„тайната история на човешката цивилизация”
Изтегляне 2.12 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 2. Срязани и счупени кости: корените на измамата
Появата на хоминидитеВ тази книга сме приели a priori съвременната система за периодизация на геологичната история на Земята, която се дели на четири геоложки ери, те - на периоди, а периодите - на епохи (табл. 1.1). При изследването на древните хора и полухора, тя ще ни служи като стабилна рамка. Правим това само с оглед удобството. Иначе смятаме, че откритията ни може би ще предизвикат сериозни промени в геологичната хронология. Според съвременните представи първите подобни на човекоподобни маймуни създания са се появявили през олигоцена, който започва преди около 38 млн. години. Смята се, че през миоцена са живели и първите човекоподобни маймуни, които са част от родословието на човека. Този период обхваща времето от преди 5 до преди 25 млн. години. Сред тези видове е Dryopithecus. След това настъпил плиоценът. Тогава сред фосилните останки се появяват първите следи от хоминиди - човекоподобни примати с изправен вървеж. Най-ранният известен хоминид е Australopithecus - „южната човекоподобна маймуна", - чиято датировка може да се изтегли до 4 млн. години назад във времето. Учените смятат, че този получовек е бил висок между 1,20 и 1,50 и е имал черепен обем от 300 до 500 cm3. Твърди се, че - от врата надолу - австралопитекът е бил много подобен на съвременните хора, макар да е съчетавал маймунски и човешки черти. Предполага се, че един от клоновете Australopithecus дал началото - преди около 2 млн. години - Номо habilis. Това станало в началото на плейстоцена. На външен виц, Homo habilis имал много сходни черти с австралопитека, но е притежавал по-голям черепен обем - някъде между 600 и 750 cm3. Преди около 1,5 млн. години, Homo habilis еволюирал в Homo erectus (към този вид принадлежат човекът от Ява и Пекинският човек). Учените твърдят, че Homo erectus е бил висок между 1,50 и 1,80 т и че черепният му обем е варирал в границите на 700-1300 cm3. Сега повечето палеоантрополози смятат, че - също като Australopithecus и Homo habilis - и Homo erectus от врата надолу е изглеждал почти като съвременен човек. Обаче челото му, започващо от масивни надочни дъги, имало силен наклон назад; челюстите и зъбите му били големи, а долната челюст - лишена от брадичка. Твърди се, че този вид е обитавал Африка, Азия и Европа допреди 200 000 години. Според палеоантрополозите съвременните от анатомична гледна точка хора са се развили постепенно от Homo erectus. Твърди се, че първият ранен, т. нар. „архаичен", Homo sapiens се е появил преди 300 000-400 000 години. Ако се вярва на описанията, той е имал черепен обем почти колкото съвременните хора, но е притежавал - в по-малка степен - и редица от характеристиките на Homo erectus. Някои от тези черти са масивният череп, наклоненото назад чело и дебелите надочни дъги. Примери за тази категория са находките от Суонскомб в Англия, Щайнхайм в Германия и Фон-тешвад и Араго във Франция. Тъй като в черепите мога да бъдат забелязани и някои неандерталски черти, те са класифицирани също така като преднеандерталски тип. Повечето авторитети застъпват мнението, че от тези преднеандерталци са се развили както съвременните хора, така и класическите западноевропейски неандерталци. В началото на XX в. някои учени твърдят, че именно неандерталците от времето на последния ледников период - известни като „класически западноевропейски неандерталци" - са преките предшественици на съвременния човек. Те имали по-голям черепен обем от Homo sapiens sapiens. Лицата и челюстите им били много по-масивни и имали наклонено назад ниско чело, започващо от големи надочни дъги. Останки от неандерталци са открити в пластове от епохата на плейстоцена, които са на възраст от 30 000 до 150 000 години. Обаче находките на ранни Homo sapiens в наслаги, по-стари от 150 000 години,~довели до отстраняването на класическите западноевропейски неандерталци от директната линия, свързваща Homo erectus със съвременните хора. Видът хора, който е известен като „кроманьонци" и който отговаря напълно на анатомията на днешния човек, се появява в Европа преди около 30 000 години. Доскоро учените твърдяха, че физически съвременният Homo sapiens sapiens е най-много на около 40 000 години. Сега обаче много авторитети смятат, че появата му трябва да бъде датирана преди 100 000 години или дори повече. В основата на тези теории стоят находки от Южна Африка и други райони. Черепният обем на днешните хора варира между 1000 и 2000 cm3, като средната стойност е някъде около 1350 cm3 Както може лесно да се забележи, при съвременните хора няма пряка връзка между размера на мозъка и интелигентността. Както има високо интелигентни хора с мозъчен обем от 1000 cm3, така съществуват и слабоумни с такъв от 2000 cm3. Модерните теории за произхода на човека не са в състояние да обяснят точно кога, къде и как Homo habilis е възникнал от Australopithecus, или Homo erectus от Homo habilis или пък съвременният човек от Homo erectus. И все пак, повечето антрополози приемат, че когато Новият свят е бил заселен, това е сторено от вече физически модерни хора. Ранните етапи на еволюцията — от Australopithecus нататък - са протекли в Стария свят. Общата представа е, че първите човешки същества в Новия свят са се появили преди около 12 000 години, макар някои учени да са склонни да датират това събитие към късния плейстоцен - преди 25 000 години. Дори днес в предполагаемата последователна периодичност на произхода на човека има многобройни дупки. Ето един пример: може да се отбележи почти пълната липса на фосили, които да свържат човекоподобните маймуни от миоцена - като например Dryopithecus - с плиоценските предци на съвременните човекоподобни маймуни и хората; тази липса е много явна в периода от преди 8 млн. до преди 4 млн. години. Може би има основание да се вярва, че някой ден ще се появят находки, които ще запълнят тези празнини. Но - нещо, което е изключително важно - няма причина да се предполага, че фосилите, които ще се появят, ще потвърдят еволюционната теория. Какво ще стане, например, ако се открият кости от съвременни хора в пластове, които са по-ранни от тези, които съдържат останките на Dryopithecus? Дори по-късни материали - например човешки кости отпреди 4 млн. години — след изчезването па Dryopithecus през късния миоцен - биха били достатъчни, за да се отхвърлят напълно настоящите представи за произхода на човека. Всъщност такива доказателства съществуват, но от момента на откриването си те са били потулвани или просто „забравяни". Много от тези данни са се появили в десетилетията непосредствено след отпечатването на Дарвиновия „Произход на видовете", когато единствените забележителни находки били тези на човека от Неандертал. През първите години на „дарвинизма" нямало общо призната теория за произхода на човека, която да бъде защитавана, и мнозина учени направили и съобщили редица открития, които сега едва ли биха се добрали до издание, по-академично от „Нашънъл Енкуаиър". Повечето от тези фосили и артефакти се появили на бял свят още преди Йожен Дюбоа да открие Явайския човек - първият проточовешки хоминид между Dryopithecus и съвременния човек. „Човекът от Ява" е намерен в пластове от средния плейстоцен, чиято възраст обикновено се определя на 800 000 години. Тази находка се превръща в ориентир. От този момент нататък, учените вече не очаквали да открият фосили или артефакти от модерни хора в пластове с подобна или по-голяма възраст. И, ако все пак това се случвало, те (или някой по-мъдър от тях) заключавали, че това е невъзможно, и намирали някакъв начин да компрометират находката като грешка, заблуда или фалшификация. Преди появата на Явайския човек обаче мнозина авторитетни учени от XIX в. открили значителен брой скелетни останки от съвременни от анатомична гледна точка хора, които лежали в много древни пластове. Те също така намерили и голямо количество различни каменни сечива и животински кости със следи от човешка дейност по тях. Някои принципи в епистемологията (гносеологията) Преди да започнем с прегледа на отхвърлените и приетите палеоантропологични данни, ще изложим накратко някои от епистемологичните правила, които сме се старали да следваме. В „Уебстърс Ню Уърлд Дикшънъри" епистемологията е дефинирана като „изучаване или теория за произхода, природата, методите и границите на познанието". Когато човек се заеме с изследването на научна информация, важно е да има предвид природата, методите и границите на познанието; в противен случай, той би рискувал да изпадне в заблуди. Трябва да се подчертае, че палеоантропологичната информация предполага някои ограничения. На първо място - свързаните с тази научна област наблюдения обикновено включват редки открития, които не могат да бъдат съзнателно повторени. Като пример за това ще изтъкнем факта, че някои учени са си изградили репутация въз основа на добили световна популярност открития, докато