбрали на съвет и повикали Улмо от морските дълбини; а Еарендил се изправил пред величавите им лица и предал посланието на Двата рода. Помолил ги да простят на Нолдорите, да се смилят над техните скърби и великодушно да помогнат на изпадналите в беда елфи и хора. И молбата му била приета.
Елфическите легенди разказват, че след като Еарендил тръгнал да потърси Елвинг, Мандос заговорил за неговата участ и рекъл:
— Нима простосмъртен човек ще стъпи върху нетленните земи, без да плати с живота си?
Но Улмо възразил:
— Та нали за това се е появил на бял свят. Кажи ми, ако можеш: дали
Еарендил е син на Туор от Хадоровия род или чедо на Тургоновата щерка
Идрил от елфическия род на Финве?
А Мандос отвърнал:
— Все едно, Нолдорите доброволно заминаха в изгнание и не могат да се завърнат тук.
Но когато всички Валари изрекли своята дума, дошъл ред на Манве да реши и той продумал:
— На мен се пада съдбовната власт в тия дела. От обич към Двата рода е приел заплахата Еарендил, затуй не бива да я стоварваме нито върху него, нито върху съпругата му Елвинг, която го последва също от обич; ала вече не ще стъпят нозете им между елфи и люде в Отвъдните земи. И ето що повелявам за тях: на Еарендил, Елвинг и техните синове давам воля сами да избират с кой народ да преплетат съдбините си и по чии закони да бъдат съдени.
А понеже Еарендил все не се завръщал, страх изпълнил душата на самотната Елвинг; и бродейки покрай морето, тя наближила до

Алквалонде, където били всички ладии на Телерите. Морските чеда я посрещнали дружелюбно, а като изслушали нейния разказ за Дориат,
Гондолин и бедите на Белерианд, сърцата им се свили от жалост; и там, на
Лебедовия пристан я заварил Еарендил, когато най-сетне се върнал. Ала не след дълго двамата били призовани във Валимар да чуят присъдата на
Върховния владетел.
Тогава Еарендил казал на Елвинг:
— Избирай сама, защото аз вече се изморих от този свят.
И заради Лутиен Елвинг избрала да бъде сред Първородните Чеда на
Илуватар; а Еарендил от обич към нея приел същия избор, макар че сърцето го теглело към простосмъртните люде от бащиния му род. Сетне по волята на всички Валари Еонве слязъл към брега на Аман, където спътниците на Еарендил все още очаквали вести; дал им друг кораб и
Валарите ги отпратили към Изтока с могъщи ветрове. А белия Вингилот благословили и го пренесли през Валинор до самия край на света; там корабът прекосил Портите на нощта и се издигнал в небесния океан.
Приказно красив бил станал Вингилот, цял изпълнен с трепетното сияние на чист и ярък плам; а мореплавателят Еарендил, обсипан в искрящ прах от елфически елмази, отново стоял на кормилото със Силмарила върху челото. Надалече пътувал той с този кораб и достигал чак до междузвездната пустота; ала най-често го виждали привечер или на зазоряване да блести сред изгрева или залеза, докато се завръща към
Валинор от своите пътешествия отвъд пределите на мирозданието.
Елвинг не го придружавала в тия странствия, понеже не можела да устои на студа и безбрежната пустота; повече обичала земните неща и нежните ветрове, що веят над води и хълмове. Затова й изградили бяла кула на север, край брега на Разлъчното море; и натам се отправяли всяка година морските птици от целия свят. Разказват, че тъй като някога била приела техния облик, Елвинг скоро почнала да разбира езика им; а те я научили на изкуството да лети и крилете й били снежнобели със сребристо сиво по края. И понякога, докато Еарендил на връщане се приближавал към Арда,
тя излитала да го посрещне както в отдавна отминалите им земни дни.
Тогава най-зорките елфи от Самотния остров я съзирали как с радост се извисява да поздрави завръщането на Вингилот като сияйна бяла птица,
обагрена в розово от залеза.
Когато за пръв път се издигнал да плава из небесния океан, Вингилот изгрял над света ненадейно, обгърнат в искрящо сияние; а в Средната земя го съзрели отдалече със смаяни очи и решили, че трябва да е поличба, та го нарекли Гил-Естел, що означава звезда на върховната надежда. И като

