Споразуменията за колективна сигурност

187 срещу агресора, независимо дали имат някакъв обвързващ ги съюз с този агресор
428
Изучаването на консолидирани и интегрирани сдружения от държави, изградили в една или друга степен (формални или неформални) системи за колективна сигурност (тук става дума за системи за колективна сигурност не по класификацията на Холгер Мьолдер, а като обобщено название на различните типове обединения на държавите), е необходимо не само от гледна точка на теорията на международните отношения, а и от практическа гледна точка — в контекста на българското членство в НАТО и ЕС.
Отбрана и Сигурност
Отбраната и сигурността все повече се отдалечават една от друга по смисъл и съдържание. Отбраната запазва в голяма степен своята същност като категория, обвързана със и подчинена на статиката на състоянието на защитеност, докато сигурността излиза от корсета на безопасността и придобива все повече характеристики, обвързващи я с динамиката на процесите на управление на рисковете. В управлението и защитата на държавата сигурността е преди всичко приоритет на политиците, а отбраната
— на военните. Разбира се, самата отбрана вече не е само военен въпрос, тя все повече се превръща в политически проблем. Сър Джеймс Еберле (James
Eberle, адмирал, бивш главнокомандващ британския флот, 1979—1982) пише:
„Политиката за сигурност преследва политически цели; отбранителната политика — военни цели. Сигурността включва процесите на политически диалог. Отбраната включва структурата и действието на въоръжената сила.
Сигурността включва рискове и предизвикателства, които са извън полето на военната компетентност. Отбраната в крайна сметка почива върху способността на въоръжените сили да вземат връх по време на война”
429
Отбранителната недостатъчност днес все по-успешно може да се компенсира с мерки за укрепване на сигурността.
Ако по-рано, в резултат на дългото, противоречиво и изпълнено с много конфликти и кризи развитие на държавата военните са били не само основният, а на практика и единственият стожер на сигурността на суверенната политическа единица (полис, национална държава, империя и т.н.), то сега тяхната роля в разрешаването на ключовите, насъщните проблеми на страната се свива, те минават в една или друга степен на заден план. Това наистина е обективна тенденция, но тя е свързана с екзистенциална и институционална драма, понякога достигаща елементите на трагедия, както за военните като индивиди и прослойка, така и за Армията — като базисна опора на системата за национална сигурност. Защото Армията така е замислена, така е създадена, че да бъде в сигурността едновременно и щит, и меч — най-надеждните и спасителните; да бъде жизнено необходима и неизменно готова да отстоява интересите, суверенитета, независимостта и териториалната цялост на своята държава. Армията много трудно може да съществува като само една и на практика — вече не най-важната (от гледна точка на ежедневните задачи, но не толкова от гледна точка на дългосрочните перспективи и предизвикателства) институция в държавата. Затова в повечето демократични държави (особено европейските) Армията е на кръстопът, в обърканост и дезориентация, в липса на ясна представа как да допринася за сигурността. Много силна е нейната вътрешна съпротива срещу това да я използват като инструмент за други цели,

188 като средство за геполитически авантюри и геостратегически заблуди, които понякога са при това доста съмнителни...
С други думи, дълбоката съдържателна, философска дилема – след като отбраната и сигурността все повече се разделят и ако преди сигурността бе подчинена на отбраната, а сега отбраната се подчинява на сигурността, каква трябва да бъде новата роля на стожера на отбраната – поражда не само силна емоционална криза, но и остра концептуална недостатъчност за бъдещето на
Армията като производител на сигурност, а не само като консуматор на ресурси. Намирането на решения на тази ключова дилема на отбраната и сигурността е необходимо, защото конюнктурното, все по-краткосрочно мислене на политиците, ориентирано към най-близките избори и най- повърхностните инстинкти на електората, води в редица държави към прикрити под патетичното название „реформи”, непрекъснати редуцирания на Армията, с което тя е непосредствено застрашена да се превърне от единна и добре интегрирана система в сбор от отделни, лошо обвързани и слабо синхронизирани звена, неспособни да осъществяват главните задачи, стоящи пред една Армия.
За да изтъкна обаче сложността на току-що повдигнатите проблеми, трябва да приведа още някои много принципни и същностно важни съображения.
По-горе посочих, че един проблем, засягащ сигурността (т.е. security
problem
), става проблем на сигурността, секюритизира се (securitized problem), щом вследствие на него възникват качествени промени и обществото не може да ги преодолее без структурни трансформации.
Проблемите на сигурността са почти винаги екзистенциални, а решенията им са най-често политически. Говорейки за тези проблеми, трябва да отчитаме, че те могат да се управляват сравнително успешно и до определен момент само докато водят до количествени, и много трудно, когато водят до качествени промени. По-долу ще се спра на този въпрос отново, сега ще само ще посоча, че един проблем, засягащ сигурността (т.е. security
problem), става проблем на сигурността, секюритизира се (securitized
problem
), щом вследствие на него възникват качествени промени и обществото не може да ги преодолее без структурни трансформации.
Националната сигурност се основава на един своеобразен закон: колкото в по-голяма криза е една държава, колкото по-нестабилна е тя, толкова повече проблеми стават проблеми на сигурността, т.е. секюритизират се. Не всеки проблем е задължително проблем на сигурността, но той става такъв тогава и от момента, в който не може да бъде овладян без структурни трансформации в системата за национална сигурност, в държавата и обществените отношения.
Сериозни проблеми за България вече се превръщат в проблеми на националната сигурност, например изтичането на мозъци, образованието и здравеопазването, демографията и бежанците.
Всъщност, понятието „секюритизация”
430
е въведено от Оле Уевер през
1995 г., но в малко по-различен контекст. То незабавно става ключово за
Копенхагенската конструктивистка школа в сигурността и международните отношения.
Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде разглеждат сигурността като дейност, действие, движеща сила, която кара политиката да излезе извън установените правила на играта и очертава проблемите като специален тип

189 политика или дори над ежедневната политика. Ето защо те описват

Изтегляне 2.8 Mb.

Сподели с приятели: