І. 2. Легализиране на груповите и малцинствените права

Създаването на суверенни държави от бившите републики актуализира и проблема за границите, които са изкуствено създадени и не съвпадат с етническите. Отделните нации във втората югославска държава са инфилтрирани една в друга. Това е реалност, която е съхранена и в новите държави. Тя предопределя конфликтност, предизвикана от стремеж за обединяване на етнически еднородното население. При забавеното изграждане на международна система за защита на груповите права, малцинствените проблеми се открояват като негативна последица. Същевременно са и предпоставка за нови конфликти, защото в новите национални държави доминира процесът на ограничаване правата на компактно живеещи малцинствени групи.

Твърде дълго в международноправен аспект не са разработени в достатъчна степен гаранциите за целостта на територията за мнозинството и за правата на малцинството. В системата от човешки права и свободи, създадена под егидата на ООН, проблемът за малцинствата остава почти маргинален. Сред множеството международни документи, приети от ООН и в специализираните международни организации, само някои третират правата на национални, етнически, религиозни и културни малцинства.¹⁰ През цялата следвоенна епоха проблемът за правата на малцинствата и групите се подчинява на принципа на самоопределение на народите, както е формулиран в Устава на ООН от 1945г. и както се интерпретира в международното право, като право на държавите да решават сами каква вътрешна форма на управление да избират.¹¹

В документи на ООН от 1966г. за гражданските и политическите права е засилен принципът на самоопределение посредством дефинирането му като право на всички народи свободно да решават въпроси, свързани с тяхното развитие и политически статус. Тези документи съдействат за деколонизацията след Втората световна война, но новите държави не са задължени от международното право да гарантират самоопределението на живеещите в тях малцинства. По време на Студената война повечето национални държави не са склонни да признаят претенциите на малцинствата и като последица груповите права в повечето страни са блокирани. Всеобщата декларация за правата на човека на ООН от 1948г., Европейската конвенция за човешките права от 1953г., Заключителният акт от Хелзинки от 1975г. регламентират защитата на правата на личността, а не груповите права. Малцинствата не получават място в следвоенното международно право и не се ползват от правото на самоопределение като политически субекти както по отношение на националната държава, така и в рамките на международните режими.

Поврат настъпва едва след срещата на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа в Копенхаген (юни 1990г.), където за първи път е постигнат консенсус, намерил отражение във формулировката на Заключителния документ, че хората, принадлежащи към националните малцинства, “имат право свободно да изразяват, съхраняват и развиват своята етническа, културна, езикова и религиозна идентичност и да запазват културата си във всичките є аспекти”.¹² Парижката харта от ноември 1990г. утвърждава отново тези гаранции, като акцентира върху връзката им със запазването на мира, стабилността и демокрацията в Европа. Полско-германският договор от юни 1991г. е първият правно-задължителен международен документ за правата на малцинствата след края на Студената война.

По-голямо внимание на проблема е отделено в дейността на Съвета на Европа. В рамките на неговите компетенции положението на националните малцинства се разглежда по различни поводи в продължение на повече от четиридесет години. Още през първата година на своето съществуване (1949г.) Парламентарната асамблея признава в доклад на своя Комитет по правни и административни въпроси важността на “въпроса за по-широка защита на правата на националните малцинства”. През 1961г. Асамблеята препоръчва включването на един член във втори допълнителен протокол, гарантиращ на националните малцинства някои права, непокрити от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Последната говори само за “принадлежност към национално малцинство” в разпоредбата против дискриминацията, съдържаща се в член 14. Препоръка 285 (1965г.) предлага следната формулировка на член за защитата на националните малцинства:

“На лицата, принадлежащи към национално малцинство, не се отказва правото, съвместно с други членове на своята група, и доколкото това е съвместимо с обществения ред, да се ползват от своята култура, да употребяват своя език, да създават свои училища и да бъдат обучавани на език по техен избор или да изповядват своята религия.”¹³