видял тази нова звезда сред вечерния небосклон, Маедрос запитал брат си
Маглор:
— Не е ли Силмарил онова, що блести сега далече на запад?
А Маглор отговорил:
— Ако наистина мощта на Валарите въздига отново онзи Силмарил,
що видяхме да потъва в морската бездна, нека бъдем доволни; защото сега величието му се разкрива за всички, ала въпреки туй е недостъпно за злото.
Тогава елфите вдигнали взор към небето и отчаянието напуснало сърцата им; а в Морготовата душа се загнездили тежки съмнения.
И все пак разказват, че Моргот не очаквал удара, що връхлетял откъм
Запада; тъй велика гордост го била обзела, че не вярвал някой да излезе на открито сражение срещу него. Освен това смятал, че навеки е отчуждил
Нолдорите от Властелините на Запада и че сред доволството на своето блажено царство Валарите ще обърнат навеки гръб на отвъдния свят;
защото за безмилостния винаги са загадъчни и непостижими деянията на жалостивото сърце. Но войската на Валарите се готвела за битка; и под белите им знамена застанали Ваниярите на Ингве, а също и ония Нолдори,
които никога не напуснали Валинор и останали верни на своя владетел
Финарфин. Малцина от Телерите пожелали да тръгнат на бой, защото помнели клането край Лебедовия пристан и отвличането на белите кораби;
ала послушали Елвинг, която чрез баща си Диор Елухил произхождала от техния род и пратили множество моряци да прехвърлят армията на
Валинор към отвъдния бряг. Те самите обаче останали върху корабите и нито един от тях не докоснал с нозе Средната земя.
Малко е казано в легендите за похода на Валарите към северните области на Средната земя; защото сред тях нямало нито един от ония елфи,
що живели и страдали по тукашните земи, а сетне съчинили съхранените и до днес разкази за ония времена; едва по-късно узнали те за великите събития от своите сродници в Аман. Ала така или иначе, най-сетне могъществото на Валинор се надигнало откъм Запада и гордият тръбен зов на Еонве прокънтял под небосвода; славният блясък на оръжията им огрял целия Белерианд, защото Валарите се явявали в нов облик — млад, величав и страшен, та планините треперели под нозете им.
Сблъсъкът между армиите на Запада и Севера е наречен Великата битка или Война на гнева. Там се сбрали всички Морготови пълчища, а те били вече неизброими, та и Анфауглит не можел да ги побере; и войната пламнала из целия Север.

Но нищо не му помогнало. Балрозите били унищожени, само неколцина избягали и се укрили из най-недостъпните пещери дълбоко в земните недра; безбройни легиони от орки загинали като наръч слама в пожарище или били пометени като съсухрени листа пред огнен вихър.
Само шепа от тях се отървали и дълги години подир войната не дръзнали да нарушат покоя на света. А малцината оцелели човешки прадеди от трите рода на елфическите приятели се сражавали на страната на Валарите; и люто отмъстили в ония дни за Барагунд и Барахир, Галдор и Гундор, Хуор и Хурин и още мнозина свои владетели. Ала немалко синове човешки,
както от племето на Улдор, тъй и от новите източни пришълци, се съюзили с Врага; и елфите никога не ще го забравят.
Тогава, като видял армиите си повалени и мощта си разпръсната,
Моргот се изплашил позорно и не посмял сам да излезе на бой. Вместо това пратил срещу враговете си отдавна подготвяната последна, отчаяна атака и от ямите на Ангбанд излетели крилати дракони, що не се били показвали на бял свят до онзи час; тъй внезапен и гибелен бил ударът на тяхното страховито ято, че войската на Валарите отстъпила назад, защото драконите връхлитали сред тътен, мълнии и огнена буря.
Но ето че се задал Еарендил, цял обгърнат в сиянието на бели пламъци, а около Вингилот се събрали всички могъщи небесни птици под командата на Торондор и битката във висинето продължила цял ден и цяла една мрачна нощ, изпълнена с тревоги и колебания. Преди изгрев слънце
Еарендил съсякъл и низвергнал от небосвода най-страховития дракон,
наречен Анкалагон Черния; и туловището му се сгромолясало върху кулите на Тангородрим, та ги срутило в своята гибел. Призори армията на
Валарите удържала победа и почти всички дракони били унищожени;
рухнали покривите над разбитите Морготови ями и мощта на Валарите слязла към земните дълбини. Там Моргот най-сетне опитал да се сражава,
ала не му достигнала храброст. Избягал в най-дълбоките мини и жално замолил за мир и прошка; но Валарите съсекли нозете му, та паднал пред тях по очи. Сетне го оковали с веригата Ангаинор, която бил носил някога,
а желязната корона набили като нашийник над раменете му и го превили додето опрял лице в коленете си. Двата Силмарила, що му оставали, били изтръгнати от короната и пак засияли неосквернени под небосвода; и Еонве ги взел под своя охрана.
Тъй рухнало могъществото на Ангбанд из северните земи и от злокобното царство не останал камък върху камък; и от подземните тъмници излезли безбройни роби, отдавна загубили всяка надежда да зърнат дневна светлина, а когато се огледали, светът вече бил променен.