други - всъщност огромното мнозинство - са направили научна кариера, без да се натъкнат и на една значителна находка. На второ място - при самото откриване на находката се унищожават ключови части от цялата информация и познанието ни за тези части зависи само от свидетелствата на самия откривател. Например една от най-важните характеристики на един фосил е стратиграфското му положение. И все пак, самото изваждане на находката унищожава преките сведения за нейния контекст. След това оставаме зависими от информацията, която съответният изследовател ще ни даде. Някой, разбира се, може да изтъкне, че някои от свойствата на фосила - било то химични или други — биха могли да свидетелстват за неговия произход. Това е валидно за някои случаи, но не за всички. А освен това, дори и в този случай оставаме зависими от сведенията, които ще ни бъдат дадени относно химичните или физическите свойства на въпросните пластове. Съществуват случаи, при които хора, направили важни открития, не могат да намерят обратния път към мястото. Находищата подлежат на неизбежна разруха - в рамките на няколко години, която се дължи на ерозия, цялостни палеоантропологични разкопки или някакви индустриални причини (сред които добив на камък, строителна дейност и т. н.). Дори съвременните методи за правене на разкопки, които са съпътствани от щателно описание на всички детайли, разрушават самия обект на изследване. Това обстоятелство ни принуждава да се задоволим единствено с описанията, които би трябвало да подкрепят основните твърдения. А дори и днес, много важни открития са съпроводени само с бегли бележки върху основните елементи. Следователно за всеки, който би искал да провери отчетите на палеоантрополозите, ще бъде много трудно да се добере до истинските факти, дори да е във възможностите му да отиде до мястото на откритието. Като, разбира се, ограниченията в парите и времето позволяват личното изследване на много малък процент от важните палеоантропологични обекти. Третият проблем се състои в това, че обикновено (ако въобще това се случва) фактите в палеоантропологията не са лесни за анализиране. Даден учен може да съобщи, че фосилите явно са излезли на повърхността вследствие изветрянето на пласт, който със сигурност принадлежи към ранния плейстоцен. Това очевидно просто твърдение обаче зависи от многобройни наблюдения, които трябва да отчитат геологичния разсед, възможното пропадане на пласта, наличието или отсъствието на отложен впоследствие пласт, съществуването на запълнена негативна (вдлъбната) форма и т. н. Ако се направи справка с наблюденията на някой друг - също присъствал на обекта, - ще се окаже, че в тях фигурират много важни моменти, които не са споменати от първия източник. Различните наблюдатели понякога си противоречат и техните впечатления и спомени не са надеждни. И - следователно - възможно е някой да види определени неща и да пропусне да види други, които са по-важни. Някои от тези - по-важните неща - биха могли да бъдат видени от друг наблюдател, което пък да се окаже невъзможно, поради недостъпността на находището. Не трябва да пропускаме и проблема с измамите. Те могат да се проявят под формата на систематична фалшификация - такъв например е случаят с находката от Пилтдаун. Както ще видим по-късно, разкриването на този тип измами изисква свръхшерлокхолмовски способности, плюс всички възможности, които може да предложи една лаборатория по съдебна медицина. За нещастие зад съзнателните и несъзнателните измами винаги стоят силни мотиви, тъй като откриването на предшественик на човека носи голяма слава. Фалшификацията може да се ограничи просто със съзнателното пропускане на наблюдения, които противоречат на търсените заключения. Както ще видим по-нататък в книгата, понякога изследователите са отбелязвали наличието на определен тип артефакти в пласта, но не са ги съобщавали, тъй като просто не са вярвали, че е възможно те да са на такава възраст. Това е много опасно, тъй като нашите сетивата са несъвършени. По тази причина, когато видим нещо, което ни се струва невъзможно, е съвсем естествено да предположим, че грешим. И наистина, това може да е точно така. Измамата, която е свързана с пропускането на важни наблюдения, се дължи просто на ограничеността на човешката природа. За нещастие то може да се окаже вредно за емпиричния процес. Недостатъците на палеоантропологичните факти не се ограничават само до изкопаването на различни предмети. Грешки могат да бъдат получени и при модерните химични и радиометрични методи за датиране. Например вие може би си мислите, че методът „въглерод-14" се свежда до проста процедура, която дава като резултат надеждно число, което пък отговаря на възрастта на даден предмет. Истината обаче е, че действителните датировъчни изследвания включват многобройни сложни тестове, отнасящи се до характера на пробите, тяхната история и възможните замърсявания. Процесът може да премине през отхвърлянето на някои предварително изчислени дати и приемането на други. Сложните аргументи, които стоят зад този избор, рядко се публикуват пълно. В този случай фактите също могат да бъдат комплексни, непълни и - като общо -недостъпни. Тези недостатъци на палеоантропологичните факти налагат следното заключение: в тази изследователска област сме принудени да се ограничим основно в рамките на сравнителния анализ на различни научни съобщения. Макар да има материални доказателства -под формата на съхранявани в музеите фосили и артефакти - по-голямата част от ключовите сведения, които придават значение на находките, съществуват само в писмена форма. Като се има предвид, че информацията, която се съдържа в палеоантропологичните публикации, по принцип е непълна, и че дори и най-простите факти в тази област обикновено пораждат сложни и нерешими проблеми, трябва да отчетем, че в нея е трудно да се достигне до някакви безспорни заключения. При това положение, какво всъщност можем да направим? Смятаме, че най-важното е да се сравни качеството на различните научни съобщения. Макар да нямаме достъп до истинските факти, можем пряко да изследваме отделните съобщения и обективно да ги съпоставим. Можем да преценим определено количество публикации, разглеждащи някакви открития, като вземем предвид дълбочината на въпросното изследване и логичността и последователността на приведените аргументи. Също така, трябва да отчетем и дали са възникнали някакви скептични контрааргументи и - респективно -дали те са били оборени. Понеже при разглеждането на чужди наблюдения винаги има елемент на приемане „на доверие", би следвало да се заинтересуваме и от квалификацията на наблюдателя. Ако изглежда, че два различни набора от сведения са еднакво достоверни — при така поставените критерии - трябва да ги разглеждаме равностойно. И двата могат да бъдат приети, отхвърлени или определени като ненадеждни. Би било погрешно да приемем само едната информация, а да отхвърлим втората. Още по-некоректно би било, ако приведем едните данни като доказателство за някаква теория, а напълно да пренебрегнем другите и да лишим - по този начин - бъдещите изследователи от достъп до тях. Това е подходът, който сме използвали при разглеждането на два конкретни набора от сведения. Първият се състои от съобщения за аномално древни артефакти и човешки останки, повечето от които са открити през втората половина на XIX и началото на XX в. На тях е посветена първата част на тази книга. Вторият набор се състои от данни за артефакти и костни останки, които - понастоящем - се приемат като доказателства в полза на съвременните теории за човешката еволюция. Като хронология те обхващат периода от края на XIX в. до 80-те години на XX в. и са разгледани във втората част на книгата. Тъй като между двете групи сведения има естествени взаимовръзки, в тази част са засегнати и някои аномални открития. Тезата, която поддържаме, е, че - независимо от напредъка на палеоантропологията през XX в. — двата набора информация по същество са равностойни. На това се основава и мнението ни, че не е коректно да приемаме единия и да отхвърляме другия, тъй като едно подобно отношение би имало сериозни последствия за теорията за човешката еволюция. Ако пък отхвърлим първия набор сведения (аномалиите) и - за да бъдем последователни - направим същото и с втория, тогава теорията за възникването на човека ще се окаже лишена от огромна част от емпиричните си основания. Вторият вариант е да приемем първия набор от сведения. Тогава обаче ще трябва да допуснем, че в далечни геологични периоди като миоцена (и дори еоцена) са съществували интелигентни същества, способни да изработват сечива. Ако повярваме в достоверността на цитираните в тези съобщения скелетни останки, ще трябва да отидем още по-далеч и да приемем съществуването в тези праисторически епохи на модерни от физическа гледна точка хора. Това не само противоречи на съвременната теория за антропогенезата, но хвърля сянка на съмнение върху цялата представа за еволюцията на бозайниците през неозойската ера. 2.
|