Комитетът от експерти, на който е възложено да обсъди дали е възможно и препоръчително да се подготви проект за такъв протокол, стига до извода, че от правна гледна точка не съществува специална необходимост да се правят правата на малцинствата предмет на следващ протокол към ЕКПЧ. Но същевременно се прави заключение, че няма съществени правни пречки за приемането на такъв протокол, ако това бъде преценено като препоръчително по други причини.¹⁴

По-късно Парламентарната асамблея препоръчва на Комитета на министрите някои политически и правни мерки, в частност разработката на проект за протокол или конвенция за правата на националните малцинства. Препоръка 1134 (1990г.) съдържа поредица принципи, които Асамблеята е преценила като необходими за защитата на националните малцинства. През октомври 1991г. Управителният комитет по правата на човека (УКПЧ) получава задачата да разгледа както от правна, така и от политическа гледна точка условията, при които Съветът на Европа може да предприеме действия в защита на националните малцинства, взимайки предвид работата, извършена от Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа и ООН и отражението є в Съвета на Европа.

През май 1992г. Комитетът на министрите предлага на УКПЧ да изучи възможността за формулиране на конкретни правни стандарти по отношение защитата на националните малцинства. За тази цел се създава комитет от експерти, който е натоварен да предложи конкретни правни стандарти в тази област. Последователно са разгледани различни текстове, в частност предложението за Европейска конвенция за защита на националните малцинства, изработено от Европейската комисия за демокрация чрез право (така наречената Венецианска комисия), австрийското предложение за допълнителен протокол към ЕКПЧ, проектът за допълнителен протокол към ЕКПЧ, включен в препоръка на Асамблеята 1201 (1993г.), и други предложения. Изводите от предварителната дейност са синтезирани в доклад, който излага различните правни стандарти, които могат да бъдат приети в тази област, и правните инструменти, в които те могат да залегнат. В тази връзка се отбелязва, че не съществува консенсус относно тълкуването на термина “национални малцинства”. За едни понятието се ограничава до малцинства с дълга история. За други той покрива исторически многонационални малцинства или регионални малцинства. Според трети “новите” малцинства, например работниците-мигранти и бежанците, също трябва да се включат в понятието. Няма консенсус и по въпроса дали гражданството трябва да бъде критерий за определяне на принадлежността на дадено лице към определено национално малцинство.¹⁵

Решаваща стъпка към регламентиране на груповите права е предприета на Виенската среща на държавните глави и правителствените ръководители на страните членки на Съвета на Европа на 8 и 9 октомври 1993г. На нея се постига съгласие, че националните малцинства, които превратностите на историята са създали в Европа, трябва да бъдат защитавани и уважавани като принос за мира и стабилността. В частност се взема решение за поемане на правни ангажименти по отношение защитата на националните малцинства. Предварителната дейност включва: а/ подготвянето на проект за рамкова конвенция, конкретизираща принципите, които договарящите се страни да се задължат да уважават, за да се осигури защитата на националните малцинства; б/ работа по подготовката на проект за протокол, допълващ Европейската конвенция за правата на човека в културната област чрез разпоредби, гарантиращи индивидуалните права, в частност за лицата, принадлежащи към национални малцинства.¹⁶

На 4 ноември 1993г. Комитетът на министрите създава комитет за защита на националните малцинства (CAHMIN). Неговият мандат отразява решенията, взети във Виена. Съставен е от експерти от държавите-членки на Съвета на Европа и започва работа в края на януари 1994г. В неговата дейност вземат участие представители на УКПЧ, Съвета за културно сътрудничество (CDCC), Постоянният комитет по средствата за масово осведомяване (CDMM) и Европейската комисия за демокрация чрез право. Върховният комисар по националните малцинства на СССЕ и Комисията на европейските общности също вземат участие като наблюдатели.

На 15 април 1994г. CAHMIN представя междинен доклад до Комитета на министрите, който след това е изпратен на Парламентарната асамблея (Документ 7109). В допълнение Комитетът на министрите разработва проектите за няколко разпоредби, изискващи политически арбитраж и засягащи наблюдението на изпълнението.¹⁷ Тези документи са елемент от предварителната дейност по изработване на Рамковата Конвенция. Тя е открита за подписване от държавите-членки на Съвета на Европа през 1994г. По съдържание е първият юридически обвързващ многостранен инструмент, посветен на защитата на националните малцинства в общ план. Неговото предназначение е да конкретизира правните принципи, които държавите се задължават да спазват, за да осигурят защитата на националните малцинства.

Предвид обхвата на различните ситуации и проблеми, които трябва да се решават, за Рамковата Конвенция е избрана форма, която съдържа главно разпоредби от програмен тип, излагащи целите, които страните се задължават да преследват. Тези разпоредби, които няма да бъдат пряко приложими, оставят на съответните държави определена степен на свобода при осъществяването на целите, които се задължават да постигнат. По този начин се дава възможност да се вземат предвид конкретните обстоятелства.¹⁸

Трябва също да се посочи, че Рамковата Конвенция не съдържа определение на понятието “национално малцинство”. Решено е да се приеме прагматичен подход, основан на признаването, че на този етап не е възможно да се стигне до определение, което да получи обща подкрепа от всички държави членки на Съвета на Европа. При отсъствието на такова определение държавите тълкуват сами термина “национални малцинства”, като се ръководят от духа на Конвенцията и международното право.

Осъществяването на принципите, изложени в Рамковата Конвенция, се извършва чрез националното законодателство и подходяща правителствена политика. Конвенцията не предполага признаването на колективни права. Вместо това приоритетна е защитата на лицата, принадлежащи към национални малцинства, като те могат да упражняват правата си индивидуално или съвместно с други. В това отношение Рамковата Конвенция следва подхода на документите, приети от други международни организации.

В очертаното в детайли изработване на документите, които регламентират груповите права, е вложен замисълът да се подчертае тяхното закъсняло приемане в контекста на югославската криза. Поради отсъствието на международен правен регламент, при образуването на новите държави на територията на бивша Югославия в началото на 90-те години, процесът на отстояването на груповите права се оказва един от дестабилизиращите фактори. При разделянето на територията на СФР Югославия подчертано конфликтогенен е проблемът за статута на компактно живеещите групи от население от друг етнос. Сърбите в Република Хърватска, албанците в Косово и в Република Македония не приемат статута на малцинство и желаят да бъдат третирани като държавотворен народ. Липсата на реални възможности да се намери удовлетворяващо решение на тези въпроси в сложната етническа мозайка, наследена от бившата федерация, предопределя дълготрайна конфликтност в отношенията между новите национални държави и вътре в тях.¹⁹

В бивша Югославия като цяло сърбите са относително мнозинство от населението, но в Република Хърватска, както и в Косово, те са малцинство. Даже в собствената си република те са под 70% от цялото население. Около една трета от сърбите живеят извън границите на Република Сърбия. При тази реалност тезата “всички сърби в една държава” е дългосрочно конфликтогенна.

Хърватите са мнозинство в Р Хърватска, но в някои общини на собствената си република те са малцинство. На значителна част от територията на тяхната републиката живее и компактно сръбско население. Проблемът за статута на това население е в основата на сръбско-хърватския конфликт, който след отделянето на Р Хърватска от федерацията прераства във военен сблъсък. В новата държава в началото на конфликта съществуват две области ­ Крайна и Славония, в които живеят над 600 000 сърби. Конфронтациите между сръбското население и части на полицията започват още през август 1990г. в района на Книн, на югозапад. Постепенно конфликтът се пренася на север в района на Баня, а през май 1991г. ­ в Славония, съвсем пред границата на Сърбия, обхващайки по този начин всички части на Република Хърватска, населени със сръбско население. Чрез референдум (25 юни 1991г.), който не се признава от правителството в Загреб, тези области се самоопределят като автономни. Точно когато Словения и Хърватско оповестяват декларациите си за независимост, автономна област Крайна обявява обединението си с областите със сръбско население в Босна и Херцеговина. На този етап сформираните самостоятелни правителства на тези области виждат своето бъдеще или като Република Крайна в “мини” Югославия, или с някакъв особен автономен статут в Република Сърбия. Окончателното изясняване на статута се превръща в акцент на почти четиригодишния конфликт. Областта Крайна е реинтегрирана в Република Хърватска чрез силова политика при офанзива на хърватската армия през август 1995г. Реинтеграцията на Източна Славония е санкционирана при преговорите в рамките на Дейтънското споразумение. Утвърждаването на принадлежността на населената със сърби територия към Република Хърватска се оформя юридически чрез договора за взаимно признаване между СР Югославия и Р. Хърватска (23 август 1996). Остават открити въпросите за правата на сръбското население и активното му вписване в новата национална държава.

Ситуацията в Република Хърватска е модел, който обслужва определени интереси в Белград и Загреб, а неговото дестабилизиращо въздействие е дългосрочно. При разширяването на конфликта в бивша Югославия той се пренася и на територията на Босна и Херцеговина. Напрежението между трите общности ­ сърби, хървати и мюсюлмани ­ ескалира в открит конфликт през април 1992г. и продължава повече от три години. В неговия генезис е проблемът за разпределение на територията между трите етнически групи. Населението в Босна и Херцеговина през 1991г. е 4 356 000, от които 43,7% мюсюлмани, 31,3% сърби и 17,3% хървати. При подписване на Дейтънския мир през ноември 1995г. споразумението санкционира чрез новоприетата Кон ституция държава, териториално разделена на етническа основа между сърби, хървати и мюсюлмани. В нея непрекъснато се смесват понятията “нация” и “народ”. В този контекст тя очертава рамките на една денационализирана държава. Нейните граждани се обявяват за народ на Сърбия, Хърватска и Босна и Херцеговина, като по такъв начин на територията на държавата се формират три народа. Всеки гражданин има право на две гражданства ­ на република Босна и Херцеговина и на Босненско-Хърватската федерация или на Република Сръбска. Освен това всеки гражданин има право и на трето гражданство ­ на Социалистическа Република Югославия или на Република Хърватска.²⁰

Според Конституцията в Република Босна и Херцеговина са избрани три парламента ­ републикански, сръбски и хърватско-мюсюлмански. Изборите, проведени през септември 1996г., са своеобразно преброяване на населението и утвърждават етническото разделение и политическата доминация на националистическите партии. Макар и постигнали умиротворяване, страните в конфликта не променят съществено стратегическите си цели ­ да укрепват своите собствени зони, съответно на сърбите и хърватите, и в перспектива да се интегрират с държавите майки. Потенциална възможност за реализацията на такъв деструктивен вариант се съдържа и в уредбата, санкционирана в Босна и Херцеговина чрез Дейтънското споразумение ­ държавно образувание със сложна конструкция, изградена на етнически принцип и комплицирано функциониране.

Очертаването на конкретни измерения на етническото противопоставяне в държавите, възникнали на територията на бившата Югосла­вия, има за цел да подчертае дългосрочното въздействие на деструктивните тенденции. Дейтънското споразумение овладява крайните форми на противопоставяне в Република Хърватска и Република Босна и Херцеговина, но то не съдържа приемливо за страните по конфликта разрешение на въпросите за териториалната подялба, а още по-малко за статута на отделните групи население.

Възможности за активизиране на етнически конфликти съществуват и в други райони на бивша Югославия. Най-изявени са противоречията между етносите в Косово и в Република Македония. Те съдържат потенциална опасност от дестабилизация с много по-широк географски обхват. Формата, в която се изявяват, е подчертаният стремеж към национално хомогенизиране и това дава основание той да бъде изведен като предпоставка за конфликти.

Вълненията в автономната област Косово още в началото на 80-те години са изява на дълбоката криза и нефункционалност на многонационалната югославска държава. В периода на разпадане и отделяне на републиките проблемът Косово присъства постоянно и същевременно по своеобразен начин е капсулиран в състояние, което съдържа заплаха спрямо цялостното умиротворяване на Югоизточна Европа. Поради тази причина неговото разрешаване е съществен елемент от европейската идентичност на Балканите. Подходите в търсенето на вариант, удовлетворяващ противоречивите искания на сърбите и албанците относно статута на Косово, поставят на изпитание и възможностите на международните институции в сферата на сигурността.

Въпреки активността на албанската страна разрешаването на косовския проблем не се оформя като елемент от Дейтънското споразумение. Съществува обаче трайна обвързаност между удовлетворяването на исканията на албанското малцинство и възстановяване на членството на СР Югославия в международните организации²¹. Формулата на компромиса се търси в рамките на три проекта относно статута на Косово. Те получават публичност още при разпадането на федеративната държава и очертават дългосрочно периметъра на възможните решения за Косово. Първият визира временен протекторат на ООН. Той е отхвърлен от правителството в Белград, но Тирана го подкрепя. Вторият предвижда голяма автономия в рамките на СР Югославия. Инициатор и арбитър за неговата реализация са САЩ. Обсъжда се периодично и е насочен към ограничаване на военния сблъсък. Третият проект е на Фондация “Сорос” и целта му е да установи демократична атмосфера и институции за преговори. Вариантът предвижда преходен период, през който Косово да бъде федерална структура на СР Югославия. В рамките на тези най-общо представени три опции предстои дълго и трудно разрешаване на проблема за статута на Косово. Неговото отражение върху стабилността в Югоизточна Европа дава основание да бъде направен ретроспективен анализ на противоречията в автономната област.

В рамките на бившата федерация Косово е най-неразвитият район. Албанското малцинство е най-многобройно, с голям брой селско население, с висока безработица и с най-голям процент неграмотност. Въпреки средствата, които се отделят за развитие на автономната област, не може да бъде преодоляна нейната икономическа и културна изостаналост. Междунационалните отношения в Косово са обременени от негативно историческо наследство. Историята по своеобразен начин детерминира категоричността в позициите на сърбите и албанците. Мистичната обвързаност на сръбските националисти с Косово влияе на разрешаването на проблемите. Районът се възприема като част от сръбската история и е основен елемент на идеята за “Велика Сърбия”. Прави се паралел с Ерусалим за евреите и Константинопол за гърците. Албанците също имат исторически пристрастия спрямо Косово, защото в края на 19 век в Прищина се заражда албанското национално-освободително движение (1878г. там се създава Призренската лига). Конфликтът между двата етноса има предистория и по време на албанската съпротива срещу Кралство Югославия (1920г.) и Втората световна война, когато отношения са изострени от действията на балисткото и четническото движение. В периода след войната до 1966г. политиката спрямо албанското население в Косово не се изгражда на принципите на националното равноправие. След 1966г. тази линия се коригира, но са подценени противоречията, които възникват при ускореното развитие и стремежа за компенсация на историческата изостаналост.

Средствата и усилията за преодоляване на социалната непълноценност на албанското население са насочени предимно към създаване на културен и административен елит, което задълбочава диференциацията сред това население. Ускорената урбанизация без добра икономическа основа и експлозията на образованието, която не е израз на реалните потребности, довеждат до възникване на непроизводствена интелигенция. Тя търси своята изява най-вече чрез утвърждаване на нацията и националната култура, във форми, които я изолират и противопоставят на другите нации в бивша Югославия. Бързата урбанизация създава определен културен и обществен вакуум в селото, където е запазен патриархалният бит, манталитетът на семейната задруга и кръвното отмъщение. Разпадането на традиционните ценности създава определена психологическа мобилност на населението. Формира се масова психология на обвинение, спрямо другите етноси в бивша Югославия. Извършва се разделяне, обособяване и противопоставяне на хората по национален признак.²²

От пролетта на 1981г. в Косово се организират първите демонстрации с искане на автономната област да бъде признат статут на република. Основания за тези искания се съдържат в спецификата на функциониране на многонационалната общност в СФР Югославия преди разпадането. От средата на 70-те години статутът на двете автономни области Косово и Войводина, включени в състава на Република Сърбия, се изменя в посока на увеличаване на тяхната самостоятелност. Самостоятелната политика на институциите в тези райони преминава през няколко етапа и достига най-висока степен в Конституцията от 1974г., според която само армията и външната политика са под сръбски контрол. Според Конституцията от 1974г., правата на автономните области са изравнени с тези на републиките. И двете териториални единици имат право самостоятелно да приемат свой Основен закон. На територията на автономните области собствената им законодателна дейност е правило, докато законодателната дейност на републиката, в чийто състав са включени, е изключение. Републиканс ките закони могат да бъдат прилагани само ако това е изрично отбелязано. Най-висшата съдебна инстанция на територията на автономната област е областният Върховен съд. Едва след поправките, внесени в Конституцията на Сърбия (март 1989г.), Върховният съд на републиката има право да се намесва в случаи, в които при решаване на правни въпроси се нарушава републиканският закон.

За широките права, които имат автономните области преди разпадането на федеративната държава, говори и фактът, че Конституцията на СФР Югославия не може да бъде променяна без съгласието на парламентите на автономните области. Това съгласие се изисква и при приемане на закони във Вечето на републиките и автономните области (то играе роля на горна камара в съюзния Парламент). В него са представени делегациите на парламентите на републиките и автономните области съответно от 12 и 8 членове. В съюзните органи автономните области са представени независимо от Република Сърбия, в чийто състав са включени и наравно с нея.²⁴

От всичко изтъкнато дотук се налага изводът, че фактически автономните области в своята територия и в рамките на югославската федерацията имат същите права и задължения, както и републиките. В какво все пак се състои разликата? Отговорът е в начина на конституиране на бившата федеративна държава. Чрез решенията, приети на второто заседание на Антифашистко вече за народно освобождение на Югославия (АВНОЮ) (1943г.), югославската федерация възниква на основата на правото на отделните народи на самоопределение, което включва и отделяне. Това право обаче е валидно само за републиките, но не и за автономните области. Следователно, същинската разлика между републиките и автономните области се свежда до притежаването (съответно непритежаването) на правото на отделяне.²⁵

От средата на 80-те години Република Сърбия започва да утвърждава политика, насочена към ограничаване елементите на самостоятелност на автономните области. Тя настойчиво обявява своите искания да функционира като единна република. Зад тези искания се крие държавно-политически проблем. Под знака на децентрализирането на политическата власт всички останали републики в бивша Югославия се развиват като обособени държавни образувания. Република Сърбия няма тази възможност, тъй като тя включва двете автономни области Косово и Войводина, които са пряко представени на федерално равнище и съгласно Конституцията имат многобройни собствени права.²⁶ Автономните области пазят тези права и се стремят да ги разширят, докато Сърбия желае да ги ограничи, за да функционира като единна република. Към промяна са насочени приетите през март 1989г. поправки в Конституцията на Сърбия. Тяхната цел е да ограничат елементите на обособеност в статута на автономните области и да разширят държавните функции на Белград върху цялата територия на републиката. Тази промяна не е насочена към премахване на автономните области като определено ниво във югославската федерация, а към запазването им като такива. По-точно отстранени са тези елементи, които ги превръщат в републики, за да се възстанови структура, която се състои от федерация, република и автономни области.

При изясняване на конституционно-правните аргументи на процесите в Косово е необходимо да се имат предвид и други съображения относно сецесията. Приема се, че нациите в бивша Югославия реализират своето право на самоопределение чрез отделяне и създаване на национални държави. Малцинствата обаче реализират това свое право на много по-ранен етап извън федерацията в независими и самостоятелни държави. Двете най-големи малцинства в бивша Югославия ­ албанците (около 2,5 милиона) и унгарците (около 500 хиляди) реализират своето право на самоопределение в Албания и Унгария. Формирането на втора албанска или унгарска независима държава или република в рамките на Югославия съдържа деструктивен потенциал спрямо интегритета на Република Сърбия и стабилността на балканския регион.

Проблемите относно статута на етническите албанци се изявяват и при изграждането на една от новите национални държави ­ Република Македония. В нея около една четвърт от населението са етнически албанци (по данни от преброяване през юни 1994г. 22,9% или 443 000 души). Основната част живеят по протежение на границата с Косово, поради което делът им в Западна Македония надхвърля 90%. През 90-те години в тези райони се развиват процеси, идентични с етническо прочистване. Те водят до създаване на етнически чисти селища, населени само с албанци. Специфично за албанския проблем в Република Македония в сравнение с Косово е по-високата степен на търпимост между двата основни етноса. Същевременно стремежът за обособяване на албанците е изразен на най-високо политическо равнище. Исканията за кантонизиране на републиката по етнически принцип еволюират към идеята за автономна албанска република, наречена “Илирида”. В началото на април 1992г. депутати от двете албански партии, представени в Парламента, обявяват образуването є. Тя включва повечето големи градове на Република Македония (Скопие, Охрид, Ресен, Битоля, Прилеп, Струга, Дебър, Тетово, Гостивар, Крушево). Тази инициатива се осъществява в координация с действията на албанските малцинства в Сърбия и Черна гора и е насочена към създаване на втора албанска държава в границите на бивша Югославия.²⁷

Тенденцията за обособяване на албанското население е заплаха, насочена към териториално разделяне на Република Македония. Тя противоречи на принципната позиция на международните институции за запазване границите и териториалната цялост на новообразуваните държави и трудно би могла да се реализира на практика. Възможен е обаче процес на федерализиране на Република Македония. За македонския политически елит той е деструктивен, защото влиза в противоречие с доминиращата идея за изграждане на национална държава чрез утвърждаване на македонска държавност и нация. Същевременно правителството в Скопие не е в състояние да ограничи една “пълзяща” федерализация на републиката и оформянето на нейните елементи. Те се изявяват чрез оспорване на символите на националната държава от страна на албанците.

От обявяването на независимост периодично се актуализира въпросът за интегритета на обособената териториална единица. При проведения през 1991г. референдум 90% от македонците отговарят с “да” на допитването за национална държава. Албанското и сръбското малцинство не участва в него. В началото на 1992г. албанската общност организира свой референдум, на който единодушно изяснява своята позиция за политическа и културна автономия. Сепаратизмът еволюира и чрез оспорване на конституционната форма на държавност на Република Македония, санкционирана с Основния закон от ноември 1991г. Представителите на албанските партии не го подписват, поради несъгласие с формулата “държава на македонците” и статута на малцинство за етническите албанци. Исканията са за Конституция, сходна с конституцията на Босна и Херцеговина.²⁸ Подобен документ би създал нормативна предпоставка за превръщането на Република Македония в многонационална държава и за получаване на статут на държавотворен народ от албанската общност.

Ако приемем нарастващата значимост на демографския фактор реално е в перспектива да се очаква търсене на модели за удовлетворяване на стремежите на албанците за федерализация на републиката. Македония е страна с 34% малцинства, от които 31% мюсюлмани. За една страна с претенции за национална държава този процент е изключително висок. При това в Източна Македония, където няма албанци, настъпва процес на депопулация, докато сред албанците раждаемостта е 25 на хиляда. В средата на 90-те години те са около 25% от населението, но докато македонските деца и юноши до 20 години са около 29% от македонската популация, албанските са съответно 43%. При възрастните над 60 години цифрите са съответно македонци 15%, албанци 8%. Очевидно е, че при съществуващите междуетнически проблеми, динамично изменящата се демографска картина не благоприятства утвърждаването на национална държава.²⁹

Тенденцията към федерализация на Република Македония се изявява и чрез своеобразното структуриране на политическото пространство. След парламентарните избори през октомври 1994г. в Парламента влизат три албански партии, които действат като единна национална опозиция. Тя затруднява формирането на изпълнителната власт с искането за “правителство на националното съгласие”. Такова е предизборното обещание на държавния глава, което му осигурява гласовете на албанците в президентските избори и се реализира чрез участието на четирима министри етнически албанци в кабинета. Спецификата е, че етническите албанци в Република Македония са едновременно власт, опозиция и балансьор в институциите на властта. Отсъства традиционното структуриране на демократичното политическо пространство. Има етническа, а не политическа опозиция.³⁰ Такава специфика също благоприятства “пълзящата” федерализация. Тя може да ерозира институциите и властта, да доведе до конституционна криза и оспорване на държавността.

Етническото обособяване на албанското население в Македония е подсилено от тенденцията за ислямизиране на републиката. Македонските албанци са най-ревностните мюсюлмани в бивша Югославия, поради икономическата изостаналост и изолираността на районите, които населяват. След образуването на националната държава те съхраняват своята етническа и религиозна обособеност. Заедно с турците и самоопределящите се като “мюсюлмани” в Македония те са подложени на активната пропаганда на двете албански партии, на Турската демократическа партия и на македонската секция на мюсюлманска партия с централа в Сараево. Тези партии утвърждават ислямските ценности и консолидират на верска основа значителна част от населението на Република Македония. По време на югоконфликта процесът се уплътнява от заселването на бежанци от Босна и Херцеговина, предимно мюсюлмани. Той представлява заплаха за стабилността на републиката, защото среща острото неодобрение и противопоставяне на немюсюлманското население в Македония.³¹

Изострените религиозни противоречия са още една негативна последица от разпадането на бившата югославска федерация и същевременно предпоставка за нови конфликти. Особено силно се изявява противопоставянето между християни и мюсюлмани в Босна и Херцеговина, Македония и Косово. Чрез него се откроява втори план, в който могат да се прогнозират зони на конфликтност в региона. Той е свързан с възможността за създаване на териториално обособени мюсюлмански общности, които в стремежа си към независимост могат да подсилят етническите с религиозни конфликти. Такъв процес би активизирал традиционния и трагичен за Балканите сблъсък между ислям и християнство. В него неминуемо могат да бъдат въвлечени всички страни от региона. В глобален план зоната на конфликтен религиозен сблъсък може да се измести и от Близкия Изток да се локализира на Балканите. Реализацията на такава възможност би довела до ливанизация на региона и би променила съотношението на силите в европейската политика.

Разбира се, това е теоретична конструкция на възможен вариант за развитие. Твърде много и разнопосочни са факторите, които изграждат реалната конструкция на последиците от югославската криза. Съжителството между религиите е област, в която Балканите имат определени постижения в сравнение с останалия свят. Съвременното противопоставяне по конфесионален признак търпи влияние от османското минало и традицията на съжителство между християни и мюсюлмани, изграждана във вековете. Ислямът в териториите извън Турция е свързан културно с Европа. Той не е монолитно течение с фундаменталистка насоченост. Ислямската държава е либийски или ирански модел, който трудно може да се приложи в Босна и Херцеговина или в други територии в Югоизточна Европа, населени компактно с мюсюлманско население. В традицията на това население религията няма определящи функции в начина на живот. На Балканите противопоставянето ислям ­ християнство е различно от това в Близкия Изток. То може да се превърне в проблем, ако конфесионалните групи бъдат манипулирани с политически цели.