Защото тъй велика била яростта на противниците, че на много места северните области на западния свят били разбити из основа и морето нахлуло по тях през безброй бездънни проломи сред хаос и оглушителен тътен; реките били пресушени или прехвърлени в нови корита, долини се изравнили и хълмове рухнали, а Сирион вече не съществувал.
Тогава Еонве от името на Върховния владетел призовал елфите от
Белерианд да напуснат Средната земя. Но Маедрос и Маглор не пожелали да го послушат и макар вече да били изморени и отвратени от толкова много насилие, подготвили сетен отчаян опит да изпълнят своята клетва;
понеже били готови, ако им откажат Силмарилите, да се сражават сами дори срещу победоносната армия на Валинор и могъществото на целия свят. Затуй изпратили при Еонве вестоносци с молба да им отстъпи безценните камъни, сътворени някога от баща им Феанор и коварно похитени от Моргот.
Ала Еонве отговорил, че ако и някога Феаноровите синове да са имали право върху творението на своя баща, то това право отдавна е обезсилено заради множеството безмилостни злодеяния, що извършили в заслепението на безумната клетва, а най-вече заради убийството на Диор и нападението срещу Заливите. Светлината на Силмарилите щяла да замине на Запад, откъдето идвала първоначално; а Маедрос и Маглор трябвало да се завърнат във Валинор, за да изслушат присъдата на Валарите, без чиято повеля Еонве нямало да отстъпи повереното му богатство. Тогава Маглор искрено пожелал да се подчини, защото сърцето му се раздирало от скръб и рекъл:
— Никъде в клетвата не е казано да постъпваме прибързано, а може би тъкмо във Валинор всичко ще бъде най-сетне простено и забравено, та да постигнем дългоочаквания покой.
Маедрос обаче отвърнал, че ако се завърнат в Аман, а Валарите им откажат благосклонност, клетвата ще остане в сила, но вече без капка надежда да бъде изпълнена; после добавил:
— Може ли някой да каже каква ужасна участ ни чака, ако оспорим волята на Всемогъщите сред техните собствени земи, или дръзнем отново да вдигнем меч в свещеното им кралство?
Но Маглор още се колебаел и възразил:
— Ако самите Манве и Варда откажат да изпълнят клетвата, в която сме ги призовали за свидетели, то не ще ли е тази клетва само безсмислено слово?
А Маедрос отвърнал:
— Ала как ще достигнат гласовете ни и до Илуватар отвъд Кръговете

на Света? А ние, безумци клети, се заклехме в самия Илуватар и призовахме над себе си Вечния Мрак, ако не удържим дадената дума. Кой ще ни освободи от нея?
— Ако никой не може да ни освободи — рекъл Маглор, — тогава наистина на Вечния Мрак сме обречени, независимо дали ще изпълним клетвата или ще я нарушим; но по-малко зло ще е да погубим единствено себе си.
И все пак накрая той отстъпил пред волята на Маедрос и двамата дълго обсъждали как да сложат ръка върху Силмарилите. Една нощ те навлезли преоблечени в лагера на Манве и се промъкнали до мястото,
където се пазели Силмарилите; безмилостно съсекли стражата и грабнали безценните камъни. Тогава целият лагер се надигнал насреща им и двамата се приготвили да продадат скъпо живота си. Ала Еонве не разрешил синовете на Феанор да бъдат погубени; и никой не вдигнал ръка срещу тях,
та избягали безнаказано. Всеки от двамата носел по един Силмарил, защото си били казали:
— След като един е изгубен навеки за нас и остават само два, а и ние сме единствените живи от всички братя, то явно съдбата е пожелала да си поделим бащиното наследство.
Но сияйният камък изгорил десницата на Маедрос с непоносима болка; и той осъзнал, че словата на Еонве са били верни и правото му е обезсилено, а от клетвата са останали само празни слова. Смазан от ужас и отчаяние взел, та се хвърлил в една бездънна огнена пропаст и тъй сложил край на живота си; и Силмарилът, който носел, изчезнал в земните недра.
А за Маглор разказват, че не устоял на болките, що му причинил
Силмарилът; хвърлил се накрая в Морето и оттогава духът му броди по бреговете, пеейки песни на скръб и болка сред шума на вълните. Защото
Маглор бил сред най-прославените певци на Древните дни и по дарба отстъпвал единствено на Даерон от Дориат; ала вече никога не се завърнал при народа на елфите. И тъй Силмарилите достигнали вечните си домове:
единият сред небесните простори, вторият в огненото сърце на света, а третият дълбоко под морските талази.
В ония дни по бреговете на Западното море закипял строеж на кораби; и от там неизброимият флот на Елдарите вдигнал платна към
Запада и повече не се завърнал в тия земи на ридания и войни. А Ваниярите се завърнали с развени знамена и били посрещнати победоносно във
Валинор; но горчива била тяхната радост, защото се завръщали без
Силмарилите от Морготовата корона и знаели, че вече никой не ще намери и сбере заедно тия свещени камъни, додето светът не бъде разбит и

пресътворен.
А когато се добрали до Запада, елфите от Белерианд се заселили на
Самотния остров Тол Ересеа, що гледа както на запад, тъй и на изток; оттам можели да достигнат и Валинор. Най-сетне отново били заслужили обичта на Манве и прошката на Валарите; Телерите пък забравили някогашните обиди и тъй прокобата потънала в забвение.
Ала не всички Елдари пожелали да напуснат Отвъдните земи, където тъй дълго били живели, макар и в страдания; мнозина се забавили още дълги векове в Средната земя. Сред тях били Кирдан Корабостроителя,
Келеборн от Дориат и съпругата му Галадриел — единствено тя останала от ония, що някога повели елфическите изгнаници към Белерианд. В
Средната земя продължил да живее и върховният крал Гил-галад, а заедно с него бил Елронд Полуелф, който сторил своя избор и решил да се числи към Елдарите; но брат му Елрос предпочел човешкия род. И единствено от тия двамина братя е дошла сред людете кръвта на Първородните, а заедно с нея и частица от божествения дух, който съществувал преди сътворението на Арда; защото те били синове на Елвинг, дъщеря на Диор, а той на свой ред — син на Лутиен, рожбата на Тингол и Мелиан; баща им Еарендил пък бил син на Идрил Келебриндал, щерка на Тургон от Гондолин.
Колкото до Моргот, Валарите го изхвърлили през Портите на нощта в
Безвременната Пустота отвъд Стените на Света; и вечна стража пази тия стени, а Еарендил зорко бди над небесните бастиони. Ала лъжите на
Мелкор, могъщия и прокълнат Моргот Бауглир, Властелин на Ужаса и
Омразата, тия лъжи, засеяни в сърцата на елфи и люде, са като семе, що не умира и не може да бъде унищожено; и во веки веков то ще покълва отново и отново, за да ражда злокобни плодове чак до свършека на света.
Тъй завършва СИЛМАРИЛИОНЪТ. Ако разказът преминава от възвишеното и прекрасното към мрака и разрухата, то е защото такава била в древните дни съдбата на Осквернената Арда; и ако е писано нещо да се промени и осквернението да бъде изцелено, само Манве и Варда може би знаят това; ала нито те го разкриват, нито е споменато в пророчествата на
Мандос.

АКАЛАБЕТ

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: